Андре Мороа
Жорж Санд (30)

VII
Беатриса

Фелисиен Малфий, останка върху ноанския плаж заедно с Жорж и децата след оттеглянето на големите летни приливи, е млад креолец „с брада, дълга седем стъпки“, роден в Ил дьо Франс^[1] през 1813 година, дошъл във Франция като деветгодишно момче и завършил тук блестящо образованието си. На двадесет и една година е написал драмата „Гленарвон“, която се играе в театър „Амбигю“, а на следната година друга, представена в театър „Сен Мартен“. „Слаб, с великолепен профил и страшен поглед, той има щръкнали мустаци, с които прилича на оживял портрет от Веласкес.“ Беден и самотен, той търси подкрепа и работа. По времето, когато живеят в „Отел дьо Франс“, покровителката му Арабела го представя на Жорж Санд. Жорж го намира „обидно грозен, суетен, глупав“. Мари д’Агу, напротив, го смята за „почтен, добър, дори духовит“. И го защищава. Жорж се възмущава отначало от „толкова лошия вкус“ на приятелката си, която „може да понася подобна личност“, още повече, когато Лист й открива тайната, че Малфий е влюбен в самата нея. Тя „обсипва“ нещастния млад мъж „с доста язвителни насмешки“ и дори заявява, че й вдъхвал „непреодолимо физическо отвращение“.

Но все пак, когато се скарва почти окончателно със строгия Пелтан и трябва да намери нов възпитател за Морис и мадам д’Агу й предлага брата на Малфий — Леон (защото не смее да спомене за Фелисиен), Санд неочаквано се спира на втория. Малко по-късно тя се настанява заедно с него във Фонтенбло, в „Отел Британик“, докато Морис се намира в замъка Ар, близо до Ла Шатр, у Гюстав Папе. Малфий е вече „възвишено същество“, поразително предан и тъкмо с него тя решава да отиде на поклонение до клисурите Франшар, където е прекарала една незабравима нощ с Мюсе. Престоят във Фонтенбло е нарушен от лоши известия. София-Виктория Дюпен се разболява тежко и дъщеря й заминава веднага за Париж да се грижи за нея.

Жорж Санд до Гюстав Папе, 24 август 1837:

Скъпи приятелю, загубих горката си майка! Тя угасна тихо и спокойно, без агония, без да усеща края си, с мисълта, че заспива и ще се събуди след малко. Знаеш, че беше чиста и кокетка. Последните й думи бяха: „Оправи ми косата“. Горката женица! Нежна, интелигентна, артистична, великодушна; зла в дреболиите и добра в големите неща. Много страдания ми е причинявала и най-големите ми нещастия се дължат на нея. Но напоследък поправи всичко и аз видях със задоволство, че най-после ме разбра и оцени по справедливост. Имам чувството, че направих за нея всичко, което бях длъжна.

Жорж Санд до Мари д’Агу, 25 август 1837:

Писах ви в Женева, надявам се да сте получили писмото ми. Писах ви, че ме сполетя голяма скръб: горката ми майка беше на умиране. Прекарах няколко дни в Париж, за да бъда при нея в последните й часове. През това време получих тревожна вест (която се оказа невярна) и изпратих Малфий в Ноан да потърси сина ми, защото ми съобщиха, че бил отвлечен. Докато отивах да го посрещна във Фонтенбло, майка ми издъхнала тихо, без никакво страдание. На другата сутрин я намерих вече изстинала в леглото; когато я целунах, усетих, че така наречената кръвна връзка не е празна приказка, както често мислех в дни на недоволство. Горката ми майка я няма вече! Почива в слънчев кът, под прекрасни цветя, из които прелитат пеперуди, без да се сещат за смърт. Бях така поразена от веселия гроб в гробището Монмартр във великолепния ден, че се питах защо толкова неутешимо плача.

Така завършва най-голямата драма и най-нещастната обич в нейния живот.

Смятала е, че Морис е отвлечен от Казимир. Един приятел от Ла Шатр й е писал, че Казимир се мяркал нататък. Нищо подобно. Папе предава Морис на Малфий и приема да се грижи за Соланж.

Фелисиен Малфий до Жорж Санд, 16 август 1837:

Морис е при мене; всичко бе изпълнено според желанията ви с най-добросъвестна точност. Простете за несвързаното писмо; имам да уреждам толкова дреболии, че не зная откъде да почна и къде да свърша. Морис е много добър и мил, възхитен, че ще ви види отново. Много е добре. Никой в Ноан или Ар не е виждал господин Дюдеван… Преди да тръгнете за Фонтенбло, изпратете да вземат от брат ми вашите „Дзиади“^[2] и сламената ви шапка, за да има с какво да запълните главата си и да я покриете. Прекрасно! Молете се за мене. Janto Giorgio!^[3] Как ми се спи! Veni, vidi, dormi! Vostrissimog.^[4]

Фелисиен Марфий

Най-странно е това, че на Казимир, който не се е опитвал през август да отвлече Морис, хрумва през септември глупашката мисъл да отвлече Соланж и да я отведе в Грийери. Страшно ядосана, Жорж получава заповед за съдействие от административната власт, отива с пощенска кола в Нерак, придружена от Малфий и един адвокат, иска съдействие от помощник-префекта и той нарежда на полицията да блокира Гийери.

Жорж Санд до Алекси Дютей, 30 септември 1837:

Много кротък и учтив, Дюдеван извежда Соланж за ръка до прага на своето височайше жилище, след като аз отклонявам любезно поканата му да вляза. Соланж ми бе предадена като някоя принцеса на границата между две държави. Ние с барона разменихме няколко любезни думи. Той ме заплаши, че ще си вземе сина със съдебно решение, и се разделихме очаровани един от друг.

След това, тъй като не е далеко от Пиренеите, й хрумва да направи второ сантиментално поклонение. Малфий е получил вече в наследство вълненията от Франшар. Този път го приобщават към спомените, пробудени от циркуса под Марборе^[5]. После отново събраното, успокоено семейство се прибира в Бери. Там всеки се заема с работата си до края на зимата.

Жорж Санд до Мари д’Агу, март 1838:

Домашният ми живот не може да ви представи нищо интересно. Спокойни сме и се трудим. Трупам романи и повести за Бюло и Бонер; Малфий трупа драми върху романи, Пелион върху Оса^[6]. Морис карикатури върху карикатури; а Соланж — пилешки котлети върху фалшиви ноти. Такъв героичен и фантастичен живот водим в Ноан.

Доктор Пифоел мърмори:

„Припомни си малко какво е станало през трите месеца, когато не поглеждаше как живееш. Припомняш ли си ги поне? Не си ли забравила вече събитията? Смъртта на майка ти, спасяването на сина ти, отвличането и освобождаването на дъщеря ти… и така нататък! Видя отново Франшар, но с кого? Видя отново Марборе, но с кого? Върна се тук, защо, каква съдба те очаква, кого ще обичаш? За какво ще страдаш? Кого ще ненавиждаш идния месец, идната година или утре?… Каква прекрасна душа имаш, мой велики Пифоел! Ще изпиеш кръвта на децата си в черепа на най-добрия си приятел и дори стомах няма да те заболи.“

Двамата Фелоу пътуват по това време в Италия и не са по-щастливи: „Във въздуха се носи буря — отбелязва Лист, — нервите ми са раздразнени… Картини на разрушение, на дълбоко разочарование витаят над цялата ми съдба… Останала ми е само една мисъл, само едно угризение: длъжен бях да я направя щастлива, можех. Но мога ли и сега?“ Страданието ни прави несправедливи: едно писъмце от Малфий, включено в писмо на Санд, ядосва Мари, която го намира неучтиво и волно. Истината е, че тя се сърди на бившето си протеже, загдето е минало към приятелката й. И се оплаква на Жорж, която отвръща жестоко.

Жорж Санд до Франц Лист:

Ах, по повод на Малфий! Много бих искала да зная защо Мирабела ме държи отговорна за глупостите, които й пише. Като че съм натоварена да чета писмата на Малфий, да ги разбирам, тълкувам, поправям или одобрявам! Слава богу, не съм длъжна да давам ум на тия, които нямат… Малфий пише писмо до Принцесата; писмото е глупаво — това никак не ме учудва. Като смятам, че Принцесата е свикнала с писмата на Малфий и без намерение да нося отговорност за тях, аз прилагам поменатото писмо на поменатия Малфий в мое писмо до Принцесата. Не съм го чела, дявол да го вземе! Достатъчно глупави писма трябва да чета всеки ден! Ако това писмо на Малфий е този път още по-глупаво от другите, струва ми се, че трябва да ми е благодарна, загдето го приложих към моето и така спестих на Принцесата да плати тридесет су за едно глупаво писмо. А сега питам: щом човек води кореспонденция с Малфий, защо, по дяволите, трябва да се оплаква? Който познава Малфий и стила му, може да очаква всичко! Ах, проклятие! Само това ми липсваше, да уча Малфий как се пишат писма! Що се отнася до мене, зная, че писмата му ще ми се сторят всякога възхитителни, защото се надявам, че не ще прочета нито едно. Обичам го от все сърце; той може да ми поиска половината живот; но да не иска никога от мене да чета някое негово писмо…

Мари д’Агу до Жорж Санд, 9 ноември 1837:

Това, което ми казвате за Малфий, ми беше забавно. Странни хора сте вие, поетите… Спомняте ли си скарванията ни заради Малфий? Колко бил грозен, тъп, глупав, суетен, нетърпим? Изпитвахте към него ярост, каквато Омир влага в душата на Юнона и Венера, и аз бях принудена да ви казвам на mezza voce^[7], че, според мене, е необходимо да живеем в мир с дребната суета на другите, иначе ще трябва да живеем сами… Колко угаснали възторзи, колко падащи звезди във вашето небе? Няма ли да дойде ред и на бедната Мирабела?

И на принцеса Мирабела ще дойде редът. Тя не е била никога personna gratissima в Ноан. Жорж и Малфий са единодушни в строгата си преценка към нея.

Жорж Санд до Дютей, Париж, октомври 1837:

Ти си забравил да търсиш къща на д’Агуйката (не бива да споменаваш, че приказвам така). Постарай се, възвишени и лъчезарни приятелю, да доставиш на принцеса Мирабела, на която язе съм най-покорнейши роб, един трон от слонова кост, на който възхитителният й, дълбоко уважаван задник ще може да обикаля алеите на райската градина, наричана Черната долина…

Още си подават кадифени лапички, но си острят ноктите. Средство за отмъщението става Оноре дьо Балзак, който „пристига в замъка Ноан в събота пред Велики заговезни“, на 24 февруари 1838. Балзак е в обтегнати отношения със Санд след случая Сандо. Той не само взема по време на разрива страната на малкия Жул, но след завръщането му от Италия, както вече казахме, го приема у дома си, издържа го срещу обещания за някакви смътни бъдещи услуги, които Сандо никога не изпълнява от прекалена леност. И Балзак е като Санд безумно работлив. Той може да напише един роман за два месеца, ако стане нужда, и за седемнадесет дни. Отпуснатият, безгрижен нрав на малкия Жул вбесява тия чудовища „със здрави мишци“. Сандо също скоро се насища на този бурен живот. Балзак казва за него: „За нищо не става. Цял живот замисля планове, които никога не изпълнява“.

Балзак до Евелина Ханска, 8 март 1836:

Жул Сандо беше едно от моите заблуждения. Никога не ще можете да си представите такова безделие и нехайство. Човек без енергия, без воля. На думи — най-прекрасни чувства; на дело, в действителност — нищо. Никаква духовна или физическа преданост. Аз изхарчих за него толкова, колкото някой богат дворянин би пропилял за някаква прищявка, прибрах го у дома си и му казах: „Жул, ето ти една драма; напиши я. След нея друга; после водевил за Жимназ.“

Той му заяви, че му е невъзможно да довършва чужда работа. За да не предположи, че искам да ми се отплаща, не настоях. Не пожела дори да даде името си за една книга, която писахме заедно. „Добре, пишете, издържайте се тогава с писателство.“ За три години не написа нито половин том! Да пише критики ли? Вижда му се много мъчно. Той е просто вещ за украшение. Отчайващ в приятелството, както и в любовта. Точка.

Двамата другари се разделят. В началото на 1837 година, когато пише в Бретан роман за Жорж — „Мариана“, Сандо научава, че и Балзак пише роман за историята Сандо-Санд („Един велик провинциалист в Париж“).

Жул Сандо до Балзак, 21 януари 1837:

Какво са изгубени илюзии? От Париж ми пишат, че чели моето преживяване с познатата вам личност. Това е история, която може да се случи с всекиго, така че много лесно са могли да се заблудят. Все пак ме уверяват, че всяка страница от вашата книга е един ден от моята младост. По този повод ме безпокоят две неща. Първо, да не би от приятелство към мене да сте били много строг към другата личност. Второ — че като описвам и аз същата съдбовна история, може би съм вече закъснял. Разбирате, че ако би писал спомени след Омировия Одисей, самият Одисей би изглеждал глупав чудак. Направете ми удоволствие да ми пишете как стои въпросът; с нетърпение очаквам няколко реда от вас.

Балзак го успокоява: Люсиен дьо Рюбанпре няма нищо общо с Жул Сандо; ако някое лице в романа има известни негови черти, то е Лусто (а това никак не е по-приятно). След като е започнал да споделя чувствата на Жорж към Сандо, Балзак няма вече никакво основание да се отказва от една влиятелна и приятна приятелка. Освен това колекционерката госпожа Ханска желае да има автографи от писателката. През февруари 1838 година, когато е във Фрапел, на гости у семейство Каро, Балзак пише на Сандо за позволение „да отиде на поклонение в Ноан. Не бих желал да се върна, без да видя било берийската лъвица в леговището й, било славея в гнездото му…“ Жорж не обича да е скарана с гениалните мъже; и сърдечно го поканва. Той пристига на 24 февруари; никой не може да разкаже посещението му у Лелия по-добре от самия него:

Пристигнах в замъка Ноан в събота пред Заговезни, към седем и половина вечерта, и намерих приятеля Жорж Санд по халат, да пуши пура след вечеря, край камината в огромна самотна стая. Домакинята беше с прекрасни жълти пантофи с реснички, кокетни чорапи и червен панталон. Това за духовния облик. Телесно е удвоила брадичката си като някой черковен настоятел. Няма нито един бял косъм въпреки ужасните си нещастия; не е променила мургавия си цвят; прекрасните й очи са все така блестящи; и изглежда все така глупава, когато се замисли; защото, както й казах, след като я разгледах, цялата й физиономия е в очите. От една година е в Ноан, тъжна е и работи невероятно много.

Оттеглила се е в дълбока самота, отрекла едновременно и брака, и любовта, защото и в двата случая е имала само разочарования. Мъчно може да се намери подходящ мъж за нея — там е бедата. Още по-мъчно е, защото тя никак не е любезна, следователно мъчно може да вдъхне любов. Тя е хлапак, артист, велика, великодушна, предана и целомъдрена; има най-добрите качества на мъж; ergo^[8] не е жена. Докато разговарях три дни съвсем откровено с нея, и сега, както и в миналото, не усетих онази макар и най-повърхностна нужда да я ухажвам, каквато във Франция, както и в Полша, човек е длъжен да прояви към всяка жена. Разговаряхме другарски. Тя има високи добродетели; от тия, които обществото преценява наопаки. Сериозно, добросъвестно, чистосърдечно, със съзнанието на големи пастири на човешки стада, ние разглеждахме с нея големите въпроси за брака и свободата.

Много голям успех е за мене, че накарах мадам Дюдеван да признае необходимостта от брака; тя ще повярва в това, убеден съм, и мисля, че постъпих добре, като й доказах тази необходимост. Тя е отлична майка, обожавана от децата си; но облича дъщеря си Соланж като момче, а това не е хубаво. По нравственост напомня двадесетгодишен младеж, защото е дълбоко целомъдрена; само външно е човек на изкуството…

Всички глупости, които е извършила, я издигат в очите на красивите и велики души. Измамила се е в Дорвал, в Бокаж, в Ламне и така нататък, и така нататък… Поради същото чувство се мами в Лист и мадам д’Агу, но вече е разбрала и за тях, и за Дорвал; защото е от ония умове, които са силни в кабинета си, когато размислят, и много лесно се подхлъзват в действителността. Тъкмо по повод на Лист и мадам д’Агу тя ми подсказа темата за роман „Каторжници“ или „Любов по принуждение“; ще го напиша аз, защото е неудобно да го напише тя. Не споменавайте никому за това. С една дума, тя е мъж, главно защото желае да е мъж, изоставила е ролята на жена и не е жена. Жената привлича, а тя отблъсква; и тъй като аз съм стопроцентов мъж, ако прави такова впечатление на мене, сигурно е същото и с другите мъже като мене; затова и ще бъде винаги нещастна. Сега обича един мъж, който стои много по-ниско от нея, а тази връзка носи само разочарование за една жена с красива душа; всяка жена трябва да обича мъж, който я превъзхожда, или поне тя да се заблуждава, че е така.

Разбира се, за да успокои ревнивата Ханска, Балзак сигурно е преувеличил физическото си безразличие към Санд, както и мъжкия й характер. Но същността е вярна: той никога не я е пожелал. Освободени по този начин от каквато и да е неловкост, тези велики умове могат да разговарят свободно. Разговорът им трябва да е бил прекрасен и оживен. Двамата „велики мъже“ не са съгласни по нищо. Вярна ученичка на Русо, Жорж Санд вярва в естествената свобода на човека и в напредъка. Балзак, отстъпник от учението на Русо, вярва в първородния грях и не допуска, че човешката природа може да се промени. Жорж Санд се връща към християнството на „Савойския викарий“^[9], което, според нея, изхожда от евангелието на апостол Йоан. Балзак, почти съгласен с нейните религиозни убеждения, все пак поддържа римокатоличеството, отчасти защото споделя политическите схващания на дьо Бонал^[10], отчасти от преклонение към някои светци. Жорж Санд е републиканка, Балзак монархист. Жорж проповядва освобождаването на жената, брака по любов; Балзак защищава брака по разум и се страхува от прекалена свобода за омъжената жена. Жорж Санд е създала в романите си крайно идеализирани герои и ги търси в живота, но не ги намира; Балзак, обичан още от младини от една идеална жена, неговата Дилекта, рисува с безпощаден реализъм прелюбодеянието и разврата.

Балзак вярва, че е убедил Санд да възприеме брака не за самата нея, а за жените изобщо, и възможно е великият мъдрец да е имал щастливо влияние върху мисълта на Жорж. Що се отнася до Каторжниците на любовта, Балзак развива темата, подсказана от Санд, и написва шедьовър: „Беатриса или любов по принуждение“. Това е твърде жесток намек за претенцията на Мари д’Агу да създаде от Лист нов Данте, а тя да бъде нова Беатриче. „Данте! Беатриче! — казва горчиво Лист. — Данте сътворява своята Беатриче и истинската Беатриче умира на осемнадесет години!“ Мадам д’Агу, шест години по-възрастна от Лист, е на тридесет и три.

Що се отнася до Жорж, Балзак я рисува под името Фелисите де Туш, с литературен псевдоним Камий Мопен. Изборът на името може да се стори като епиграма, защото напомня съмнителната героиня на Теофил Готие. Но портретът е ласкателен; „Сърцето й е по-велико от таланта… Гениална е и води изключителен живот, който не може да се преценява като обикновените съществувания…“ Беатриса Рошфид е, напротив, строга сатира на мадам д’Агу: „У нея има известна превзетост; премного изглежда да знае необикновени неща…“ Клод Виньон прилича на Гюстав Планш, с разрешение на първообраза. Що се отнася до Дженаро Конти, Балзак се кълне, че това не е Лист, който — с обичайното си достойнство — не приема да има прилика и не се обижда. В действителност сходството, както винаги в творби на Балзак, е дълбоко; но Мари не прощава нито на Жорж, нито на Балзак този роман, написан — както се изразява тя — „след осем дни, прекарани насаме в Ноан“.

През септември 1839 година „Беатриса“ се появява като подлистник в „Льо сиекл“.

Балзак до Жорж Санд:

Надявам се, че ще бъдете доволна; ако нещо не ви допада, разчитам на искреността в нашите отношения и откровеността в отдавнашното ни приятелство, за да ми го кажете. Мила, прочетох „Мариана“ и си спомних с тъга за нашите разговори край камината ви. Скоро ще се появят писатели, които ще накарат да сплескат вътрешните им органи, за да отпечатат върху тях живота си. В литературата достигаме ужасите на Колизея. Намирам, че „Любов по принуждение“ е по-добре, отколкото „Каторжници“.

На чужденката той предава ключа на загадката:

Балзак до Евелина Ханска, февруари 1840:

Да, Сара е мадам дьо Висконти; да, госпожица де Туш е Жорж Санд; да, Беатриса е наистина мадам д’Агу. Жорж Санд се радва извънредно много; това е за нея едно малко отмъщение към приятелката. Като се изключат някои подробности, историята е вярна.

Но когато книгата се явява по книжарниците, Жорж, все пак неспокойна за отношението на Фелоу, моли Балзак да я предпази с писмо, което в случай на нужда би могла да покаже. Той се съгласява:

Балзак до Жорж Санд, 18 януари 1840:

Допусках какво ще стане по повод „Беатриса“. Хиляди хора, заинтересовани да ни скарат — при все че няма да успеят, — ще се опитат да ви убедят, че Камий Мопен е лоша подигравка с вас, придружена от много други, а Клод Виньон е направо епиграма срещу вас. Тъй като въпреки приятелството си не сме се видели нито осем дни в продължение на осем години, много мъчно е да зная каквото и да е за вас и за домашната ви обстановка. Нима вече не ми казаха, че „Беатриса“ е портрет и целият роман напомня живота на вашия кръг? Уви! Това ми се е случвало при всяка моя творба! По повод „Лилията от долината“ научих неподозирани от мене тайни на четири-пет семейства. Но що се отнася до така наречения първообраз на Беатриса (която никога не съм виждал), твърдението е съвсем прекалено! Основанията ми да напиша „Беатриса“ са дадени в предговора и са достатъчни. Аз обожавам Лист и като дарование, и като човек, а да се твърди, че Дженаро прилича на него, е двойна обида — и за Лист, и за мене.

Жорж Санд до Балзак:

Добър вечер, драги Dom Mad, не се тревожете за моята обидчивост. Разкрасена или неразкрасена в „първата братовчедка“, за която ми споменавате, аз съм дотолкова свикнала да пиша романи, та зная, че ние не рисуваме никога портрет: не можем и не искаме да копираме един жив модел. Къде ще остане изкуството, велики боже, ако не измисляме три четвърти от доброто или лошото на нашите герои, в които глупавата публика се стреми да открие познати първообрази? Разправят ми, че страшно сте очернили в тази книга една неопетнена моя позната и нейния съдружник, като сте ги описали в така наречената от вас каторга. Тя е достатъчно умна, така че не смятам да се познае в този образ, но разчитам на вас да ме оправдаете, ако й хрумне някога да ме обвини в зложелателно издайничество.

Така плодът от това драматично лято на село е един шедьовър. Прекрасна жетва.