Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

Бащата на Абдула, Исфандияр, беше приятел с бащата на Саид, Искендер. Мъжете се срещаха от време на време и прекарваха дълги часове в шахматни сражения.

Когато Исфандияр умря, Искендер дойде на погребението на приятеля си и положи в гроба му своя любим шах, изрязан от кост.

— Сега на мен не ми трябва — рече Искендер, опечален от кончината на приятеля си.

— А на него там за какво му е? — недоумяваше моллата, който опяваше покойника, и сложи в гроба му броеница.

— Как? — учуди се Искендер. — Че там малко ли добри шахматисти има? Нека играе с тях…

 

 

А след няколко дена, обзет от силна скръб по умрелия си приятел, Искендер извади стария дървен шах с изпочупени фигурки, седна на масичката и го подреди. Повъртя две пешки в юмрук — да види с какъв цвят фигури ще му се падне да играе — и обърна дъската, защото му се паднаха черните. Беше решил да играе за себе си и за умрелия си приятел.

Едва посегна към белите фигури и пред него на масата, като прозрачно трептеше и се преливаше, изникна духът или сянката на самия Исфандияр.

— Сам ще играя — рече Исфандияр. — И да знаеш, без връщане на ходове назад!

— Разбира се — зарадва се Искендер, който трудно, но все някак си различаваше чертите на приятеля си.

Започнаха играта, наведени над дъската.

— Боя се за сина ми — оплака се Исфандияр на Искендер, докато обмисляше хода си. — Ох, как се боя…

— А какво се е случило? — попита Искендер и погледна косо бледия силует, на призрака.

— Влюби се в рускиня моят Абдула… Даже харемът не го интересува, разбираш ли?

— Лошо — отвърна Искендер. Още не знаеше, че синът му ще се сприятели с руснак и ще храни към него най-топли чувства.

— Преди няколко дена нощува у нас… Стенеше насън… Изричаше едно име: Сашенка…

— Красиво име — рече Искендер, но се усети. — Исках да кажа: лошо, че е рускиня…

— Откъде знаеш? — издигна се нагоре духът на Исфандияр. — Имал ли си рускини?

— Не — призна Искендер. — Но щастливата любов изобщо е рядко нещо. — Той помълча. — Знаеш ли, ти си по-умен от мене във всичко освен в шаха… А как е при вас с тия работи? С любовта? — зададе той главния си въпрос и внимателно се вгледа в колебливите очертания на седналия срещу него приятел.

— Тук всичко е по-иначе — кратко отвърна Исфандияр. — Но ако ще ми подлагаш това, повече няма да играя с тебе — той чукна черния топ и го събори от дъската.

 

 

Сухов се занимаваше с мотора на баркаса и си припомняше миризмата на двигателя на влекача, където някога помагаше на Прохор. Миризмата беше същата.

Зад него се разнесе шум от стъпки. Сухов се огледа и видя мънички краченца в шалвари, които слизаха по трапа. Най-накрая се показа и цялата фигура. Беше Гюлчатай.

— За какво идваш? — попита Сухов.

— Аз дошъл при тебе, господарю.

— Гюлчатай! — укорно рече Сухов.

— Ох, прощавай, господарю! Аз дошъл при тебе, другарю Сухов.

— Е, и за какво си дошъл?

— Искам да работя за тебе.

Сухов се усмихна.

— Бива — рече той. — Дръж — и подаде на Гюлчатай гаечния ключ. — Ще поправяме мотора.

— А какво е мотор?

— Моторът… — Сухов се почеса по тила. — Ами как да ти го обясня? Моторът — това са душата и сърцето на всяко движение на машините… Разбра ли?

— Не — отвърна Гюлчатай.

— Добре, гледай сега: сърцето ти работи — ти ходиш. На мен сърцето ми работи — и аз ходя! На баркаса моторът му работи — и той също ходи… по морето.

Гюлчатай се засмя весело.

— Какво така се смееш?

— Значи ще поправяме сърцето?

— Точно така. Дръж ето така — Сухов взе от нея гаечния ключ, надяна го на оста, а сам отново започна да разглобява мотора.

— Какво е това? — Гюлчатай докосна с пръстче една от частите.

— Клапан — отвърна Сухов.

— А това?

— Свещ.

— Клапан… Свещ… — повтори Гюлчатай. — Виждаш ли, другарю Сухов, колко знам. И още пирони, чукче…

Сухов отметна глава, погледна я и изведнъж рече:

— Че какво? Ще те оженя аз за Петруха! Със законен брак, а? Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Точно така. Ти май си момиче оправно, а и той не е някой загубеняк.

— Но аз съм твоя жена, другарю Сухов — възрази Гюлчатай. — Ти искаш да ме продадеш на Петруха?

— Ще ти дам аз едно „продадеш“! — разсърди се Сухов. — Ще се ожените и толкова! — той огледа Гюлчатай. — Само едно нещо… Де да беше кръстена — тогава щеше да е по-лесно! Петруха ми разправяше, че родителите му са много привързани към религията. Разбираш ли? Ще му откъснат главата заради тебе…

— Ох, главата не бива! — уплаши се Гюлчатай. — А какво е това „кръстена“?

— Ами това въобще е просто: ще те топнат в църквата няколко пъти във вода… Ще кажат няколко приказки… и готово — вече си кръстена.

— При нас не топят във вода — рече Гюлчатай. — При нас само говорят… И пак готово, другарю Сухов!

Той вдигна рамене, усмихна се.

— Е, какво да ти кажа? При различните народи много неща са различни, но общо взето, все е едно и също.

Гюлчатай се замисли.

— Слушай, ти вече нали знаеш — чукче. Донеси го — въргаля се на палубата.

Гюлчатай отиде.

Сухов погледна подире й и се усмихна.

— Че какво? Хубавичка двойка ще излезе.

След като сглоби мотора, той избърса ръце в един вехт парцал и тупна няколко пъти кожуха на двигателя.

 

 

Гюлчатай не се връщаше.

— Намери ли го? — подвикна Сухов. — Ей!

Девойката не отговори.

Той се изправи на крака и излезе на палубата. Гюлчатай я нямаше там.

— Гюлчатай — повика я Сухов, — къде си? Гюлчатааай! — развика се той изплашен.

— Тук съм, другарю Сухов! — чу се откъм морето.

Сухов се учуди и слезе от баркаса.

Недалеч от брега, в плиткото, той видя Гюлчатай, която приклякваше и топеше главата си във водата.

Сухов стоеше и не разбираше, гледаше излизащата от водата Гюлчатай — мокрите шалвари и блузка бяха прилепнали към тялото й.

— Ти какво? — удиви се той.

— Сега аз, другарю Сухов, съм „кръстена“. Сега на Петруха няма да му откъснат главата, нали?

— Няма — засмя се Сухов и махна с ръка. — Сега със сигурност няма да му я откъснат.

Жените с чадри седяха в сянката на баркаса.

Петруха не се виждаше. Тогава Сухов се позамисли и сам се упъти към бившата митница. На „госпожиците“ заповяда никъде да не мърдат.