Андре Мороа
Жорж Санд (41)

III
Музата на Републиката

Младият Виктор Бори, по това време постоянен гост в Ноан, е в началото на 1848 година „съвсем смутен“ от мисълта, че в Париж става революция. Жорж не вярва в това и февруарската революция я изненадва, както изненадва и Франция. Жорж ненавижда Луи-Филип с една чисто женска омраза, но банкетната кампания за избирателна реформа, която предхожда и довежда падането на режима, й се струва безобидна и безполезна. „Това е интрига между министри, които слизат, и министри, които искат да се качат — пише тя на сина си. — Не вярвам народът да вземе страна в разпрата между господин Тиер и господин Гизо… Затова настоявам да не се разтакаш нататък, защото може да те резнат без полза за правото дело… Прекалено глупаво би било да бъдеш убит заради Одийон Баро и сие.“ Когато безредиците започват, тя се изненадва, че Морис не се прибира в Ноан, както го е посъветвала. Делакроа пише, че Морис бил много възбуден: „Морис сияе; излезе оттук като пиян: не мислех, че е способен на такова екзалтиране“. Страшно обезпокоена, тя заминава да търси сина си.

Когато пристига в Париж, остава изведнъж с впечатлението, че е настъпил великият ден и е установена не само република, но и социална република. На власт са нейните приятели; отива да види дребничкия Луи Блан в неговия дворец Люксембург. Мраморните галерии са изпъстрени от дълги редици пролетарии. Луи Блан сияе: „Необходимо е — казва той — силата на народа да се прояви с външно спокойствие; спокойствието е величието на силата“. От един прозорец в къщата на Гизо, където разговаря с Ламартин, тя наблюдава минаването на някакво шествие:

Жорж Санд до Огюстин Бро:

Беше прекрасно, просто и трогателно: четиристотин хиляди души от черквата Мадлен до Юлската колона; нито един стражар, нито един полицай и все пак пълен ред, благоприличие, сериозност и взаимна учтивост, така че никой никого не настъпи, никому не смачкаха шапката. Великолепно! Парижкото население е първо в целия свят!…

Републиката е установена и няма вече да я изпускат; ако стане нужда, ще умират по барикадите, за да я защитят. Правителството, съставено от почтени хора, не е може би на висотата на една задача, която изисква „гения на Наполеон или сърцето на Исус“. Но повечето хора в него правят всичко, което е по силите им.

Санд не е била никога действително близка с Ламартин. Поздравила го е в 1843 година веднага след речта му против режима. Зарадван от това писмо, той предлага да се срещнат. В пет часа следобед тя все още спи, но този път става, за да го приеме, „в недозакопчана работна роба. Донасят пури, започва разговор за политиката и човечеството. За пръв път сега двамата велики писатели разговарят лично. Дотогава Жорж Санд си е давала вид, че почти го презира…“ Когато го вижда отново в Париж през февруари 1848 година, тя намира, че е много опиянен от ролята си. „Току-що държах реч и се прегръщах със сто хиляди души“ — казва той. Жорж намира, че той напомня повече Вернио, отколкото Мирабо, повече поет, отколкото човек на действието. Но републиката още има нужда от него: той е нейният „очароващ блясък“. Мощният му, приятен глас смекчава думата революция.

Санд наблюдава водачите на временното правителство, дърпани в две противоположни посоки от работниците и буржоазията. Работническата рубашка против редингота; каскетът против шапката; социалистическата република против буржоазната република — това е 1848 година. В своята радост от победата Жорж не желае този конфликт. Буржоа и работници са свалили заедно един „недостоен режим“. Трябва да си подадат ръка.

„Народът — пише Санд — е склонен да даде пълно доверие на буржоазията. Буржоазията няма да злоупотреби с него. Тя не ще допусне да бъде заблудена от коварни съвети, напразни тревоги, неверни слухове, клевети срещу народа. Народът ще бъде справедлив, спокоен, мъдър и добър, доколкото средната класа му дава пример в това отношение…“

В тези начални дни тя е толкова повече оптимистка, защото се чувствува неочаквано силна. Накарала е да назначат приятелите й за комисари на републиката в Шатору и Ла Шатр. В Бурж сполучва да уволни бившия си любовник Мишел, който, според нея, изменил на демокрацията от страх пред демагогията. С помощта на Ледрю Ролен тя е назначила вече Морис за кмет на Ноан. За Полина Виардо е издействувала честта да композира „нова Марсилеза по текст на Дюпон. Аз ръководя всичко това“ — добавя гордо Санд. Самата тя получава постоянен пропуск да се явява, когато пожелае, при членовете на временното правителство. „С обичайното си увлечение и недомислие“ Ледрю-Ролен я натоварва да редактира Бюлетина на републиката. Тя става музата на революцията. Дейността опиянява хората на изкуството; те не познават опасностите й; и главата им се замайва. Мислят, че действителността се поддава на моделиране така леко, както и въображаемите светове. Пробуждането е внезапно и тежко.

Защото този прекрасен сън е краткотраен, нещо свойствено на всички сънища. Богатите се изплашват; бедните също. Народът, запазил лош спомен от 1830 година, когато кралят-гражданин му бе отнел републиката, остава при оръжие. „Видях — пише Санд през март 1848 — как недоверието и неверието се промъкват в сърцата на богатите; видях как амбициите и измамата възприемат маската на приобщаването.“ Тя се бои от дейците в тринадесетия час, от републиканците на утрешния ден, които вече се смесват с манифестантите, за да подготвят провала им.

Изтичва в Ноан, за да настани Морис на престола и да провери настроението в провинцията. На селския площад се състои градинско увеселение; берийците пристигат на коне, с пушка през рамо; тази кавалкада прилича на мирно шуанство^[1]. Но гражданите в Ла Шатр се държат враждебно. „Върнах се да помогна, доколкото ми е възможно на приятелите си, да революционизирам Бери, който е съвсем неподвижен… И все пак републиката не е загубена от това, че в Ла Шатр не я искат…“ Но тази несполука я ожесточава и тя става по-нападателна. Когато се връща в Париж, смята с гордост, че е мозъкът и перото на революцията.

Жорж Санд до Морис, 24 март 1848:

Ето ме вече заета като държавник. Днес съставих две правителствени окръжни: едно за Министерството на народната просвета, друго за Министерството на вътрешните работи. Забавлява ме това, че и двете се изпращат до кметовете и ти ще получиш по официален път нарежданията на майка ти. Ах, ах! Господин кмете, ще вървите в правия път и преди всичко ще четете всеки неделен ден Бюлетина на републиката пред строената национална гвардия… Не зная кого да слушам. Викат ме отляво, отдясно. Нищо друго и не искам…

Тя е обзета от могъща, искрена вяра. Ламартин й се струва много сдържан и буржоазен.

Жорж Санд до Ламартин, април 1848:

Защо се съмнявате вие, човекът, който може да преценява чудесата, запазени от божественото всемогъщество за вразумяване на слабите и потиснатите, според великите откровения, попаднали във вашата душа на поет и художник?… Мислите, че господ ще чака векове, за да осъществи вълшебната картина, която ви е позволил да зърнете?… Грешите по отношение на часа, велики поете и велики човече!… Защо стоите при тези, които господ не желае да просвети, а не с тези, които просвещава?… Ако само страхът може да ги раздруса и победи, тръгнете с пролетариите, за да заплашвате, като им препречите на следния ден пътя, за да не допуснете да изпълнят заплахите си…

Балзак, който не витае никога из облаците, преценява без илюзии изгледите на новия режим: „Тъй като републиката няма да трае повече от три години — това е крайният й срок, — трябва да се опитаме да не пропуснем изгодните случаи…“ Ако имаше пари, той би закупил — като спекулантите от своите романи — ценни книжа и земи на най-ниска цена, ползувайки се от паниката. „За да се установи република — пише той на мадам Ханска, — трябва всичко да се разруши и всичко да се изгради наново. А това е работа, за която липсват хора. Така много скоро ще се върнем отново, струва ми се, към границите на възможното…“ По въпроса за тези граници Балзак не би бил на едно мнение със своята приятелка и другарка Жорж.

Общите избори наближават. Санд прави всичко по силите си да накара народа „да гласува правилно“, с други думи, да гласува за кандидатите, които биха поддържали правителството и революцията. Но цялата провинция, с изключение на няколко работнически града, изглежда също така консервативна, както и Ла Шатр. А Жорж не допуска мисълта да бъде бита. Тя отива дори дотам, че установява едно опасно различие между мнозинство и единодушие: „Идеален израз на общия суверенитет не е мнозинството, а единодушието. Ще дойде ден, когато разумът ще бъде изцяло разбулен, а съзнанието напълно освободено от колебания, и тогава нито един глас в човешките събрания няма да се обяви против истината… Да, във всички исторически епохи има решителни моменти, когато провидението прави опит и санкционира истинския стремеж с наелектризиращото одобрение на масите. Има моменти, когато пред лицето на бога се проявява единодушие и мнозинството вече остава без значение…“

В Бюлетин №16, който ще придобие неприятна известност, тя заплашва: „Ако не довеждат до победа на социалната истина, ако са израз на интересите само на една каста, изтръгнат от доверчивата почтеност на народа, изборите, които би трябвало да бъдат спасение на републиката, ще бъдат несъмнено нейна гибел. Тогава за народа строил барикади, остава само един път към спасението: да прояви отново волята си и да отложи решенията на едно недействително народно представителство. Ще пожелае ли Франция да наложи на Париж това крайно и съвсем нежелателно средство?… Не дай боже!…“

Това е зов към бунт. Мадам Санд не се бои от него. Правителството, печатът, цяла Франция й се струват разделени на чисто политически републиканци, към които се присъединяват монархистите, и на републиканци социалисти, между които се намира и тя. Съотношението между двата блока може да се определи, според нея, само чрез силата на оръжието. Изборите не й вдъхват доверие, защото ще бъдат насочени против „комунистите“, но против комунисти фантазьори, които искат поземлен закон, грабеж и кражби.

„Ако под комунизъм разбирате заговор, склонен да заграби с преврат диктатурата, както заявяваха на 16 април, ние не сме комунисти… Но ако под комунизъм разбирате желанието и волята с всички законни и признати от обществената съвест средства да изчезне още днес възмутителното неравенство между крайното богатство и крайната бедност, за да даде място на принципа на истинското равенство; да, тогава сме комунисти и имаме смелост да ви го заявим, щом ни питате откровено, защото смятаме, че и вие сте комунисти като нас.“

Междувременно крайната левица (Бланки, Кабе, Распай, може би Луи Блан, „голямо честолюбие в малко тяло“) подготвя удар за неделя, 16 април. Но претърпява тежък неуспех; цялата национална гвардия, цялата буржоазия и голяма част от предградията викат: „Да живее републиката! Смърт на комунистите!“

Жорж Санд до Морис, 17 април 1848:

Трябва да ти кажа как се случи всичко това, защото няма да разбереш нищо от вестниците. Но запази в тайна писаното. От осем дни насам имаше три, или по-точно, четири заговора. Преди всичко Ледрю-Ролен, Луи Блан, Флокон, Коседиер и Албер искаха да принудят Мара, Гарние-Паже, Карно, Бетмон, с една дума, всички от златната среда, да напуснат временното правителство. Биха запазили Ламартин и Араго, които са някъде по средата, и тъй като предпочитат властта пред убежденията (каквито нямат), биха се присъединили към тях и към народа. Този заговор имаше здрави основи… Би могъл да спаси републиката, да обяви незабавно намаление в данъците на бедните, да вземе мерки, които, без да разорят честно придобитите богатства, биха извели Франция от финансовата криза; да променят избирателния закон, който е лош и ще доведе до „комшийски“ избори; би постигнал най-доброто, възможно за дадения момент, би върнал народа към републиката, от която буржоазията успя вече да го отврати в цялата провинция, и да ни създаде едно народно събрание, което не ще ни се наложи да насилваме…

И така, още отсега, в очакване на лоши избори, напредничавите умове в правителството заговорничат против собствения си режим. Успехът на контраманифестацията засилва крилото на умерените. Много читатели на Бюлетин №16 държат „подстрекателския“ текст на Санд отговорен за безредиците. Питат кой й е разрешил да го обнародва в официален вестник. Естествено, нито Ледрю-Ролен, нито Жул Фавр (главен секретар на Бюлетина) не признават отговорността да са поръчвали тази статия и факт е, че съобразно с най-здравите административни традиции, нито един от двамата не я е чел, преди да я дадат за печат.

Жорж Санд се опитва да обясни в други вестници, че осъжда еднакво и манифестацията, и контраманифестацията, и „кастата и сектата“ както се изразява. Кастата, или така наречените управляващи класи; сектата, с други думи, малката група фанатици, които проповядват насилието. Но на дело е насърчила сектата и общественият повик срещу нея е много силен. На 20 април тя получава реванш с празника на Братството.

Жорж Санд до Морис, 21 април 1848:

Един милион души… Този празник беше най-хубавият ден в историята… Той има много по-голямо значение от всички интриги на 16-ти. Доказва, че народът не размишлява по нашите спорове, по отсенките в убежденията ни, но ясно чувствува и желае великите неща…

На 23 април се състоят избори и избраното събрание е умерено нападателно. Масите, до които са се допитали за пръв път, се проявяват още по-консервативни от избирателите, посочвани по имотен или друг ценз. Като издава указа за всеобщото избирателно право, Париж изгубва влиянието си в полза на провинцията. Един парижки бунт би могъл да оспори законността на правителство, избрано с ограничено гласоподаване, но не и правителство, избрано с мнозинство на гласовете в цялата страна. Пале Бурбон побеждава Кметството. Французите приемат политическата революция, но не и социалната. „Ние разчитахме на лоши избори — пише «Ла Реформ»; — трябва да признаем, че събитието надмина очакванията ни.“

Санд все още има свободен достъп до министрите. На 10 май, докато събранието се занимава с избора на директорите, „Ледрю-Ролен лежеше на тревата в Палатата на депутатите заедно с мадам Санд; един часови не пускаше никого да се приближи… Малко по-късно при тях дойде Ламартин…“ Дебелият опортюнист Ледрю, извлякъл поука от изборите, се присъединява към Ламартин и умерените. Луи Блан е изключен от правителството. На 15 май парижките работници правят това, което мадам Санд ги е посъветвала да сторят в Бюлетин №16. Водени от двама ветерани в парижките бунтове, Барбе и Бланки, те нахълтват в Пале Бурбон, обявяват събранието за разтурено и прогласяват социалистическо правителство. Но законното правителство заповядва да се обяви тревога; националната гвардия от богатите квартали освобождава парламента; Барбе и работникът Албер са задържани. „Демократите надделяха над ретроградите и над демагозите.“ Такова е чувството на Ламартиновите приятели; оскърбителният епитет не се харесва нито на приятелите на Луи Блан, нито на Жорж Санд.

Тя не признава, че е имало проверка на силите, и все още мисли, че народът ще наложи волята си. Монктън Милс (бъдещ лорд Хаутън), член на британския парламент, на минаване през Париж в началото на май дава обед, на който между поканените са и Жорж Санд, Огюст Мине, Алекси дьо Токвил, Карлота Марлиани и Проспер Мериме. „Една от дамите — пише Мериме — имаше много хубави очи, които държеше наведени над чинията си. Тя беше срещу мене и ми се струваше, че тези черти не ми са непознати. Най-после запитах съседа си за името й. Оказа се, че е мадам Санд. Стори ми се много по-хубава от някога. Не си проговорихме, както можете да предположите, но доста много се поглеждахме… След обяда дадох на полковник Д… една пура и той отиде да й я поднесе от свое име. Тя много мило я прие. Сам аз се държах на една канджа разстояние, както казват моряците. A long spoon to eat with the devil^[2].“ Токвил, който няма лични спомени, се интересува от Санд като от „политик“. Той е силно предубеден към нея; но е очарован от изисканата и естествена простота в държането й и в разговора.

„Бях поразен от това, което ми каза. За пръв път влизах в пряк допир с лице, което можеше и желаеше да ми каже какво става в лагера на противниците ни. Партиите никога не се познават взаимно; те се приближават едни към други, сблъскват се, сбиват се, но не се виждат. Мадам Санд ми обрисува твърде подробно и необикновено живо състоянието на парижкото работничество, организацията, числеността, оръжията, приготовленията, мислите, страстите, страхотните му намерения. Смятах, че картината е преувеличена, а не е била; последвалите събития доказаха това. Тя се страхуваше, както изглежда, за себе си при една победа на народа и ни съчувствуваше за съдбата, която ни очаква: «Постарайте се да убедите приятелите си — каза тя — да не тласнат народа към улицата, като го тревожат или дразнят; и аз бих желала да внуша на моите съмишленици търпение. Защото започне ли битка, вярвайте ми, ще загинете всички…»

Тази поразителна вяра в победата на нейните идеи тъкмо когато те са в такава опасност, е последица от преголямата й жизненост. Тъй като се чувствува силна, тя мисли, че и социалната република е силна. В статиите си изразява симпатия към републиканците социалисти и враждебност към един незабавен комунизъм, «който е чисто и просто отрицание на комунизма, защото ще иска да действува с насилие и унищожаване на евангелския, и комунистическия принцип на братство». Тя смята момента толкова сериозен, че не отива на 6 май в Бери за венчавката на своята мила Титин.

За какво мечтае девойката, отдавна влюбена в своя братовчед, когато Морис, като кмет на Ноан, извършва бракосъчетанието й с Бертолди, за когото тя се омъжва по разум? Представяме си тъгата, с която Огюстин напуска къщата, където е преживяла толкова надежди и е имала такива успехи в домашния театър. Тя е страдала понякога тук, разбира се. Но прекрасно се е забавлявала. Да се омъжи за този ужасно превзет стар ерген, да споделя живота на някакъв неизвестен чиновник, това означава за нея да се примири с един скучен, посредствен живот.

Бурята, която Жорж е предсказала на Токвил, избухва на 15 май. Поводът е една манифестация в полза на поробена Полша, държавата, разпъната като Христос. Ламартин е благоразумен министър и отказва да въвлече Франция в една безнадеждна борба; полските емигранти се обявяват яростно против него. Такава е явната причина на демонстрацията. Всъщност тя цели да изтъкне силата на народа и да наложи нови избори. Много манифестанти вярват наивно в дадените лозунги и викат: «Да живее Полша! Да живее Републиката!» Постепенно започват да се чуват викове: «Да живее Луи Блан!» И Бланки увлича множеството да завземе с пристъп Националното събрание. Ламартин, Ледрю-Ролен, дори Барбе нямат възможност да се изкажат. Бланки и Луи Блан накарват тълпата да акламира демократичната и социална република. Настояват да се изпрати незабавно армия за Полша. В този момент се чува сигнал за тревога. Националната гвардия идва на помощ на Събранието. Всичко пропада. Тълпата се разбягва в паника. Чуват се викове: «Смърт за Барбе!» Арестуват го. И всичко свършва.

Къде е на 15 май Жорж Санд? На улица «дьо Бургон» заедно с тълпата. Там, на един прозорец в приземен етаж, вижда някаква дама, която държи реч, а народът я акламира. Тя запитва коя е тази героиня. Отговарят й, че е Жорж Санд! Морис разказва, че било шега на някакви безделници. Сам той тръгва заедно с бериеца Адолф Дюплон да доведе оръдие от военното училище, но намира там само чаши за бира. «Паметен и безкрайно смешен ден» — пише той. Положително е, че Санд не е вземала дейно участие в него. Въпреки това вестниците я държат отговорна за станалото, защото в Бюлетин №16 е писала, че народът е в правото си да защищава републиката, дори срещу Националното събрание. На това тя отговаря, че Бюлетинът е печатан много преди 15 май и не може да бъде негова пряка причина. Това е вярно.

На 15 май вечерта тя преценява, че каузата на социалната република е загубена, и има само едно желание: да се върне в Ноан. Но все пак чака още два дни, защото се говори, че ще я арестуват. А не желае да изглежда, че е избягала. В очакване на обиск изгаря всичките си книжа и «Интимния дневник». Но никой не мисли да я безпокои и на 17 вечерта тя спокойно заминава.

«Исках да дам на правосъдието време да ме намери, ако смята, че има да урежда сметки с мене.» Този страх на моите приятели не беше никак правдоподобен и аз бих могла да си придам евтино важност, като си дам вид, че бягам, когато никой не ми правеше честта да се сети за мене, като изключим някои господа от националната гвардия, които се възмущават, че е бил забравен един толкова опасен конспиратор.“