Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 5 от 1966 г.

 

 

Издание:

Автор: Конрад Фиалковски; Петър Стъпов; Яромир Шаврда

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1966 г.

Преводач: Цвета Пеева; Пенчо Симов

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски; английски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; повест; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7037


— Не унивай, Лей! Ти пак ще видиш слънчевата Еое с нейните цветя и птици.

Усмивка, която напомняше гримаса, набръчка ъглите около продълговатите устни на болния. Кръглите очи, сиво-жълти и раздалечени, гледаха топло и уморено. Сферичната глава беше покрита с редки сиви косми и приличаше на лъскава топка.

Мейана седеше на меко столче до леглото на Лей. Тя имаше почти същите черти, само че по-нежни.

— Мейана, къде са другите? — попита с глух глас болният.

— В големия салон, Лей.

— И както винаги четат или играят?

— Да, Лей!

Той помълча, после попита:

— Колко години минаха по летоброенето на нашата хубава Еое?

— Петстотин, Лей, а на звездолета угаснаха повече от седем космични години…

Две клепки се показаха изпод веждите на болния и затвориха очите му. Тишина. Зловеща и мъртва тишина без звук, без скърцане, без полъх на ветрец… Стените излъчваха синкава светлина. Тя блестеше върху столовете и разхвърляните книги по бюрото.

Лей разсеяно погледна печалната Мейана и попита:

— И Гай ли е с другите?

— Не, той е дежурен при апаратите.

— Пак ли нещо?

— Нищо, Лей…

Като че ли всичко беше нищо. И времето не течеше. Мъртвило.

— Към Еое ли летим, Мейана? — обади се той след дълго мълчание.

— Да, Лей.

— Бързо ли?

— Най-бързо, колкото може нашият звездолет. С тази скорост само за няколко мига бихме обиколили два пъти нашата просторна Еое.

Клепките пак затвориха жълто-сивите уморени очи. Погледът на Лей угасна. Но той не спеше, а мислеше. Гледаше назад в миналото. И виждаше ярки и пъстри картини. Музика и тълпи народ, който маха ръце. Искрящи сълзи се плъзгат по лицето на неговата нежна Кийде, която го прегръща и пита: „Защо ти, Лей, трябва да заминеш? Тъкмо ти!“ Но той се усмихва, глади нейните коси и само повтаря: „Така трябва, Кийде! Построих този звездолет и аз трябва да замина, за да търся планети, населени с разумни същества!“

Мнозина от учените на Еое казваха, че целият Космос е безжизнен и мъртъв. Но това не беше възможно, уверяваше Лей. Безкрайният звезден мир трябва да е населен и с други разумни същества, може би по-съвършени от жителите на Еое…

Седем космични години звездолетът странствува из тъмните и мъртви пространства между звездите. Неведнъж кацаха на непознати планети, ярко огрени от светлината на техните звезди. Някои бяха сковани в ледове, други — насечени от дълбоки пропасти. Мъртва материя, без въздух, без вода, без дървета и птици. Не фучеше вятър, не шумеше дъжд, не лъхаше миризма на цвете, на морски водорасли, на пролетна трева и пробудена гора.

И Лей ставаше все по-тъжен.

Сега звездолетът пътуваше към любимата Еое. Тя не се виждаше, само Слънцето, което й даваше живот, блестеше някъде пред тях.

— Мейана — прошепна болният.

— Какво има, Лей!

— Мейана — повтори той съвсем тихо, — кажи на Бейо да дойде!

Лей остана сам. Не беше ли през тези седем години винаги сам? Особено сега, когато на Еое не живееше неговата Кийде. А малкият му син Ойле? Навярно той беше вече старец, който напразно очаква своя измъчен баща.

Като отвори очи, Лей видя руменото лице на Бейо, чийто поглед беше питащ и печален. Мейана стоеше мълчалива край двамата.

— Иде краят — отмалял прошепна Лей.

— Не! — каза Бейо. — Ти ще живееш!

Лей слабо се усмихна.

— Може би ако бях на Еое и дишах нейния чуден въздух… ако слушах гласа на птиците и се любувах на синьо-зеленото небе и ако чувствувах вятъра и лъчите на моето Слънце.

— Доктор Ейли прави всичко, за да живееш — каза тихо Бейо.

— Зная…

Лей може би щеше да каже още нещо, но замълча, защото гласът на Гай бързо каза:

— Непозната планета на около четири денонощия.

И пак тишината притисна салоните и кабините в звездолета.

— Има ли смисъл? — попита най-после Мейана.

Бейо натисна един бутон до главата на болния и като се наведе над кръгла пластинка, вградена в стената, каза:

— И тя ли е мъртва като другите, Гай?

— Да, Бейо — отвърна същият глас.

Лей не каза нищо. Дишаше бързо и мъчително със затворени очи. Като че ли не чуваше, не усещаше, не го засягаше нищо. Но мина кратко време и той неочаквано прошепна:

— Искам да ме оставите там!

Мейана и Бейо се спогледаха.

— Искам да кацнем! — продължи със същия Глас Лей. — Може би твърдостта на материята ще влее сили в немощното ми тяло… Ако положението ми не се промени, ще ме оставите там!

— На мъртвата и студена планета? Но защо, Лей?

— Ще минат хиляди години и там тялото ми няма да се промени. Може би някога от Еое ще тръгне друга експедиция и космонавтите ще намерят моите изсъхнали останки на тази планета… а може би други същества ще кацнат там и ще узнаят за нас!

Думите му напомняха бълнуване. И той действително бълнуваше, не съзнаваше къде беше и какво ставаше с него.

Мейана кимна с глава.

Бейо се наведе над металическата пластинка и с равен глас заповяда:

— Курс към непознатата планета! Съобщи на всички, че кацаме!

— Да! — отвърна кратко гласът на Гай. — Кацаме!

 

 

Те я видяха кръгла и гола. Видяха я най-напред на екрана, а на четвъртия ден зад илюминаторите блесна непознатата планета като огромен жълт диск с остри планини и просторни равнини. Една далечна огнена звезда обливаше с ярки снопове и звездолета, и планетата. Небето беше тъмно, по него блестяха като нанизани хиляди едри и дребни звезди — жълти, синкави, червеникави…

Невидимите високоговорители прошумяха тихо.

— Апаратите не откриват въздух, вода и растителност — обади се Гай. — Нищо, освен планини и голи равнини. Нищо… — той помълча, после с безразличие продължи. — Вдясно се появи друга планета… по-голяма… Тя виси на небето и е обкръжена със синкавозелено сияние. Още е рано да узнаем какво има на нея…

Лей простена. Бейо се наведе над него, но мигновено се изправи и уплашен извика:

— За бога, Гай, по-бързо да кацнем на близката планета!

Под звездолета блестеше огромна камениста и шуплеста равнина, набраздена с ями и пропасти. Едрата звезда изпращаше обилна светлина.

Никой не усети как гигантският диск на звездолета покри безшумно като гъба зърнестата твърд с корема си и легна осветен от далечната звезда. Мейана, Бейо и останалите пет космонавти бяха облечени в скафандри. Всички чакаха пред вратата на камерата. Пред тях светеше огромен екран и на него те виждаха в подробности целия мъртъв пейзаж. Ала той не ги вълнуваше. Беше им познат от безброй срещи с подобни планети. Четирима космонавти тръгнаха към кабината на Лей, за да надянат скафандъра му и да го отнесат на твърдите скали. Сега мислеха за чудото… Дали ще има резултат самовнушението на болния, че твърдата материя би го върнала към живот?

— Ах, какво е това?

Гласът беше на Мейана.

Тя се олюля и всички видяха лицето й зад прозрачния скафандър. Очите бяха разширени, устните помръдваха. Тя вдигна ръка, която стана като вдървена. Обърнаха се към кръглия екран, на който бе изобразена околната повърхност. Там се движеше непознато тъмно тяло. То пълзеше като огромна странна гъсеница, ту изкачваше внимателно височинките, ту лазеше от върха на някоя скала надолу и опипваше, а над него стърчаха четири тънки пръчици. Отпред блестяха прозрачни дискове като очи; между тях — едра червена петолъчна звезда.

— Живот! Живот! — викна Бейо така силно, че микрофонът в скафандъра му потрепера, а гласът му проеча като експлозия в тишината на звездолета.

Той пръв се втурна в камерата, след него влезе и Мейана. Другите трябваше да чакат, защото вътре беше тясно. Вратата плътно се затвори. След миг безшумни помпи изсмукаха въздуха и една елипсовидна врата на звездолета се отвори.

Бейо натисна зелен бутон на пояса си. Тялото му леко се отдели и безшумно се насочи към странния движещ се предмет. След него полетя и Мейана. Двамата се надвесиха над непознатото тяло, което имаше оловеночер цвят, с ивици блестящи петна по металическата си повърхност. Върховете на четирите антени бяха разширени и се въртяха като очи, които зорко оглеждат.

— Някаква машина — каза Бейо.

Мейана почти се долепи до странното гъсенично тяло, което пълзеше невъзмутимо, без да обръща внимание на непознатите пришълци.

— Тук има разумни същества, Мейана — каза Бейо.

Видя как тя поклати недоверчиво глава.

— Ти не ме разбра — бързо добави Бейо. — Разумни същества са изпратили тази машина от… — той замълча, посочи с ръка и добави: — Виждаш ли онази планета?

Тя беше изгряла на тъмния хоризонт — синкавозелена, с ярко сияние около кръглия си диск. Сиви петна го прорязваха — един триъгълник с издут корем, над него светло пространство, а после начупената линия на други сиви петна.

— А това сияние показва, че там има атмосфера — каза развълнуван Мейана.

— Бързо при Лей!

Завариха празна залата, където преди малко стояха космонавтите, но вратата към кабинета на Лей беше отворена. Мейана и Бейо свалиха скафандрите и тръгнаха нататък.

Другарите им стояха около леглото. В скафандрите, като мъртъвци, изправени на крака. Лей лежеше спокойно. Очите му бяха затворени.

Мейана коленичи до него, хвана студената му ръка и сподавено извика:

— Лей… чуй ме, Лей! Наблизо има разумни същества, Лей! Открихме един техен пратеник, Лей… една машина! Може би скоро ще бъдем при тях и ти, Лей, ще оздравееш!

Лей лежеше безучастен и неподвижен.

— Късно е — каза глухо Бейо.

Никой не отговори.

През илюминаторите се виждаше как танкетата пълзи бодро по неравната повърхност на малката планета.

Край
Читателите на „В последния час“ са прочели и: