Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

Саид бавно яздеше през пустинята. Изпосталялото му лице беше мрачно. Сякаш почувствал нещо, той се огледа и видя черния стълб от дим, издигнал се в далечината над барханите. Постоя малко, обърна коня и се втурна в галоп към Педжент.

 

 

Верешчагин, дълбоко замислен, седеше на скамейката в двора. Жена му Настася както винаги шеташе из къщата, носеше се насам-натам ту с кошничка, ту с тава, влизаше в зимника, излизаше оттам с буркани, с тенджери, пак тичаше нанякъде. Приказваше ли, приказваше, без да спира, доволна, че е отървала мъжа си от беда:

— Заседяхме се тук… Още с първия катер заминаваме за Астрахан. Трябва да оправим гроба на Ванечка — съвсем е обрасъл… Че кой го наглежда? А на църква, смятай, втора година не сме ходили… Грехота… Ще си облечеш бродираната риза — Настася влезе в къщата, като продължаваше да дърдори оттам. Верешчагин вирна глава и стана.

— Като те видя с тая риза и всичко ще ми изникне в паметта: и как постъпи при нас в болницата в Царицин, целия в осколки… И как се върна от германската война… — носеше се гласът й от стаята.

Верешчагин безшумно се качи на чердака, завъртя ключа в катинара, скри го под черджето и пак така безшумно слезе долу.

— Паш, а парахода „Княз Таврически“ помниш ли го? Ох, ами в Казан, там, на панаира, ти онзи щабскапитан как го… — продължаваше да говори Настася зад заключената врата.

 

 

Около резервоара бушуваха пламъци, огнените езици ближеха занитеното желязо.

Сухов и жените изнемогваха от жега — всичко им плуваше пред очите. Задъхвайки се, те се скупчиха в средата на резервоара, чиито стени почти се бяха нажежили.

— Абдула! — с последни сили викна Сухов. — Ласкави жени имаш! Хубаво ми е с тях!

— Подарявам ти ги — отвърна Абдула. — Сега ще им добавя огън и съвсем хубаво ще ти стане…

Абдула даде знак да долеят още нефт в канавката около резервоара.

Жените вътре губеха съзнание, Сухов се крепеше с последни сили.

… Спомни си как по време на германската война немците започнаха газова атака откъм гората — белите газови езици се протегнаха към руските позиции. Наложи се да сложат противогази, но с тях с всяка минута ставаше все по-трудно да дишаш. Приискваше ти се да смъкнеш гумената маска и да глътнеш чист въздух. Мнозина така и правеха и оставаха на място — кашляха и се гърчеха в конвулсии, докато не изгубеха съзнание.

Газ с опалов цвят тежко се стелеше над земята, стичаше се в окопите, в траншеите, когато Сухов го осени, че на високото трябва да няма газ, защото е по-тежък от въздуха.

Тъй като наблизо нямаше никакви възвишения, Сухов се изкатери на едно дърво и там, на върха, смъкна противогаза…

Ситуацията в резервоара беше подобна — трябваше бързо да се измъкнат горе, на въздух.

 

 

Абдула пушеше и чакаше доведеният до отчаяние от жегата Сухов всеки миг да замоли за пощада… Той дори се дръпна малко назад, към другия резервоар, за да вижда по-добре как нещастните му жени и руснакът ще започнат да се измъкват навън през люка.

И тук през бученето и трясъците на огъня откъм морето до него достигна глас. Беше познатият му глас на Верешчагин:

— Чуй, Абдула! Не си ли взел твърде много товар? Че и всичко без мито при това?

Абдула се обърна и видя на баркаса, сред денковете, могъщата, с прилепнала мокра риза фигура на Верешчагин, който стоеше до рубката и се държеше за въжето.

— Че в митницата няма никой. Не се знае на кого да плащаме! Искаш ли да платим със злато? — усмихнато викна в отговор Абдула и едновременно с това се ядоса на нукерите си, че не са оставили охрана на баркаса.

— Нали ме знаеш, Абдула. Аз рушвети не взимам. Обидно ми е за държавата!

— Каква държава? Няма я държавата! — кресна Абдула. — Свърши!

Верешчагин не го удостои с отговор.

— Аристарх! — повика Абдула своя любимец. — Разбери се е митницата… Да даде разрешение.

Без излишни думи Аристарх запаса револвера, смъкна карабината от рамо и стреля към баркаса — куршумът счупи стъклото на рубката. То се разхвърча със звън точно над главата на Верешчагин. Парчетата го раниха по челото. Верешчагин бързо приклекна, прокара ръка по лицето си, огледа окървавената си длан…

Саид пришпорваше коня, безпощадно го шибаше с камшика — бързаше към вдигналия се до небето димен стълб. По миризмата беше определил, че гори нефт…

— Руснакът ми даде кинжала си — рече сам на себе си Саид. — Не биваше да го оставям…

 

 

След като стреля по Верешчагин, Аристарх заедно с четирима нукери се втурна към баркаса, за да се разправи с митничаря.

Семьон, оцапан от глава до пети с нефт, се приближи до Абдула.

— Трябва да отплаваме, ага. Рахимов ще пристигне скоро — рече той, кимна към горящия резервоар и додаде: — Те и без туй ще пукнат.

— Това са моите жени! — злобно промълви Абдула.

— Тогава всички ще легнем мъртви тук! — не мирясваше поручикът.

В този момент някъде отгоре, все едно от небето, се разнесе глас:

— Слушай, Абдула! Говоря аз, Саид!

Абдула се обърна бързо по посока на гласа и видя Саид на покрива на двуетажната сграда с работилници. Той стоеше там с картечница в ръце и с ласо — при това краят на ласото гореше. Цистерната, от която влачеха нефт с кофите, се намираше на двайсетина крачки от Саид по права линия.

— Нима с теб сме врагове, Саид? — попита Абдула колкото се може по-спокойно. — Нашите бащи бяха приятели.

— Загаси огъня! — рече Саид. — Чакам!

— Не те разбрах… — отвърна Абдула, направи незабележим знак на подпоручика и падна на пясъка. Стреля с маузера по Саид и се претърколи зад резервоара.

В същата тази секунда не особено сръчният подпоручик бе сразен от картечен ред. Ласото пък, с горящия факел на края, Саид метна към нефтената цистерна. Едва докоснал гърлото й, факелът на мига възпламени нефтените изпарения. Гръмна взрив и от цистерната нагоре изхвръкна стълб от пламък и дим.

Абдула надникна иззад резервоара и стреля още няколко пъти по Саид, залегнал на покрива.

Двайсетина души се хвърлиха в атака по негова команда, за да се разправят със Саид. Тичаха към сградата с работилници и непрекъснато стреляха с карабини и револвери. Саид, който от време на време се мяркаше сред кълбата дим, отвръщаше с кратки ръмжащи редове — разстрелваше настъпващите и ги караше да се придвижват пълзешком. Но въпреки изгодната си позиция преимуществото беше на страната на нападателите — твърде много бяха срещу Саид, който беше сам.

Щом го разбра, той обстреля атакуващите с дълъг ред и ги накара да забият глави в пясъка. Трябваха му няколко мига, за да се приземи заедно с картечницата меко, по котешки, под стената откъм недостижимата за куршумите страна, а после да пропълзи няколко метра до високия бархан зад горящата цистерна.

 

 

Безредната стрелба по покрива тутакси се възобнови. Хората на Абдула стреляха напосоки, за да не дадат на Саид и да помръдне. И май се получи. Покривът мълчеше… Джигитите скочиха на крака и се хвърлиха към сградата — и в този миг нейде отдолу и отстрани ревна картечница. Саид, подпрян на коляно, стреляше точно. Няколкото секунди обърканост и паника струваха на отряда на Абдула още петима убити. Наложи се пак да залегнат. Отново се възобнови кратката, нервна престрелка…

Абдула, който обикновено запазваше самообладание и хладнокръвие, се ядоса — след смъртта на Сашенка него всъщност нищо не го задържаше тук, но беше принуден да стърчи с хората си на тоя проклет бряг заради тоя един-единствен Саид!

— Убийте го! — не издържа и яростно закрещя Абдула. — Убийте го!

Ревът на пламъците и пушечните изстрели заглушиха думите му.

 

 

Сухов се задъхваше в нажежения резервоар. Всички жени лежаха на пода и дишаха хрипливо, на пресекулки. Джамиля, сама едва жива, бършеше с отпаднала ръка потта от лицето на изпадналата в несвяст Зухра…

Не, Сухов не можеше да си позволи да умре опечен в тази огромна тенджера. Щом ще е гибел, то да е в открит бой!

Той се изкачи по стъпалата на вътрешната стълба и задърпа към себе си лостчето, с което бе затворил отвътре капака на люка. Но лостчето не помръдна. Сухов дръпна по-силно, после още и още по-силно…

Но заклинилото се лостче все така не излизаше от скобата. Така се беше нагряло, че изгаряше ръцете му. Но щом Сухов си помисли, че може да пукне тук, в тоя проклет резервоар, без да види поне още веднъж своята Катя, силите му нараснаха десеторно и той така дръпна лостчето, че едва не се строполи долу върху жените… Злополучното желязо изскочи от скобата. Сухов се покатери още едно стъпало по-нагоре и внимателно отвори капака на люка. Свежият въздух, нахлул в задушния резервоар, го опияни за секунда. Сноп слънчеви лъчи го удари в лицето…

Сухов подаде едва-едва глава над люка и бързо оцени ситуацията на бойното поле: в далечината гореше нефтена цистерна, пламъците ревяха. На трийсетина крачки, зад съседния резервоар, се укриваше Абдула с отряда си, забележително оредял — това Сухов веднага отбеляза. Абдула и всичките му нукери гледаха към бархана зад горящата цистерна, откъдето Саид ги обсипваше с огън, като през цялото време се местеше от място на място. Недалеч от бархана върху пясъка бяха замрели в различни пози убитите, но още петнайсетина души, хвърлени в настъпление от Абдула, пълзяха в широка верига към укритието на Саид, за да го обкръжат…

Щом хвърли поглед към спуснатия на вода баркас, Сухов се изненада приятно, като забеляза на палубата Верешчагин.

— Ще живеем — рече сам на себе си Фьодор Сухов и направи извод от така образувалата се обстановка: „Положението на Верешчагин не е най-лошото, а Саид като че го притискат.“ — Чакай, чакай, ние ей сегичка… — промърмори той.

Внимателно, за да не тракне, да не издрънчи, той измъкна навън картечницата си и я нагласи на края на резервоара.

Много печеливша минутка му се падна. Даже не минутка, ами така, десетина секунди, но десет секунди — това време си е напълно негово, докато всички са го забравили и докато разполага с такъв идеален обзор — най-малко дузината джигити, които атакуваха Саид, сега бяха подложили гръб на Сухов. Като че ли без да бърза, Сухов прокара „самоварната тръба“ по пълзящите по корем, проснати долу фигури — прицели се и веднага без пауза повтори същото движение в обратна посока, но вече натиснал спусъка и удържайки ритането на оживялата в ръцете му картечница…

Цялата верига атакуващи бе разстреляна. Един след друг, като се гърчеха и забиваха лица в пясъка, те замираха на място. От групата на Абдула се откъснаха неколцина конници и се втурнаха към резервоара. Сухов засега не ги виждаше.