Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (11)

До бяло се нажежи слънцето над пустинята. Сухов седеше в условната сянка на поредния саксаул и обядваше. Краката си, за да почиват, беше изпънал към върха на стръмния барханен срез. Гърба беше опрял на тънкия ствол на дръвчето, чепат и корав като кокал. В ръка държеше половин чурек и отхапваше от него малки хапки. Дъвчеше баятата безсолна питка много трудно, защото устата му беше пресъхнала, а вода в чайника беше останала само за една-две глътки и с нея трябваше да изкара чак до следващия кладенец.

Сухов бавно преживяше късчетата суха питка, а мислите му все се въртяха около печалните събития в село Покровское, свързани с действията на момчето чекистче Шалаев…

Самият Фьодор Сухов, както и много други прости, природни хора, беше човек незлоблив, надарен с деликатно отношение към хората — както като цяло, така и към всеки човек поотделно. Никакви крайности и издевателства не допускаше той над врага и винаги кореше такива бойци, които, загубили ум от кръв и злоба, се гавреха с победените…

С войната бившият червеноармеец Фьодор приключи неотдавна и след като получи заповедта за демобилизация, си даде дума под никакъв предлог да не се забърква в повече каши. Обаче види се, съдбата не беше съгласна с това му решение, защото скоро точно той се оказа в самия център на кървав конфликт и именно на него се падна да разреши този конфликт докрай.

 

 

Един час преди Сухов да се разположи за обяд, отрядът на Абдула приближи гробницата, където почиваха роднините на Нурджахан и Саид. Навъсеният, мрачен Абдула отпрати хората зад далечния бархан и като остави при себе си един-единствен нукер, му заповяда да копае в подножието на гробницата, след като отброи десет крачки точно на север.

В дълбоката яма имаше два неголеми, обковани с желязо сандъка. Нукерът извлече единия, а втория Абдула нареди да оставят на място. Когато завързаха сандъка за седлото на камилата и засипаха трапа с пясък, Абдула застреля нукера. После, зарязал убития да го изядат хищниците, влезе в гробницата и тук, на каменната плоча, видя бездиханната Нурджахан. Той, разбира се, я познаваше, знаеше, че докато беше жива, малко не беше с всичкия си, но досега нито веднъж не беше виждал лицето на девойката и затова остана поразен от красотата й.

Абдула дълго гледа мъртвата красавица. Разлагането изобщо не я бе докоснало — може би защото въздухът в гробницата беше абсолютно сух… а може би и заради това, че и още докато беше жива, Нурджахан беше почти светица…

Той се върна при отряда, подкарал пред себе си камилите с товара, и заповяда да продължат да се придвижват на изток, към морето.

Скоро пресрещнаха неколцина конници — Джевдет с хората. Той се поклони на Абдула, притиснал ръка към гърдите си, а порочното му женско лице грейна в угодническа усмивка. Носеше му се лоша слава на сластолюбец, любител на малолетни момиченца и момченца.

Абдула кимна в отговор — двамата с Джевдет не бяха врагове.

— Накъде си тръгнал, ага? — почтително се заинтересува Джевдет, след като с благодарност прие цигара от Абдула.

Двамата запушиха, вървейки един до друг, стреме до стреме.

— Натам — неопределено махна с ръка Абдула — за всеки случай не разкри маршрута си.

— Защо си такъв тъжен? — попита Джевдет.

— Че на какво да се радвам? — отговори Абдула на въпроса с въпрос.

— Ами няма на какво — съгласи се Джевдет. — Гледай как се преобърна всичко…

Помълчаха.

— Жените си ли си тръгнал да прибираш? — отново деликатно се поинтересува Джевдет, но очичките му хитро блеснаха.

— Знаеш ли ги къде са? — равнодушно попита Абдула.

— Може пък и да знам… Разправят, че ги завели в Педжент… — Джевдет изкосо наблюдаваше Абдула за реакцията му.

— Махмуд! — злобно викна Абдула, огорчен, че Джевдет знае повече от него.

Махмуд дотича и зачака нареждания.

— Вземи хората. Препускайте към Педжент. Разузнай всичко. И ми съобщи… Ето, добрият човек ми подсказа — Абдула кимна към Джевдет. — Задължен съм ти, Джевдет… А ти накъде си тръгнал?

— Към най-близкия кладенец… пък там ще видим — и като се поклони почтително, Джевдет препусна с хората си в противоположна посока.

 

 

Отрядът на Рахимов бавно, ходом се влачеше из пустинята — деветима бойци се спешиха и дадоха конете си на увитите в чадри жени на Абдула.

Рахимов нервничеше, сновеше от единия край на отряда до другия и поглеждаше жените със зле прикрито неудоволствие. После се приближи до новия взводен, който вчера бе назначен на мястото на загиналия Квашнин.

— Съвсем изостанахме — рече Рахимов.

— С тия женоря не можем го догони — махна с ръка взводният — красив, гъвкав таджик с тънички мустачки. Рахимов се съгласи мълчаливо. Щом забеляза как младичкият боец Петруха се задява с една от жените — шепнеше й нещо и се подсмиваше, той шибна с камшик коня му по задницата тъй, че конят се юрна като бесен и понесе момъка. Рахимов се закани подире му с камшика, сгълча строго жените и се върна начело на отряда.

Взводният се подсмихна — той смяташе, че Рахимов проявява излишна деликатност към този никому ненужен харем.

— Ще ги заведа до кладенеца и ще ги зарежа! Ще им дам просо, половин торба солена риба, а по-нататък сами да се оправят! — заяви решително Рахимов.

— Ти при всеки кладенец така говориш — подсмихна се пак взводният.

— А какво да правя? — възкликна Рахимов. — Че жал ми е за женките!

— Какво да правиш ли? — попита взводният в отговор и сви рамене. — Дай им Петруха да ги съпровожда… и да тропкат до Педжент. А ние пък ще хукнем подир Абдула.

— Петруха за никакъв техен защитник не става — въздъхна Рахимов.

Взводният с едва забележима ирония погледна командира си и се почеса с дръжката на камшика зад ухото.

— Всичко е ясно, другарю командир, значи и по-нататък ще пълзим пешачката.

— Това не ти влиза в работата! — Рахимов така пришпори коня, че той размаха предни копита във въздуха.

После, като се поохлади, Рахимов потупа коня по врата и съпровождайки с мрачен поглед забулените жени, докато преминаха покрай него, се изплю в пясъка.

 

След като дояде коравата питка, Сухов поднесе към ухото си чайника, поразклати го — водата в чайника не се плискаше, но той знаеше, че му е останала колкото за две малки глътки. Много му се искаше да ороси с тази топла, отвратителна на вкус течност пресъхналата си уста и залепналото гърло. Но Фьодор се сдържа — твърде голям беше рискът да останеш в пустинята без капка вода.

Оставаше само едно средство, лекичко притъпяващо жаждата — пушенето, но и тютюнец в кесията имаше колкото да не е без хич. Сухов сви мъничка цигарка, извади от джоба малка лупа и запали от слънцето. Вдъхна с наслада силния дим от махорката. Поолекна му. Мъжът се огледа настрани и не зърна по нажеженото пясъчно пространство ни едно същество, даже и съвсем-съвсем дребничко. Всичките животинки, спасявайки се от бялото космато слънце, се бяха заровили дълбоко в пясъка…

Само в небето се точеше върволица от лешояди — санитарите на пустинята — с голи шии, както се смяташе, заради това, че се хранят с леш.

От някое време насам Сухов ненавиждаше тези птици. Това се случи с него след един от жестоките боеве. В навечерието му временно го назначиха — заради големите загуби сред личния състав — за помощник на взводния командир. Сухов със сигурност трябваше да загине, но по най-непостижим начин остана жив. Работата е там, че в самото начало на съдбовното сражение той бе разстрелян от своя командир Макхамов. Тази фамилия Фьодор Сухов запомни с благодарност за цял живот…

 

 

Тогава, минута преди решителния щурм, противоборстващите страни се бяха разположили в местността по следния начин: бандата басмачи залегна в долчинката между веригите от бархани в очакване на атаката на червеноармейците. Червеноармейците пък, струпани от другата страна на веригата, замряха в седлата си в очакване на командата. Взводният Макхамов, самолюбив и сприхав командир, изпратен неотдавна в техния ескадрон, реши да превземе бандата челно, по кавалерийски, в пълен галоп. Бой като бой, но полуразрушената гробница на възвишението отстрани извика подозрение у Сухов. Тя му се струваше някак си неуместна на това възвишение, някак си не се вписваше в общия пейзаж.

 

 

— Нещо не ми харесва тая гробница — рече той на командира. — Аз на тяхно място бих сложил там чифт картечници.

— Какви картечници?! — разкрещя му се Макхамов. — Няма там картечници! Вече десети ден им седим на опашката! Стига си дрънкал дивотии, Сухов! Заповядвам ти да атакуваш фронтално!

— Не се горещи, Макхамов… — опитваше се да възрази Сухов.

Но командирът не му даде да се доизкаже, извади револвера и очите му блеснаха.

— Тук аз съм командир и няма да позволя на никого да проваля атаката! Че иначе…! — той размаха револвера пред Сухов.

— Няма да поведа хората челно! И на тебе няма да дам! — отряза категорично другият.

Побеснелият Макхамов нададе някакъв кратък вой и стреля в главата му. Сухов, облян в кръв, се строполи на пясъка.

— Така ще бъде с всички паникьори! — заяви Макхамов, вдигна високо револвера и се разкряска: — След мен! Атака!

Взводът послушно се втурна подире му напряко…

След около два часа Сухов се свести, попипа засъхналата кръв по лицето си — куршумът беше одраскал слепоочието, — убеди се, че е жив, запълзя и се търкулна в падината, над която кръжаха черните птици.

Всички червеноармейци лежаха тук, в падината. Всички до един заедно с буйния им командир Макхамов. Точно както Сухов беше предсказал, картечниците от гробницата ги бяха покосили.

Птиците разкъсваха телата на другарите му от отряда, а той не можеше да направи нищо, макар наганът да беше у него — изстрелите по птиците щяха да издадат присъствието му. Оттогава насам Сухов изпитваше ненавист към санитарите на пустинята с голите шии, за което категорично не беше прав, тъй като тези птици бяха абсолютно необходимо звено в кръговрата на природата — без тях немалко живи твари биха загинали от безпощадни зарази.

При сгоден случай той с удоволствие разказваше за командира Макхамов, който му беше „спасил живота“, като за човек сърдечен и приятен, само дето излишно се горещял, което на война е наказуемо, и с усмивка добавяше в края на разказа:

— А ако той не ме беше разстрелял, така и щях да си загина заедно с всички, ей така, за едното нищо…

 

 

… Сухов изпроводи с поглед върволицата от лешояди, махащи отмерено с криле, докато не се стопиха в знойното небе, и за всеки случай запомни посоката на полета им: види се, там неотдавна е имало бой и санитарите на пустинята имаше какво да намажат. Сухов се поразмърда, вирна още по-високо крака и се плъзна по гръб почти до самото подножие на саксаула. Нахлупи кепето над очите си, но да заспиш на нажеженото пясъчно ложе беше доста трудна работа. Лежеше и дори с пръст не помръдваше, дори не мигаше, за да не пропилее последните остатъци течна субстанция в своя организъм. Едновременно с това започна да мисли за Катя, за своята скъпоценна и единствена съпруга — прибягна към изпитаното средство, което винаги го отвличаше от ужаса на живота…

 

 

Сухов дотича на пристана, изчака първия параход и потегли с него надолу по реката. Парите на червеноармееца бяха малко и той се договори с капитана да му плати пътя, като му поработи като матрос.

В Царицин не успя да разбере нищо за заточениците. Може би все някой поназнайваше нещичко за арестантите, но не желаеше да говори, защото в освободена Русия вече започваше време, опасно за „нередовни“ разговори.

В Астрахан пък от голтаците, мотаещи се покрай пристанищата, той най-сетне научи, че заточениците били изпратени на две партиди по море в Баку, в Баиловския затвор за препращане. Като обмисляше как да постъпи по-нататък, Фьодор бродеше по астраханската крайбрежна улица, из парка, където някога се разхождаха госпожици с кавалерите си и духов оркестър свиреше валс. Сега тук маршируваха червеноармейци. Най-сетне му щукна мисълта да се наеме за пазач на товарен влак и по този начин да се добере до Баку. Него като войник го взеха без да му мислят… И потегли товарният, тракайки гръмко с колела, влачейки подире си шлейф от локомотивен дим, по астраханските пясъци, покрай синьото Каспийско море — море, което от древни времена изобилстваше с благородната червена риба, чиито запаси в него заедно с Волга представляваха, по данни на енциклопедичния речник, „деветдесет и пет процента от всички есетрови риби, съществуващи на земното кълбо“…

Влакът за Баку пълзеше по самия бряг и пенестите гребени на морските вълни се търкаляха към релсите почти досами нозете на Сухов, които той беше провесил навън, седнал на пода и прегърнал винтовката…

По пътя Сухов се интересуваше от участта на заточениците, но никой не знаеше нищо със сигурност, носеха се най-противоречиви слухове.

… В Баку се хвана на работа в производството. Тяхната бригада караше с колички пясък за засипване на залива, под чието дъно бяха намерили нефт. Оказа се, че под огромното езеро-море Каспий, в недрата на земята, се крие още едно море, също така огромно — море от нефт. Според проекта на инженера Потоцки трябваше да се засипе голямо водно пространство.

Инженерът беше сляп, пристигаше на количка и, воден за ръка от дъщеря си, обикаляше строежа. Дъщерята разказваше на баща си, като сверяваше с топографската карта, за всичко, направено предния ден, как върви засипването на залива и слепият инженер даваше указания на майсторите.

Засипаха заливите — тук израснаха дървени кули, прилични на изтеглени, пресечени пирамиди, със зигзагообразни стълби — и започнаха да сондират.

Бликнаха първите фонтани от нефт — черни, високи, разтичащи се в маслени езера по повърхността. Понякога нефтът се запалваше — факли излитаха в небето, изпускаха гъсти кълба черни сажди и вулканичен рев разтрисаше околностите на града.

В свободното от работа време Сухов тичаше из града — сбирщина от едноетажни къщички с плоски покриви — и разпитваше жителите му за заточените руски жени, ала напразно — никой не му разказа нищо, което да го насочи по следата на Катя.

На строежа колега на Сухов по количка беше едно младо момче — красивият седемнайсетгодишен азербайджанец Исмаил. Строен, гъвкав, с големи черни очи, обрамчени с дълги, направо момичешки мигли, той въпреки всичко беше много издръжлив и в работата не знаеше умора. Исмаил се привърза към Фьодор като към по-голям брат, а когато научи за патилата му, се опитваше да му помогне с всичко, каквото може. Именно той, чрез десети приятели на приятели, научи за един нужен им човек, бързо го издири и го доведе при Сухов. Този човек беше някой си Абас, надзирател на Баиловския затвор за препращане на заточеници.