Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

6

Докато беше още в центъра на града, направи му впечатление, че нещо става със слънцето. Тук, в запустелия двор, той разбра какво го тревожи. Свечеряваше се, а по неговия часовник наближаваше пладне. Случайното проникване в айнщайновския континуум не водеше до синхронно подменяне на ситуациите. Поне това можеше да разбере. За другото да помислят физиците, когато се върне в своето време.

Време беше да се връща, но един мъчителен и все още не възвърнал се спомен го спираше. Осемнадесети юни 1944 г. беше оставил някаква следа в съзнанието му. Той полегна в буренака и се помъчи да си спомни какво беше се случило преди двадесет и пет години и един ден.

Сутринта получиха писмо от бащата. Той беше мобилизиран и служеше на остров Самотраки. След обед раздавачът донесе колет: килограм масло, два килограма сирене и торбичка брашно. Майка му отиде да споходи някакъв болен роднина. А той заедно с другарите си направи яз на Суха река и уловиха цяла кофа кротушки. Рибата си разделиха. Той отнесе своя дял у дома и след това отиде при кладенеца. Кладенецът! Това беше ключът. На 18-и през нощта американците отново бомбардираха и пряко попадение разруши грижливо окования кладенец.

Не му оставаше много време. Трябваше да се връща назад в своето бъдеще. Той наближи кладенеца, но върху пръстена седеше едно момче и бавно дъвчеше филия, намазана с шипков мармалад. Червени коси, луничаво лице, наскоро счупен нос и две сиви очи, които подозрително наблюдаваха непознатия.

— Търсите ли някого, господине?

— Не. Поисках да пия вода. Не виждам обаче нито въже, нито кофа.

— Никой не използува кладенеца. Чешмата е на улицата.

Странен беше този разговор между възрастния и неговото детство. Но едва вчера той беше казал на друго момче, че без миналото всяко настояще и бъдеще са нереални. Той познаваше своето минало. Това бяха години на всеобща подозрителност. А той беше без документи. При арест версията му, че е пришълец от друго време, в най-добрия случай би направила впечатление на психиатрите. Трябва да отвлече вниманието на момчето, да го изпрати нанякъде и да се гмурне в спасителната хладовина на кладенеца.

— Как се казваш, юнак?

— Иван Петков Добринов. Уча се в първи прогимназиален клас.

— Браво! Вече изкласил! А какъв искаш да станеш?

— Летец-изтребител!

Това беше мечтата на всички момчета по онова време. Добринов възнамеряваше да го помоли за кибрит, когато воят на сирените прогони дрямката над квартала. Това го обърка. Спомняше си, че тогава бомбардировката започна към 21 часа. А сега наближаваше 17 часът. Той се затича към улицата, като викна:

— Бързо след мене!

На улицата се огледа. Паметта стана изненадващо услужлива и бърза. Спомни си, че през онази нощ бомби удариха кладенеца и съседните къщи. Една бомба избухна на улицата — пред тяхната къща. Точно тогава майка му прибягваше заедно с него към скривалището. Спаси ги някаква немска автоколона. Тежките камиони се изпречиха между тях и смъртта. Но този път по улицата не се виждаха камиони.

— Накъде? — запита той.

— У дома!

— Няма време! Виж!

Двамата погледнаха нагоре. Небето над тях се изпълваше от самолети. Те навлизаха дузина след дузина в огромния бял кръг, очертан от няколко разузнавателни самолета. Въздухът се изпълни от непоносимия рев на самолетни двигатели. В далечината загърмяха първите бомби. Грохотът на експлозиите нарастваше. Зад оградата изригна гейзер от пръст и камънаци. Кладенецът! От него нямаше и следа.

Той дръпна малкия за ръката. Късно! Около двамата настъпи плашеща тишина. Възрастният знаеше какво означава това. Успя само да повали момчето и да легне върху него. Не чу експлозията. Тишината около него и вътре в него стана плътна и лепкава като патината върху онази бронзова тръба в Русалийското Кале. Пръст запълни ноздрите, устата и гърлото.

— Ставай и бягай в скривалището!

Той чуваше собствения си глас отдалеч, от много далеч. Като че ли между него и собствения му глас беше легнала неизмеримата дистанция на две епохи. Момчето се надигна и той прочете в очите му колко минути живот му остават.

— Чичко! — проплака малкият. — Чиченце!

— Бягай в скривалището! Бягай!

Момчето побягна с плач. Иван Добринов не усещаше болка. Странно! Беше доволен. Смъртта му ликвидираше неволното вмешателство в едно минало, което си беше заминало, оставяйки в сърцата на много хора болката от незаздравяващи рани. Все пак момчето не загина на 18 юни. То ще порасне и ако стане археолог, не ще намери път към своето минало. Кладенецът на Хеката не ще получи друга жертва. А дотогава от надписа може да не остане следа. Всичко е възможно в света, който още толкова малко познаваме и за който така дръзко съдим.

Той усети връхлитащата двутонна смърт и прикри с треперещи длани помъртвялото си от ужас лице.

Край
Читателите на „Кладенецът на Хеката“ са прочели и: