Джон Стайнбек
Луната залезе (8)

Глава 8

В малкия градец вестта се разпространи скоро. Предаваше се с шепот край вратите, с бързи, многозначителни погледи: „Кметът е арестуван“ — и от къща на къща премина спотаено ликуване, ожесточено ликуване, хората говореха тихо и се разделяха, а онези, които отиваха да купуват храна, се привеждаха към продавачите и за момент разменяха с тях по някоя дума.

Хората излязоха в гората да търсят динамит, а по време на игра децата също намираха. Вече знаеха какво трябва да правят — отваряха пакетите, изяждаха шоколада, после заравяха динамита в снега и казваха на родителите си къде се намира.

Далеч извън града един човек намери такава пръчка, прочете упътването и помисли: „Всъщност това дали върши работа?“ — забучи я в снега, запали фитила и побягна, броейки. Но броеше бързо и стигна до шейсет и осем, преди динамитът да се взриви. Човекът си каза: „Върши работа“ — и хукна да търси още пръчки.

Сякаш по даден знак хората се прибраха в къщите и вратите се затвориха, улиците опустяха. В мината войниците внимателно претърсваха всеки миньор, който влизаше в шахтата, претърсваха и опипваха, и бяха нервни и груби, и говореха сопнато. Миньорите ги гледаха студено, а зад погледите им се криеше някакво ожесточено ликуване.

В приемната на кметската резиденция масата беше разчистена, а пред спалнята на Ордън стоеше часови. Коленичила до камината, Ани слагаше малки бучки въглища в огъня. Тя погледна часовия, застанал пред вратата на кмета, и войнствено попита:

— Какво смятате да правите с него?

Войникът не отговори.

Външната врата се отвори и в стаята влезе друг войник, който водеше доктор Уинтър. Войникът затвори вратата зад доктора и застана с гръб към нея.

— Здравей, Ани — поздрави Уинтър и попита: — Как е негово превъзходителство?

Ани посочи към спалнята.

— Там е, вътре.

— Да не е бален?

— Не, няма такъв вид. Дали да опитам да му кажа, че сте тук? — Отиде до часовия и царствено произнесе: — Кажи на негово превъзходителство, че доктор Уинтър е тук, чуваш ли?

Войникът не отвърна, не се и помръдна, но вратата зад него се отвори и се показа кметът. Без да обръща внимание на часовия, той се провря покрай него и влезе в стаята. За момент войникът понечи да го върне, но сетне остана на мястото си.

— Благодаря ти, Ани — рече Ордън. — Не се отдалечавай много, ако обичаш. Може да ми потрябваш.

— Няма, господин кмете, няма. Госпожата как е?

— Реши се. Искаш ли да я видиш, Ани?

— Да, господин кмете — отвърна тя и също се промъкна покрай часовия, влезе в спалнята и затвори вратата.

— Искаш ли нещо, докторе?

Уинтър се усмихна язвително и посочи през рамо към своя пазач.

— Ами доколкото разбирам, съм арестуван. Онзи приятел там ме доведе.

— Мисля, че трябваше да се очаква — рече Ордън. — Чудя се какво ли ще правят сега?! — Погледите на двамата мъже се срещнаха и всеки знаеше какво мисли другият.

После Ордън поде, като че не беше спирал да говори:

— Знаеш ли, че дори и да бях искал, нямаше да мога да го предотвратя?

— Зная, но те не знаят. — И Уинтър продължи с мисълта, която му се въртеше из главата: — Това са хора, на които е известна цената на времето, а време вече почти нямат. Смятат, че след като те имат само един ръководител и една глава, и ние сме като тях. Знаят, че ако паднат десет глави, с тях е свършено, но ние сме свободен народ; имаме толкова глави, колкото и хора, и когато времето го изисква, сред нас водачите никнат като гъби.

Ордън сложи ръка на рамото на Уинтър.

— Благодаря ти. Знаех го, но е хубаво да чуя това и от теб. Обикновените хора няма да се превият, нали? — попита и впи тревожно поглед в лицето на Уинтър.

— Разбира се, че няма — увери го докторът. — В действителност с външна помощ ще станат още по-силни.

За момент в стаята стана тихо. Часовият промени малко позата си и пушката му изтрака о едно копче.

— Сега мога да поговоря с теб, докторе, а вероятно повече няма да имам такава възможност. В ума ми се въртят едни дребни, срамотни неща… — Покашля се и погледна към застаналия неподвижно войник, но онзи не показа с нищо, че е чул. — Мисля за собствената си смърт. Ако следват обикновения си метод, трябва да ме убият, а и теб ще трябва да убият. — Докторът нищо не каза и той продължи: — Нали трябва?

— Да, сигурно е така. — Уинтър приближи до един от позлатените столове, но преди да седне, забеляза, че тапицерията е скъсана и притисна седалката с пръсти, сякаш така щеше да я поправи. После седна внимателно.

— Знаеш ли — продължи Ордън, — срамувам се. Мислех си как да се избавя, как да се измъкна. Мислех си да избягам. Мислех да моля за милост и това ме кара да се срамувам.

Уинтър вдигна очи.

— Но не си го направил?

— Не, не съм.

— И няма да го направиш?

Ордън се поколеба.

— Не, няма. Но си го мислех.

— А откъде знаеш дали всички не мислят за това? — каза нежно доктор Уинтър. — Откъде знаеш, че и аз не съм го мислил?

— Интересно защо и теб арестуваха? Предполагам, че и теб ще трябва да убият.

— Сигурно. — Уинтър завърти палците си и се загледа как те се премятат непрекъснато един през друг.

— Разбираш го. — Ордън замълча за момент, а после поде: — Знаеш ли, докторе. Аз съм малък човек и нашият град е малък, но и в малките хора трябва да има искра, от която да лумне огън. Страх ме е, ужасно ме е страх и си мислех за всички онези неща, които бих могъл да направя, за да спася живота си, а после това отмина и сега понякога изпитвам нещо като въодушевление, сякаш съм станал по-голям и по-добър, отколкото съм бил, и знаеш ли, докторе, какво съм си мислил? — Усмихна се на спомена. — Помниш ли „Апологията“ в училище? Помниш ли как Сократ говори: „Може би някой ще ми каже: «Все пак не се ли срамуваш, Сократе, че си имал такъв начин на живот, поради който сега рискуваш да те осъдят на смърт?» На това аз с право бих отговорил: «Не говориш добре, човече, ако смяташ, че един мъж, който има и най-малка стойност, трябва да пресмята възможностите си за живот и смърт, а да няма предвид в действията си дали постъпва като добър човек или лош.»“^[1] — Ордън замълча, опитвайки се да си спомни.

От напрежение доктор Уинтър поприседна напред и продължи:

— „… дали постъпва справедливо, или не.“ Според мен не го каза точно. Ти никога не си бил добър ученик. И в училище бъркаше цитата с изобличението.

Ордън захихика:

— Помниш ли?

— Да — отвърна с готовност Уинтър. — Добре помня. Забравяше думи или редове. Завършвахме и ти така се възбуди, че беше забравил да си прибереш ризата в панталона и тя остана отвън. Чудеше се защо ти се смеят.

Ордън се усмихна на себе си и ръката му тайничко се шмугна отзад, за да провери дали ризата му не се е измъкнала.

— Бях Сократ и изобличавах училищното настоятелство. И как само го изобличавах! Крещях думите и виждах как почервеняват.

— Сдържаха си дъха да не се разсмеят. И ризата ти беше отвън.

Ордън се засмя.

— Кога беше това? Има четирийсет години.

— Четирийсет и шест.

Часовият при вратата на спалнята се приближи тихо до часовия на външната врата. Зашепнаха с крайчеца на устните си, досущ като деца в училище.

— Откога си на пост?

— От снощи. Едва си държа очите отворени.

— И аз. Получи ли нещо от жена си с вчерашния кораб?

— Да. Изпраща ти много здраве. Чула, че си ранен. Тя много не пише.

— Пиши й, че ми няма нищо.

— Разбира се… когато пиша.

Кметът вдигна глава, загледа се в тавана и промърмори:

— Ммм… Чудя се дали ще мога да си спомня как беше…

Уинтър му подсказа.

И Ордън полугласно започна:

— „Но аз искам и да ви…“

В стаята влезе тихо полковник Лансър; часовите се изпънаха. Дочул думите, той спря и се заслуша.

Ордън гледаше към тавана, погълнат от усилието да си спомни отдавнашния текст.

— „Но аз искам и да ви предскажа какво ще стане по-нататък с вас, които ме осъдихте. Че аз съм вече в онези минути, когато хората най-вече предсказват — когато се готвят да умрат. Аз изричам, о, вие, които ме убихте, веднага след моята кончина…“

Тук Уинтър стана и каза:

— „Смърт“.

Ордън погледна към него.

— Какво?

И Уинтър повтори:

— Думата е „смърт“, а не „кончина“. И навремето направи същата грешка. Същата грешка я направи преди четирийсет и шест години.

— Не, „кончина“ е, „кончина“ е. — Ордън се огледа и видя как полковник Лансър го наблюдава. — Не е ли „кончина“?

Полковникът отвърна:

— „Смърт“ е. Така е: „веднага след моята смърт“.

— Виждаш ли? Ставаме двама срещу един. Думата е „смърт“. Същата грешка направи и тогава.

Ордън се загледа право пред себе си, очите му бяха втренчени в спомена и не виждаха нищо извън него. Той продължи:

— „Аз изричам, о, вие, които ме убихте, веднага след моята смърт вас ще ви постигне много по-голямо наказание от това, което ми наложихте, смърт.“

Уинтър кимна насърчително, полковник Лансър също кимна и те сякаш се опитваха да му помогнат да си спомни. А Ордън рецитираше:

— „Вие направихте това с мисълта, че ще се отървете да се изследва животът ви…“

В стаята се втурна възбуден лейтенант Пракъл с вика:

— Господин полковник!

Полковникът го прекъсна:

— Шшт! — И вдигна ръка да го спре.

Ордън тихо нареждаше:

— „… тъкмо обратното ще стане, казвам ви го със сигурност.“ — Гласът му се засили. — „Повече ще станат тези, които ще ви изследват — досега аз ги спирах, а вие не разбрахте.“ — Направи ораторски жест. — „И те ще бъдат по-мъчни, понеже ще бъдат по-млади и вие повече ще негодувате.“ — Намръщи се, опитвайки се да си припомни.

Лейтенант Пракъл се обади:

— Господин полковник, намерихме хора с динамит.

Но Лансър го сряза:

— Тихо!

— „Ако мислите, че като убивате хора, ще попречите да се яви някой да ви упреква за несправедливия живот, не мислите добре.“ — Намръщи се, помъчи се да се сети, погледна към тавана, а после се усмихна и каза: — Само толкова си спомням. Отишло си е.

Доктор Уинтър го окуражи:

— Много добре, като се има предвид, че и тогава не го беше научил хубаво.

Лейтенант Пракъл ги прекъсна:

— Хората имат динамит, господин полковник.

— Арестувахте ли ги?

— Тъй вярно, господин полковник. Капитан Лофт…

Лансър го прекъсна:

— Кажете на капитан Лофт да ги охранява. — Опомни се, прекоси стаята и се обърна към кмета: — Ордън, на това трябва да се сложи край.

А кметът се усмихна безпомощно.

— Няма как, господин полковник.

Лансър стана груб.

— Аз ви задържах като залог за доброто поведение на хората. Така ми е заповядано.

— Но с това няма да се прекрати нищо — рече простичко Ордън. — Вие не можете да разберете. Когато се превърна в пречка за хората, те ще минат и без мен.

— Кажете ми честно какво мислите. Ако хората знаят, че като запалят още един фитил, вие ще бъдете разстрелян, какво ще направят? — попита Лансър.

Кметът погледна безпомощно към доктор Уинтър. В този момент вратата на спалнята се отвори и от нея излезе госпожата, която носеше медальона — символ на кметската длъжност:

— Забрави го.

— Какво? — попита Ордън. — О, да — разбра и наведе глава, а тя го сложи на врата му. — Благодаря ти, мила.

— Винаги го забравяш — оплака се госпожата. — Непрекъснато го забравяш.

Ордън погледна към края на веригата, която държеше в ръка — към златния медальон с гравиран на него символ на кметската длъжност.

— Какво ще направят? — настоя Лансър.

— Не зная. Смятам, че ще запалят фитила.

— А ако ги помолите да не го палят?

— Господин полковник — обади се Уинтър, — тази сутрин видях как малко момче прави снежен човек, а трима пълнолетни войници стоят и го гледат да не би от него да се получи карикатура на вашия Водач. То успя доста добре да го наподоби, преди да го развалят.

Лансър не обърна внимание на доктора.

— А ако ги помолите да не го палят? — попита повторно той.

Ордън изглеждаше полузаспал, очите му се затваряха и той се опита да помисли. После каза:

— Не съм храбрец, господин полковник. Смятам, че пак ще го запалят. — Трудно произнасяше думите си. — Надявам се, че ще го запалят, но ако ги помоля да не го правят, ще ме съжаляват.

— Какво значи всичко това? — попита госпожата.

— Помълчи малко, мила.

— Но вие смятате, че ще го запалят? — продължи да настоява Лансър.

Кметът гордо заговори:

— Да, ще го запалят. Както виждате, господин полковник, нямам избор между живота и смъртта, но… но мога да избирам как да умра. Ако им кажа да не се борят, ще ме съжаляват, но ще продължат да се борят. Ако им кажа да се борят, ще са доволни и аз, който не съм голям храбрец, ще съм ги направил поне мъничко по-храбри. — Усмихна се, като че се извиняваше. — Видите ли, след като за мен краят е един и същ, не ми е трудно да го направя.

— Ако кажете „да“, можем да им кажем, че сте казали „не“. Можем да им кажем, че сте молили да не ви убиваме.

Тук Уинтър гневно се намеси:

— Те ще знаят. Не можете да пазите тайни. Един от вашите хора се изпуснал една вечер и казал, че мухите са завоювали мухоловката, и сега цял народ знае тези думи. Направиха и песен по тях. Няма да успеете да запазите тайната, господин полковник.

Откъм мината се чу остър писък на свирка и внезапен порив на вятъра хвърли сух сняг по прозореца.

Кметът опипваше златния си медальон.

— Както виждате, господин полковник — рече той, — нищо не може да се промени. Ще бъдете унищожени и прогонени. — Гласът му съвсем затихна. — Народът не обича да го покоряват, господин полковник, и няма да бъде покорен. Свободните хора не започват войни, но щом вече са започнали, те могат и победени да продължат борбата. Хората със стадно чувство, следовници на водачи, не могат и затова хората със стадно чувство печелят битките, а свободните хора печелят войните. Ще разберете, че е така, господин полковник.

Лансър стоеше изпънат.

— Получил съм съвсем ясни заповеди. Последният срок беше до единайсет часа. Взел съм заложници. Ако има безредици, заложниците да бъдат екзекутирани.

— Ще изпълните ли заповедите, ако знаете, че те са безсмислени? — попита доктор Уинтър.

Лицето на Лансър беше сковано.

— Ще изпълня заповедите, независимо какви са, но смятам, че един призив от ваша страна, господин кмете, ще спаси живота на много хора.

— Да ми бяхте казали какви са всичките тези глупости — намеси се плачливо госпожата.

— Глупости, мила.

— Но те не могат да арестуват кмета — обясни му тя.

Ордън се усмихна.

— Не, не могат да арестуват кмета. Кметът е идея, родена от свободни хора. Тя не се поддава на арест.

В далечината се чу звук от експлозия. Ехото отекна от планината и се върна. Свирката на каменовъглената мина пропищя пронизително като предупреждение. За момент Ордън застина напрегнат, а после се усмихна. Прогърмя втори взрив — този път по-близо и по-силно, и ехото отново отекна от планината. Кметът погледна часовника си, после го извади, свали и медальона и ги сложи в ръката на Уинтър.

— Как беше онова с мухите? — попита той.

— Мухите завоюваха мухоловката — отвърна докторът.

Ордън подвикна:

— Ани! — Вратата на спалнята тутакси се отвори и кметът попита: — Подслушваше, нали?

— Да, господин кмете — отвърна сконфузена тя.

Сега наблизо проехтя взрив, чу се звук от чупещо се дърво и чупещи се стъкла и вратата зад часовите се отвори. Ордън рече:

— Ани, искам да останеш с госпожата дотогава, докато има нужда от теб. Не я оставяй сама. — Прегърна жена си и я целуна по челото, а после се отправи бавно към вратата, където беше застанал лейтенант Пракъл. Там той се обърна към доктор Уинтър: — „Критоне, дължим петел на Асклепий — каза нежно той. — Дайте му го, не забравяйте!“

За момент, преди да отговори, Уинтър затвори очи.

— „Добре, ще го направим.“

Ордън тихо се засмя.

— Спомних си го. Не съм го забравил. — Докосна ръката на Пракъл и лейтенантът отскочи от него.

И доктор Уинтър кимна бавно.

— Да, спомни си го. Ще го направим!