Андре Мороа
Жорж Санд (54)

IV
Войната и комуната

На 1 юли 1870 Жорж Санд навършва шестдесет и шест години. „Бодра, здрава, дейна, годините не ми тежат“ — отбелязва тя. В Ноан е непоносима жега; термометърът показва 45°C на сянка; нито стръкче трева; дърветата жълтеят, листата им капят; африканска горещина придава на всичко наоколо зловещ вид — като пред свършека на света. И бедствия — горски пожари, замаяни вълци, които скитат около къщите, епидемии. „Никога не е имало такова тъжно лято, а на всичко отгоре е обявена и война…“

На всичко отгоре! Тази допълнителна беда й се вижда по-скоро безсмислена, отколкото страшна. Жорж Санд би разбрала война за освобождението на Италия, но между Франция и Прусия „в този момент съществува само въпрос на самолюбие — да се разбере чия пушка е по-добра“. Плошу, голям шовинист, й пише от Париж, че народът „реве от възторг“. Тя отговаря тъжно: „Не е така в провинцията. Хората са съкрушени; виждат само една игра на владетелите…“ На Флобер: „Намирам тази война позорна… Мълбъръ тръгва на война… Какъв урок за народите, които искат абсолютна монархия!“

Началото на август е ужасно. Никаква вест от армията. Това мрачно очакване става тревожно. Вестниците са с вързани уста и не казват нищо. Жорж Санд наблюдава яростта на селяните против императора: „Няма човек, който да не казва: Ще му запратим в главата първия си куршум! Няма да го направят; ще бъдат много добри войници… но това недоверие, тази ненавист, това решение да го накажат при бъдещото гласуване!“ На Жулиета Адам: „Трябва да изгоним едновременно и прусаците и империите.“ Морис би желал да постъпи във войската, но навсякъде владее безредие. „На оръжие! А къде е оръжието?“ Липсват пушки, храни, всичко. „Трима прусаци могат да завземат Ла Шатр; нищо не е предвидено срещу възможно нашествие.“

Към края на август започват да проникват известия за катастрофата. Дневник на Жорж Санд, 4 септември 1870: „Най-после официална телеграма. Зло-кобна!… Единствена утеха: императорът е взет в плен. Но нещастните войници! Колко трябва да са избитите, щом четиридесет хиляди са се предали… Това е краят на империята, но при какви, условия…“ 5 септември 1870: „Морис ме събужда с новината, че в Париж е провъзгласена република, без да пукне пушка; огромен факт, единствен в историята на народите… Бог да пази Франция! Тя стана отново достойна за неговия взор…“ На Едмон Плошу: „И все пак, да живее републиката!…“

През септември в Ноан върлува епидемия от вариола. Трябва да отдалечат девойчетата. Цялото семейство заминава за Крьоз. Лоло и Титит играят на прусаци с пушки от тръстика. По селските площади момчетата се обучават с тояги. Жорж страда и като французойка, и като миролюбка. Германците й вдъхват тъжна изненада: „Пристигат студени и сурови като снежна буря, неумолими в своето пристрастие, жестоки, ако потрябва, при все че в обикновения живот са най-кротки хора. Изобщо не мислят, не е време за мислене; размишленията, състраданието, угризенията ги чакат в къщи. В похода са несъзнателни и ужасни бойни машини…“ И Санд, като Жул Фавр, желае мир, но не позорен мир.

Когато се връща в Ноан, узнава, че два балона, наименувани Арман Барбес и Жорж Санд, са излетели от обсадения Париж. Барбес оставя в Тур младия депутат Леон Гамбета, известен със своето красноречие; той поддържа, че Франция може все още да бъде въоръжена и да спечели войната. Жорж не вярва в това: „Нашите диктатори от Тур се самозаблуждават с опасен оптимизъм.“ Импровизираните армии на Гамбета не вдъхват доверие на селското благоразумие на мадам Санд. Тя мечтае за истинска република, узаконена с избори, но се ужасява от продължителната диктатура, която дори военните успехи не биха оправдали. Дневник на Жорж Санд, 7 декември 1870: „Нищо не разбирам, просто да полудееш. Затворени в самотата си, ние сме като пътници в кораб, блъскан от противоположни ветрове, който не може да мръдне…“ — 11 декември 1870: „Правителството напуска Тур за Бордо. Гамбета отива при лоарската армия. Лично ли смята да я командува? Или трябва да бъде консулът Бонапарт, или рискува всичко, за да загуби всичко. Навлезе вече в петото действие. Трябва да сполучи или да загине… Аз продължавам да работя и дори с растящо увлечение от приближаването на опасността. Като че бързам да завърша някаква задача, за да умра със задоволството, че съм работила докрай…“

Привържениците на отделните партии се сблъскват в разгара на войната. Червените заплашват в Париж. Санд, която има между тях отдавнашни приятели, като Феликс Пиа, професионален революционер от 1830 година насам, не се страхува от тях. Повече се бои от монархистите, бонапартистите или от диктатура. Чистките на Гамбета я възмущават: „Виждам със съжаление, че смяната на чиновниците и съдиите взема колосални размери“. Особено незаконно и вредно й се струва желанието да се мине без избори. Крайните от Париж, както и правителството от Бордо, твърдят, че се опират на „дейни малцинства“. Тя забравя, че сама е поддържала тази теза в 1848 година и я осъжда: „Презрението към масите — ето кое е престъпно в настоящия момент“. Когато бомбардировката на Париж става опасна за приятелите й Жулиета Адам, Едмон Плошу, Южен и Естер Ламбер, Едуард Родриг, — тя беснее срещу Гамбета: „Гибелна грешка беше да се вярва, че храбростта е достатъчна там, гдето е необходим дълбок усет за практическия живот… Бедна Франция! Трябва все пак да си отвориш очите и да спасиш, каквото е останало от тебе!“ Тя смята Гамбета за честен и убеден, но съжалява, че е напълно лишен от здрав разум: „Голямо нещастие е да се мислиш годен за неимоверна задача…“ Осъжда речите, завършващи с припев на химн: „И така, търпение! Смелост! Дисциплина!“ „Като завърши с много удивителни телеграмите си, господин Гамбета мисли, че е спасил родината.“

Когато примирието позволява на парижкото правителство да вземе в ръцете си Франция, у Жорж Санд остава впечатлението, че Гамбета се стреми да отлага изборите, за да поддържа диктатурата на Бордо и да се противопостави за сключването на мира. Тя застава решително на страната на Париж: „Много нещо бих дала да науча, че диктаторът е подал оставка. Започнах да го мразя, загдето причини толкова страдания и излишни жертви. Неговите поклонници ме ядосваха с повтаряните приказки, че е спасил честта ни. Нашата чест щеше да се спаси и без него. Франция не е толкова страхлива, за да й бъде необходим учител по смелост и себеотрицание пред лицето на врага. Всички партии дадоха герои в тази война; всички бойни части дадоха мъченици. Ние имаме право да проклинаме този, който се представи способен да ни отведе към победа, а ни отведе до отчаяние. Имахме право да изискваме от него поне малко гениалност, но той нямаше дори здрав смисъл.“ И добавя: „Бог да му прости!“

Дневник на Жорж Санд, неделя, 29 януари 1871: „Ах!… господи, най-после… Най-после! Подписано е примирие за двадесет и един ден. Свикват събранието в Бордо. Там ще отиде и член от парижкото правителство. Нищо друго не се знае. Гамбета изглежда разярен. Ще се задави от диктатурата си… Ще има ли снабдяване на Париж с храни?… Ще настъпи ли мир след примирието? Ще можем ли да влизаме във връзка с Париж? Помощник-префектът, който ни донесе телеграмата в два часа, мисли, че Гамбета ще се съпротивява. Нима ще има гражданска война? Той е способен да предпочете нея, вместо да се отлепи от властта!“

Както и в 1848 година, изборите се оказват претоварени с последици. Партията на мира побеждава навсякъде освен в Париж. Дневник на Жорж Санд, 16 февруари 1871: „Герой на положението в Париж е Луи Блан, най-ненавиждан и най-непопулярен през май 1848. О, превратна човешка съдба! В провинцията герой на деня е господин Тиер, избран в двадесетина департамента. Двама историци на съвременността. Две джуджета, но ръстът няма значение. Големи умове, които ще се разберат може би, ако не си завиждат прекалено много…“ Огорчена от тежките мирни условия, Санд все пак е съгласна, че войната трябва да свърши:

Жорж Санд до Едмон Плошу, 2 февруари 1871:

Не скърби и не скърбете: всички изпълнихте дълга си… Нещастието не опетнява и ако Франция е окървавена, не е окаляна… Сега трябва да се сключи мир, колкото е възможно по-добър, да не се упорствува да воюваме от яд или за да отмъстим за нещастията…

Санд знае, че Франция ще се съвземе бързо. Берийска селянка, тя познава неограничените възстановителни възможности и способности на страната. Самата тя, стигала неведнъж до самоубийство и всеки път излизала от тия сътресения, за да започне нова младост, е почти символ на Франция.

Тиер, когото толкова е презирала някога, става сега в очите на мадам Санд най-малкото зло. Той се примирява с републиката, след като й е станал вожд. Смята, че тя ще бъде „режим, който най-малко ще ни разединява“, стига той да бъде председател. Предстои огромно дело: освобождаване на територията, възстановяване на страната, нова конституция. Тиер се чувствува способен да изведе всичко на добър край. Но патриотичният Париж не приема договора; социалистическият Париж не приема едно реакционно събрание; столицата Париж не приема правителството да се намира във Версай. Санд гледа с тревога как предградията въстават.

Дневник на Жорж Санд, 5 март 1871: „Прусаците, влезли на 1 март в Шан-з-Елизе, го напуснаха (sic!) на 3 сутринта без никаква връзка с населението. Париж се държа благоразумно и достойно, но хората се страхуват, особено след заминаването им, да не настъпи нещо като повторение на юнските дни. Изпращат войски в Париж. Ще избегнем ли изпадането на партиите в отчаяние?… 8 март 1871. Харис ми пише, че градът възстановява привидната си елегантност: има отново газ, кокотките се появяват. Но той вярва, че «денят» наближава; аз още не вярвам в това… — 19 март 1871: Вълнения повече от всякога. Париж е обзет от безумие. Нощес са се опитвали да вземат оръдията от Монмартр с войска, която обгражда Авентинския хълм, но е била на свой ред оградена от въоръженото население на Белвил и отказала да воюва. Говорят за няколко набързо разменени изстрела, веднага прекратени поради нежеланието на войниците да стрелят срещу народа… През деня правителството съобщава с телеграма, че е в пълен състав във Версай и всички са длъжни да изпълняват само неговите заповеди; а това доказва, че народът е завзел Кметството и в Париж е взела връх революцията, бунтът или заговорът. Нови юнски дни ли? Антоан и дьо Васон^[1] идват на вечеря. Всички сме тъжни…“

Обявена е Комуна. Париж се покрива с барикади, оръдия, картечници. Този път Санд е настроена враждебно към въстаниците. Дневник на Жорж Санд, 22 март 1871: „Тълпата, която ги следва, е отчасти измамена и безразсъдна, отчасти съставена от негодници и злосторници…“

Четвъртък, 23 март 1871: „Ужасната авантюра продължава. Налагат откупи, заплашват, задържат, съдят. Пречат на съдилищата да действуват. От банката искат един милион, от Ротшилд петстотин хиляди франка. Хората се боят и отстъпват. Започват битки по улиците; на Вандомския площад стрелят и убиват няколко души от една противникова манифестация. Завзели са всички кметства, всички държавни учреждения. Грабят припаси, храни. Държавният им вестник е гаден. Те са смешни и груби, чувствува се, че не знаят вече как да продължат своя преврат. Версайското събрание е глупаво, реакционно. Не иска помирение. Жул Фавр е по-реакционен и от него. Той го насъсква срещу Париж. Тиер е по-ловък, повече се владее, макар да се чувствува, че е дълбоко оскърбен. Събранието упорствува да е против него и не му позволява да се изкаже…“

Тя укорява своите приятели, парижките републиканци, допуснали бунтът да свали правителството. „Писмо от Плошу. Той е от хората, които оприличавам на наемател, оставил да изгори къщата, и сам той заедно с нея, за да върви напук на собственика…“

Така върви от март до юни, когато Тиер се налага.

Дневник на Жорж Санд, 1 юни 1871: „В Париж всичко свърши добре. Събарят барикадите; погребват труповете; явяват се нови, защото има много разстрели и масови арести. Много невинни или полувиновни ще заплатят за най-виновните, които ще избягат. Александър^[2] казва, че успява да спаси мнозина, като се позовава на своята наука за физиономиите, която е учил от доктор Фавр. Писмото му е странно, не виждам как успява да накара военните съдилища да приемат опитите му в това отношение. Юго е съвсем побъркан. Печата безразсъдни неща, в Брюксел има манифестации против него… — 7 юни 1871: Подробности за разрушенията в Париж. Те са огромни, намерението е било да се опожари всичко. Царство на Таманго. Никой не знае какво става. Страхливият буржоа, преживял всичко, би желал сега всички да избие. Дали продължават разстрелите без присъда? Навярно…“

Изстъпленията при репресиите, жестоки като по време на Комуната, карат Жорж Санд, както се случва често с почтените хора, да се обяви против всички. Нейните политически приятели я укоряват, че не разбира вече необходимостта от барикади; враговете й — че й липсва твърдост. Но тя остава вярна на учението, което нарича християнство според евангелието на свети Йоан: „Няма защо да се питам къде са приятелите и къде неприятелите ми. Те са там, гдето ги е запратила вихрушката. Заслужилите да бъдат обичани от мене, макар и да не виждат с моите очи, са все така скъпи. Необмисленият укор на тези, които ме изоставят, не ме кара да се отнасям към тях като към врагове. Всяко несправедливо отнето приятелство си остава непокътнато в сърцето, незаслужило обидата. Такова сърце стои над самолюбието; и умее да изчака завръщането на правдата и обичта.“

Насилията и низостите на привържениците от двата лагера наливат своята замърсена вода във воденицата на песимиста Флобер: „Романтиците ще има да отговарят, както им се полага, за своята безнравствена сантименталност… Грижат се за бесните кучета, а не за ухапаните от тях…“ Жорж Санд се опитва да го вразуми.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 1872:

Не бива да боледуваме, не бива да мърморим, стари ми трубадуре. Трябва да кашляме, да се секнем, да оздравяваме, да казваме, че Франция е обезумяла, човечеството оглупяло, а ние сме несъвършени животни; трябва въпреки всичко да се обичаме — себе си, породата си, най-вече приятелите си… Всъщност това хроническо възмущение е може би твоя органическа нужда; мене то би ме убило… Може ли човек да живее спокойно, ще кажеш, когато човешкият род е толкова безразсъден? Аз се примирявам, като казвам, че и аз съм може би също така безразсъдна и е време да помисля за поправянето си…

А това е истинска мъдрост. Ако, вместо да укорява своята епоха, всеки се заеме да измете пред вратата си, улицата би била малко по-чиста. Минават месеци, но ядът на Флобер не минава. Събранието се люшка сега между монархия и република.

Флобер до Санд:

Общественото мнение ми се струва все по-ниско. До каква дълбока глупост ще слезем? Франция затъва полека, като прогнил кораб, а мисълта за спасение изглежда невероятна дори на най-силните… Не виждам възможност да се установят днес някакви нови начала, нито да се зачитат старите… Междувременно си повтарям това, което ми каза един ден Литре: „Ах, приятелю, човек е крайно неустойчиво същество, а земята една твърде жалка планета…“

Всъщност преценката не е много умна. Жалка планета ли? В какво отношение? Нима работите вървят по-добре на Сатурн или Марс? Санд е съгласна с Ренан, че от една мъдра република може да се очаква относително спасение. „Тя ще бъде твърде буржоазна и съвсем не идеална, но трябва да се започне от самото начало. Ние, хората на изкуството, изобщо нямаме търпение. Искаме веднага Телемско абатство; обаче преди да се каже: «Прави, каквото искаш!», трябва да се мине през: «Прави, каквото можеш!»“ А едно връщане към авторитарно управление би било, според нея, катастрофа.

„Всеобщото гласоподаване, с други думи, изразът на общата воля, все едно добра ли е или лоша, е предпазната клапа, без която ще имате само взривове на гражданска война. Нима като имате този чуден залог за сигурност, като е намерен този велик обществен уравновесител, ще искате да го ограничите и сковете?“

Това не е вече революционното настроение от 1848 година, а мъдростта на третата република. В нея има нещо добро.