Андре Мороа
Жорж Санд (55)

V
Nunc dimittis^[1]

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 6 ноември 1872:

А защо да не се ожениш? Да си сам, е отвратително, гибелно, освен това и жестоко към тези, които ви обичат. Всичките ти писма са отчаяни и ми свиват сърцето. Не обичаш ли някоя жена, няма ли някоя, която с радост би те обичала? Вземи я при себе си. Няма ли някъде някой малчуган, на когото можеш да предположиш, че си баща? Възпитай го. Зароби се за него. Забрави себе си за него… Какво да ти кажа още? Да живееш само за себе си е лошо…

Тя живее така, както съветва. Преди всичко, през годините, последвали войната, Жорж Санд е любеща баба. Тя учи Титит да чете, преподава на Лоло география, история, стилистика — каква радост за тази родена учителка! Любимка си остава Аврора. „С нея се занимавам много. Тя схваща много бързо и трябва, тройно да препускаме. Увлича се да разбира нещата, но не обича да ги учи.“ Светът става отново интересно зрелище, когато човек може да го открие с очите на дете. Внучките тичат като зайчета из храстите около баба си. „Господи, колко хубав е светът, когато всички, които обичате, живеят и шумят около вас!“

Тя продължава да се радва заедно с внучките си на пътуванията, на природата, на слънцето и цветята. А работата над романите? Не, не я обича и сега, както някога. Изкарва по два-три романа на годината, защото трябва да изпълнява договора с Бюло, към който се е прибавил и договор с Шарл-Едмон за вестник „Тан“, и защото семейството и приятелите й имат нужда от пари. Справя се доста добре, овладяла е занаята, но темите не се сменят вече: селска идилия („Мариана Шеврьоз“), отвличане на дете („Фламаранд“ и продължението й — „Двамата братя“). Ако би имала възможност да избира, би предпочела да си почива и да бродира с вълни. Флобер я подтиква да чете младите: Емил Зола, Алфонс Доде. Тя харесва донегде книгите им, но ги намира много мрачни.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 25 март 1872:

Животът не е изпълнен само със злодеи и негодници. Честните хора не са малцинство, щом в обществото съществува известен ред и няма много безнаказани престъпления. Вярно е, че глупците преобладават; но има една обществена съвест, която тежи над тях и ги задължава да зачитат правото. Хубаво е, нравствено е дори, да се посочват и бичуват негодниците, но трябва да ни се показва и разказва и другата страна; иначе простодушният читател, какъвто е читателят изобщо, се отвращава, огорчава, ужасява и ви отрича, за да не се поддаде на отчаянието…

Критиците са престанали отдавна да говорят за нейните нови романи; и Юго дори не и посвещава нито една статия, при все че тя би го сторила за него; и Санд се чувствува много изолирана в литературата. Но все пак някои от новото поколение започват да хвалят идеализма й. И литературните среди, както и обществото, се въртят около определена точка. Jtus et reditus^[2]. Махалото се връща на мястото си. Някой си Анатол Франс се изказва с почит за прекрасния гений на мадам Санд, за великодушните увлечения, за смътните страсти на тази велика и наивна любителка на света.

Тен пише: „Ние бяхме реалисти; наблягахме прекалено върху животинското у човека и върху извратеността на обществото“, и уверява Санд, че повече от всякога й се пада да играе голяма роля, че французите очакват много от нея.

Иполит Тен до Жорж Санд, 30 март 1872:

Пазете се за дълги години още заради нас; дайте ни не само това, което е в сърцето и главата ви, но и по-популярно и блестящо творчество, каквото исках от вас; то ще бъде проповед, призив към наранените и сломените, зов и насърчение, каквито французите очакват; те не искат да слушат нито обществени, нито нравствени, изобщо никакви тези, а откровени и великодушни гласове, като гласовете на Майстор Фавила, на Подхвърления, на Вилмер, за да отнесат у дома си увереността, че поне като възможност съществува един героичен свят, а като се понадигне малко, и сегашният ще може да заприлича на него…

Накратко казано, той я хвали, че спасява вярата, надеждата и милосърдието. Тя е възхитена и изненадана, „защото Флобер, който лично ме обича от все сърце, не ме обича толкова като литераторка. Той не мисли, че съм на прав път, и не е единственият от приятелите, които ме смятат по-скоро добър човек, отколкото художник…“

Горкият Флобер не може да се отърве от гнева си. Политиката „предизвиква гадене“. Една „Олбаховска клика“ го преследва и комедиите му „Кандидатът“, „Слабият пол“ „са първокласен провал“. На тоя свят няма вече място за хората с вкус. Но той все пак продължава да вярва в изкуството за самото изкуство, в най-уместно подбраната дума, в ритъма на фразата, в изящно завършената творба. Малко му важи какво е казано, стига да е казано красиво. Санд го мъмри нежно: „Ти търсиш само добре оформената фраза, тя е нещо, но не е цялото изкуство, не е дори половината.“ Моли го да дойде в Ноан, да се потопи отново в семейното веселие и обич:

„Какво важи, че имаме сто хиляди врагове, ако ни обичат две-три добри същества!“

Но през 1872 година той не отстъпва. Напразно Полина Виардо, която вижда често, се старае да го отвлече; той я оставя да замине за Ноан с „Полинките“ — Мариана и Клавдия Виардо. Кратко, но прекрасно гостуване. Музиката царува, както по времето на Лист и Шопен.

Дневник на Жорж Санд, 26 септември 1872: „Какъв ден, какво вълнение, какво музикално проникновение! Полина пее и през деня, и вечерта… Тя е все по-възвишена и несравнима. Аз плача като теле… Лоло поглъща музиката с големите си очи. Девойчетата Виардо пеят прекрасно… Кристални гласове. Но Полина, Полина, какъв гений!… — 1 октомври 1872: Полина кара девойчетата си да пеят и пее заедно с тях «Фра Галина», нагласена от нея за трио; прекрасно! След това пее «Алцест», «Божества на Стикс»… Хубаво, прекрасно. Трепет, вълнение, което може да ви сломи. Опиянена съм. Не мога да мисля за нищо друго… — 2 октомври 1872: Полина пее малко и обещава да пее пак довечера. След вечеря устройваме шаради. И Лоло участвува в ролята на куче… Много е мила и напуска играта в разгара, без да каже «уф!»… Продължаваме до десет часа, после Полина пее «Панчито» и пет-шест очарователни испански мелодии, «Пролет» от Шуман, след това «Лейди Макбет» от Верди, от която не съм във възторг, но тя го изпълнява толкова хубаво? И финала от «Сомнамбула», и «Орфей».^[3] Идеал в два тона — и радост, и страдание…“

Най-после, за Великден 1873 година, достопочтения дядо Крюшар^[4] отива на поклонение в Ноан, гдето към него се присъединява и Тургенев. Въвеждат го в обредните лудории на къщата. Лудешки танци. Всеки променя по три пъти костюма си. Флобер се маскира най-после като андалуска танцьорка и танцува фанданго: „Много е смешен, но се задъхва след пет минути. Много повече е остарял от мене!… Все същият прекалено бодър дух за сметка на тялото. Нашата врява го оглушава…“

Дневник на Жорж Санд, 17 април 1873: „Скачаме, танцуваме, пеем, викаме, досаждаме на Флобер, който настоява да прекъснем всичко, за да разговаряме за литература! Той е възмутен. Тургенев обича шума и веселието. Дете като нас. Танцува, валсира; какъв добър и прекрасен гений! Морис ни чете чудесно «Балада към нощта». Има голям успех. Във всяко отношение смайва Флобер… 18 април 1873: Оживен и забавен разговор с Флобер. Но той иска да говори сам и Тургенев, който е много по-интересен, не смогва да каже нито дума. Вечерта битки до един часа. Най-после се сбогуваме. Заминават утре сутринта… 19 април 1873: Човек живее с нрава повече, отколкото с ума и величието си. Уморена съм, пребита съм от милия ми Флобер. Все пак го обичам, той е прекрасен, но прекалено излиятелен. Смазва ви… Тази вечер вдигаме врява, свирим, с удоволствие вършим глупости. Съжаляваме за Тургенев, когото познаваме по-малко и обичаме по-малко, но той притежава чара на истинската простота и добродушие…“

След като се прибира у дома си, Флобер благодари от все сърце.

Гюстав Флобер до Жорж Санд, 23 април 1873:

Само пет дни са минали, откакто се разделихме, а като глупак скучая по вас. Мъчно ми е за Аврора, за цялата челяд, включително за малкия Фаде^[5]. Да, така е: у вас човек се чувствува толкова добре, вие сте така мили и духовити!… Двамата ви приятели, Тургенев и Крюшар, умуваха по това из целия път от Ноан до Шатору, много приятно настанени във вашата кола с два чудесни коня. Да живеят кочияшите от Ла Шатр! Но останалата част от пътуването беше много неприятна поради спътниците във вагона ни. Утешавах се със силни напитки, защото милият московец имаше цяла манерка с превъзходна ракия…

През лятото тя отвежда малките. Предлага Швейцария; децата предпочитат океана. „Така да бъде! Щом ще пътуваме и ще се къпем, полудявам от радост… Приличам на внучките си, които са предварително опиянени, без да знаят защо…“ Когато е в Ноан, тя остава вярна на реката. Отива да се къпе там с Плошу и докато стои във водата, си припомня цяло шествие от изчезнали сенки.

Дневник на Жорж Санд, 21 юли 1873: „Докато лежа във водата, мисля за тия, които се къпеха някога заедно с нас: Полина, и майка й, Шопен, Делакроа, брат ми… Къпехме се и нощем дори. Идвахме и си отивахме пеш. Всички са покойници освен мадам Виардо и аз. Това жалко полско кътче е виждало толкова знаменитости, без дори да подозира.“

Политиката не я занимава вече. Понякога се страхува от Хенрих V^[6]: „Усещам да нахлува мирис на дарохранителница“. Трябва да споменем, че парижкият генерал-губернатор забранява пиесата, извлечена от „Госпожица ла Кентини“, под предлог да не се смути общественият ред. На своя приятел принц Наполеон Санд изпраща честитки за Нова година, но без пожелания за бонапартистка реставрация.

Жорж Санд до принц Наполеон-Жером, 5 януари 1874:

Казвате, че дори в политиката бихме се разбрали; не зная дали е така, защото не виждам вашето днешно схващане за събитията и не зная какво очаквате от тях за Франция; дали не желаете да потърсим лекарство за нещастията си в личността на едно дете.^[7] Не, не може да желаете такова нещо. По-добре бих разбрала едно лично честолюбие; но при все че у вас то би било оправдано поради големия ви ум, бихте имали като пръв враг партията на вдовицата^[8] и детето. И най-после никак не виждам сега и за неопределено бъдеще империалистите да съберат достатъчно избиратели…

Тя очаква спасение само от една скромна република. През 1875 година тази република най-после се установява с един глас мнозинство. Такава е Франция.

От 1873 година насам Соланж живее близо до Ноан, в замъка Монживре, който е купила с твърде нечистото си богатство от своята братовчедка Леонтин Симоне, дъщеря на Иполит Шатирон. В 1871 година поради войната се е помирила за някое време с майка си и Морис. Един ден я виждат да пристига с молба да я приютят. Добрата Лина се застъпва за нея; укротена от опасността, Соланж е скрила ноктите си и тъй като е наследила дарбите на София-Виктория, прави големи услуги, като крои и шие рокли за Лина и малките. След настъпването на мира всичко пропада отново. Санд не е съгласна за покупката на Монживре, защото не иска „тази кукумявка“ да я дебне от кулата си. Когато Соланж не обръща внимание на това желание и купува замъка чрез подставено лице, под името мадам Бретийо, прекратяват издръжката й и Ноан е почти напълно затворен за нея, защото тя критикува всичко, каквото се върши там. Но от време на време се втурва някоя сутрин като вихрушка. Малките изпитват ужас от нея и бдят пред вратата на баба си, за да не пускат леля Соланж.

Някогашните приятели, някогашните неприятели продължават да изчезват. На 5 март 1876 година умира принцеса Арабела. Възстановила е към края разума и гордостта си. В своя съживен салон приема новото поколение републикански държавници. Доживяла е да види Лист абат, а Анри Леман председател на Академията на изящните изкуства.

Жул Сандо е много отпаднал. С годините е напълнял, „оплешивял“, натежнял от леност и обезсърчение, но все още се отгатва, че е бил навярно очарователен на младини. В кабинета му е окачен негов портрет, нарисуван някога с въглен от Аврора Дюдеван: „Само оплешивелите са могли да имат някога, толкова коса“ — казва той. Когато сяда в Пале Роял, в кафене „Ротонда“, минувачите казват: „Погледни го, това е Сандо, първият любовник на Жорж Санд“. Единственото му основание за слава.

Мастодонтът Маршал вдъхва тревоги на Санд и Дюма. А при това след войната има големи възможности за успех. Една негова картина, „Елзас“, наградена на изложбата, е незабавно отпечатана в хиляди екземпляри. След това го натоварват да илюстрира съчиненията на Еркман-Шатриан. Поръчват му декори за патриотична пиеса. Но той е ленив, нехаен, неточен. Никога не предава навреме гравюри или макети. Повечето поръчки биват анулирани. Загубил е двамата си могъщи покровители, принц Наполеон и принцеса Матилда, които живеят в чужбина след падането на императорския режим. Той е изпаднал до жалко бохемство, живее, както смогне, със заеми. „Виното и леките жени ще го погубят“ — пише Санд; в този израз прозвучава позната нотка. На друго място сякаш чуваме извлечение из писма на Санд, гдето говори за Мюсе: „Десет години не сполучиха — пише тя — да прогонят двата жестоки демона — леността и разврата“. Жените се менят наистина много малко; както и мъжете.

Ортанс Алар, цинична приятелка на романтичната Жорж, също старее. Тя е написала една смела книга за своите любовни преживявания: „Чаровете на Прюданс“. Санд е „очарована от тези чарове“. „Току-що прочетох тази чудна книга. Вие сте наистина велика жена.“ Велика ли? По-скоро откровена, но Жорж, не така откровена, цени тази смелост. Дневник на Ортанс Адар, 6 април 1873: „Току-що получих писмо от кралицата^[9] в отговор на две мои, второто против разбирането, че съществуват паднали жени. Санд казва наистина, че падналата жена е част от едно минало, което тя отрича: както ада и лицемерните попове… Според нея, всичко това се е променило. Казва, че никак не съм остаряла и ще умра съвсем жизнена…“

Самата Жорж Санд, вече седемдесет и две годишна, не чувствува да старее и започва да смята, че ще доживее до дълбока старост. Довършва една съвсем празна книга — „Персмонската кула“, започва друга — „Албина Фиори“, писмовен роман, история за извънбрачната дъщеря на голям благородник и актриса. Прадедите — Саксонският род и Ренто — ще бъдат отново от полза. Но най-вече пише приказки за Лоло.

Бележник на Жорж Санд, сирният вторник, 29 февруари 1876: „Имам намерение да работя, но никаква възможност… Обикалям градината, гдето всичко е нацъфтяло: виолетки, кокичета, минзухар, анемони. Кайсията при цветарника е цъфнала. Приготвям си карнавален костюм, след това девойчетата идват да ги глася и да им се възхищавам: Титит като фея, Лоло като влахкиня, и двете много хубави. Рене^[10] се облича като Пиеро, Морис е китаец, Плошу — бебе, Лина индианка… Танцуваме, аз свиря на пианото до девет часа, когато децата си лягат. Тогава всички се преобличаме; само Плошу нахлузва една рубашка, поставя си фалшив нос и отива на селския бал…“

От пролетта на 1876 година тя започва от време на време да преболедува. Цял живот се е оплаквала от черния си дроб и от нередовни черва. Но се е примирила със своите болести и много повече се тревожи от невралгията на Морис.

Бележник на Жорж Санд, 19 май 1876: „Болките на Морис се усилват от пет до седем и половина. Аврора стои при него и го чака за вечеря. Вечерят весело заедно, болките не се подновяват през цялата вечер… Моите болки продължават цял ден. Предадох урока на Лоло, писах писма и четох. Довърших книгата на Ренан: «Философски диалози и откъси»…“

На 20 май Морис и Лина повикват от Ла Шатр доктор Марк Шабна под предлог да се посъветват с него за невралгията на Були^[11], а всъщност защото младото семейство се безпокои от болките на майката. Санд заявява на лекаря, че „от петнадесет дни страда от упорит запек, но мисълта й е ясна както винаги; а има и добър апетит“. Добавя, че това състояние е по-скоро неудобство, отколкото болест и тя не се тревожи от него. На 23 май пише на парижкия си лекар, доктор Фавр:

Въпреки възрастта (скоро ще навърша седемдесет и две години) не усещам недъзите на старостта. Краката са добре, зрението е по-добро, отколкото преди двадесет години, сънят ми е спокоен, ръцете уверени и сръчни като на младини. Когато не ме измъчват тези ужасни болки, се чувствувам по-силна и по-подвижна от всякога… Имах лека астма: не я усещам вече. Изкачвам стълбите пъргаво като кучето ми. Но тъй като една част от жизнените функции е почти напълно прекратена, питам се накъде отивам и дали няма някоя близка утрин да си замина внезапно…

Смъртта е смирена и скромна гостенка. Влиза безшумно. Последните записки на Жорж Санд не издават никакъв страх:

29 май 1876: „Прекрасно време. Не страдам много. Направих хубава разходка из градината. Давам урока на Лоло. Препрочитам една пиеса на Морис. След вечеря Лина отива на театър в Ла Шатр. Играя безик със Сание^[12]. Рисувам. Лина се връща в полунощ.“

С тези думи приключва дневникът на Жорж Санд, но имаме този на съседката й Нанси дьо Васон.

„В неделя, 28 май — пише мадам дьо Васон, — отидох да прекарам деня в Ноан с Нини, докато Полен беше у родителите си в Кудре. Обядвахме без мадам Санд; тя беше както винаги малко неразположена, но нищо особено; отдавна усещаше доста силни болки, които почти не вдъхваха вече безпокойство. След обяда се разхождахме с Лина из зеленчуковата градина и дълго разговаряхме за едно, за друго… След малко слезе и мадам Санд. Походихме и с нея, като се възхищавахме от полските цветя, които тя така много обичаше, изпъстрили моравата; заведе ни дори до една кръгла полянка в горичката, за да ни покаже някакъв рядък вид салеп. После се върнахме да седнем пред къщата. Мадам Санд заговори за предстоящото си отиване в Париж. Разговорът линееше; той не беше никога много оживен с мадам Санд, която мислеше едновременно за хиляди неща. Тя каза нещо, което ме порази: възхищаваше се от едно птиче, което ситнеше пред нея, и добави: «Странно, зрението ми се възстановява, сега виждам много по-добре, отколкото с очила…»“

През следващите дни мадам Санд много се измъчва. „Самият дявол е в корема ми“ — казва тя. Ужасните болки на чревното задръстване я карат да вика. Приятелят й, доктор Папе, казва на Морис: „Загубена е“. Само една незабавна операция би могла да я спаси. Но Санд иска да повикат от Париж доктор Фавр, в когото има доверие; а той е „лъжеучен, бъбрив, без медицинска практика“. Поръчват му да доведе със себе си някой известен лекар. Той идва сам и заявява още преди да е видял болната: „Това е херния, ще я разнеса с масаж“. Първият театрален успех на Аврора Дюпен на седемнадесет години, в английския монастир, е една постановка на „Мнимият болен“. Тя умира, заобиколена от Молиерови лекари, които предпочитат да погубят нея, но не и самолюбието си.

Най-после местните диафоруси^[13] се решават да повикат хирурга Жул Пеан, но той намира една операция на червата невъзможна и прави само коремна пункция. Мадам Санд се мъчи още шест дни, като призовава страстно смъртта и се чувствува унизена от болестта си. На 7 юни иска да види внучките си: „Колко ви обичам, милички! — казва тя. — Целунете ме. Бъдете послушни.“ През нощта на 7 срещу 8 казва няколко пъти: „Смърт, господи, смърт!“ При нея са сега Соланж и Лина. Морис е пратил бележка в Монживре: „Майка ни е болна, положението й е тежко… Ела, ако искаш.“ Соланж е в Париж; прислугата я предупреждава с телеграма и тя отива у майка си, след като иска смирено да й определят час.

Край леглото бдят само Соланж и Лина, когато чуват „Сбогом, сбогом, умирам“. После някаква неразбираема фраза, завършила с: „Оставете зеленина“. След това в погледа, в ръкостискането й се чувствува все още добрина и нежност, но тя не продумва, изглежда унесена. „Сбогом, Лина, сбогом, Морис. Сбогом, Лоло, сбо…“ са последните й думи. Умира в шест часа сутринта. На обяд Соланж е заела на трапезата мястото на майка си и заповядва на всички, защото Морис е потиснат от мъка.

Погребват я в Ноан, в малкото гробище на парка, близо до бабата, родителите и внучка й Нини. Вали ситен, студен дъжд: шумоленето на вятъра във възлестите тисове и чемшири се слива с песнопението на стария псалт. Всички селянки от околността шепнат молитви, коленичили във влажната трева. За голяма изненада на приятелите й Санд е погребана по католически. По искане на Соланж; Морис отстъпва; абат Вилмон, кюрето от Вик, иска позволение от монсеньор дьо ла Тур д’Оверн, буржки архиепископ, който разрешава без колебание. „Постъпи правилно — казва Ренан, — не биваше да смути мисълта на простите женици, дошли да се молят за нея, пребрадени, с броеница в ръка. Що се отнася до мене, аз бих съжалявал, ако би трябвало да мина покрай вратата, скрита под големите дървета, и да не вляза.“

От Париж са дошли петнадесетина близки: принц Наполеон, получил в 1872 година разрешение да се установи отново във Франция, Флобер, Ренан, Дюма-син, Ламбер, Виктор Бори, Едуар Кадол, Хенри Харис и Калман Леви. Забелязва се отсъствието на исполина Маршал; той е бил всякога голям егоист. По поръчение на Виктор Юго Пол Мьорис прочита писмо от него:

Оплаквам покойницата и приветствувам безсмъртната… Загубихме ли я? Не. Великите образи изчезват, но не се загубват. Напротив: бихме могли почти да кажем, че те се възсъздават. Станали невидими под една външност, те стават видими под друга. Величествено преобразяване. Човешкият образ е покров. Той прикрива истинския божествен образ — мисълта. Жорж Санд беше мисъл; тя напусна плътта, освободи се; почина и оживя. „Patuit dea^[14]…“

Литераторите не могат да слушат текст — дори пред гроб — и да не го преценят от професионално гледище. Флобер намира речта на Юго много хубава; Ренан казва, че е низ от изтъркани фрази. И двамата са прави, защото изтърканите изрази на Виктор Юго го превръщат във велик писател. Но ненадейно запява славей и при тази прелестна песен мнозина си казват: „Ето истински подходящата реч…“

Флобер до Тургенев, 25 юни 1876:

Смъртта на горката майка Санд безкрайно ме наскърби. Плаках като теле на погребението й, и то на два пъти: когато прегърнах внучка й Аврора (чиито очи напомняха дотолкова нейните, сякаш беше възкръснала), и втория път, когато минаха покрай мене с ковчега й… Горката, милата велика жена!… Човек трябва да я е познавал, както я познавах аз, за да знае колко женствен беше този велик мъж, каква безгранична нежност имаше в тази гениалност… Тя ще остане една от френските знаменитости, единствена по своята слава.

Дали би могла да пожелае по-добро надгробно слово от сълзите на своя стар трубадур?