Джим Бъчър
Буря от ада (7)

Глава 5

„МакЕнъли“ е кръчма на няколко пресечки от офиса ми. Винаги отивам там за да се справя със стреса или просто когато в джоба ми се въргалят няколко излишни долара, които не ми е жал да похарча за добро хапване. И не само аз. Мак, собственикът на заведението, е свикнал с чародеите и свързаните с тях проблеми. В „МакЕнъли“ няма видеоигри. Нито телевизори, нито скъпи компютърни играчки. Там дори няма музикален автомат. Вместо него Мак държи механично пиано — то има най-малка вероятност да се повреди в наше присъствие.

Нарекох това място „кръчма“ в най-добрия смисъл на тази дума. Влизайки, ти слизаш няколко стъпала и попадаш в помещение, което смъртоносно съчетава нисък таван и висящите от него вентилатори. На високите хора — като мен — им се налага да се придвижват из „МакЕнъли“ с повишено внимание. До бара има тринайсет стола, в залата — тринайсет маси. Тринайсетте прозореца, разположени до самия таван, за да могат да се покажат на улицата малко над нивото на земята, пропускат вътре малко дневна светлина. Тринайсет мътни огледала по стените отразяват лицата на посетителите и създават илюзия за простор. Тринайсет дървени колони, старателно украсени с резбовани сюжети от приказките и преданията на Стария Свят, не позволяват да се движиш из залата по друг начин, освен в кръг; освен това те преднамерено разсейват потоците стихийна енергия, изтичаща от мрачните, капризни чародеи, като не им позволяват неволно да проявят способностите си по най-зрелищен начин. За цветовете — преобладават землисто кафявите и зелените тонове. Когато попаднах в „МакЕнъли“ за първи път, се почувствах като вълк, върнал се в старото си, любимо леговище. Мак сам, със собствените си ръце, вари бира, или по-точно — даже ейл, какъвто не можеш да намериш в града. Храната тук се приготвя на скара с дърва. И, както казва Мак, никой не ви пречи да си вдигнете задника от стола и сами да си вземете поръчката от стойката, когато стане готова. Накратко, това място е точно като за мен.

Понеже обажданията до градските морги не дадоха резултат, взех две хартийки от мониковата купчинка и се преместих при МакЕнъли. Стори ми се че след всичко, което ми се стовари на главата тази сутрин, напълно съм заслужил малко Маковски ейл и нещо за хапване. Още повече, че вечерта се очертаваше доста тежка, ако исках да разбера как някой е успял да направи смъртоносно заклинание на Томи Том, биячът на Джони Марконе, и на неговата приятелка Дженифър Стентън.

— А, Дрезден — поздрави ме Мак, когато се настаних на един от столовете до бара.

Тъмното, уютно помещение беше празно, ако не броим двамата познати по физиономия, играещи шах на най-далечната ъглова маса. Мак е висок, направо върлина, на неопределена възраст, макар че по някои проявления може да се съди за силата и мъдростта му, каквито рядко се срещат у мъже под петдесетте. Очите му са леко наклонени, а усмивката, когато се появяваше на лицето му — което не се случва толкова често — е палава. Мак е мълчаливец, но ако каже нещо, то почти винаги заслужава внимание.

— Привет, Мак — отвърнах аз. — Ама че ден е днес — просто кошмарен. Дай ми сандвич с говеждо, картофки и ейл.

— Ъхъ — каза Мак. Отвори бутилка от своя ейл и започна да го налива в чашата, гледайки някъде покрай мен в пространството. Така прави с всички. Като отчитаме спецификата на неговата клиентела, не му се обиждам за това. Лично аз също бих избягвал да ги гледам в очите.

— Чу ли какво е станало в „Медисън“?

— Ъхъ — потвърди той.

— Гадна работа.

Подобна повърхностна оценка явно не заслужаваше дори ответно изхъмкване от негова страна. Мак остави питието ми на бара и се обърна към разположената зад него печка, като разрина въглените с маша.

Взех от стойката вестник и пробягах с поглед по челните заглавия.

— Ей, чуй само. Още една история с „триоките“. Исусе, та това нещо е по-лошо и от крека. — В статията се описваше погрома, извършен в хранителен магазин наблизо, от двойка надрусани с „Трето Око“ — сторило им се, че съдбата на това място било да се взриви, така че решили да ускорят събитията.

— Ъхъ.

— Чувал ли си за това?

Мак поклати глава.

— Казват, че това вещество отваря у теб Вътрешното Зрение — поясних аз, прочитайки статията. Двамата хулигани са откарани в болница, в критично състояние — припаднали още на местопрестъплението. — Но знаеш ли какво ще ти кажа?

Мак се отвърна от печката и ме погледна.

— Не вярвам в това нещо. Ама че кучи синове: да изкушават тези бедняци с идеята, че могат да творят вълшебство.

Мак мрачно кимна.

— Ако това беше сериозно, момчетата от полицията сигурно щяха да ме повикат.

Мак сви рамене и се обърна към печката. После изведнъж се намръщи и се вгледа в мътното огледало, висящо зад барната стойка.

— Хари — съобщи той. — Имаш опашка.

Напрежението, което ме сковаваше през целия ден, все пак се отрази на нервите ми, така че не се сдържах и трепнах. Хванах чашата с двете си ръце и промърморих две фрази на лош латински. Никога не вреди да се защитиш в случай, че някой иска да ти навреди. Огледалото беше толкова старо и мътно, че не можех да видя почти нищо в него — само това, че някой се приближава зад мен. Мак невъзмутимо се върна към готвенето си. Не е толкова лесно да смутиш Мак.

Усетих миризмата на парфюм преди да се обърна.

— Я, госпожица Родригес — казах аз. — Винаги се радвам да ви видя.

Тя застина на място, на няколко крачки зад мен. Моят поздрав очевидно я свари неподготвена. Ето ви едно от предимствата на моята професия: каквото и да направиш, хората го приписват на магията преди да се досетят за по-прости обяснения. Сигурно и на ум не й идва, че миризмата на парфюм издава присъствието й.

— Заповядайте, седнете — продължавах аз. — Така да бъде, ще ви почерпя едно питие преди да откажа да разказвам каквото и да е.

— Хари — оскърбено заяви тя, — сякаш не знаете, че съм на работа. — Тя седна до мен. Беше средна на ръст, затова пък красотата й бе потресаваща, макар и някак… тъмна. Днес тя беше с делово облекло — пола и сако, чорапогащи, обувки с висок ток. Правите й тъмни коси бяха подстригани ниско, до средата на шията, и бяха отметнати настрани, откривайки смуглото чело и влажния поглед на тъмните й очи.

— Сюзън — ухилих се аз, — освен по работа, човек не може да ви подмами да влезете тук. Хареса ли ви в Бренсън?

Сюзън Родригес беше репортер в чикагската „Влъхва“ — жълтичко вестниче, специализирано в свръхестествените и паранормални събития в средноизточните щати. Обикновено нивото му рядко надхвърляше „Човекът-Маймуна Е Видян С Незаконната Дъщеря На Елвис“ или „Призракът-Мутант На Джон Фитцджералд Кенеди Съблазнява Непълнолетна Ученичка-Скаутка“. И все пак, много, много рядко, „Влъхва“ публикуваше нещо истинско. Като Нахлуването на Невидимото през 1994 година, когато цялото Милуоки просто изчезна за два часа. Направо се изпари. Спътниковите снимки показваха река и дървета край нея, лишени от каквито и да е следи от човешка дейност, както и от самите хора. Всички връзки с града бяха прекъснати. А после, след няколко часа, той отново се появи на старото си място и никой от жителите му не беше забелязал нищо.

Освен всичко останало, тя ме придружи при моето разследване в Бренсън миналата седмица. Тя се влачеше по петите ми още от момента, в който взе интервю от мен — в зората на моята кариера като независим чародей. Не можех да отрека, че тя имаше нюх. И в добавка към него — достатъчно любопитство, за да попада във всякакви неприятности. В края на интервюто тя се изхитри да срещне погледа ми — млада, нетърпелива репортерка, опитваща се да се докопа до душата на своя събеседник. Какво пък, от всички, срещнали погледа ми, припадна именно тя.

Тя ми се усмихна. Харесва ми, когато тя се усмихва. Това прави с устните й доста забавни неща, а самите устни са доста привлекателни.

— Трябваше да останете и да погледате представлението — съобщи тя. — Беше много впечатляващо. — Тя остави чантата си на бара и се настани по-удобно на стола.

— Не, благодаря — казах аз. — Напълно съм убеден, че това не е за мен.

— Редакторката ми е във възторг от статията. Уверена е, че ще спечеля някаква премия.

— Сякаш е пред очите ми — кимнах аз. — „Тайнствени Видения Преследват Надрусана Кънтри Звезда“. Истинска, биеща в целта паранормална журналистика. — Погледнах я и тя посрещна погледа ми без да трепне. Не би ми позволила да надзъртам в нея, ако моите шегички я дразнеха.

— Дочух, че днес сте бил извикан от шефа на „Специални разследвания“ — заяви тя, придвижвайки се толкова близо до мен, че пред погледа ми се откриха любопитни перспективи в деколтето й. — Бих искала да ми разкажете за това, Хари — и тя ме дари с още една многообещаваща усмивка.

Аз почти се усмихнах в отговор.

— Виноват — въздъхнах аз. — Подписал съм стандартен договор за неразгласяване.

— Може би тогава нещо извън протокола? — попита тя. — Казват, че убийството е сензационно.

— С нищо не мога да ви помогна, Сюзън — усмихнах се аз. — Не можете да изтръгнете нищо от мен — дори с клещи. И тъ нъ, и тъ нъ.

— Поне намекнете — настояваше тя. — Просто така, две думи по темата. Нещо, което може да се сподели между двама души, изпитващи привързаност един към друг.

— Много ми е любопитно, за кого точно говорите?

Тя се облегна на стойката, отпусна брадичка на ръката си и ме погледна, примижавайки зад дългите си ресници. Едно от нещата, които ме поразяват у нея е това, че тя, безсрамно злоупотребявайки със своето обаяние и женственост, дори няма представа колко е привлекателна — разбрах това преди година, когато погледнах в душата й.

— Хари Дрезден — каза тя. — От вашата педантичност човек може да се побърка. — Очите й се свиха още по-силно. — Вие дори не погледнахте в деколтето ми — изтърси тя убийственото си обвинение.

Отпих от чашата си и махнах на Мак да налее и на нея. Той й наля.

— Виноват.

— Ама че мъже са се навъдили напоследък — оплака се тя. — Какво не ви е наред, Дрезден?

— Сърцето и душата ми са чисти — обясних аз. — Затова не можете да ме подкупите.

Тя ме гледа разочаровано цяла минута. После отметна глава назад и се разсмя. Смехът й също беше страхотен: гърлен, сочен. Когато се разсмя, аз все пак не се удържах и за миг погледнах под ризата й. Ето какви са те, чистите сърце и душа. Чистотата си е чистота, но рано или късно хормоните все пак си казват думата. Между другото аз, разбира се, не съм хлапе, не съм и сополив тийнейджър, но не съм и експерт в тези неща. Смятайте го за преобладаване на професионалната ми кариера над всички останали мои интереси, но никога не съм имал време за общуване с нежния пол. А когато намирах време, нещата не протичаха по най-добрия начин.

Сюзън притежаваше несъмнени достойнства: тя беше привлекателна, умна, сексапилна, целите й бяха прости и ясни и тя ги преследваше упорито и искрено. Тя флиртуваше с мен, защото й трябваше информация, но и защото ме смяташе за привлекателен. Понякога тя получаваше това, което искаше. Друг път — не. Този случай беше твърде горещ за „Влъхва“ — можеше да се опарят. Освен това, ако Мърфи разбереше, че съм промълвил и дума на някого за това, какво се е случило, би ме изяла с парцалите.

— Ето какво ще ви кажа, Хари — каза тя. — Нека направим така: аз ще задавам въпроси, а вие ще ми отговаряте с „да“ или „не“. Става ли?

— Не — кратко отговорих аз.

Дявол да я вземе. Не ставам за лъжец, и това можеше да се разбере и ако нямаш толкова мозък, колкото Сюзън.

В очите й пламна весело, злобничко огънче.

— Томи Том бил ли е убит от паранормално същество или способ?

— Не — упорито повторих аз.

— Не, в смисъл „не чрез паранормален способ“, или в смисъл „не от същество“?

Погледнах косо към Мак, сякаш го молех за помощ. Мак не ми обърна внимание. Мак не взема ничия страна. Мак е дяволски умен.

— Не, в смисъл „няма да отговарям на въпроси“.

— Полицията има ли някакви улики? Заподозрени?

— Не.

— Ти самият заподозрян ли си, Хари?

— Не. — Не беше най-приятната мисъл. — Сюзън… — започнах аз, загубил търпение.

— Ще откажете ли да вечеряте с мен събота вечерта?

— Не! Аз… — В този момент осъзнах какво е казала и замижах. — Какво?

Тя се усмихна, наведе се към мен и ме целуна по бузата. Устните й, на които толкова се възхищавах, и на допир бяха страхотни. Много, много страхотни.

— Супер — каза тя. — Ще ви взема от вас. Да кажем, в девет?

— Пропуснах ли нещо? — попитах аз.

Тя кимна; тъмните й очи весело заискриха.

— Ще ви осигуря фантастична вечеря. Били ли сте във ВИП? В „Амбасадор-Ист“?

Поклатих глава.

— Пържолите там са страхотни — увери ме тя. — И атмосферата е много романтична. Сакото и вратовръзката са задължителни. Е, ще намерите ли?

— Ъ-ъ… да? — предпазливо отвърнах аз. — В смисъл, това е отговор на въпроса дали ще дойда с вас, нали?

— Не — усмихнато отговори Сюзън. — Това е отговорът, който измъкнах с хитрост, така че там всичко е ясно. Просто исках да се убедя, че имате и други дрехи освен дънки и яке.

— Ох. Да — само казах аз.

— Супер — повтори тя, целуна ме още веднъж по бузата, стана и взе чантата си. — Значи, разбрахме се: в събота. — Тя се отдръпна и ме погледна с усмивка. Това беше поглед на убийца — зноен, примамващ. — Ще дойда. Във вечерна рокля.

Тя се обърна и излезе. Погледах след нея. Челюстта ми се плъзна от бара и увисна до пода.

За какво се договорих току-що? За среща? Или за разпит?

— И за едното, и за другото, най-вероятно — измърморих аз.

Мак постави пред мен картофките и сандвича ми. Мрачно измъкнах от джоба си няколко банкноти и прибрах рестото.

— Тя няма да прави нищо друго, освен да се опитва да измъкне от мен информацията, която не бива да й давам — въздъхнах аз.

— Ъхъ — съгласи се Мак.

— И защо се съгласих?

Мак сви рамене.

— Тя е красива — казах аз. — Умна. Сексапилна.

— Ъхъ.

— Всеки мъж с кръв, а не с вода във вените би постъпил така.

— Хм — изсумтя Мак.

— Е, може би — освен теб.

Мак леко се усмихна, явно поласкан.

— И все пак, от цялата тази работа няма да получа друго, освен неприятности. Сигурно съм се побъркал, щом се съгласих. — Взех сандвича си и въздъхнах.

— Дрънкало — каза Мак.

— Не, тя наистина е умна.

Лицето на Мак се освети от една от редките му усмивки, които го правеха да изглежда по-млад, почти момче.

— Не тя — каза той. — Ти.

Заех се с храната. И бях принуден да призная, че той е прав.

Това внесе някои промени в плановете ми. Моята идея да се разходя около Селзовската къща на езерото и да поровя за информация имаше смисъл само през нощта. Утрешната нощ вече беше заета с разговора с Бианка, защото имах силното подозрение, че Мърфи и Кармайкъл няма да измъкнат нищо от нея. Всичко това означаваше, че ще трябва да се влача до Лейк-Провидънс днес, понеже съботната нощ вече се изключваше заради срещата със Сюзън — или поне първата й половина.

Устата ми пресъхна от мисълта с какво може да се окаже заета втората половина на нощта. Тук вече не можеш да кажеш нищо предварително. Тя ме подведе, представи ме като последния глупак и, може би, ще изпробва всички трикове от арсенала си, за да измъкне повече информация за понеделнишкия брой на „Влъхва“. От друга страна, тя беше сексапилна, умна, и най-малкото ми симпатизираше. Това намекваше, че нещата може да не се ограничат само до вечеря и разговор. Нали така?

Въпросът обаче е дали исках това?

Всичките ми отношения с жените приключваха по жалък начин, започвайки с първото ми, юношеско увлечение. Е, разбира се, повечето хлапета претърпяват неуспех в първата любов.

Само че почти никой от тях не убива въвлеченото в това момиче.

Постарах се да превключа на други мисли преди да предизвикам поток от стари спомени.

Малко след това излязох от „МакЕнъли“, носейки дадения от Мак тежък пакет с кратката бележка „Мистър“ вместо обяснение. Шахматната партия в ъгъла продължаваше и играчите седяха, обгърнати от облак ароматен дим от лулите им. Вървейки към автомобила си, се опитвах да определя как да се държа със Сюзън. Струва ли си да почистя и подредя бърлогата си? И, между другото, имам ли всички съставки за заклинанията, които ще ми се наложи да използвам в езерната къща тази вечер? Дали Мърфи няма да ме залови, че говоря с Бианка?

Сядайки в колата, все още усещах на бузата си целувката на Сюзън.

Объркано тръснах глава. Казват, че ние, чародеите, сме хитри. Повярвайте ми — нашата хитрост е безполезна, напълно безполезна срещу жените.