Серия
Досиетата на Дрезден (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storm Front, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 137 гласа)
Корекция
gogo_mir (2011)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от американското издание с неизвестен автор.


Глава 11

Наложи се да използвам остатъка от нощта и голяма част от сутринта, но все пак изчислих как да убия някого така, както бяха убити Томи Том и Дженифър Стентън. Проверих сметките си за пети или шести път, хвърлих ги на масата и тъпо се взрях в листчето хартия.

В това нямаше никакъв смисъл. Това беше просто невъзможно.

А може би всички ние страхотно сме подценявали убиеца.

Грабнах якето си и излязох от вкъщи, без да се интересувам как изглеждам. При мен няма огледала. Твърде много твари могат да използват огледалата като прозорци — или врати. Впрочем, аз и бездруго знаех, че изглеждам като ходещ труп. Огледалото за обратно виждане в „Студбейкър“-а потвърди това. Лицето ми беше пребледняло и обрасло с косми, под зачервените ми очи имаше тъмни кръгове, а от състоянието на косата ми можеше да се направи извод, че съм карал мотоциклет през облак мазен дим. Ето какво се получава, когато имате навик да приглаждате косата си с потни ръце. Особено ако се занимавате с това четиринайсет часа подред.

Впрочем, това не означаваше абсолютно нищо. Мърфи искаше тази информация; тя просто й беше необходима. Работите вървяха на зле. Всъщност, по-зле от това нямаше накъде.

Подкарах колата към работата й, осъзнавайки, че тя ще поиска да чуе новините лично, очи в очи. Отделът, в който работеше Мърфи, се намираше в една от пристройките на комплекса, приютяващ градското полицейско управление. Сградата беше овехтяла и леко хлътнала тук-там — сякаш стар войник, стоящ в строя под командата „мирно“, се опитва да глътне провисналия си корем. На една от стените имаше графити, които нямаше да бъдат почистени до понеделник сутринта.

Спрях на паркинга за посетители — в събота сутринта това е много по-лесно — и влязох в сградата. Уви, дежурен се оказа не моят стар познат, офицерът с моржовите мустаци, а възрастна матрона с очи като стоманено острие. Още от пръв поглед тя не одобри нито мен, нито начинът ми на живот, и ме накара да чакам, докато не се свърже с Мърфи.

Докато чаках, влязоха двама полицаи, влачещи някакъв тип с белезници. Той изобщо не се съпротивляваше, точно обратното. Главата му висеше безсилно надолу, а самият той простенваше почти музикално. Очевидно не се отличаваше с атлетично телосложение и всъщност много приличаше на хлапе. Дънките и якето му бяха разкъсани и изцапани, а гривата му стърчеше във всички посоки. Ченгетата го повлякоха покрай дежурната.

— Надрусал се е до смърт — поясни един от тях. — Налага се да го подържим затворен, докато не започне да вижда нормално.

Лелката-дежурна им подаде табелка, един от тях я пъхна под мишницата си и завлачиха хлапака навътре. Търпеливо чаках, потривайки от време на време лепнещите си от умора очи, докато лелката се опитваше да се свърже с някого горе.

— Хм — доста учудено изсумтя тя най-накрая. — Добре, лейтенант. Ще го пусна при вас — и ми махна с ръка да влизам.

През целия път до стълбите усещах в гърба си неодобрителния й поглед и неволно приглаждах с ръка косата си и четината по брадата.

Отделът за специални разследвания имаше своя собствена малка приемна — веднага зад вратата на стълбищната площадка на последния етаж. Мебелировката й включваше четири дървени стола и продънен диван, в който всички опити да седнеш биха завършили с контузия на гръбначния стълб. Кабинетът на Мърфи се намираше в далечния край на залата, разделена на работни клетки.

Мърфи беше на поста си, притиснала телефонна слушалка до ухото си. Видът й беше доста смачкан. Много приличаше на градско хлапе, имало глупостта да се сбие със селския побойник, макар че тя би ми откъснала главата, ако чуе от мен такова сравнение. Тя посочи с пръст към приемната и хлопна вратата под носа ми.

Избрах си стол и седнах, блажено облягайки главата си на стената. Но още щом затворих очи, чух писък, идващ някъде откъм коридора. Чу се шум от борба, няколко тревожни възклицания, а после писъкът се повтори, този път — по-наблизо.

Реагирах, без да мисля — бях твърде уморен, за да мисля. Станах и излязох на стълбищната площадка, откъдето се чуваха звуците. Вляво от мен беше стълбището, а вдясно се виждаше коридор.

От дълбините на коридора с големи скокове бягаше към мен мъжка фигура. Това беше онзи, същият човек, който само преди няколко минути висеше като чувал в ръцете на влачещите го полицаи. Именно той пищеше. Чух шляпане на подметки и иззад ъгъла се появиха двете ченгета, които видях долу. Те бяха, меко казано, не особено млади, така че тичаха, тресейки кореми, пухтейки тежко и придържайки кобурите си.

— Стой! — задъхвайки се, извика единият. — Спрете го!

Косата ми настръхна. Бягащият право срещу мен човек продължаваше да пищи — пронизително, панически, злобно, страстно. Всички тези емоции се сплитаха в стегнат възел и той ги изхвърляше от себе си чрез пищенето.

Успях да забележа погледа на безумните очи, коженото яке, старите дънки — и в този момент той влетя на площадката. Ръцете му оставаха зад гърба — очевидно все още заключени в белезници. Явно бягаше, без да знае накъде. Не знам дали изобщо виждаше нещо, но ако виждаше, някак не ми се искаше да разбера какво точно. Той тичаше право към мен и това го застрашаваше доста повече от останалите.

Разбира се, това не ме засягаше, но аз просто не можех да го оставя да си счупи врата на стълбите. Хвърлих се върху него с всички сили, опитвайки се да го уцеля с рамо в корема и да го изблъскам назад, както правят във футбола[1].

Признавам, в ученическите си години не бях особено добър във футбола. Врязах се в него, но той само изохка и се отклони настрани, към стената. Сякаш изобщо не забеляза присъствието ми. Той сляпо продължи напред, пищейки, блъскайки се в стената, но неотклонно приближавайки се към стълбите. Паднах и главата ми незабавно се отзова с болка, пулсираща на мястото, където неизвестното копеле ме светна снощи с бейзболната бухалка.

Може би единственото преимущество на високият ми ръст е, че имам дълги ръце. Претърколих се към него и, протягайки дясната си ръка, се вкопчих в крачола на дънките му и го дръпнах към мен.

Това свърши работа. Той преплете крака и се стовари върху покрития с теракот под. Пищенето спря: от удара дъхът му секна. Той се плъзна до първото стъпало и застина, потръпвайки леко. Ченгетата, пухтейки, минаха край мен и го хванаха от двете му страни.

И тогава се случи нещо странно.

Хлапето ме погледна и очите му изведнъж се опулиха, а зениците му се разшириха дотолкова, че можеше да ги помислиш за големи черни копчета, монтирани в кървясалите му очи. После очите му се извърнаха и той започна да крещи:

— Чародей! — с тръбен глас възвести той. — Виждам те, чародей! Виждам те! Виждам онова, което е зад теб, виждам онези, които са били преди, и Него, Онзи, Който Върви След Теб. Те ще дойдат, ще дойдат за теб!

— Боже господи — произнесе по-ниския и по-закръглен полицай, когато уловиха хлапето за ръцете и го помъкнаха обратно по коридора. — Добре се е надрусал! Благодаря ти за помощта, приятел.

Аз гледах стъписано към типа в ръцете им. После улових по-високия от двамата за ръкава.

— Какво става, сър? — попитах аз.

Той спря, оставяйки арестувания да виси между него и партньора му. Главата на хлапето падна на гърдите му, очите му оставаха нефокусирани, но по някакъв начин успя да обърне лице към мен, озъбен в зловеща усмивка. Челото му беше странно набръчкано, сякаш се опитваше да ме гледа през веждите и челните дялове на мозъка.

— Наркоман — поясни високото ченге. — Един от тези, новите, с „Трето Око“. Намерихме го в кола̀ до езерото. В джоба имаше почти четири грама от тази гадост. А в него може би има и повече. — Той тръсна глава с досада. — А ти как си?

— Нормално — уверих го аз. — „Трето Око“? Това какво е, някакъв нов наркотик ли?

— Е, да — изсумтя по-ниският. — Той уж им позволява да виждат света на духовете. Гадост, казано накратко.

По-високият кимна в съгласие.

— Изглежда, това нещо е по-силно от кокаина. Благодаря за помощта. Не се сетих, че си цивилен. По това време на денонощието тук няма никого. Ти как си, добре ли си?

— Всичко е наред — уверих го аз. — Добре съм.

— Ей — трепна изведнъж пълният. Той се вгледа по-внимателно в мен и тържествуващо вдигна пръст. — Ти да не би да си онзи? Тоест, психоконсултантът, за когото каза Кармайкъл?

— Право в десетката — потвърдих аз с усмивка, която всъщност не усещах. Ченгетата се ухилиха и се заеха с работата си, закривайки арестувания с раменете си.

— Виждам, виждам те, чародей! — продължаваше да говори с безумен глас наркоманът. — Виждам Онзи, Който Върви След Теб!…

Върнах се на стола си в приемната и седнах. Главата ми бучеше, а и коремът ме наболяваше леко. Онзи, Който Върви След Теб. Никога преди не се бях срещал с това хлапе. И не усетих никакво енергетично напрежение във въздуха, което обикновено издава присъствие на действащ маг.

Тогава как, дявол да го вземе, той успя да види зад гърба ми сянката на Онзи, Който Върви След Мен?

По причини, в които не искам да навлизам, бях пожизнено маркиран със знака на дух-убиец, един вид призрачен терорист, известен като Онзи, Който Върви След Мен. На времето, независимо от незначителния си шанс, успях да преживея врага си, който призова Онзи, Който Върви След Мен и го насъска след мен. И макар че духът-убиец така и не стигна до мен, знакът му и досега се вижда. Е, разбира се, не за всички, но онези, които притежават Вътрешно Зрение, виждат след мен дълга сянка с неприятна форма. Нещо като призрачен белег, напомнящ ми за онова приключение.

Но само чародеите могат да я виждат, както и цялостната аура! А този изобщо не приличаше на чародей.

Или подценявах действието на „Третото Око“? Може би тази отвара наистина дарява потребителя си със способност за Вътрешно Зрение?

При мисълта за това неволно потръпнах. Нещата, които ще видите с Вътрешното Зрение, могат да се окажат ослепително прекрасни, такива, че чак сълзи ти избиват на очите. Но могат да се окажат и толкова ужасни, че в сравнение с тях и най-лошите нощни кошмари ще изглеждат мили и безобидни. Видения от миналото, бъдещето, истинската същност на нещата. Психични стресове, неясни очертания, духове от всички възможни и невъзможни видове, предизвикващата трепет власт на Небивалото в пълната й мощ — всичко това попада директно в мозъка ви. Незабравимо, неизтриваемо от паметта. На истинският чародей му е необходимо много малко време, за да се научи да контролира Вътрешното Зрение. Обикновено го държим изключено и го използваме само в особени случаи. В противен случай можеш да се побъркаш само след седмица-две.

Зави ми се свят. Ако тази отвара не е измама, ако наистина може да включи Вътрешното Зрение у смъртните, а не предизвиква обикновени халюцинации, значи е още по-опасна, отколкото изглеждаше преди. Опасна не само с ефектите, които нагледно демонстрира хванатият от мен нещастник. Дори ако вземащия го не се побърка от онова, което вижда, той може да различи всяко от съществата, които под една или друга маска се разхождат сред хората — а това може да ги принуди да се защитават. Двойна заплаха.

— Дрезден — изръмжа Мърфи. — Събуди се!

Примигах.

— Не спях — измърморих аз. — Просто затворих очи, за да починат малко.

— Запази си лъжите за някой друг — изсумтя тя и ми пъхна в ръката пластмасова чашка. Кафето беше с един тон захар, точно както го обичам, и дори този евтин сорт ми се стори като райски нектар.

— Ти си просто ангел — измърморих аз, отпих глътка и кимнах към работните клетки. — Би предпочела да чуеш това в кабинета си.

Отпих от чашата, усещайки внимателния й поглед.

— Добре — каза тя. — Да вървим. И, Хари, дължиш ми петдесет цента за кафето.

Запрепъвах се след нея към кабинета — грубо преградено с шперплат ъгълче с изкривена врата. На вратата имаше лист хартия, надписан с дебел флумастер: Л-Т КАРИН МЪРФИ. Малко по-надолу имаше по-светло правоъгълно петно, където преди е висяла табелката с друго име. Това, че кабинетът все още нямаше пълноценна табелка, недвусмислено напомняше за несигурното положение на началник-отдела за специални разследвания.

Обаче мебелите в кабинета, а и целият интериор бяха в поразителен контраст с вратата. Бюрото и работното й кресло бяха чисто нови. В дясната част на бюрото стоеше непрекъснато включен компютър. Голяма част от една от късите стени беше заета от дъска с текущи задачи, на която в идеален ред бяха закачени бележки с надписи. Дипломата за завършен колеж, наградите за айкидо и точна стрелба бяха подредени на стената вдясно от входа, и ако седнете на стола за посетители, ги виждате право пред себе си. Ето такава е Мърфи — организирана, волева, целеустремена, и малко нетърпелива.

— Момент — каза ми Мърфи. Спрях до вратата — както винаги — и почаках, докато тя влезе и изключи компютъра и телефона. Мърфи вече бе свикнала с катаклизмите, които се случват, когато се намирах близо до работещи уреди. Когато изключи всичко, влязох.

Строполих се в стола и отпих още кафе. Тя приседна на края на бюрото и, присвивайки сините си очи, ме изгледа от горе на долу. Днес, в събота, тя беше облечена също толкова небрежно, колкото и в работен ден: тъмни прави панталони, тъмна блуза, подчертаваща златните й коси, верижка и обеци от светло сребро. Дяволски стилно. Усещах се неловко с моите смачкани дънки, тениска, черно яке и чорлава коса.

— Добре, Хари — каза тя. — Казвай какво имаш.

Допих остатъка от кафето, потиснах една прозявка и оставих чашката на бюрото. Тя я премести върху подноса.

— Цяла нощ се блъсках с това — казах аз, опитвайки се да говоря тихо. — Загубих дявол знае колко време, изчислявайки заклинанието. И, ако съм поне приблизително прав в сметките си, това е почти невъзможно да се направи дори с един човек, та камо ли с двама.

Тя ме изпепели с поглед.

— Само не ми говори за „почти невъзможно“. Имам два трупа, които говорят за обратното.

— Запази си силите — измърморих аз. — Тепърва започвам. Ще се наложи да проумееш принципа, ако искаш да вникнеш в детайлите.

Погледът й стана още по-опасен. Тя здраво стисна края на бюрото.

— Добре — произнесе тя с убийствено разумен тон. — Добре. Хайде, обяснявай.

Отново потърках очи.

— Слушай. Онзи, който го е направил — който и да е той — е използвал тавматургично заклинание. Използвал е коса или нокът от Томи Том и Дженифър Стентън… е, или нещо от този род — за да установи връзка с тях. А после е изтръгнал символичното сърце на някаква ритуална кукла или жертвено животно. Само че, за да се случи същото с жертвите, трябва да осигури и цяла камара енергия.

— Не чух нищо ново, Хари.

— Добре де, добре. Преминавам към същността — казах аз. — Разбери, енергията, необходима за това нещо е толкова огромна, че направо да се побъркаш. По-лесно е да организираш земетресение, отколкото да убиеш някого по този начин. В най-добрия случай може би бих успял, като при това остана жив. Само че за целта е нужно жертвата да ме е вбесила до… до… до крайност.

— Какво, да не се кандидатираш за заподозрян? — Ъгълчето на устата на Мърфи трепна.

Изпръхтях.

— Казах, че силите биха ми стигнали да направя това с един човек. Предполагам, че опитът да направя същото с двама просто би ме убил.

— Искаш да кажеш, че извършителят е някакъв чародей-Шварцнегер?

Свих рамене.

— Какво пък, възможно е. Но далеч по-вероятно е, да е извършено от някой голям майстор. В края на краищата, магията не се ограничава само до трансфер на енергии. Важна роля играе и концентрацията. Колкото по-добре се фокусираш върху целта, толкова по-ефективно прехвърляш енергията си в нужното време и на нужното място. Почти както майсторите на древни китайски бойни изкуства чупят стволовете на дърветата с голи ръце. Той не може да вдигне и кученце над главата си, затова пък може да насочва наличната си сила накъдето поиска — с оглушителен ефект.

Мърфи погледна към наградите си по айкидо и кимна.

— Добре — каза тя. — Това мога да го разбера. Тоест, излиза, че търсим някаква вълшебна разновидност на господин Мияджи.

— Или — назидателно вдигнах пръст, — над това едновременно са работили няколко чародея. Обединили са енергията си и са я използвали наведнъж. — От пулсиращата болка в главата, в съчетание с празния стомах и кофеина неизвестно защо започнах да завалям думите. — Колективна работа, ето къде е същността.

— Банда убийци — проточи Мърфи. — Аз и един не съм хванала, а ти ми говориш, че може да са петдесетина.

— Тринайсет — поправих я аз. — Повече от тринайсет не става. Но се съмнявам, че са толкова много. Това е дяволски сложно. Всички в кръга трябва да са напълно отдадени на заклинанието, без да се колебаят, без да се съмняват… И при това — изцяло да се доверяват един на друг. Такова нещо не се среща в обикновена банда. И изобщо се случва много рядко — освен ако, разбира се, това не е някаква разновидност на фанатизма. Религиозен или политически.

Култ — произнесе Мърфи и потърка уморените си очи. — „Влъхва“ ще се развихри, ако това се разчуе. Значи Бианка все пак е замесена във всичко това. Тя спокойно може да предизвика някой да положи тези усилия, за да се избави от нея.

Поклатих глава. Болеше ме все по-силно, някак настойчиво, но парчетата мозайка падаха на местата си.

— Не. Не гледаш в правилната посока. Убиецът на проститутката и Томи Том не се е целил в Бианка.

— А ти откъде знаеш?

— Срещнах се с нея.

— Дявол да го вземе, Хари!

Дори не обърнах внимание на яда й.

— Сама знаеш, Мърф, че тя няма да разговаря с теб. Тя е от старомодните девици-чудовища. Никакво сътрудничество с властите.

— А с теб е говорила, така ли? — обиди се Мърфи.

— И още как.

— Бих те направила на парцал, ако вече не изглеждаше като такъв — въздъхна Мърфи. — И какво научи?

— Бианка няма нищо общо. Тя няма и най-малка представа кой може да е направил това. Много е уплашена. — Благоразумно премълчах колко точно е уплашена: дотолкова, че едва не ме разкъса на парчета.

— Излиза, че някой е изпратил предупреждение, но не на Бианка?

— Джони Марконе — кимнах аз.

— Война на гангстерските кланове — замислено произнесе Мърфи. — А сега — и с използване на магия. Мафиотски заклинания. Господи, помилуй. — Тя побарабани с ноктите си по бюрото.

— Война на гангстерските кланове. Доставчиците на „Трето Око“ срещу традиционните наркотици. Нали?

Тя ме погледна предпазливо.

— Ъхъ. Да, точно така е. Откъде знаеш? Държахме тази информация в тайна от пресата.

— Е, сблъсках се тук с едно хлапе, което беше откачило от „Третото Око“. Та така, някои от нещата, които каза, ме карат да мисля, че тази гадост не само обърква главата. Тя наистина дава възможност да се види скритото. И трябва да си много, ама много хитроумен чародей, за да произвеждаш такава отвара в големи количества.

Сините очи на Мърфи заблестяха възбудено.

— Значи онзи, който доставя „Трето Око“…

— … е убил Дженифър Стентън и Томи Том. Напълно уверен съм в това. Логично е.

— Всъщност, ще се съглася с теб — кимна Мърфи. — Какво пък, добре. Колко хора познаваш, които са способни да извършат такова убийствено заклинание?

— Боже мой, Мърфи — замолих се аз, — не можеш да искаш да ти дам списък с имена, за да привикваш хора отвсякъде за разпит.

Тя се наведе над мен и сините й очи блеснаха със свирепа светлина.

— Тук грешиш, Хари. Мога, и още как. И да моля, и да заповядам да ми дадеш този списък. А ако откажеш, мога да те затворя в килия, и то толкова бързо, че няма да успее да ти се завие свят.

— И без това вече ми се вие… — възразих аз и се изхилих. Главата ми думкаше: бум, бум, бум… — Няма да направиш това, Мърфи. Нали те познавам. И ти, дявол да го вземе, също прекрасно знаеш, че ако имах нещо, което можеше да използваш, щях да ти го дам. Ако ми беше разрешила да участвам в разследването, ако ми беше дала шанс…

— Не, Хари — сухо ме прекъсна тя. — Никакви шансове за това. И без теб съм до шия в блатото с алигаторите, така че, не влошавай нещата. И без това вече пострада; не искай да ти купя и сапун за въжето. Нямам ни най-малко желание да те изстъргвам от бетона. Онзи, който е убил Томи Том, очевидно се вбесява, когато го притиснат в ъгъла, и не е твоя работа да правиш това. Моя е.

— Не се пенявѝ — посъветвах я аз. — В края на краищата, началството теб притиска със сроковете.

Лицето й пребледня, очите й придобиха вече неестествена по интензивност окраска.

— Ти си истинско лайно, Хари!

Отворих уста, за да й отговоря, дори започнах да казвам нещо, но в този момент черепът ми стана твърде тежък за шията и всичко наоколо някак се завъртя, а столът сякаш застана на задните си крака, махайки във въздуха с предните. Стори ми се, че ще е далеч по-безопасно да се плъзна на пода: змията цял живот пълзи и никога не пада. Плочките на пода приятно разхлаждаха бузите ми. Само в главата ми продължаваше да гърми: бум, бум, бум — лишавайки ме от удоволствието на онова, което без болката би било просто приятна, лека дрямка.

Бележки

[1] Разбира се, има се предвид американски футбол. — Бел.пр.