Андре Мороа
Жорж Санд (22)

IV
Търсене на абсолютното

Кой ще се занимава отсега нататък с Паджело? Още при първата си среща Санд и Мюсе стават отново любовници; той е опиянен от страст, тя е трогната и изпълнена с умиление. Но това не е „цялостно и нежно примирение“, за каквото говори Паскал. Мюсе обещава да забрави миналото. Клетва на пияница ли? Нима душа, която се наслаждава от страданието, ще се откаже някога да го предизвиква? Той преследва Жорж с подробни, непрекъснати разпити. Кога е станала любовница на доктора? Как? Тя отказва да отговаря, призовава на помощ свенливостта. „Мислиш ли, че ако Пиетро ме бе разпитвал за тайните на нашата любов, щях да му отговоря?“ Мюсе навлиза в своята демонична фаза: в потребността на мазохиста да узнае най-лошото; ревност, обиди, ужасни свади; после разкаяние, искане прошка, очарователна нежност и ако всичко това не стига — разболяване. Тя отива отново да се грижи за него в дома на майка му; взела е от прислужницата шапчица и престилка, а госпожа Мюсе се преструва съучастнически, че не я е познала.

Щом започва да се чувствува по-добре, Мюсе се настанява отново у Жорж на кея Малаке; но щастието е вече отлетяло. Оскърбителните свади се редуват отново със страстни писма. Тя разбира, че положението е отчайващо:

„Виждаш ли, ние играем една игра, в която залагаме сърцата си, а това не е толкова забавно, колкото изглежда. Искаш ли да отидем да се застреляме заедно във Франшар? Би било по-просто…“ После, тъй като и двамата нямат желание да се убиват, тя намира за по-разумно да скъса и заминава за Ноан.

Но тогава настъпва едно „премятане“, което е пружина на страстите в класическия театър. Човек е устроен така, че презира това, което се предлага, и тича подир това, което му убягва. Този път Жорж Санд трябва с изненада да признае, че Мюсе приема раздялата. И тя престава веднага да я желае. Самолюбието й е наранено, тя се връща незабавно в Париж и иска да го види. Подтикван от приятелите си, особено от Алфред Тате, Мюсе не отговаря. Жорж научава, че говори за нея със студенина и раздразнение. Казват й, че не желае вече да я види. През тоя ужасен ноември 1834 година Жорж Санд води подробен „Дневник“ — едно от най-прекрасните неща, които е писала.

„Ами ако изтичам, когато ме обземе неудържима любов? Ако отида да звъня, докато ми отвори? Ако легна пред прага, докато мине през мене?… Ако му кажа: Ти още ме обичаш, страдаш от това, срамуваш се, но ме съжаляваш толкова много, та не можеш да не ме обичаш. Много добре виждаш, че те обичам, че мога да обичам само тебе. Целуни ме, не ми казвай нищо, нека не спорим; кажи ми няколко сладки думи; пожали ме, щом намираш, че съм още хубава… Когато усетиш, че чувствата ти линеят и раздразнението се връща, прогони ме, бъди груб, но не изричай никога ужасната дума: за последен път! Ще страдам колкото желаеш, стига от време на време, поне веднъж в седмицата, да потърся при тебе една сълза, една целувка, която ще ми даде сили и смелост за живот. Но ти не можеш да го сториш. Ах! Колко скоро ти дотегнах и колко бързо успя да се излекуваш и ти!“

Тя се опитва да се среща с приятели. По искане на Бюло позира на Делакроа, който събужда мъката й, като говори за дарбата, изразена в скиците на Мюсе. Мечтае да напомня в този портрет женските глави от Гойя, от които се възхищава Алфред.

Вижда често любезната, но прекалено благоразумна Ортанс Алар, която я учи да се преструва пред мъжете и да се представя сърдита, за да ги връща към себе си. Глупост! Можеш да хитруваш само когато не обичаш. Само Сент Бьов не й говори глупости. Когато го пита: „Какво е любовта?“, той отговаря: „Сълзи. Плачете ли, значи обичате.“ После търси усамотение: „Не мога вече да работя“ — пише тя. А това не й се е случвало досега!

Тя знае, че ако бъде оставен на себе си, Мюсе ще се върне при нея. Но съществува гордост — ужасната мъжка гордост. Съществува и Алфред Тате, който казва глупаво: „Каква слабост!“ Да може да си възвърне поне приятелството на Мюсе!

„Ако имах по някой ред от тебе от време на време, една дума, позволение да ти изпратя картинка за четири петачета, купена на кея, папироси, приготвени от мене, птиче, играчка, нещо, с което да залъжа болката и скуката си, да си въобразя, че ти мислиш малко за мене, като получиш тези дреболии…“

И още нещо, трогателно и възвишено:

„О, мои сини очи, няма да ме поглеждате вече! Не ще видя да се навежда към мене прекрасната глава, забулена в сладостна нега! Мое гъвкаво топло тяло, няма да ме притиснеш, както Елисей притиска мъртвото дете, за да го съживи. Няма да докоснете вече ръката ми, както Исус докосва ръката на Иаировата дъщеря, с думите: «Стани, девойче!» Сбогом, мои руси коси; сбогом, мои бели рамене; сбогом на всичко, което е било мое! Сега през моите мъчителни нощи ще прегръщам борове и скали в горите, като крещя името ви и след като изживея мислено наслаждението, ще падна без свяст върху влажната земя…“

Изнурена от страдания, през декември тя заминава за Ноан. Мисли, че почти се е примирила. Алфред й пише едно доста мило писмо, в което казва, че се разкайва за грубостите си. „И така, всичко свърши. Не искам вече да го видя, прекалено страдам…“ В същото време узнава изказването му пред Тате, че раздялата е окончателна. И не може да понесе този удар. Като Матилда дьо ла Мол отрязва прекрасната си коса и му я изпраща. На портрета в музея „Карнавале“ Делакроа я е нарисувал с къса коса, „загрижено лице, зареян поглед, изтънял нос, трепнала уста, побледняла и отслабнала от безсънни нощи“. Когато получава тежките черни къдри, Мюсе се разплаква. Връща се отново към нея и тържествуваща, Жорж може да пише на Тате: „Господине, има много добре извършени хирургически операции, които са чест за умението на хирурга, но не пречат на болестта да се върне. По силата на тази възможност и Алфред стана отново мой любовник…“

Но и двамата са обзети от най-опасната лудост: търсене на абсолютното. От раздяла към раздяла, от помирение към помирение, умиращата им любов преживява резки кризи, които са чисто и просто предсмъртни конвулсии. Санд и Мюсе приличат по това време на борци, облени в пот и кръв, които са се вкопчили един в друг и се бият, а зрителите не могат да ги разделят. Един ден той заплашва, че ще я убие, после, с кратко писъмце на италиански, моли за последна среща: senza veder, e senza parlar, toccar la mano d’un pazzo che parte domani — „без да погледне и без да продума, да докосне ръката на един безумец, който заминава утре…“

Арбитър в тази последна битка, Сент Бьов се намесва, за да я прекрати. Жорж е съгласна.

Санд до Мюсе:

Гордостта ми е сломена вече; любовта ми е само състрадание. Казвам ти: „Трябва да оздравеем от нея. Сент Бьов е прав.“ Твоето поведение е жалко, невъзможно. Господи, в какъв живот те оставям? Пиянство, вино, жени, и пак, и все това! Но щом не мога да сторя вече нищо, за да те спася, трябва ли да продължавам този срам за мене и това мъчение за тебе…

А тъй като Алфред упорствува да ходи у нея, тя избягва в Ноан. Последните сцени напомнят отново музата на комедията, защото Жорж доказва, че и сред безумието на страстта запазва самообладание и организаторски способности. Буржоазката от Ла Шатр и владетелката на Ноан се заема, да помогне на романтичната героиня.

Жорж Санд до Букоаран, 6 март 1835:

Приятелю, помогнете ми да замина още днес. Идете в пощенската станция по обяд да ми запазите едно място. След това елате у дома. Ще ви кажа какво да правите.

Но ако не мога да ви кажа — нещо много възможно, защото ще бъде мъчно да заблудя тревогите на Алфред, — ще ви обясня още сега всичко с две думи. Ще дойдете у дома в пет часа и ще ми кажете загрижено, че току-що е пристигнала майка ми, много уморена и доста сериозно болна, а прислужницата й я напуснала, затова тя има нужда от мене и трябва незабавно да отида при нея. Аз ще си сложа шапката, ще кажа, че скоро ще се върна, и вие ще ме настаните в колата.

Елате през деня да вземете пътническата ми чанта. Лесно ще я изнесете, без да ви видят, и ще я занесете в пощенската станция. Дайте да поправят пътническата възглавница, която ви изпращам. Загубена е ключалката й… Елате колкото е възможно по-скоро. Но ако Алфред е в къщи, не си давайте вид, че има да ми казвате нещо. Аз ще изляза да поговорим в кухнята…

Алфред дьо Мюсе до Букоаран, 9 март 1835:

Господине, току-що бях у мадам Санд, където ми съобщиха, че тя е в Ноан. Бъдете добър да ми кажете дали е вярно. Тъй като вие сте виждали мадам Санд тази сутрин, трябва да знаете какви са били намеренията й, а тъй като тя трябваше да замине едва утре, бихте могли да ми кажете дали мислите, че е имала някакви основания да не желае да ме види преди заминаването си…

Жорж Санд до Букоаран, Ноан, 9 март 1835:

Приятелю, пристигнах благополучно и не уморена в Шатору в три часа следобед. Вчера видях всичките ни приятели от Ла Шатр. Ролина дойде с мене от Шатору. Обядвах с него у Дютей. Започвам да работя за Бюло.

Много съм спокойна. Постъпих, както трябваше да постъпя. Измъчва ме само мисълта за здравето на Алфред. Пишете ми как е той и ми разкажете, без да скриете или да смекчите нещо, равнодушието, гнева или скръбта, които може би е проявил, когато е узнал вестта за заминаването ми. За мене е важно да зная истината, при все че нищо не ще промени решението ми.

Пишете и как са децата ми. Кашля ли още Морис? Оздравял ли се прибра в неделя вечерта? И Соланж кашляше…

Още първата нощ тя започва да пише роман за Бюло и запълва обичайните двадесет страници със своя едър, спокоен почерк.