Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

… Двете сестричета на Катя и братчето й, всичките — по-малки от нея, в началото, след като се появи Фьодор, изгаряха от любопитство, все се стараеха да го разгледат по-отблизо, но майката не ги пускаше до стаичката в пруста, дето лежеше болният. Поеше децата с настойка от квас и лук, хранеше ги с ряпа и за щастие никой не се зарази.

А в същото време Катя се грижеше за Фьодор, макар още дори да не знаеше името му… и в края на краищата под грижите й той оздравя — от ласките ли, от билките ли, по Божия милост ли…

Когато се съвзе, той видя, че лежи на слънце, върху купа прясно сено в градинка край непозната къща. Наведена над него, почти бездиханния, не друга, а самата Василиса Прекрасна от приказките на баба му шепнеше някакви думи и го галеше по русата глава. Големите момичешки сиви очи, обрамчени с гъсти мигли, го гледаха ласкаво. Фьодор си помисли, че всичко това му се присънва.

На другия ден Катя отново го изнесе — беше съвсем лекичък от болестта — на слънце, а вечерта го занесе в къщата… Бог бе пожалил Фьодор и му бе пратил Катя, иначе той нямаше да оживее. Започна малко по малко да укрепва и скоро, подкрепян от нея, почна да излиза от къщата, за да поседи под навеса. Но любимото му място беше на купата дъхаво сено в градината. Оттук беше толкова хубаво да гледаш стремителното и плавно течение на широката река, зелените ливади зад нея.

Когато Фьодор, по мнението на Катя, криво-ляво се поосвести, тя реши да напали банята, за да изгони с гореща пара и брезова метличка остатъците от болестта от него. Отначало, противно на селските правила, тя се изкъпа сама в горещата баня, а после се облече в домашнотъкана платнена риза и заведе в банята Фьодор. Него го досрамя и за нищо на света не искаше да се съблече гол, но Катя строго го смъмри — като медицинска сестра във военна болница, когато болният го е срам да си заголи задника, рече:

— Гледай го ти!… Аз като малко дете го гледах… на ръце в репеите го мъкнех, а той — на ти на тебе! Срамува се като девица хубавица… — и като пак повиши глас, заповяда: — Сваляй гащите и лягай на пейката!

Кой знае защо Фьодор, който уж след Нюрка беше свикнал да се мисли за мъж опитен, ужасно се смущаваше и стесняваше пред Катя. Почервенял като рак, той се извърна, бързо смъкна гащите и веднага плътно залепи корем за парещите дъски на пейката. Горещата брезова метличка зашари по костеливия му гръб, по изпосталелия задник, а Катя все усилваше ли, усилваше огъня… Отслабналият от болестта Фьодор за нищо на света не би издържал тази сладостна мъка, щеше да се задуши, но Катя тъкмо навреме постави под носа му малко легенче със студена кладенчова вода. Той, почти докосвайки с устни влагата, вдъхваше прохладата, от време на време потапяше лице във водата, отпиваше малки глътки и охлаждаше вътрешностите си.

След като напари Фьодор до последната костица, Катя го поля с прохладна вода и се захвана да го търка с корав платнен чаршаф. Тя весело закачаше момъка, майтапеше го колко е мършав — каза му, че сега трябвало „да го угояват като гъсок за зимата, та да замяза на човек“… После го пусна и излезе навън — разбираше, че в нейно присъствие той няма да отлепи корем от пейката.

След Катината баня Фьодор започна да укрепва не с дни, а с часове. Той с радост се захвана да помага в стопанството на Матвей Степанович, а после съвсем се включи в селската работа, която, както се знае, свършване няма. Затова пък редките часове на почивка и главно всички нощи наред принадлежаха на тях двамата с Катя. Те се разхождаха по брега на Волга или плуваха до шлепа и седяха там прегърнати под ярката луна.

След епидемията от тиф изтеглиха буксира от плиткото, откараха го на ремонт в доковете, а шлепа с пробитото дъно по никой начин не можаха да потопят в дълбокото — така го беше засмукал пясъкът.

Често двамата преплуваха Волга, преодолявайки течението на могъщата река. Катя плуваше като русалка и на Фьодор му струваше големи усилия да не изостава от нея и поне да се държи наравно. На ниския бряг те се разхождаха по стърнището между струпаните за зимата купи сено, ходеха до далечното езеро и ядяха до насита едри къпини, чиито бодливи храсталаци ограждаха езерния бряг с непроходим вал.

 

 

Фьодор, замирайки от нежна радост, целуваше Катя по почернелите, сладки от къпиновия сок устни. Тя му разрешаваше да я целува, но нищо повече! Пазеше се, а и Фьодор не се домогваше до друго, радваше се на всяка нейна ласка, радваше се дори само на това, че Катя просто беше до него и може да я гледа…

На село обикновено се подсмиват при такива открити чувства между влюбени, но в случая с Катя и Фьодор никой не си позволяваше да се шегува, защото всички обичаха Катя и много уважаваха родителите й: Матвей Степанович заемаше в селото почетната длъжност епитроп, а Елизавета Ивановна, която беше още по-набожна от съпруга си, делеше с него всичките му безкористни грижи в служба на Бога.

Когато в дома им се появи Фьодор, Елизавета Ивановна се изпълни с благосклонност и жалост към него още докато момъкът боледуваше. А щом забеляза, че най-голямата й дъщеря се е влюбила, поплака пред иконата, като се кръстеше и молеше Бога за благословия и милост.

За Фьодор Матвей Степанович рече само:

— Нека живее. Той е сирак, значи Божи човек.

И всичко щеше да е наред, само че в Русия през двайсети век на нито един човек не беше писано да живее дълъг и щастлив живот. Войните връхлитаха една след друга.

Тъкмо тогава според годинките на Фьодор му дойде времето да постъпи на военна служба, а германската война вече с пълна пара се носеше по руската земя…

Когато се разбра, че Фьодор го вземат войник и до заминаването му остава само една седмица, Катя се яви пред очите на родителите си и решително заяви, че трябва незабавно да се венчае за Фьодор, тъй като, както каза тя, „той отива на война, а там, знае се, всичко може да се случи и значи той там, на войната, не бива да се чувства самотен сирак, а да знае, че си има роден дом и вярна пред Бога съпруга, която винаги го чака“.

Елизавета Ивановна тутакси се разохка, занарежда. Закахъри се малко Матвей Степанович. Но тъй като много обичаха Катя, в края на краищата не се опитаха да й противоречат.

Селският свещеник — дребничкият, хилав отец Василий, сърдечен приятел на могъщия Матвей Степанович — венча Катя и невярващия на щастието си Фьодор в малката си църквица Покров Богородичен (оттук и село Покровское). Венчавката беше много скромна — времената в Русия не бяха такива, че да вдигаш тежка сватба.

През останалото до заминаването на Фьодор време родителите освободиха младоженците от всякаква работа в стопанството и Фьодор и ненагледната му Екатерина Матвеевна, както веднага след сватбата започнаха уважително да именуват Катя в селото, се отправиха на „сватбено пътешествие“. Това пътешествие не беше далечно — до любимия им шлеп, заседнал сред Волга. Те отплуваха дотам с лодка късно вечерта — веслата падаха във водата, блестейки под луната, водата струеше, шумолеше под дъното на лодката им и оставяше зад нея бляскава ивица.

Щом акостира до шлепа, Фьодор разтовари от лодката едва ли не половин купа сено, което бяха докарали, и Катя за две минути сви гнезденце за тяхната първа брачна нощ. Тя разстла сеното по дъските на палубата, хвърли отгоре му чифт овчи кожи и покри постелята с платнен чаршаф. Отгоре Катя нареди огромните сватбени възглавници, натъпкани с гъша перушина, която собственоръчно бе събирала не една година. Изправи се, погледна Фьодор и ласкаво му се усмихна.

Тишина цареше над Волга… Само тихо ромонеше водата покрай шлепа. Ярка луна сияеше в небето, прокарала по водата сребърна пътека до нозете на младите.

Същата нощ Фьодор разбра какво означава да бъдеш с жена, когато към нея изпитваш не просто мъжко желание, но и трепетна, сърдечна любов.

 

 

Сухов, както си вървеше напряко през пустинята, даже примижа, спомняйки си онези летни нощи с Катя на шлепа. Обзе го такъв душевен покой, че нажежената пустиня за минута му се стори прохладна градина. Да, това беше неговата щастлива „медена седмица“, най-щастливите седем дни в живота му.

Отново и отново Сухов се връщаше в мислите си към тези щастливи дни, защото в по-нататъшния му живот му се паднаха твърде малко радости, а после изобщо настъпиха тежки дни…

Топка сухи бодли се изтърколи от гребена на бархана, подскочи на една издутинка и замря в нозете му. За всеки случай той се покачи на ръба, за да разбере защо така се разтревожи топката, но нищо подозрително не забеляза.

Щом се спусна в падината между барханите, Сухов спря пред кладенеца. Още отдалеч разбра, че е пресъхнал — по рояка мухи, кръжащи като стъклени парченца над дупката в пясъка. Щом погледна в търбуха на кладенеца, той видя на дъното му да се белее скелет на някакво животно — отдолу го лъхна мирис на мърша, привичният за Сухов мирис на войната.

 

 

В германската война Сухов бе ранен два пъти, награден два пъти — получи два войнишки Георгиевски кръста. Най-накрая, попаднал под немска газова атака, жестоко се отрови с иприт и го тикнаха за цяло лято и цяла есен във военната болница. Дълго се намираше между живота и смъртта, но здравата натура на волжкия момък победи. Щом се посъвзе, той започна всеки ден да пише на Катя писма, но от нея получи само едно: всичко в Русия се рушеше и връзки почти нямаше. В писмото Катя му пишеше, че всичко вкъщи е наред и да не се тревожи за нищо. Както разбра по-късно, това беше свята лъжа: жена му го пазеше и бе скрила горчивата истина за случилото се в семейството им… А Сухов толкова дълго се въргаля в болницата, че през това време в Русия избухнаха две революции — февруарската и Октомврийската. По-точно революцията беше само една — Февруарската, а през октомври стана преврат, който вече впоследствие, след като се усетиха, болшевиките обявиха за Велика октомврийска социалистическа революция.

След болницата мобилизираха Фьодор Сухов в Червената армия — с цел да бъде освободен от експлоатация трудовият народ на цяла Русия и след това тутакси да се раздуха пожарът на световната революция, за да се освободи от гнета на капитала трудовият народ по цялата земя.

Фьодор Сухов воюва чак до лятото, когато бе тежко ранен в един от боевете и по тази причина демобилизиран. След като се полекува, той, измъчен от тъга по своята Катя, побърза, полетя сякаш с криле към дома на Волга, в станалото му родно село Покровское.

Не знаеше, че там го чака скръб и мъка…

Цяла верста от пристанището до селото тичаше като в атака. Щом се спря пред Катиния дом, замря, сърцето му се сви и гръмко се разтуптя: къщата изглеждаше явно запустяла. Вратата беше закована накриво с дъска, градинката, в която някога Катя извеждаше него, болния, да полежи в купата дъхаво сено, бе обрасла с бурени, репеи и други плевели. Сухов постоя, загледан в закованата врата, заобиколи къщата отстрани и влезе в двора. Тук отново го порази нещо неприятно, но той тутакси се досети каква е работата: по-рано този двор бе пълен с шум и гласове на разнообразен селски добитък — кудкудякане, крякане, блеене, мучене, цвилене и лай… Сега дворът мъртво мълчеше, само двойка врабчета тихичко цвъртеше под стряхата… Сухов рязко се обърна и се отправи към портата. Тук хвърли торбата в нозете си, уморено се отпусна на едно стъпало, извади кесията с махорка и си сви цигарка. После измъкна от същата тази кесия кремък, прахан, огниво и с тяхна помощ запали огън. Всмука жадно дима и видя как към него от най-близките къщи, а после и откъм по-далечните, се насочват хора, предимно жени. По-възрастните се приближиха до входа, по-младите женици останаха при портичката, а над обвитата до средата с бурени ограда на градинката щръкнаха главите на дечица — като гърнета, сложени да съхнат. Отначало те помълчаха, после всичките изведнъж, като се допълваха взаимно, заразказваха какво се е случило със семейството на Катя, а значи и с неговото семейство — както им се струваше, такова щастливо до съвсем неотдавна…

Той научи, че скоро след заминаването му на германската война при повторно повикване бяха взели на същата война и Матвей Степанович и че след като бе воювал съвсем кратко, някакъв си месец, той бе загинал… А Елизавета Ивановна го беше надживяла съвсем малко — болест на сърцето я мъчела през последните месеци… За един час умряла от мъка по Матвей Степанович…

Сухов слушаше, свел ниско глава и дърпаше от тютюна така, че цигарката пукаше. Той си спомни за единственото писмо на Катя, получено в болницата: беше скрила от него истината за мъката си, защото го жалеше, не искаше да го тревожи с нищо там, на войната.

Жените се умълчаха… Сухов седеше, притворил очи, после вдигна глава и с болка попита:

— А Катя? Тя къде е?

Не му отговориха — всички погледнаха едрата възрастна жена от съседната къща, братовчедката на загиналия Матвей Степанович, Устиния Платоновна, все едно й отстъпваха правото да продължи да говори. Тя стоеше нажалена, подпряла с длан буза, а щом забеляза, че всички нея гледат, малко се позабави и изведнъж с тънък глас сякаш зави, занарежда напевно, произнасяйки фразите със същото волжко „окане“ като останалите:

— Феденка, миличък, войничето ми! Ох, да не трябваше да ти разказвам, да не трябваше и ти да слушаш за бедата, дето се случи с нашата Катенка, с твойта най-мила съпруга!

На Фьодор му беше трудно да слуша нейния плач, но скоро останалите жени се включиха в разговора и постепенно той научи докрай какво се е случило с неговата Катя…

След смъртта на родителите си Катя много страдала, но мъката не я сломила — трябвало да гледа, да се грижи за по-малките си сестрички и за братчето си. Но засмяна или поне усмихната оттогава никой не я видял.

По това време с идването на новата власт животът в селото бързо се променял. Отначало повече вряскали, митингували, но после започнали по-сурови събития…

Появило се в Покровское едно момче чекистче на име Шалаев със своята команда, обявило, че се набират продукти, и пристъпило към реквизиция на зърното за гладуващите в града работници. Хората разбирали, отделяли, но на чекистчетата все не им стигало и скоро започнали да измитат зърното до шушка — вземали даже и зърното за семе…

Селските хорица, които след германската война още не ги бяха взели за Гражданската, се разтревожили — разбрали, че за семействата им иде умирачка. Явили се те при Шалаев и му задали основателен въпрос: като вземе той зърното за семе, кай, какво тогава ще плюскат работниците и самите болшевики другата година? Шалаев веднага ги нарекъл с малко известната им дума „контра“ и казал, че трябвало да ги „изправят до стената“ и не било тяхна работа какво ще стане след година.

Селяните, естествено, не били удовлетворени от подобни отговори, което по-нататък в много села довело до големи вълнения, сблъсъци с чекистите и разстрел на непокорните…

Трябва да кажем, че Шалаев бил хубавец: макар и невисок на ръст, но строен, чернокос и с бяло лице — ходел из селото и лениво шарел с наглите си разногледи очи, пияни от власт и тайно приемане на първак. Носел изтъркана кожена куртка, избелял панталон от синьо сукно с кожено дъно, черна рубашка по врата и фуражка със зашита на нея червена платнена звезда. Под куртката държал в кобура „ливолверт“ и при спешна необходимост да събере хората стрелял с него три пъти във въздуха…

Младичките вдовици, шавъркливите булки го попоглеждали, но Шалаев на женския пол не обръщал никакво внимание — но само дотогава, докато не зърнал Катя… (на това място в разказа Сухов отново извади пунгията от джоба). Катя така му харесала, че почнал да обикаля около къщата й, но на всичките му аванси тя не отвръщала и дори и не го поглеждала… Шалаев много се учудил, дето една жена не оценява, че й обръща внимание такъв важен човек — не разбрала какво щастие й се е паднало, — и решил без много церемонии да обясни на нещастната войнишка съпруга с кого си има работа… Подпийнал за кураж, един път привечер й се явил в къщата. Съседките залепнали за прозорците. Булките, притичващи край къщата, се спрели и с любопитство гледали как Шалаев изтичал по стълбата към вратата на Катиния дом и пристъпил вътре… Постояли, постояли и тъкмо рекли да си вървят по пътя, но точно тогава вратата се разтворила широко и Катя извела Шалаев от къщата за яката, а после така го изритала с якото си коляно в задника, че онзи прелетял всичките стъпала и изорал с нос градинката кажи-речи до самата портичка. Скочил, целият се сгърчил и извадил „ливолверта“, но щом забелязал ухилените булки, се поопомнил и търтил да бяга от Катиния двор, затаил в душата си нестихваща злоба…

И тук се почнало нещо съвсем невъобразимо: новата власт в Русия кой знае защо люто възненавидяла църквата, призовавала да се разрушат храмовете, да се хвърлят камбаните, а свещениците почнали да ги заточават заедно със семействата им, с попадиите и децата, че дори и да ги разстрелват. Когато дошъл редът на тяхната Покровска църква, селяните отишли при Шалаев и го помолили да не пипа храма… Той веднага ревнал, че били „контри“, щото „леригията е опиум“! Какво значело това, никой не разбрал. Мъжете си тръгнали, без нищо да кажат, но здравата се ядосали… На другия ден Шалаев се качил със своите бабаити на камбанарията и оттам хвърлил на земята камбаната. Тя забучала сърдито и жално, но не се пукнала… После всички тръгнали да влизат в храма, но отец Василий се бил залостил здраво вътре — потресен се молел на глас пред иконите и като пред гибел пеел псалми… Шалаев врещял, заплашвал, удрял с юмруци и с дръжката на „ливолверта“ по портите, но отец Василий не ги отворил. Тогава бабаитите донесли едно дебело дърво, избили тежките църковни порти, нахлули в храма и като окаяни взели всичко да дерат, да рушат, да чупят иконите, да тъпчат с ботуши ликовете на светците. Разперил широко ръце, отец Василий им препречил входа към олтара… Шалаев с юмручен удар повалил хилавичкия свещеник на пода, изкъртил от стената голямата икона на Пресвета Богородица — покровителката на храма — и с удар в коляно я разцепил надве. Последната гавра отец Василий не могъл да понесе — с вопъл „Сатана!“ той скочил на крака, изтичал при Шалаев и му се изплюл в лицето… Побеснелият Шалаев издърпал свещеника пред входа и го застрелял на място — сега вече не просто като „контра“, ами като „белогвардейска контра“, защото на всичкото отгоре синът на нещастния отец Василий служел като полкови свещеник в Бялата армия. Нещо повече, Шалаев вързал с въжета убития отец Василий за един резбован стълб, подпиращ стряхата над портата, за назидание на другите и наредил да не го свалят, докато той не заповяда…

Жените, кръстейки се уплашено, заобикаляли храма отдалеч. И ето тук се показала каква е нашата Екатерина Матвеевна: с високо вдигната глава тя смело минала през селото до мястото на екзекуцията и се спряла пред вързаното за стълба тяло на отец Василий. Строго гледали очите й изпод черната забрадка, мърдали устните, докато произнасяла молитвата. След като прочела молитвата, Катя коленичила и се поклонила доземи на свещеника, който някога венчал нея, както и всички живеещи в село Покровское… В тъмна доба, когато Шалаев и всичките му пияни бабаити вече спели, Катя с лопата и навито парче платно в ръце отново дошла при църквата. Тя срязала въжетата, свалила от стълба лекичкото, мършаво тяло на отец Василий и направо тук, недалеч от стените на храма, изкопала плитко гробче. Завила убития свещеник в платното и го предала на земята… После сама отишла при уплашената до смърт попадия Анна, съпругата на покойния отец Василий, и останала в дома й цяла нощ, споделила горчивата й скръб… Щом се събудил на сутринта, Шалаев научил всичко и хукнал от яд да разкопава гроба, но тук от тълпата обкръжили го селяни се чул неласкав глас: „Не пипай гроба… ще съжаляваш“ и цялата тълпа забучала гневно. Шалаев се изправил, огледал присъстващите и… изругал и хвърлил лопатата. Щом видял Катя, която неговите бабаити изтичали да доведат, той се хвърлил към нея и почнал да крещи, да заплашва… Катя стояла пред него и го гледала спокойно, безразлично, все едно е празно място или муха. Той се сепнал и сам започнал мълчаливо да гледа Катя, „такваз красива, такваз горда… сякаш бял лебед съзря“… — отново занарежда съседката Устиния Платоновна.

Шалаев гледал, гледал и изведнъж усмивка разкривила лицето му, а очите му нагло лъснали. Той се олюлял, приближил се към Катя и почнал тихичко да й обяснява нещо — очевидно нещо мръсно, защото тя пламнала като ален мак, свела дългите си мигли, но мигом отново отворила очи и се изплюла в лицето на Шалаев също като отец Василий предния ден.

Шалаев се задъхал, после завил и почнал трескаво да опипва хълбока си в търсене на кобура… Но тук самите негови приятелчета бабаити го хванали подръка и го дръпнали от Катя, защото видели как селяните се втурнали да изтръгват колове от близкия плет…

След три дена бабаитите отвели Катя и попадия Анна на пристанището и ги предали на арестантския параход, който идвал отгоре, претъпкан със семейства на заточеници. Карали ги в затвора — в Царицин ли, в Астрахан ли, къде точно, в Покровское не знаели.

Сухов, който седеше мълчаливо на стълбата пред вратата в продължение на целия разказ, вдигна глава.

— Кога стана това?

— Че съвсем неотдавна… Комай и месец не е минал… — отвърнаха жените.

Сухов дръпна намръщено от цигарата — обмисляше какво да предприеме сега, а съседката отново през сълзи запя:

— А дечицата сиротинчета аз ги приютих… Ама пристигна бързо отвъд Волга сестрицата на покойната Лизавета… лелята на твойта Катерина, бездетка… и ги взе при себе си на село… По-далече от греха…

Сухов дръпна за последен път така, че цигарката опари пръстите и устните му, изправи се и глухо попита:

— А къде е сега този ваш Шалаев? Ще ми се да си поговоря с него.

Не му отговориха. Сухов обходи с поглед жените — те свеждаха очи, мълчаха. Той сдържано чакаше. Старата баба Уляна, докретала дотук по-късно от другите, която стоеше, подпряла се с ръце и брадичка на бастуна, се прекръсти. Отвори по-широко едното си око, то блесна някак си по младежки закачливо и рече:

— Еми няма го него… Затри се.

— Не разбирам. Как така се е затрил? — намръщи се Сухов.

— Че какво ли има да разбираш. След твойта Катерина се затри… Заранта се събуждаме, а него го няма… — Сухов, все още без да разбира, гледаше баба Уляна. Тя въздъхна. — О-хо-хо… войниче, гледам, не си от схватливите… — окото на бабата пак блесна. — На нашта майка Волга, знаеш, вировете… ух, какви са дълбокиии… Не дай си Боже да стъпиш накриво — веднага затъваш…

Сухов разбра всичко, кимна бавно с глава, после се обърна и погледна от високия чердак към Волга — нататък, където някога стърчеше заседналия на плитчината техен „сватбен“ шлеп, на тях двамата с Катя. Сега го нямаше там — види се, през зимата го бяха разпарчадисали за дърва. Тъпа, мъчителна болка сви сърцето му и от тази минута нататък повече не го пусна…

Сухов притисна здраво длани към бузите си, разтърка лице… и взе решение — без да се бави нито час, да тръгне да дири Катя. Сега той вече не беше онзи младичък матрос от волжкия параход, а доста повоювал, опитен войник, свикнал безусловно да спазва едно от най-главните военни правила: щом си взел решение, действай.

Когато Сухов обяви, че е длъжен веднага да тръгне, булките се паникьосаха и една през друга почнаха да му предлагат да си почине от пътя, да хапне нещо топличко, да му напалят банята… В селото, от което неотдавна взеха за Гражданската война и последните мъже, той сега се оказа единственият, към когото се насочи цялата натрупала се извечна потребност на жените да се погрижат за мъж, да го приласкаят, да го пожалят…

След нелекото войнишко тегло друг може би щеше и да разпусне, да си почине някой и друг ден, обкръжен от ласкави женски грижи, но Сухов и за минута не можеше да помисли за самия себе си, когато такова нещастие бе сполетяло обичната му съпруга.

След като се поклони на покровските жени и ги помоли да не си спомнят с лошо за него, той взе торбата, която чевръстите млади булки все пак успяха да натъпчат с всякакво ядене, и пое от селото по пътя, водещ към пристанището, та при първия удобен случай да се спусне надолу по Волга да дири Катя.