Джим Бъчър
Буря от ада (23)

Глава 21

Кухнята на Моника Селз се оказа весела, боядисана в ярки цветове. Тя колекционираше анимационни крави и стадото й запълваше всички стени, врати на шкафове и хладилника. Зад прозореца, подрънквайки, висеше батарея разноцветни стъклени бутилки. На улицата духаше вятър: бурята се приближаваше. На стената голяма, приветлива крава-часовник поклащаше опашка-махало: тик-так, тик-так…

Моника седна, сви крака под себе си и малко се успокои. Кухнята, досетих се аз, й служеше като убежище, място, където се криеше, когато нещата вървяха зле. Помещението носеше следи от усърдни грижи и сияеше от чистота.

Оставих я да се успокои още малко — съвсем малко, защото вече нямах време. Почти с кожата си усещах как се наелектризира въздуха в очакване на бурята. Не можех да си позволя игра в щадящ режим. Тъкмо възнамерявах да отворя уста, когато тя ме изпревари.

— Задавайте въпроси. Вие питате, аз отговарям. Не знам откъде да започна. — Тя гледаше в пространството, без да фокусира погледа си.

— Добре — казах аз и се облегнах на масата. — Познавали сте Дженифър Стентън, нали? Вие сте роднини.

Изражението на лицето й не се промени.

— И двете имаме очите на майка ни — кимна тя. — Моята малка сестричка винаги е била бунтарка. Избяга от вкъщи, за да стане актриса, а вместо това стана проститутка. И това някак я устройваше. Винаги съм искала да спре да се занимава с това, но не мисля, че тя искаше същото. Не знам.

— Полицията още ли не ви се е обадила за смъртта й?

— Не. Звъняли са на родителите ни, в Сент-Луис. Още не са разбрали, че и аз живея в Чикаго. Но, разбира се, скоро някой ще научи.

Намръщих се.

— Но защо не се обърнахте към тях? Защо дойдохте при мен?

Тя вдигна уморен поглед към мен.

— Полицията не може да ми помогне, господин Дрезден. Нима наистина смятате, че ще ми повярват? Ще ме гледат като побъркана, ако започна да им разказвам за заклинания и ритуали. — Тя се намръщи. — А може и да бъдат прави. Понякога сама не знам дали съм с всичкия или не.

— И затова се обърнахте към мен — кимнах аз. — Но защо още тогава не ми разказахте цялата истина?

— Как можех? — попита тя. — Как можех да отида в офиса на напълно непознат човек и да му разкажа… — тя изхлипа и замижа, за да се разплаче.

— Да разкажете какво, Моника? — попитах аз, стараейки се да говоря колкото се може по-меко. — Кой е убил сестра ви ли?

Зад прозореца бутилките подрънкваха от вятъра. Веселата крава на стената гръмко тиктакаше, поклащайки опашка. Моника Селз пое дълбоко въздух и замижа. Видях как събира остатъците от своята смелост. Вече знаех отговора, но трябваше да го чуя лично от нея. Трябваше да съм сигурен. Опитах се да се оправдая пред себе си, че за нея ще е полезно да се обърне с лице към проблема, да го произнесе на глас. Не знам, не знам — вече споменах, че не ставам за лъжец.

Моника здраво стисна юмруци.

— Господи, помогни ми — каза тя. — Господи. Беше мъжът ми, господин Дрезден. Виктор го направи. — Мислех, че ще се разплаче, но вместо това тя се сви, сякаш очакваше, че ще започнат да я бият.

— Ето защо сте искали да го намеря — чух аз собствения си глас. — Ето защо ме изпратихте да го търся в къщата край езерото. Знаели сте, че ако отида там, той ще ме види. — Говорех тихо, почти без злоба, но думите ми биеха по Моника със силата на ковашки чук. Тя трепваше от всяка дума.

— Не можех другояче — изстена тя. — Господи, господин Дрезден. Не можете да си представите какво е. Той ставаше все по-лош и по-лош. А отначало беше добър човек, но ставаше все по-зле и се страхувах.

— За децата си — уточних аз.

Тя кимна, после наведе ниско глава, опирайки чело в коленете си. И тогава думите потекоха от нея — отначало бавно, една по една, после все по-бързо и по-бързо, сякаш тя не можеше повече да издържа чудовищната им тежест. Слушах, без да я прекъсвам. Бях длъжен да я изслушам, след като я разстроих и я накарах да проговори пред мен.

— Той никога не е бил лош човек, господин Дрезден. Трябва да разберете това. Работеше като кон. Стараеше се заради нас, за да живеем по-добре. Струва ми се, защото знаеше, че родителите ми са богати. Искаше да ми осигурява поне толкова, колкото и те, но не можеше. Това го дразнеше, озлобяваше го. Понякога се вбесяваше. Но не винаги е било толкова зле. Понякога можеше да е много добър и нежен. Надявах се, че децата ще му помогнат да уравновеси характера си. Били беше на четири, когато Виктор се увлече по магията. Не знам откъде се появи този интерес. Но той направо се вманиачи. Започна да мъкне вкъщи цели купища книги. Всякакви странни неща. Сложи брава на вратата, водеща в таванското помещение, и вечер се заключваше там. Понякога дори оставаше и през нощта. Понякога ми се струваше, че чувам отгоре разни шумове. Гласове. Или нещо, което не можеш да наречеш глас. — Тя трепна. — Той много се промени. Започна да се ядосва и тогава се случваха всякакви странни неща. Завесите се подпалваха по краищата. Или чиниите падаха от рафта на пода и се чупеха. — Тя вдигна глава и отнесено погледна веселите си крави, сякаш искаше да се увери, че още са тук. — Крещеше ни по повод и без повод. Или започваше да се смее без причина. Той… той виждаше разни неща. Неща, които аз не виждах. Мислех, че се побърква.

— Но не се опитахте да го спрете — тихо отбелязах аз.

Тя поклати глава.

— Не. Господи, прости ми. Не можех. Наложи се да се държа тихо, господин Дрезден. Да не вдигам шум. — Тя въздъхна пресекливо. — После веднъж той дойде при мен и ме събуди посред нощ. Накара ме да изпия нещо. Каза, че това ще ми отвори очите, ще ми помогне да го разбера. Че ако го изпия, ще видя всичко онова, което вижда и той. Че иска да го разбирам, нали съм му жена. — Този път тя се разплака, но тихо. Сълзите беззвучно се търкаляха по бузите й, стичайки се в ъгълчетата на устата й.

Още едно парче със звънко щракане падна на мястото, където според мен трябваше да се намира.

— „Третото Око“ — казах аз.

Тя кимна.

— И… Аз видях, господин Дрезден. Видях него.

Лицето й се сгърчи, сякаш всеки момент щеше да повърне. Можех само да я съжаля. Да видиш онова, което ти разкрива внезапно появилото се Вътрешно Зрение, да не разбираш какво е това, какво става с теб; да видиш човека, за когото си се омъжила, от когото си родила деца — да го видиш такъв, какъвто е всъщност: изгарян от алчност и жажда за власт… по дяволите, това е все едно да попаднеш в ада. И тези спомени ще останат с нея завинаги. Тя никога няма да ги забрави, никога няма да избяга от образа на собственият й мъж-чудовище.

— Исках още — продължаваше тя с припрян шепот. — Дори когато всичко отмина, въпреки че беше ужасно, исках още. Опитвах се да не го показвам, но той знаеше. Той погледна в очите ми и разбра всичко, господин Дрезден. Като вас, преди малко. И започна да се смее. Така, сякаш беше спечелил от лотарията. Той ме целуваше, беше толкова щастлив. А на мен ми се повдигаше от това.

— Той започна да прави повече от тази отвара. Все повече и повече — и все не му стигаше. Направо побесняваше заради това. А после изведнъж разбра, че прави повече, когато е ядосан. Измисляше всякакви поводи, за да се ядоса. Направо се докарваше до бяс. Но все пак и това не стигаше. — Тя преглътна трескаво. — И тогава… тогава…

Спомних си изплашения разносвач на пици и коментарите на Тук-Тук за хорските занимания със „спорт“.

— Тогава е осъзнал, че е способен да улавя емоциите на другите хора — подсказах й аз. — И да ги използва като гориво за магията си.

Тя кимна и се сви още по-силно.

— Отначало аз му бях достатъчна. Той ме плашеше. И след това бях като изцедена. После откри, че за това, което прави, по-подходяща е похотта. Тогава започна да търси. Тоест, такива, които да му създават „фон“. Той ги наричаше „инвеститори“. — Тя ме погледна с молба в очите. — Моля ви, господин Дрезден. Трябва да разберете. Не винаги е било толкова зле. Понякога почти го виждах какъвто бе преди. Тогава ми се струваше, че всеки момент ще се върне при нас.

Опитвах се да я гледам съчувствено. Но не съм сигурен, че усещах нещо различно от гняв към онзи, който можеше да се отнася така със собственото си семейство — а и с всички останали. Сигурно тези емоции ясно се четяха по лицето ми, защото Моника бързо отклони поглед и уплашено замижа. Тя заговори още по-припряно, сякаш се опитваше да разсее гнева ми. Явно не й беше за първи път да се опитва да премахне чужд гняв с отчаяни думи.

— Той намери семейство Бекет. Те имаха пари. И той им обеща, че ако му помогнат, ще могат да отмъстят на Джони Марконе. За дъщеря им. Те му се довериха. Даваха му толкова пари, колкото поискаше.

Спомних си семейство Бекет с техните източени, гладни лица. Спомних си мъртвите очи на госпожа Бекет.

— Тогава той започна с ритуалите. Церемониите. Каза, че му е нужна нашата похот. — Очите й забягаха наляво-надясно и усещането, че тя всеки момент ще повърне, се усили. — Това не беше толкова зле. Той затваряше магическия кръг, и нямаше нищо друго. Само плът. Е, това ще го преживея. Няма да ме убие. Това беше почти като бягство. — Тя изтри ръка в дънките си, сякаш се опитваше да махне от нея нещо гнусно. — Но и това му беше малко. Тогава той започна да говори с Дженифър. Знаеше с какво се занимава тя. И че познава нужните хора. И тя, и Линда. Линда го запозна с човек на Марконе. Не знам как се казва, но Виктор му обеща нещо, което стигаше за да влезе в нашия кръг.

— Е, не трябваше да участвам всеки път с тях. Двете с Джени се редувахме; едната оставаше с децата. Виктор приготвяше отварата. Започнахме да печелим от това. Известно време изглеждаше, че нещата се нареждат. До момента, в който не започнах твърде много да мисля. — Моника въздъхна тежко. — Тогава Виктор започна да се променя още по-бързо. Той призоваваше демони. Видях ги. И искаше още власт. Направо я бълнуваше. Това беше ужасно, все едно гледаш гладуващ звяр, непрекъснато ръмжащ в търсене на храна. И забелязах, че той започна… започна да поглежда децата, господин Дрезден. По това, как ги гледаше, разбрах… — Тук тя не издържа и заплака. — Господи. Децата ми. Децата ми…

Искаше ми се да се приближа до нея. Да я хвана за ръката, да я прегърна през рамото, да й кажа, че всичко ще е наред. Но сега я познавах. Надникнах в душата й. От това тя само щеше да запищи. Боже мой, Хари, помислих си аз. Нима не ти стига болката, която вече причини на тази нещастна жена?

Порових из рафтовете и намерих чиста чаша. Сипах в нея вода от чешмата и й я дадох. Тя се изправи и пое чашата с треперещи ръце. После отпи и разля вода по брадичката си.

— Съжалявам — казах аз. А какво друго можех да й кажа?

Дори да ме беше чула, не го показа. Допи водата и продължи да разказва, сякаш нямаше търпение да изкаже всичко докрай, да се избави от натрупалите се в устата й горчиви думи.

— Исках да го напусна. Разбирах, че ще се вбеси, но не можех да позволя да остане с децата. Опитах се да поговоря за това с Джени. И тя взе всичко в свои ръце. Малката ми сестричка реши да ме защити. Тя отиде при Виктор и му каза, че ако не ме пусне, тя ще отиде в полицията и при Джони Марконе. Че ще им разкаже всичко за него. А той… той…

— Той я уби — довърших аз.

По дяволите. За целта Виктор е нямал нужда от косата на Дженифър Стентън. Достатъчна му е била каквато и да е течност от нея. А с тези ритуални оргии, които са си устройвали, той е можел да получи колкото поиска. Сигурно дори я е принудил да му донесе малко от Томи Том. А може би Дженифър е била толкова близка с Томи, докато са правели любов, че заклинанието срещу единия е убило и двамата.

— Той я уби — потвърди Моника. Раменете й увиснаха безсилно. — И тогава се обърнах към вас. Защото си мислех, че ще разберете. Ще можете да направите нещо, преди да е навредил на децата. Преди да убие още някого. А сега и Линда е мъртва. И вие скоро ще сте мъртъв, господин Дрезден. Не можете да го спрете. Никой не може да го спре.

— Моника — казах аз.

Тя поклати глава и се сви в малко, безпомощно вързопче.

— Вървете си — каза тя. — О, Боже. Моля ви, вървете си, господин Дрезден. Не искам да видя как убива и вас.

Сърцето в гърдите ми се превърна в топка леден восък. Ужасно ми се искаше да й кажа, че всичко ще е наред. Искаше ми се да изтрия сълзите й и да й кажа, че в света не всичко е лошо, че в него има и радост, и светлина, и щастие. Но се съмнявах, че щеше да ме чуе. Там, където тя се намираше, нямаше нищо освен безкраен, безнадежден мрак, пълен със страх, болка и поражения.

Затова направих единственото, което можех. Мълчаливо станах и излязох, оставяйки я да плаче. Кой знае, може би това щеше да й помогне да започне да оздравява.

Макар че това ми напомняше за звън на стъкло, падащо от счупен прозорец.

Вече приближавах към вратата, когато с крайчеца на окото си улових някакво движение отляво. От коридора като мълчалив призрак надничаше Джени Селз. Тя ме гледаше с лъчистите си зелени очи, същите като на майка й, като на мъртвата й леля, с която освен това бяха съименнички. Спрях и се обърнах към нея, и аз не знам защо.

— Вие сте онзи чародей — тихо каза тя. — Вие сте Хари Дрезден. Видях ваша снимка в някакъв вестник. Във „Влъхва“.

Кимнах.

Тя се вглеждаше в лицето ми.

— Ще помогнете ли на мама?

Толкова прост въпрос. Но как да обясниш на дете, че не всичко е толкова просто, че някои въпроси нямат прости отговори — или изобщо никакви?

Погледнах в нейните непривично възрастни очи и припряно отклоних поглед. Не исках тя да види що за човек съм, с какви неща се занимавам. Спокойно можеше да мине и без това.

— Ще направя всичко, каквото мога, за да помогна на майка ти.

Тя кимна.

— Обещавате ли?

Обещах.

Тя обмисли това, без да сваля погледа си от мен. После кимна.

— Моят баща някога беше добър, господин Дрезден. Но не мисля, че още е такъв. — Лицето й стана тъжно, но това беше искрено, а не изиграно изражение. — Ще го убиете ли?

Още един прост въпрос.

— Не бих искал — казах аз накрая. — Но той се опитва да ме убие. И може да нямам друг избор.

Тя преглътна и вдигна брадичка.

— Обичах леля Джени — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — Мама не ни каза, а Били е твърде малък, за да се досети, но аз знам какво е станало. — Тя се обърна, с повече грация и достойнство, отколкото очаквах за нейната възраст и излезе обратно в коридора. После спря и се обърна към мен. — Надявам се, че сте добър човек, господин Дрезден. Трябват ни добри хора, много ни трябват. Надявам се, че с вас всичко ще е наред — и затвори вратата след себе си.

Излязох от тази къща в предградията колкото се може по-бързо. Краката сами ме носеха по необичайно тихия тротоар назад, към ъгъла, където ме чакаше таксито с включен брояч.

Седнах в колата и помолих шофьора да ме откара до най-близкия телефонен автомат. Колата тръгна, а аз затворих очи и се опитах да мисля. Това се оказа трудно — при цялата болка, която изпитвах. Може да съм глупав или каквото и да е друго, но не можех да понасям да гледам как хора като Моника или малката Джени страдат така. В света не трябва да има такава болка и всеки път, когато се сблъсквам с нея, просто се треса от яд. От яд и съжаление. В такива случаи дори не знам какво повече ми се иска: да вия или да плача. Искаше ми се да налагам с юмруци лицето на Виктор Селз, исках да се строполя в леглото и да се завия презглава. Исках да прегърна Джени Селз и да й кажа, че всичко ще е наред. И въпреки всичко това страхът не ме напускаше, изгаряйки ме отвътре. Виктор Селз, повелителят на сенките и демоните, възнамеряваше да убие веднага щом бурята започнеше.

— Мисли, Хари — казах си аз. — Мисли, дявол да те вземе! — Шофьорът учудено ме погледна в огледалото за обратно виждане.

Събрах всичките си емоции, целия страх и злоба в малка плътна топка. Не можех да си позволя да ме заслепяват в този момент. Трябваха ми трезва мисъл, насока, устременост. Трябваше ми план.

Мърфи. Мърфи можеше да ми помогне. Можех да я насоча към къщата край езерото и да изпратя там кавалерията. Те можеха да намерят там цял склад с „Трето Око“. Тогава можеха да арестуват Виктор като всеки друг наркопласьор.

Но в този план имаше твърде много очевидни дупки. Ами ако Виктор не държи всички запаси от отварата в къщата? Или ако успее да избяга от полицаите? Тогава под заплаха ще се окажат Моника и децата й. Ами ако Мърфи просто откаже да ме изслуша? По дяволите, съдията може да не подпише заповед за арест, основан на думите на човек, който сигурно вече се издирва от полицията. Още по-лошо: полицейските бюрократи ще трябва да се свържат с властите на Лейк-Провидънс, а и днес е неделя — едва ли това ще ускори процеса. Те могат просто да не успеят навреме, преди да ми изтръгнат сърцето. Не, не можех да разчитам на полицията.

Ако това се беше случило в друго време, когато не бях под подозрението на Белия Съвет, можех да им натреса Виктор Селз — нека сами се разправят с него. Те не се церемонят много-много с хората, които се занимават с магия като Виктор Селз: призовават демони, убиват, приготвят наркотици. Той изглежда е нарушил всички Закони на Магията. Да, Белият Съвет няма да си губи напразно времето и ще изпрати някой като Морган, за да изтрие Виктор от лицето на земята.

Но и това не можех да направя. Благодарение на тесногръдието на Морган самият аз бях под подозрение. Съветът ще се събере в понеделник сутринта. Някои от членовете на Съвета сигурно биха ме изслушали, но сега те пътешестваха из целия свят. Нямах възможност да се свържа с някой от симпатизиращите ми членове на Съвета, нямах възможност да моля за помощ. Всъщност нямах време дори да извикам обичайните си съюзници.

И какво се получава, обобщих аз. Ще се наложи аз да се оправям с това. Сам.

Мисълта беше отрезвяваща.

Предстоеше ми да се сразя с Виктор Селз, най-силният чародей от всички, с които съм се сблъсквал някога, при това на негова територия — в къщата край езерото. Освен това трябваше да го направя така, че да не наруша законите на магията. Не можех да го убия с помощта на магия — и все пак трябваше да го спра.

Независимо дали ще се опитам да го надвия, или не, най-вероятният изход щеше да е моята смърт. Да върви по дяволите. Ако ми е съдено да загина, това ще се случи без да лежа, скимтейки и хленчейки за несправедливости. Ако Виктор Селз иска да премахне Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, ще му се наложи да се изправи със своята гнусна магия лице в лице с мен.

Това решение малко ме ободри. Сега поне знаех какво правя и къде трябва да отида. Всичко, което ми трябва — реших аз — бе да изненадам Виктор с нещо, което той изобщо не очаква.

Сега, когато вече знаех кой е той, можех по-добре да осмисля магията, с която се сблъсках вчера у дома. Тя се отличаваше със сила и зловредност, но не и със сложност, а и беше лесна за управление. Виктор се оказа енергичен, силен, надарен маг — но нямаше никакъв опит. А подготовка — никаква. Ако имах поне нещичко, което му е принадлежало — например, коса, — можех да го използвам срещу него. Може би трябваше да потърся в банята у Моника, макар че се съмнявах, че е толкова безгрижен. Всеки, който посвещава времето си на това как да използва подобни неща срещу други хора, не може да не прилага почти параноични усилия никой друг да не може да направи същото с него.

И в този миг ме осени: та аз имам предмет, принадлежал на Виктор! Талисманът му със скорпиона е у мен: стоеше в чекмеджето на бюрото. И това беше един от инструментите му, неотдавна е бил близко до тялото му. Така да се каже, плътно до него. Можех да го използвам, за да установя връзка с него и да опитам да обърна силата му срещу него. Един вид магическо джудо — почти без да движа ръцете си, без въпроси.

Значи може би още имах шанс. Все още не бях мъртъв — засега.

Шофьорът зави към една бензиностанция и спря до телефонния автомат. Помолих го да изчака минута, излязох и зарових из джобовете си в търсене на четвърт долар. Ако се получи така, че не доживея до утрешния изгрев, исках да съм сигурен, че Виктор ще бъде заловен.

Набрах служебния номер на Мърфи.

В слушалката прозвучаха няколко сигнала, после — най-накрая! — някой отговори. Връзката беше ужасна: шумове, пращене — едва разбрах с кого говоря.

— Кабинетът на Мърфи, Кармайкъл слуша.

— Кармайкъл — извиках аз в слушалката. — Хари Дрезден се обажда. Трябва да поговоря с Мърфи.

— Какво? — извика Кармайкъл и в следващия момент гласът му потъна в шума на пращенето. По дяволите, защо тези проклети телефони се побъркват в мое присъствие в най-неподходящия момент? — Говорете по-силно, не чувам. Мърфи ли? Мърфи ли ви трябва? Кой е? Андерсон, ти ли си?

— Хари Дрезден е! — извиках аз. — Трябва да поговоря с Мърфи!

— А? — чу се от слушалката. — Анди, не те чувам! Слушай, Мърфи излезе. Взе заповед и отиде в офиса на Хари Дрезден да види какво става там.

— Тя… Какво-о?! — учудих се аз.

— В офиса на Хари Дрезден — повтори Кармайкъл. — Каза, че скоро ще се върне. Слушай, връзката е отвратителна, опитай пак да позвъниш — и затвори слушалката.

С треперещи ръце изрових още една монета и набрах номера на собствения си офис. Последното, от което имах нужда сега, бе Мърфи, тършуваща из кутиите и рафтовете в кабинета ми. Малко ли неща от моите джунджурии можеше да приведе в действие! А ако конфискува скорпиона, причислявайки го към веществените доказателства, с мен е свършено. И по никакъв начин няма да мога да й го обясня. А ако се срещнем лице в лице, сигурно ще си върне за всичко и ще ме затвори в килия до понеделник. Ако това се случи, няма да доживея до сутринта.

В слушалката се чуха два дълги сигнала, после Мърфи вдигна слушалката. Слава Богу, този път нямаше шумове.

— Офисът на Хари Дрезден.

— Мърф — въздъхнах аз. — Слава Богу. Слушай, трябва да поговорим.

Почти физически усетих гнева й.

— Твърде късно е, Хари. Трябваше да дойдеш при мен с този разговор още сутринта. — Чух я как обикаля стаята. После започна да отваря чекмеджетата.

— Дявол да го вземе, Мърф — раздразнено казах аз. — Знам кой е убиецът. Виж какво, стой далеч от бюрото ми. Може да е опасно. — Мислех че я лъжа за нейно добро, но едва го казах и съобразих, че е чиста истина. Спомних си как ми се стори, че талисманът се движи, когато го разглеждах. Сигурно това изобщо не беше игра на въображението.

— Опасно… — измърмори Мърфи. Чух как рови в купчината моливи, намиращи се в първото чекмедже на бюрото ми. Талисманът, доколкото си спомнях, беше във второто. — Ще ти кажа какво е опасно. Опасно е, Дрезден, да се опитваш да ме водиш за носа. Не си играя игрички. И вече не вярвам на нито една твоя дума.

— Мърфи — казах аз, опитвайки се да не повишавам глас, — трябва да ми повярваш поне още веднъж. Не пипай нищо на бюрото ми. Моля те.

В продължение на секунда в слушалката цареше тишина. После чух нейното вдишване. И издишване. Когато заговори отново, гласът й звучеше сухо и твърдо. С една дума, професионално.

— Защо, Дрезден? Какво толкова криеш там?

Чух как отваря средното чекмедже.

Чу се щракане, съпроводено от учудената ругатня на Мърфи. Слушалката падна на пода. Чух изстрели, оглушително силни в слушалката, писъкът на рикоширащи куршуми, после вопъл.

— По дяволите! — изкрещях аз в слушалката. — Мърфи! — Със замах поставих слушалката на вилката и на бегом се върнах при колата.

— Ей, приятел — учудено се опули към мен шофьора. — Къде е пожарът?

Хлопнах вратата и припряно издиктувах адреса на офиса си. После му връчих всичките си останали пари.

— Откарайте ме там преди пет минути.

При вида на парите шофьорът още по-силно опули очи, после сви рамене.

— Откачалки — въздъхна той. — И защо в такситата вечно се качват откачалки? — и подкара с пълна газ, оставайки зад нас облаче дим от гумите.