Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

Взривната вълна преобърна лодката с Настася.

Силно зацвилиха зашеметените коне.

Сухов се отпусна на пясъка и хвана главата си с ръце…

… Откъм резервоара към водата бързаха жените от харема. Като се увиваха в чадрите, оплескани от главата до петите с нефт, те се затичаха към Сухов и се спряха недалеч от него.

Сухов вдигна глава, погледна жените. Очите им уплашено гледаха към морето. Щом се обърна, Сухов видя Абдула, който се бореше с вълните вече току до самия бряг — водата му стигаше до кръста, — но не можеше да се изправи на крака и се придвижваше ту с плуване, ту пълзешком, събрал цялата си воля, всичките си неистови сили.

На плиткото все пак успя да се приповдигне. Дишаше тежко, застанал на колене, на десетина крачки от Сухов. Погледите им се срещнаха.

Абдула се насили да се изправи на крака. Успя да направи няколко крачки — жените в ужас се отдръпнаха назад. Но Абдула не гледаше жените, гледаше само Сухов.

Сухов стана от пясъка и застана неподвижно, без да вдига карабината, която държеше в отпуснатата си десница с дулото надолу.

Абдула направи още две крачки и протегна напред ръце със сгърчени пръсти, сякаш се готвеше да сграбчи врага си, да го удуши.

Сухов все така стоеше, без да мърда и без да вдига карабината.

Абдула направи още една крачка, люшна се напред и рухна по очи в пясъка. В мозъка му за миг засия ярка светлина. Видя върховете на снежни планини, блестящи на слънцето… чу своя глас, който повтаряше думите на една сура от корана, която някога бе прочел на Сашенка в своята градина: „И се срещнахте вие там, на мястото, където залязват звездите…“

После всичко угасна и замлъкна…

 

 

Сухов мълчаливо постоя с наведена глава над тялото на загиналия войн, сякаш отдаваше почит на достойния си противник.

После повика Саид и тръгна към него. Саид лежеше наблизо по гръб, разперил широко ръце. Прикрил с кърпа за глава бръснатата си глава и очите от слънцето, той сладко спеше, повален от умората.

Сухов се отпусна на пясъка до Саид, извади пунгията, започна да свива цигарка. Видя как бившият харем на Абдула бавно се приближи до покойния си господар. Жените го обкръжиха — не смееха да го докоснат — и монотонно завиха…

От водата излезе и тръгна нанякъде, далече от дома им, жената на Верешчагин Настася. От днес нататък животът й загуби всякакъв смисъл…

После Сухов видя как на брега изплуваха конете. Те се отърсиха от водата, скупчиха се отново в малък табун и мълчаливо замряха на пясъка. Последното живо същество, излязло от водата, беше Шахди, верният кон на Абдула, арабски жребец красавец. Щом стъпи на брега, конят разрови пясъка с копито и звънко зацвили — зовеше стопанина си, но не получи отговор и замлъкна.

Сухов седеше, пушеше… Утихнаха гласовете на жените — сега те тихо се молеха. Всичко потъна в пълна тишина, нарушавана само от лекия ромон на вълните, заливащи брега.

Сухов притвори очи, наслаждавайки се на тази неправдоподобна тишина: струваше му се, че всеки миг отново ще се чуе командата на Абдула и от всички страни ще гръмнат изстрели… Внезапно той стана на крака, като че се беше сетил за нещо, и бързо се запъти към двореца музей.

Там, от вътрешната страна на оградата, изкопа дълбок гроб, положи в него телата на Петруха и Гюлчатай и ги покри със същата онази златовезана музейна завеса. Зарови гроба, сложи отгоре му изкъртена от двора каменна плоча и надраска върху нея с кинжал имената на влюбените…

Погреба ги сам, докато Саид спеше, защото не искаше да подлага на изпитание религиозните чувства на приятеля си — за Саид беше голям грях да сложиш в един гроб хора от различна вяра. И Фьодор Сухов пое греха върху себе си. Не можеше да постъпи иначе — продължаваше да се упреква, че е поверил на неопитния Петруха да пази такъв коварен войн като Абдула…

Лебедев погреба по-късно вече с помощта на Саид. Двамата погребаха пазителя на музея под стената на обичания от него дворец.

 

 

На сутринта на другия ден Фьодор Сухов се прощаваше с отряда на Рахимов, който все пак му се притече на помощ, но… „малко поокъснял“, както по този повод с усмивка забеляза самият Сухов. Черният, обгорял резервоар се виждаше малко по-нататък. Другите два бяха с нормален ръждив цвят. Изгорялата цистерна продължаваше слабо да дими.

Неколцина бойци копаеха общ гроб за загиналите войници на Абдула и шумоляха в пясъка с лопати.

Рахимов се разхождаше по брега и от време на време задаваше вече несъществени въпроси.

Димеше походната кухня…

Сухов заби лопатката си в пясъка, после я положи с плоската страна нагоре и измери сянката с дръжката. Преброи резките и определи колко е часът.

— Шест часа — рече той. — Време ми е.

— Може би ще изчакаш? — попита Рахимов. — След около три дена ще те заведем в Ташкент, а оттам има влакове…

— Не — отказа Сухов. — Ще тръгна напряко, по хипотенузата. Ще стигна пеш до Астрахан, а оттам по водата — ей къде е Нижни Новгород!

— Поне кон вземи.

— Неее, конят иска грижи — трябва да го храниш… Сбогом!

Сухов подаде ръка на Рахимов и се обърна към жените.

Те, строили се по навик в редица, го гледаха през булата си. По бузите им се стичаха сълзици.

Сухов тръгна покрай „строя“, като поред протягаше ръка на всяка от жените и се стараеше да стиска деликатно мъничките им ръчички.

— Джамиля… Гюзел… Хафиза… Зухра… — наричаше ги той по имена, без да сбърка. — Не бива да плачете… Извинете, ако има нещо.

Изведнъж Джамиля пристъпи към него и жално се примоли:

— Не ни изоставяй, господарю!

— Ха! — изпусна шумно въздух Сухов и усмихнато завъртя глава.

После оправи торбата си, подскочи, за да се убеди, че нищо по него не дрънчи и не звъни, и пое покрай морето на север към Астрахан.

Рахимов, много доволен от падналите му „на аванта“ богати трофеи — камара най-различни оръжия и цял табун коне, — подвикна подир Сухов:

— Благодаря ти!

— Няма нищо — отвърна Сухов, без да се обръща, само леко вдигна ръка.

Отиваше си, без да бърза, но и без да се бави, с нормална походна крачка.

Саид препусна към него, яхнал арабския красавец Шахди. Той удържа буйния кон и пое ходом редом със Сухов, за да го изпрати. Трябва да кажем, че почти всички червеноармейци от отряда на Рахимов се опитаха да присвоят коня на Абдула. Всеки се пробва да го хване и да го подчини на себе си, но конят не се даде на никого. А Саид го овладя без всякаква съпротива. Може би знаеше някакви особени думи, които прошепна на ухо на коня, а може би самият кон реши, че да го притежават са достойни такива воини като Абдула и Саид.

Саид дълго язди редом със Сухов — мълчеше, изпълнен с благодарната признателност на източния човек към онзи, който му е спасил живота.

Най-накрая Сухов се обърна към Саид, разроши гривата на неговия жребец красавец и рече:

— Ти как си с Джевдет? Да ти помогна?

— Не, Джевдет си е мой — отвърна Саид. — Ако го срещнеш, не го закачай.

— Е, тогава със здраве! — усмихна се на прощаване Сухов на своя боен другар и отмина нататък.

Саид спря коня и дълго гледа подире му.

 

 

Бялото слънце се издигаше все по-високо и по-високо и замря в зенита, заливайки безкрайните пясъци с яростна светлина. Барханите се простираха от хоризонт до хоризонт. Гущерче се мярна, шумолейки с ноктенца, и отново всичко притихна и потъна в обедната тишина. Небето и пясъкът бяха с еднакъв цвят — белезникавожълт.

Изкачил поредния бархан, Сухов погледна наляво — натам, където далеко-далеко като синя кърпа се виждаше морето, определи посоката на своята хипотенуза и тръгна нататък през пустинята, направо.

И на мига потъна в сладостните си спомени — видя как насреща му се задава Катя, понесла на кобилицата пълни ведра със студена вода. Водата се вълнуваше, искреше на слънцето… Видя Савелий, преминаващ с канджата през ледовете… Чу дивия вик на жената, разнесъл се над онемялата тълпа от зяпачи… Видя плаващите по реката дини… Спомни си и другаря си по количка в Баку, Исмаил, дошъл да го изпрати, когато отплава към Красноводск… Пак видя Катя, тяхното „медено“ време на „лунния“ шлеп…

Внезапно някъде отзад и отстрани изпукаха изстрели. Прекрасното видение мигом изчезна, Сухов застана нащрек… Помисли си: ами ако Саид се бие там с Джевдет, Саид е сам, а Джевдет има много хора…

Сухов се обърна и тръгна нататък, където се чуваха изстрелите. Вървеше и си представяше как внезапно ще се появи и ще помогне на Саид, как после учуденият Саид ще му зададе същия въпрос, който самият Сухов му задаваше при същите обстоятелства:

— Ти как се озова тук?

И Сухов също като Саид спокойно ще отговори:

— Стреляше се…

Край
Читателите на „Бялото слънце на пустинята“ са прочели и: