Андре Мороа
Жорж Санд (39)

I
Личната политика на Жорж Санд

Човечеството възприемаше огромния младенец — напредъка.

Артур Рембо

Че жената се различава от мъжа, че сърцето и умът имат пол — не се съмнявам в това… Но нима тази разлика, необходима за общата хармония, трябва да се смята за нравствено несъвършенство?

Жорж Санд

„Жените нямат нравственост — е казал Лабрюйер. Нравствеността им зависи от този, когото обичат.“ Не един биограф се е опитал да приложи този израз към политическия живот на Жорж Санд. „Тя нямаше никаква доктрина — казват те; — убежденията й зависеха от този, в когото е влюбена.“ Това не е вярно. Тя има политически убеждения още преди да е започнала да люби. Аристократът Шопен и скептикът Мюсе не са я направили нито аристократка, нито скептичка. Тя възприема идеи от Мишел от Бурж, от Ламне, от Пиер Льору, „но идеи, които вече е имала сама“. По-точно е да се каже, че внася в политиката своя темперамент на влюбчива жена: тя е крайна, неблагоразумна, пламенна, буйна, с прекрасни пориви от милосърдие и невидима основа от здрав разум. Заедно с мадам дьо Стал тя е една от малкото жени, играли роля в историята на Франция през XIX век. Този факт изисква обяснение и изследване.

Казахме, че се отдава на политика, преди да се отдаде на любовта. Белязана е още от детинство. Защото, от една страна, принадлежи към народа и обича да припомня това („към народа принадлежа и по кръв, и по сърце… не съм натрапница в неговата среда“); защото дълго време е живяла в близко приятелство със селските деца; защото първото й силно чувство е сурова, буйна обич към несправедливо оскърбяваната й майка, както мисли тя; защото от тази майка е научила да се бои от богатите — тя изпитва вродено съчувствие към бунтарите. Страдала от покварата на управляващите тогава класи и сама участвувала в тази поквара, тя влага цялата си надежда в добродетелта на масите.

И така, точка първа: Жорж Санд е демократка по инстинкт. Или поне мисли, че е. По-нататък ще видим, че няма много ясни разбирания за демокрацията. „Аз съм по природа поет, а не законодател, ако трябва воин, но никога парламентарист.“ Много сериозно признание, което ще обясни разочарованията й. Заедно със своите приятели от Ла Шатр тя всякога защищава републиканците и бонапартистите против монархистите. Всеки крал, дори когато се нарича крал-гражданин^[1], е в нейните очи тиран. Когато Морис става съученик на херцог дьо Монпансие^[2], тя забранява на сина си да приема поканите на младия принц. Но и този път постъпва по-скоро по инстинкт, отколкото по убеждения. Тя е републиканка, която — като Жером Патюро — търси възможно най-добрата република.

Точка втора: По природа, възпитание и убеждение тя е християнка евангелистка. Смята, че християнството трябва да бъде народно, великодушно, социално или изобщо да не съществува. Нито епикурейски, нито великосветски морал. Тук се чувствува влиянието на Ламне.

Точка трета: На четиридесет години тя е все още е мистичка и поклонница на Русо. Стреми се да се отдалечи от мистицизма на страстите поради житейски опити, които са й доказали, че сърцето не е добър съветник. Въпреки разочарованията си упорствува да мисли, че прякото общение с бога е най-добрият начин за познание; и твърди, че такава връзка съществува не между бога и отделната личност, а между бога и душата на народа. И тя като Русо вярва във вродената доброта на хората и не приема догмата за първородния грях. По това се различава напълно от Балзак, който желае силно правителство, защото се страхува от природните качества на хората. До 1848 година Санд ще има доверие в масите, стига да им са внушили „истинска“ религиозна и социална философия.

И най-после точка четвърта: Тя е искрена и безкористна в тези свои убеждения. Няма никакви лични амбиции. Феминистка ли е? Не, ако вземем думата в значението, което й се придава от края на XIX век насам. Жорж Санд никога не е искала или желаела политическо равенство за жената. Тя смята обществените задължения несъвместими с майчинските. „Възпитанието на жените — казва тя — ще се изравни с това на мъжете, но сърцето на жената ще си остане убежище за любовта, предаността, търпението и състраданието. Тя именно трябва да спасява сред грубите страсти милосърдния християнски дух. Много нещастен би бил един свят, в който жената няма да играе вече тази роля.“

Тя иска за жените не право да бъдат избирателки и избираеми, а равенство в гражданските права и в чувствата. Смята, че робството, в което мъжът държи жената, осуетява щастието и на двамата, възможно само при свобода. Жените не биха имали никакви претенции, ако ги обичат така, както те желаят да бъдат обичани: „Но с тях се отнасят зле; укоряват ги в малоумие, до каквото ги свеждат; презират невежеството им; подиграват се на знанията им. В любовта се отнасят с тях като с куртизанки; в съпружеското другарство — като със слугини. Не ги обичат, просто си служат с тях, използуват ги и се надяват, че по този начин ще ги принудят да бъдат верни.“

Ето главното й недоволство, вика, който още от младини ще кънти в цялото й творчество. В името на каква човешка или божествена справедливост може да се изисква от жената вярност, каквато мъжът смята непотребна и смешна, когато става дума за самия него? Защо жената трябва да е целомъдрена, когато мъжът е дон жуан, грубиян и развратник? „В нашето общество, според нашите предразсъдъци и нрави, колкото повече един мъж е известен със своите любовни успехи, толкова по-усмихнато го приветствуват. Особено в провинцията, този, който много е гулял и любил, минава за веселяк и толкова… Не такова е положението на жената, обвинена в изневяра. На нея се признава само един вид чест. Щом е изневерила на мъжа си, тя е опозорена и унизена; опетнена е в очите на децата си; подлежи на позорно наказание, на затвор.“ Санд желае да върне на жената гражданските права, които бракът й отнема, и да премахне закона, предвиждащ позорни наказания за прелюбодеяние от страна на жената — „дивашки закон, създаден да увековечи и умножи прелюбодеянията.“

Срещу неправдите, които смущават брачния съюз, тя вижда само едно средство — несъществуващата в нейно време свобода за разтрогване и изменение на брачните отношения: „Когато едно човешко същество, мъж или жена, се е издигнало до разбиране на истинската любов, за него не е вече възможно, нещо повече — не е вече позволено — да се връща назад и да постъпва като животно“. Ако не се придружава от дълбоко чувство, физическата близост е за нея престъпление и кощунство дори в брака. Жената трябва да има правото да я отхвърли. „Аз смятам за смъртен грях не само да лъжем чувствеността си в любовта, но и да се опитваме да се самозалъгваме с неистинска любов. Твърдя и мисля, че човек трябва да обича с цялото си същество или да живее съвършено целомъдрено.“ Грешка и грях в нейните очи е не да сменяш любовници, докато намериш този, когото обичаш, а да се отдаваш на този, когото не обичаш, дори ако ти е съпруг.

Дотук е границата на нейния феминизъм; виждаме, че той не включва борческа политическа дейност за жената.