Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

2

Копитата заудряха по древната разнебитена настилка на опънат като струна път.

— Римски военен път! — каза Добринов. — Вашето русалийско сборище ще излезе стражева кула.

Момчето подсвирна:

— Пустите му римляни! Къде ли не се пъхали! Но кладенецът не е тяхна работа…

— И ти ли вярваш в бабешки приказки?

— В нищо не вярвам, докато сам не видя и не пипна!

— Добре. От тебе ще излезе археолог…

— Не съм луд, за да избирам такава старомодна професия!

— Какъв искаш да станеш?

— Кибернетик. Бъдещето принадлежи на точните науки. Вашите вехтории не струват колкото една изгоряла електрическа крушка!

— Грешиш. Бъдещето и настоящето са тръгнали от този римски път, момчето ми! Те са резултат от миналото, което е било и бъдеще, и настояще, преди да се обърне на… минало.

Момчето намери изход, като посочи с ръка напред:

— Стигнахме! Русалията…

Порутени стени ограждаха плочест двор с отдавна изсъхнали дървета. Археологът се усмихна. Караулка и пътна станция. Той без бързане направи няколко панорамни снимки. Момчето в това време разтовари животните, спъна ги и ги остави да дирят оскъдна паша между дърветата.

— Вашите хора да са търсили тука имане?

Това е първият въпрос на всеки археолог, когато попадне на интересен обект. Защото иманярската лопата е извършила толкова поразии, чиято стойност надхвърля всички приказни богатства, така добре описвани и ненамерени от някой иманяр.

— Тук са спирали само хайдути и контрабандисти. А те печелили без мотика!

В отговора на водача имаше достатъчно здрав смисъл и Добринов се усмихна. Затова приближи до четириъгълния полусрутен кладенец. Зидарията беше разкъртвана с лостове. Камъните бяха окадени. На времето някои се нуждаели от оловото, спояващо фугите на зидарията. Иманяри не са идвали. Но хайдутите били чести гости на това място.

Той обърна една мраморна плоча, която строителите на времето вградили в кладенеца. От камъка го погледна триликото изображение на Хеката. Надписът на простонароден латински с варварски заемки беше четлив:

Само мъртви с вода ще наквасят своите устни

от извора мъртъв на трилика Хеката…

Пътниче, бягай! За да не изпиташ ориста злочеста

на черния бик, посветен на Плутона!

Надписът е ясен. Обещава смърт на всеки, който дръзне да почерпи вода от кладенеца. Черни бикове са посвещавали на Плутон, бог на подземното царство. Триликата Хеката също е опасно божество, с което шега не бива. Но какво търси подобен надпис в една стражева кула?

Добринов се надвеси над отвора. Водата просветваше на неизмерима дълбочина. Зидарията беше добре запазена. Стъпалата, изсечени в камъка, не бяха изтъркани като при други антични кладенци. Надписът и стъпалата потвърждаваха нелепата безсмислица на този кладенец.

Гласът на момчето го сепна:

— Вътре има друг кладенец! Пълен до краищата! Водата е студена. Зазъбица хваща!

Археологът го последва. Край една порутена стена на станцията зееше отворът на друг кладенец. Водата преливаше в гранитно корито, от което някъде в развалините отвеждаше дебела металическа тръба. Добринов приклекна и застърга с ножа си по тъмната повърхност. Хилядолетната патина беше плътна и лепкава като смола, но под нея лъсна матовата жълтевина на бронз. Тръбата по всяка вероятност изпраща излишъка вода в някоя цистерна. Но този кладенец още веднъж потвърждаваше безсмислицата на другия. Над мястото тежеше пладнешки зной и нещо друго, което Добринов определи като заплаха. Заплаха? Или предчувствие за беда? Той отхвърли с повдигане на раменете маранята и плашещата неизвестност. Извади от раницата си рулетка, бележник и компас.

— Донеси апарата и помагай да направим нужното!