Джим Бъчър
Буря от ада (24)

Глава 22

Сградата беше заключена — неделя е. Пъхнах своя ключ, припряно го завъртях и рязко го изтеглих обратно. Не рискувах да се качвам с асансьора, но се носех по стълбите с цялата скорост, на която бях способен.

Пет етажа. Изкачих ги за по-малко от минута, но усетих всяка секунда от нея. Дробовете ми горяха, а устата ми беше пресъхнала като пустиня, когато най-накрая се озовах на петия етаж и хукнах по коридора към офиса си. В коридора царяха пустота, тишина и полумрак. Единственото, което светеше днес, бяха табелките за аварийните изходи. Пред мен подскачаха и се преплитаха дълги сенки.

Вратата на офиса ми беше притворена. Чух как скърца при въртенето си вентилатора на тавана и това скърцане се смесваше със свистящото ми дишане. Таванското осветление беше включено, но сигурно и настолната лампа беше запалена, защото в коридора се бе проточила ивица златна светлина. Спрях на прага. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах тоягата и жезъла си.

— Мърфи? — извиках аз. — Мърфи, чуваш ли ме? — Гласът ми пресекна от вълнение и недостиг на въздух.

Затворих очи и се заслушах. Стори ми се, че чувам две неща.

Първото — пресекливо дишане със слабо стенание при издишането. Мърфи.

Второто — сух, шумолящ звук.

Въздухът отчетливо миришеше на барут.

Стиснах зъби в пристъп на неочаквана злоба. Тази дребна твар на Виктор Селз, каквато и да беше тя, рани мой приятел. И няма да вися на прага, позволявайки й да се разхожда свободно из офиса ми.

Бутнах вратата с тоягата и, вдигнал пред себе си жезъла, с магически думи, готови да се откъснат от езика ми, влязох в стаята.

Точно пред вратата имам масичка с купчина брошури от сорта на „Истинските вещици не плават по-добре от останалите“ или „Магията в двайсет и първи век“. Някои от тях съм написал сам. Те са предназначени за любопитните — онези, които просто искат да научат повече за магията и вещиците. Забавих се край масичката, приклекнал с прицелен към нея жезъл, но не видях нищо особено. Станах и, продължавайки да държа жезъла в готовност, се огледах.

Стената вдясно от вратата беше закрита от картотечни шкафове; там имаше и две меки кресла за клиентите. Шкафовете бяха затворени, но под креслата можеше да се крие нещо. Плъзнах се наляво, надникнах зад вратата и опрях гръб в стената, продължавайки напрегнато да оглеждам стаята.

Бюрото ми е разположено в далечния ъгъл вдясно от вратата. Офисът ми заема ъглово помещение, затова имах прозорци не на една, а на двете външни стени. Винаги държа завесите спуснати. Вентилаторът на тавана продължаваше да се върти, поскърцвайки леко на всеки оборот.

Продължавах напрегнато да шаря с поглед из стаята. Въпреки душащата ме злоба, я държах под контрол и се стараех да поддържам бдителността си. Каквото и да е станало с Мърфи, няма да й помогна, ако позволя същото да се случи и с мен. Придвижвах се из стаята бавно, предпазливо, държейки жезъла в готовност.

Обувките на Мърфи се появиха иззад бюрото ми. Съдейки по позицията им, тя лежеше настрани, но не виждах останалата част от тялото й. Преместих се още няколко крачки към средата на задната стена, насочил жезъла като пистолет към бюрото.

Мърфи наистина лежеше зад него. Косата й беше разпиляна в безпорядък по пода; очите й бяха отворени, но гледаха с празен, невиждащ поглед. Тя беше облечена с дънки, блуза с копчета и кадифено сако. На лявото й рамо тъмнееше кърваво петно. Пистолетът лежеше на пода на два фута от нея. Сърцето ми тревожно замря в гърдите. Чух как тя леко въздъхна и отново изстена.

— Мърфи — повиках я аз. — Мърфи! — повторих още веднъж, по-силно.

Тя леко помръдна — значи ме чуваше.

— Спокойно, спокойно — казах й аз. — Не мърдай. Сега ще се опитам да ти помогна.

Бавно клекнах до нея, продължавайки предпазливо да се оглеждам, но не видях нищо. Оставих тоягата на пода и опипах пулса й. Беше учестен. Кръвта беше твърде малко за сериозна рана, но дори под сакото се виждаше колко е подпухнало рамото й.

— Хари — прошепна Мърфи. — Ти ли си?

— Аз съм, Мърф — отвърнах аз, оставяйки жезъла и бавно протягайки ръка към телефонната слушалка. Средното чекмедже на бюрото, където лежеше талисманът-скорпион, беше отворено и празно. — Дръж се. Сега ще извикам „Бърза помощ“, те ще ти помогнат.

— Не вярвам на ушите си. Проклето копеле — изхриптя Мърфи. — Ти ме подведе.

Свалих слушалката и набрах 911.

— Ш-ш-шт, Мърф. Отровена си. Трябва ти помощ, и то бързо.

Операторката на аварийната служба отговори след третото позвъняване. Продиктувах й името и адреса си и помолих да изпрати линейка с набор медикаменти за лечение на отравяне, а тя ме помоли да не затварям. Нямаше кога да чакам продължението на разговора. Каквато и твар да беше направила това с Мърфи, тя все още беше тук, близо до мен. Трябваше да се справя с нея, а после да намеря талисмана на Виктор, за да имам възможност да го използвам срещу него, когато се добера до къщата край езерото.

Мърфи отново помръдна, след което усетих на китката си нещо студено и твърдо и чух металическо щракане. Замижах учудено, после я погледнах. Упорито стиснала устни, Мърфи затваряше втората гривна на китката си.

— Ти си арестуван — изхриптя тя. — Кучи син. Само почакай първия разпит. Ще видиш свобода след като си видиш ушите.

Втренчих се зашеметено в нея.

— Мърф — измърморих аз. — Боже мой. Не разбираш какво правиш.

— Друг път не разбирам — каза тя, изкривявайки уста в подобие на привичната й усмивка. Тя завъртя глава, намръщи се от болка и ме погледна навъсено. — Трябваше да говориш с мен още сутринта. Падна ли ми, Дрезден. — Тя млъкна, задъхана от болката, но все пак добави: — Проклет извратеняк.

— Инатлива кучка. — Секунда-две ми беше мъчително болно заради упреците й, после тръснах глава. — Трябва да те измъкна оттук, преди онази твар да се е върнала. — Направих крачка напред и се приготвих да се наведа, за да я вдигна.

Скорпионът избра точно този момент, за да се хвърли към мен изпод бюрото. Само че сега той не беше онзи дребосък, който можех да смачкам с пръста си. Беше пораснал до размерите на голям териер. Кафяв, с матов блясък, той се движеше толкова бързо, че едва успях да го забележа.

Отстъпих назад и смъртоносната му опашка се метна право към лицето ми. Жилото не достигна окото ми с някакви микроскопични части от дюйма. Нещо студено и мокро пръсна по бузата ми и кожата моментално ме засърбя. Ама че гад!

Отстъпвайки от тази твар, преместих крака си назад, като с това успях да изритам жезъла и тоягата си. Отчаяно се метнах към тях. Проклетите белезници на Мърфи ме спряха на средата на пътя и двамата изохкахме в дует, когато металът се вряза в китките ни. Все пак се протегнах до жезъла и вече напипвах неговата заоблена дървена повърхност, когато отново чух онова противно шумолене и скорпионът се метна към мен в гръб. Жезълът се изплъзна от пръстите ми и се изтърколи още по-далеч, извън пределите на досегаемост.

Нямах време за заклинания. Успях само да сграбча отвореното чекмедже, да го извадя и да го пъхна между мен и скорпиона. Чу се свистене, последвано от трясък на дърво. Жилото проби шперплатовото дъно на чекмеджето и заседна в него. Приличаща на рачешка щипка се показа изпод чекмеджето и се впи в крака ми.

Изкрещях и метнах чекмеджето настрани. Заседналия скорпион отлетя заедно с него и падна на пода на няколко фута от мен.

— Това няма да ти помогне, Дрезден — с преплитащ се език измърмори Мърфи. Сигурно съзнанието й беше толкова замаяно от отровата, че не разбираше какво става. — Хванах те. Не се съпротивлявай. Все пак ще получа отговори от теб.

— Знаеш ли, Мърф — изхриптях аз, — понякога правиш ситуацията по-сложна, отколкото трябва да бъде. Някой казвал ли ти го е преди? — Наведох се над нея и със свободната от белезниците ръка я улових под мишницата, а втората, дясната, оставаше прикована към нейната лява.

— Бившите ми съпрузи — със стон призна тя. Напрегнах се, вдигнах я от пода и се заклатушках към изхода. Усещах кръв на крака си — там, където се впи скорпионът. — Какво става? — В гласа й прозвуча страх и объркване. — Хари, нищо не виждам.

По дяволите. Отровата й действаше все по-силно. Отровата на обикновения кафяв скорпион, който може да се срещне в целите Щати, е малко по-силна от тази на пчелата. Наистина, пчели с размери на декоративно куче се срещат много рядко. Освен това Мърфи се отличава с миниатюрна фигура. Ако в кръвта й е попаднало голямо количество отрова, изгледите й не бяха добри. Тя се нуждаеше от медицинска помощ, при това — незабавно.

Ако ръцете ми бяха свободни, щях да взема тоягата и жезъла си и да покажа на скорпиона кой е домакинът в тази стая, но докато бях прикован към Мърфи, не исках да изпитвам съдбата. Дори да успеех да не допусна тази гадина до себе си, тя можеше да скочи към Мърфи и да я ужили още веднъж — а това би означавало сигурна смърт за нея. Да ровя из джобовете й в търсене на ключовете, докато с другата ръка удържам цялата й тежест, беше неудобно, а и нямаше време за това: няма да пробвам всички ключове един по един, я! Можех да се опитам да се освободя от белезниците с някакво заклинание, но тогава бе много вероятно да загина от разлетелите се осколки. А да сътворя заклинание, способно да ме изнесе оттук, беше немислимо без помощта на Боб. „Дявол да го вземе, татко,“ — помислих си аз, — „защо докато беше жив не ме научи на някакъв хитър начин за измъкване от белезници?“

— Хари? — хрипкаво повтори Мърфи. — Какво става? Нищо не виждам.

Замълчах и помъкнах Мърфи към вратата. Зад гърба ми се чу трескаво хрущене и шумолене. Озърнах се през рамо. Скорпионът не беше успял да измъкне жилото си от чекмеджето, но припряно го трошеше с краката и щипките си.

Преглътнах, обърнах се и помъкнах Мърфи напред — през вратата, по коридора. Дори се изхитрих да затворя вратата на офиса с пета. Краката на Мърфи се подгъваха, а разликата в ръста ни дяволски ми пречеше да я влача.

Напрягайки последните си сили, докуцуках до края на коридора. Вратата вдясно от мен водеше към стълбите, отляво беше асансьорът.

За миг се замислих, задъхвайки се, опитвайки се да не обръщам внимание на трясъка на чупещо се дърво откъм моята врата. Мърфи се беше облегнала на мен. Вече не можеше да говори и не знаех дали още диша или не. Не, не мога да я сваля по стълбите. Вече нямахме сили — нито аз, нито тя. До идването на „Бърза помощ“ оставаха броени минути, и ако дотогава не я изведа на улицата, със същия успех можех да я оставя да умира на пода в офиса ми.

Намръщих се. Не понасям асансьори. Но натиснах бутона и зачаках. Таблото над вратата започна да отброява етажите от първи до пети.

Дочуващият се от офиса трясък стихна и нещо със засилка се удари във вратата, като едва не я измъкна от пантите.

— По дяволите, Хари — казах аз на глас и погледнах към таблото. Двойка. Пауза от около триста години. Тройка. — Давай по-бързо! — заръмжах аз и натиснах копчето с удесеторена сила.

В този момент си спомних за гривната от щитове на лявата си китка. Опитах се да се съсредоточа върху нея, но не успях, защото с лявата си ръка държах Мърфи. Затова я поставих на пода колкото се може по-внимателно, вдигнах лявата си ръка и напрегнато се вгледах в гривната.

Долната третина на вратата на офиса ми се разлетя на трески, кафявото тяло на скорпиона излетя в коридора и се удари в отсрещната стена. Сега той беше значително по-голям. Тази проклета твар растеше. С потресаваща, предизвикваща ужас ловкост скорпионът се оттласна от стената, обърна се към мен и със скоростта на бягащ човек се втурна към мен по коридора. Краката му неприятно тракаха по плочките. Той скочи към мен, протегнал щипци и замахнал с жилото си. Съсредоточих цялата си воля в гривната и тя затвори защитното поле част от секундата преди скорпионът да се стовари върху мен.

Все пак успях. Невидимият щит от сгъстен въздух посрещна скорпиона на разстояние една протегната ръка от мен и го отхвърли назад. Скорпионът падна по гръб и няколко секунди лежа, мятайки крака и щипци във въздуха.

Зад гърба ми се чу звън и вратите на асансьора бавно се отвориха.

Без да се церемоня, хванах Мърфи за ръката и я довлачих в кабинката на асансьора, като в движение натисках копчето за първия етаж. Зад нас, в коридора, скорпионът се отблъсна с опашка, обърна се на краката си, ориентира се и се метна към мен. Нямах време да затворя щита. Извиках.

Вратите на асансьора се затвориха точно пред него. Чу се силен удар и асансьора трепна — с такава сила проклетият скорпион се удари в него.

Кабината тръгна надолу и аз се опитах да си поема дъх. Какво е това, дявол да го вземе, що за твар беше?

Едно беше ясно: това изобщо не е насекомо. Движеше се твърде бързо и действаше дяволски осъзнато, за да е такова. То ме издебна, седейки в засада, и чакаше, докато сложа оръжията си на земята и едва тогава ме нападна. Съдейки по всичко, това нещо беше създадено с магия — малка, но способна да поглъща енергия за растежа си. Членестонога вариация на тема чудовището на Франкенщайн. Не истинско живо същество, а само голем, робот, нещо програмирано. Сигурно Виктор се е досетил къде е попаднал талисманът му и му е изпратил заклинание, принуждаващо го да напада всеки срещнат. Ама че проклет психар. Мърфи се е натресла право на неговото творение.

То продължаваше да расте и да трупа сили и отрова. Вече не беше достатъчно да пренеса Мърфи на безопасно място. Трябваше да намеря начин да се справя със скорпиона. Ужасно не ми се искаше да правя това, но се страхувах, че наоколо нямаше друг, способен на това. Тази твар представляваше твърде голяма заплаха. Ами ако не престане да расте? Не, трябва да бъде убита, докато още можех да се справя с нея.

Цифрите на таблото в кабината се сменяха една след друга. Четири… три… две… В този момент асансьорът трепна и спря. Лампите примигаха и угаснаха.

— Ох, мамка му — въздъхнах аз. — Само не сега. Не сега! — И асансьорите не ме обичат. Натисках всички копчета подред, но не се случи нищо, само иззад панела изплува облаче дим, след което лампите в бутоните угаснаха, оставяйки ме в пълна тъмнина. Аварийното осветление се включи за около секунда-две, но се чу пращене от късо съединение и то също угасна. Двамата с Мърфи останахме в пълна тъмнина.

Някъде горе, в асансьорната шахта, се чу поскърцване на желязо. Вдигнах поглед към невидимия покрив на кабинката.

— Сигурно се подиграваш — измърморих аз.

Чу се трясък, скърцане и нещо с размерите и теглото на малка горила се приземи върху кабинката. Последва секундна пауза, после нещо се зае шумно да разкъсва обшивката.

— Ти ми се подиграваш! — силно извиках аз.

Но скорпионът нямаше никакво намерение да ми се подиграва. Той си проправяше път към нас през покрива на кабината. Металът скърцаше под щипците му. Върху невиждащите ми в тъмнината очи се сипеше невидима прах. Бяхме като сардини в консерва, очакващи да я отворят, за да ги изядат. Хрумна ми, че ако тази твар ме ужили сега, няма да има нужда от отрова: ще умра от загуба на кръв още преди да започне да действа.

— Мисли, Хари — извиках сам на себе си. — Мисли, мисли, мисли, дявол да го вземе! — Стоях затворен в заседнал асансьор, прикован с белезници към загубил съзнание, умиращ от отрова приятел, докато магически скорпион с размерите на френска кола… как се казваше?… а, да, „Ситроен“… се опитва да си проправи път към мен, за да ме разкъса на части. Нямах нито жезъл, нито тояга. Всички останали приспособления, които взех със себе си във „Версити“, бяха изчерпали силата си, а гривната с щитове щеше само да отложи неизбежното.

Дълга ивица метал се откъсна от покрива, пропускайки малко светлина в кабината, и в образувалият се отвор видях корема на скорпиона. Той пъхна щипци в дупката и се зае да откъсва нови парчета от покрива.

Трябваше да смачкам тази гадина, докато беше с размерите на бръмбар. Още тогава трябваше да си сваля обувката и да я размажа направо върху бюрото. Сърцето ми замря, когато тя пъхна щипци в дупката — беше се спуснала на една трета от височината на кабината. После, сякаш премислил, скорпионът отново се зае да разширява отвора.

Стиснах зъби и се заех да събирам трошичките от оставащата ми енергия. Знаех, че няма смисъл. Можех да насоча огън към тази проклета твар, но огънят би разтопил метала, върху който тя стоеше, и щеше да се стече върху нас, или просто щяхме да се задушим в тясната асансьорна шахта. Но, Бог ми е свидетел, не възнамерявах да оставя тази гадина да се добере до мен просто така. Може би, ако имах късмет, щях да успея да я прихвана в последния й полет, причинявайки минимални вреди на обкръжението ни. Това, между другото, е често срещан проблем: да не прекалиш със заклинанието. Именно с това ми помагаха жезълът и тоягата: да фокусирам магическата енергия, придавайки на заклинанията ми хирургическа точност. Лишен от тях, приличах на камикадзе, накичено с гранати и готово да издърпа халката.

И в този момент ме осени. Не мислех в правилната посока.

Откъснах поглед от покрива на кабината, наведох го надолу и силно притиснах ръце към пода. По главата ми се сипеха боклуци; трясъкът и щракането с щипците ставаше все по-силно. Събрах цялата си енергия и я насочих към дланите си. Под кабината, в асансьорната шахта, нямаше нищо, освен въздух, и именно към тази стихия се обърнах сега: не към огъня, а към въздуха.

Това беше съвсем просто заклинание и го бях използвал стотина пъти — поне така се опитвах да се убедя. Не беше по-сложно от това, да накарам тоягата да скочи в ръката ми. Е, освен че е… малко по-силно.

— Vento servitas! — извиках аз, влагайки в заклинанието всичките си сили, всичката си злоба и страх.

И, откликвайки на призива ми, под пода на асансьора се зароди вятър, мощна колона от въздух, която подхвана кабината с исполинската си ръка и я метна нагоре по тъмната асансьорна шахта. Спирачките изпищяха отчаяно, хвърляйки сноп искри, и се разлетяха на парчета, част от които минаха през направената от скорпиона дупка и паднаха на пода до мен. Ускорението ме притисна към пода. Кабината със свистене продължаваше да набира скорост.

По дяволите, не исках чак толкова много вятър, помислих си аз, молейки се моето усърдие да не убие и двама ни.

Асансьорът се носеше все по-нагоре и по-нагоре, а лицето ми се източваше все по-силно. Сградата, в която се намира офисът ми, има дванайсет етажа. Започнахме да ускоряваме от втория, така че, ако приемем, че един етаж е около девет фута, ще получим почти сто фута^[1] до покрива.

Кабината преодоля това разстояние за някакви си пет-шест удара на сърцето ми — и то при моя силно ускорен пулс. Тя разби стоперите в горния край на водещите релси и удари като чук горната част на шахтата. Ударът размаза скорпиона в бетона — чу се хрущенето на хитиновата броня и от него остана безформено кафяво петно. Безцветна слуз — ектоплазмата на тяло, създадено с помощта на магия — бликна през разкъсания покрив вътре в кабината.

Едновременно с това двамата с Мърфи бяхме отхвърлени нагоре, така че се срещнахме с остатъците от скорпиона някъде по средата на кабината. През цялото време прикривах Мърфи, опитвайки се да остана между нея и покрива. В резултат на това се ударих в него с такава сила, че от очите ми се посипаха искри. Впрочем, всичките ми старания да предпазя Мърфи от удари отидоха по дяволите, защото незабавно паднахме обратно на пода и Мърфи само изстена тихо, когато се приземих върху нея.

За миг лежах оглушен. Скорпионът беше мъртъв. Убих го, като го смачках между кабината на асансьора и горната част на шахтата. Само дето двамата с Мърфи трябваше да прогизнем от остатъците му. Дреболия, важното е, че независимо от шансовете все пак успях да спася и двама ни.

И въпреки това ме глождеше неприятното усещане, че съм забравил някаква подробност.

Асансьорът изскърца тихо, трепна и се плъзна по релсите надолу — мощната, но краткотрайна колона от въздух, издигнала го на тази височина, изчезна. Падахме по същия път, по който пристигнахме тук, и заподозрях, че долу няма да ни е по-приятно, отколкото на скорпиона тук горе.

Сега вече дойде ред на гривната. Без да губя нито миг, сграбчих Мърфи, притискайки я към себе си, и се заех да строя около нас щит. Мисля, че за тази цел имах не повече от две секунди. Не можех да направя защитното кълбо твърде здраво, защото тогава щяхме да се разбием във вътрешната му повърхност по същия начин, както и в пода на асансьора. Трябваше да му придам максимална еластичност, за да погълне чудовищната енергия на удара при падането ни от стофутова височина.

Беше тъмно и нямах почти никакво време. Мърфи и аз увиснахме в безтегловност някъде по средата на кабината и аз трескаво запълвах пространството между нас и пода със слой след слой магическа обвивка от слепени една за друга молекули въздух.

Падахме все по-бързо и по-бързо. С кожата си усещах приближаващото се дъно на шахтата. Последва оглушителен грохот и аз с всички сили се свих в своето защитно кълбо.

Когато отново отворих очи, видях, че седя на издраскания под на разбитата кабина, стискайки в ръце изпадналата в безсъзнание Мърфи. Вратата на шахтата издрънча и се отвори със скърцане.

Там стояха и стъписано ни гледаха двама медици с аварийни аптечки в ръце. Сигурно зрелището е било страхотно, защото челюстите им увиснаха чак до коленете. Във въздуха се кълбеше прах.

Бях жив.

Мигах зашеметено, гледайки всичко това. Бях жив. Огледах се, проверих ръцете и краката си и всичко се оказа по местата си. Едва тогава си позволих да отметна глава и да се разсмея на глас — с хрипкав, див, пълен с първобитна радост смях.

— На̀ ти, Виктор-Сянка — крещях аз. — Ха! Ха! Хайде де, стреляй! Само да взема жезъла си и ще ти го напъхам в гърлото!

Продължих да се смея и да крещя нещо, когато момчетата от „Бърза помощ“ вдигнаха мен и Мърфи и ни помогнаха да стигнем до колата. Не задаваха въпроси: очевидно още не се бяха оправили от шока. Впрочем, мен ме гледаха с опасение, а начинът, по който се споглеждаха, ме накара да заподозра, че ще ме натъпчат с успокоителни при първия удобен случай.

— Аз съм върхът! — провъзгласявах аз. Количеството адреналин, присъстващ в кръвта ми, едва ли отстъпваше много по обем на река Колорадо. Разтърсих юмрук във въздуха и забелязах, че от гривната е останала само почерняла ивица от спечен, безформен метал. Е, и какво от това? — Аз съм мачо! Ей, сянка проклета, целуни ме…

Момчетата от „Бърза помощ“ ме изведоха на улицата. Под дъжда. Мокрите капки по лицето ме отрезвиха по-бързо от което и да е друго средство. Неочаквано съобразих, че на ръката ми все още има белезници, че така и не взех талисмана на Виктор, за да го използвам срещу него. Виктор продължаваше да стои там, далеч от мен, в къщата си край езерото, и косата ми още беше у него, така че нищо не му пречеше да изтръгне сърцето ми при първа възможност — веднага щом бурята го снабди с необходимата за това енергия.

Бях жив, Мърфи също — поне засега, — но очевидно тържествуването ми беше преждевременно. Все още нямаше какво да празнувам. Вдигнах лице към небето.

Някъде наблизо изгърмя гръм. В кълбящите се над мен облаци проблеснаха мълнии, оцветявайки небето в призрачни цветове.

Бурята започна.