Серия
Досиетата на Дрезден (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storm Front, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 137 гласа)
Корекция
gogo_mir (2011)

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от американското издание с неизвестен автор.


Глава 24

Карах много бързо, сякаш от това зависеше животът ми.

Всъщност той наистина зависеше.

Мак караше „Транс-Ам“, модел осемдесет и девета година — голяма белоснежна таратайка с осемцилиндров двигател. Най-голямата отметка на скоростомера беше сто и трийсет мили в час. От време на време стрелката я преминаваше. Да карам с такава скорост по мокрия от дъжда път беше безумие, но да не бързам беше още по-опасно.

Небето потъмняваше пред очите ми: бурята наближаваше, облаците се сгъстяваха. Осветлението беше някак странно: когато излизах от града листата на дървета изглеждаха неестествено зелени, а пътната маркировка — по-бледа. Повечето от колите пътуваха със запалени фарове, а когато излязох на шосето, започнаха да включват и уличното осветление.

За щастие, движението в неделната вечер беше вяло. Всяка друга вечер бих катастрофирал. Сигурно съм попаднал в интервала между смените на патрулните коли, защото през целия път никой не се опита да ме спре.

Опитах се да чуя прогноза за времето по радиото, но се предадох след няколко опита. Бурята и магическото ми поле бяха натъпкали ефира с такова количество шумове, че от високоговорителите не се чуваше нищо друго, освен пращене. Оставаше ми само да се моля и да се надявам, че ще пристигна в Лейк-Провидънс преди бурята.

Успях. Дъждовната завеса се разгърна пред мен в момента, в който с пълна скорост преминах покрай табелката на Лейк-Провидънс. Намалих скоростта, завивайки по пътя, който водеше към къщата на Селзови. Колата поднесе на мокрия асфалт, но успях да я овладея с ловкост, каквато изобщо не очаквах от себе си.

Още няколко минути — и завих по засипания с чакъл път към тесния, блатист полуостров, врязан във водите на езерото Мичиган. Разпръсквайки чакъл, „Транс-Ам“ спря, могъщият двигател изрева за миг, после се задави и млъкна. За част от секундата си се представих като инспектор Магнум. По дяволите, колкото и да бях свикнал със Синия Бръмбар, тази спортна кола ми пасна добре. В крайна сметка, тя издържа целия път, независимо от моето присъствие.

— Благодаря, Мак — измърморих аз и излязох от колата.

Посипаната с чакъл пътека, водеща към къщата на Селзови, беше наполовина залята с вода — сигурно още от предишната буря. Раненият крак ме болеше и не ми позволяваше да бягам твърде бързо, но разстоянието до къщата бързо намаляваше. Зад гърба ми наближаваше бурята. Тя нахлуваше като цунами към брега на езерото — когато погледнех назад, виждах сивите колони дъжд.

С последни сили, накуцвайки, бързах към къщата, събирайки по пътя трошички енергия и емоции, настройвайки се за предстоящата схватка, изостряйки чувствата си до предела. На двайсет метра от къщата спрях и затворих очи, дишайки тежко. Около къщата можеше да има магически капани, а може би и магически стражи, невидими с невъоръжено око. Можеше да ме дебнат заклинания или прецизно настроени халюцинации, предназначени да скрият Виктор Селз от случайни очи. Трябваше да проверя за всичките тези пречки. Всяко достъпно късче информация можеше да ми помогне.

Затова отворих Вътрешното Зрение.

Как да обясниш онова, което вижда чародеят? Зрелището не е от онези, които можеш лесно да опишеш. Когато описваш нещо, ти неволно му даваш определение, установяваш границите му, оплиташ го в нишките на понятията. Чародеите притежават Зрението от векове, но все още не разбират нито как действа, нито какво показва.

Затова всичко, което мога да кажа, е, че се усещах сякаш бях свалил превръзка от очите и от чувствата си. В носа ме удари рязък мирис на тиня и риба от езерото, уханието на зелените листа от дърветата около къщата и свежият аромат на наближаващия дъжд. Погледнах към дърветата. Видях ги не в пролетното им облекло, а в пълната им лятна красота, в цветното есенно великолепие, в тягостното зимно вцепенение. Видях къщата и съставящите я елементи в изначалното им състояние: дъските като част от едно или друго дърво, прозорците — като пясък на някой далечен бряг. Усещах по кожата си лятната жега и зимния студ, донесени от вятъра откъм езерото. Видях къщата, обвита от езиците на призрачен огън и разбрах, че наблюдавам част от възможното бъдеще, че с този огън приключват някои линии на вероятностите, очакващи го в следващия час.

Сама по себе си къщата беше съсредоточие на енергия. Тъмните емоции — завист, ненавист, похот — я обвиваха като отровен мъх. Призрачни твари и неспокойни духове се рояха като мушици около нея, привлечени от натрупаните вътре страх, отчаяние и злоба. Тези безмозъчни твари винаги налитат на чувствата като плъхове на хамбар.

Още нещо, което Видях из цялата къща, беше ухилен бял череп. Черепи се виждаха навсякъде, където и да погледнех — мълчаливи, неподвижни, белоснежни, сякаш някой фетишист ги беше разхвърлял в преддверието за някакъв причудлив празник. Смърт. Някого в тази къща го очакваше смърт, явно и неотвратимо.

Може би мен.

Трепнах и прогоних това усещане. Колкото и отчетливо да бе видението, колкото и силен да беше образът, помнех твърдо: бъдещето може да се промени. Не е задължително някой да умира днес. Изобщо няма да се стигне до там — и за онези, които са в къщата, и за мен.

И все пак болезненото предчувствие не ме напускаше, докато гледах тази пропита с мрак къща. Целият й зловонен страх и похот, цялата й отвратителна ненавист раниха моето Зрение като гледката на разлагаща се глава върху прелестна женска фигура: пищни коси, сочни устни, изтръгнати очи, гнили зъби. Това зрелище ме отблъскваше и плашеше.

И нещо там, неясно, почти недоловимо, ме викаше. Привличаше ме. Тук имаше власт — онази, която веднъж вече отхвърлих в миналото. Отказах се от единственото ми познато семейство само защото в противен случай нямаше да мога да отхвърля тази власт. Тук се таеше онази разновидност на силата, която можеше да промени света така, както исках, можеше да пренебрегне всички глупави, тривиални норми и цивилизованост, можеше да въдвори ред там, където го няма, която ми гарантираше безопасност, кариера, бъдеще.

И какво получих като награда за това, че се отказах от тази власт? Подозрителност и упреци от страна на същите тези чародеи, заради които се стараех, обвинения от страна на Белия Съвет, към чиито закони се придържах, когато други ми предлагаха да положат света в краката ми.

Можех да убия Човека-Сянка още сега, докато не подозираше за присъствието ми. Можех да призова огън и торнадо върху къщата, можех да убия всички, които се намираха вътре и да не оставя от нея камък върху камък. Можех да използвам цялата тъмна енергия, която е трупал тук, и да я обърна накъдето пожелая, без да ме е грижа за последствията.

Всъщност, защо да не го убия още сега? В прозорците пулсираше виолетова светлина, възприемана от Вътрешното Зрение: значи той събираше и настройваше енергията. Човекът-Сянка беше вътре и подготвяше заклинание, което трябваше да ме убие. Тогава защо да го оставям жив?

Гневно стиснах юмруци и въздухът около мен запращя от напрежение, когато се приготвих да унищожа къщата край езерото, Човека-Сянка и жалките му последователи. Ако притежавах такава сила, можеше да не се страхувам дори от Белия Съвет, това сборище на белобради, тесногръди, лишени от въображение глупаци. Съветът и неговия жалък дресиран пес Морган дори не си представят мащабите на моята сила. Ето я и нея, енергията, очакваща само импулса на гнева ми, готова да се изскубне от веригите и да изпепели всичко, което ненавиждам и от което се страхувам.

Сребърният пентаграм на майка ми, който гореше на гърдите ми със студена светлина, изведнъж натежа, и то така, че изохках от изненада. Приведох се под тежестта му и вдигнах ръка. Пръстите ми така силно се бяха свили в юмрук, че от опита да ги разтворя ме заболя. Ръката ми трепна, застина неуверено във въздуха и отново започна да се спуска надолу.

В този миг се случи нещо странно. Нечия ръка ме хвана за китката. Тънка, с дълги и нежни пръсти. Женска ръка. Тя вдигна моята, докато не стиснах талисмана на майка ми.

Стисках го в юмрука си, усещайки хладната му сила, неговата подредена и ясна геометрия. Петолъчна звезда в кръг — древният символ на Бялата Магия, единственият спомен за майка ми. Студената сила на пентаграма ми даде шанс, още един миг за да обмисля нещата и да проясня главата си.

Въздъхнах дълбоко, после още веднъж, опитвайки се да очистя зрението си от пелената на злоба, ненавист и изгаряща похот, които горяха в мен, призовавайки към отмъщение. По дяволите, магията не трябва да се използва за такива неща. Магията е родена от живота, от взаимодействието на природата и стихиите, от енергията на живите същества — особено хората. Магията на този или онзи човек показва що за личност е той, какво се крие в дълбините на душата му. Няма по-точен прибор, показващ характера на човека от това, как използва своята сила, своята власт.

Аз не съм убиец. Не съм като Виктор Селз. Аз съм Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Аз съм чародей. Чародеите могат да управляват своята сила, своята власт. Те не позволяват силата да ги управлява. И чародеите не използват магията, за да убиват други хора. Те я използват за познание, за защита, за помощ, за съзидание. Но не и за разрушения.

Цялата ми злоба се изпари мигновено. Изгарящата ненавист изчезна, а главата ми се проясни дотолкова, че отново придобих способност да мисля. Болката в крака ми се смени с тъпо смъдене и аз настръхнах от вятъра. На главата ми капнаха първите капки дъжд. Нямах нито тояга, нито жезъл. Всички амулети, които бях взел вчера вечерта, изчезнаха или изчерпаха силата си. Всичко, на което можех да разчитам, беше вътре в мен.

Вдигнах поглед към небето и неочаквано се усетих ужасно малък и самотен. До мен нямаше никой. Ничия ръка не докосваше моята. Никой не стоеше до мен. За момент усетих аромат на парфюм, познат, привличащ. После той изчезна. И единственият, който можеше да ми помогне, бях самият аз.

Поех дълбоко въздух.

— Е, какво пък, Хари — казах си аз. — Стига си се помайвал. Време е да поработиш.

И с тези думи закрачих през призрачния пейзаж, изпъстрен с черепи, право към гърлото на наближаващата буря, към къщата, обгърната от злобни сили. Крачех към опасен противник, притежаващ всички преимущества, който вече се беше приготвил и бе твърдо решен да ме убие оттук, от самото сърце на разрушителната си сила, а единствените ми оръжия бяха опитът и умението.

В края на краищата, чародей ли съм, или какво?