Джон Стайнбек
Луната залезе (5)

Глава 5

Дните и седмиците се проточиха, проточиха се и месеците. Снегът падаше и се топеше, топеше се и падаше, докато най-сетне се задържа. Тъмните къщи на малкия градец имаха бели гугли, шапки и вежди, а от вратите навън в снега водеха траншеи. В пристанището шлеповете идваха и си отиваха, пълни с въглища, но те не се добиваха лесно от земята. Опитните миньори грешаха. Бяха несръчни и бавни. Машините се повреждаха и дълго ги поправяха. Народът в завладяната страна започна бавно, мълчаливо, търпеливо отмъщение. Предателите — хората, които помагаха на завоевателите, а много от тях го правеха в името на една по-добра държава и идеален начин на живот — установиха, че завзетата власт е несигурна, че познатите ги гледат студено и не им продумват.

А във въздуха витаеше смъртта, дебнеща и чакаща. По железния път, който се виеше из планината и свързваше малкия градец с останалата част от страната, ставаха катастрофи. Изсипваха се лавини и те разместваха релсите. Не можеше да се пусне влак, без да се огледа линията. Като наказателна мярка разстрелваха, но това не помагаше. От време на време групи младежки бягаха в Англия. Англичаните бомбардираха каменовъглената мина, нанасяха известни повреди, убиваха и врагове, и приятели. Но и това не помогна. Заедно със зимата нарастваше студената ненавист — безмълвна и мрачна, изчакваща ненавист. Снабдяването с храна се контролираше — покорните получаваха, а непокорните биваха лишавани, затова цялото население стана хладно покорно. Дойде момент, в който от храната повече нямаше как да се отнема, защото гладуващите не могат да копаят въглища, не могат да вдигат и да носят. А омразата се таеше навътре в очите, дълбоко под повърхността.

Стана така, че завоевателят се оказа обсаден — войниците от батальона останаха сами сред безмълвни врагове и нито един от тях не можеше дори за миг да се отпусне. Ако се отпуснеше, изчезваше и някоя преспа поглъщаше тялото му. Ако отидеше сам при жена, изчезваше и някоя преспа поглъщаше тялото му. Ако се напиеше — изчезваше. Войниците от батальона можеха да пеят само заедно, да танцуват само заедно. Но танците постепенно замряха, а песните изразяваха тъга по дома. Приказваха за приятели и роднини, които ги обичат, копнееха за топлина и ласки, защото мъжът може да е войник само определен брой часове на ден и само определен брой месеци от годината, а после му се иска отново да е мъж, иска жени и пиене, музика и смях, и спокойствие, а когато е лишен от тези неща, той започва неудържимо да ги желае.

И войниците мислеха за дома. Войниците от батальона започнаха да ненавиждат мястото, което бяха завладели, и се държаха грубо с хората, и хората бяха груби с тях и постепенно страхът се всели в нашествениците, страх, който не ги оставяше — че няма никога да се отпуснат и да се върнат у дома; страх, че един ден няма да издържат и завладените ще ги погнат из планините като зайци, защото омразата им никога не стихваше. Видеха ли светлина, чуеха ли смях, патрулите отиваха, сякаш привлечени от огън, но щом приближаха, смехът секваше, топлината изчезваше и хората ставаха хладни и покорни. А когато войниците, доловили аромата на топла храна от малките ресторантчета, влизаха и си поръчваха, откриваха, че в нея има повече сол или пипер, отколкото е нужно.

Войниците четяха новините от дома и от другите завзети страни и новините бяха винаги добри; известно време те им вярваха, а след това престанаха. И всеки носеше в сърцето си ужаса: „Ако родината пропадне, те няма да ни кажат и ще е твърде късно. Тукашните няма да ни пожалят. Всички ни ще изтребят.“ Спомниха си разказите за това, как техни събратя отстъпвали от Белгия и Русия. А по-грамотните знаеха за паническото, трагично отстъпление от Москва, когато вилата на всеки селянин била опитала вкуса на кръвта и снегът бил прогнил от трупове.

И беше ясно, че ако се пречупят или се отпуснат, или спят повече, отколкото трябва, ще им се случи същото, и сънят им стана неспокоен, а дните напрегнати. Задаваха въпроси, на които офицерите не можеха да отговорят, защото сами не знаеха отговорите. И на тях не им казваха. И те самите не вярваха на вестите от дома.

И завоевателите започнаха да се страхуват от завоюваните, нервите им се изопваха и те стреляха по сенките нощем. После за една седмица трима войници полудяха, плачеха денем и нощем, докато не ги върнаха назад. И други биха полудели, ако не бяха разбрали, че у дома лудите ги очаква милостива смърт, а самата мисъл за милостивата смърт е ужасяваща. Страхът се промъкна в квартирите на войниците и това ги натъжаваше; преследваше ги по време на патрул и ги правеше жестоки.

Годината превали и нощите станаха дълги. В три следобед беше тъмно и до девет сутрин не просветляваше. От прозорците не блестяха весело светлинки, защото по закон те трябваше да са затъмнени заради бомбардировките. И въпреки това винаги щом се появяха английските самолети, около мината проблясваха светлини. Часовите застрелваха по някой мъж с фенер, а веднъж дори момиче с фенерче. Но това не помагаше. Разстрелите нищо не оправяха. Офицерите бяха отражение на своите войници — по-въздържани, защото бяха по-добре подготвени, по-находчиви, защото имаха повече отговорност, но същите страхове се бяха загнездили дълбоко у тях и същите копнежи бяха заключени по-здраво в сърцата им. Живееха в двойно по-голямо напрежение, защото победените дебнеха всяка тяхна грешка, а собствените им хора — всяка проява на слабост, и затова нервите им бяха опънати до скъсване. Завоевателите се намираха в ужасяваща духовна обсада и всеки, бил той победител или победен, знаеше какво ще стане, когато се появи първата пукнатина.

Уютът от горната стая на резиденцията на кмета беше изчезнал. Плътно опъната черна хартия закриваше прозорците и по пода, на малки купчинки, лежеше струпана ценна екипировка — онези инструменти и снаряжение, които не биваше да се излагат на опасност: биноклите, противогазите и каските. Тук дисциплината беше по-хлабава, сякаш офицерите съзнаваха, че някъде трябва да има малко хлабина, инак машината ще прегрее. На масата стояха две петромаксови лампи, които излъчваха студена, ярка светлина и хвърляха големи сенки по стените, а свистенето им пронизваше тишината.

Майор Хънтър все така работеше. Чертожната му дъска стоеше непрекъснато готова, тъй като бомбите сриваха направеното почти веднага след като се построеше. И той тъгуваше, защото за него строителството беше смисъл на живота му, а тук имаше да се строи повече, отколкото би могъл да проектира и да осъществи. Седеше пред чертожната дъска, с гръб към светлината, и линеалът му се движеше нагоре-надолу, а моливът му не спираше да чертае.

Лейтенант Пракъл, все още с превързано рамо, седеше на един стол с права облегалка до масата в средата на стаята и четеше илюстровано списание. Отсреща лейтенант Тондър пишеше писмо. Държеше високо писалката, като от време на време вдигаше поглед и се вторачваше в тавана, за да потърси подходящи думи.

Пракъл обърна страница от списанието и каза:

— Затворя ли очи, виждам всеки магазин на тази улица.

Хънтър продължи да работи, а Тондър написа още няколко думи. Пракъл продължи:

— Точно тук, отзад, има ресторант. На снимката не се вижда. Нарича се „Бурден“.

Хънтър се обади, без да вдига поглед:

— Зная го, там правят хубави шницели.

— Вярно е. Всичко им е хубаво. Нищо лошо не сервират. А кафето им…

Тондър вдигна поглед от писмото.

— Сега сигурно не сервират кафе… ни пък шницели.

— А, това не се знае — възрази Пракъл. Сервираха и ще сервират. А имаше една сервитьорка! — Очерта фигурата й със здравата с ръка. — Руса никаквица. — Сведе поглед към списанието. — Имаше много странни очи… исках да кажа, има… винаги са влажни, сякаш току-що се е смяла или е плакала. — Погледна към тавана. — Излизах с нея. Чудесна беше. Чудя се защо не съм ходил по-често там. Питам се дали тя все още е там.

Тондър мрачно промърмори:

— Вероятно не. Сигурно работи в някоя фабрика.

Пракъл се засмя:

— Надявам се, че у дома момичетата не са с купони.

— Защо? — попита го Тондър.

— Ти не обичаш много момичетата, нали? — отговори закачливо Пракъл. — Нали не ги обичаш много?

— Харесвам ги като момичета. Не ги оставям да ми се месят в останалия живот.

— Аз пък мисля, че те навсякъде и непрекъснато ти се месят — продължи да го задява Пракъл.

Тондър се опита да смени темата:

— Мразя ги тези проклети лампи. Господин майор, кога ще поправите динамото?

Майорът бавно вдигна очи от чертожната си дъска.

— Би трябвало вече да е готово. Изпратил съм добри майстори да го поправят. Предполагам, че отсега нататък ще се наложи да удвоя охраната.

— Хванахте ли оня, който го е повредил? — попита Пракъл.

А Хънтър мрачно отвърна:

— Трябва да е един от петимата. Всичките съм ги арестувал. — И продължи замислено: — Толкова е лесно да повредиш едно динамо, стига да знаеш как. Пусни го на късо и то гръмва. Всеки момент трябва да светне.

Пракъл вдигна поглед от списанието.

— Питам се, кога ли ще ни сменят? Питам се, кога ли ще можем да си отидем за малко у дома? Господин майор, не бихте ли искали да си отидете у дома, да си починете?

Хънтър вдигна поглед от работата си и на лицето му за момент се изписа безнадеждност.

— Да, разбира се. — Овладя се. — Строих това отклонение вече четири пъти. Не мога да разбера защо бомбите все него улучват. Тази част от линията започва да ми омръзва. Всеки път трябва да я прокарвам от друго място заради кратерите. Няма време да се запълват. Земята здравата е замръзнала. Прекалено много работа е.

Внезапно електрическите крушки светнаха и Тондър автоматично се пресегна да угаси двете петромаксови лампи. Свистенето им изчезна от стаята.

— Слава богу — рече Тондър. — Това свистене ми ходи по нервите. Имам чувството, че някой шепти. — Сгъна писмото, което пишеше, и поде: — Не е ли странно, че вече не идват писма? От две седмици съм получил само едно.

— Може би никой не ти пише — каза Пракъл.

— Може би — отвърна Тондър. И се обърна към майора: — Мислите ли, че ако се случи нещо… имам предвид у дома… смятате ли, че ще ни уведомят… имам предвид нещо лошо, някаква смърт или нещо подобно?

— Не зная.

— Да — продължи Тондър. — Ще ми се да се махна от тази забравена от бога дупка.

— Аз пък мислех, че искаш да останеш да живееш тук след войната. — И наподоби тона на Тондър: — Ако се съберат четири-пет стопанства, ще стане хубав чифлик, нещо като семеен имот. Не беше ли така? Готвеше се да станеш малкият господар на долината, така ли беше? Приятни, хубави хора, красиви ливади и сърни, и малки дечица. Нали така беше, Тондър?

Докато Пракъл говореше, Тондър отпусна ръка. После се хвана за слепоочията и заговори развълнувано:

— Млъкни! Не говори така! Тези хора! Тези ужасни хора! Тези студени хора! Те никога не те поглеждат. — Потрепери. — Никога не приказват. Отговарят като автомати. Подчиняват се, тези ужасни хора. А момичетата им са ледени.

На вратата се почукай влезе Джоузеф с кофа въглища. Той пресече безмълвно стаята, сложи я внимателно, за да не вдигне никакъв шум, обърна се, без да погледне никого, и отново се отправи към вратата. Пракъл го повика високо:

— Джоузеф, има ли вино или коняк?

Джоузеф поклати глава.

Тондър се надигна от масата с разкривено от ярост лице и изкрещя:

— Отговаряй, свиньо такава! Отговаряй с думи!

Джоузеф не вдигна очи. Той проговори безизразно:

— Не, господин лейтенант, няма вино.

Тондър попита вбесен:

— И коняк ли няма?

И отново Джоузеф проговори безизразно, с наведени очи:

— Няма коняк, господин лейтенант. — И застана съвсем неподвижен.

— Какво искаш? — попита Тондър.

— Искам да си вървя, господин лейтенант.

— Тогава върви си, мътните да те вземат!

Джоузеф се обърна и излезе безмълвно от стаята, а Тондър извади носна кърпичка и избърса лицето си. Хънтър го изгледа.

— Не бива да се оставяте да ви побеждават толкова лесно.

Тондър седна на стола, сложи ръце на слепоочията си и каза сломено:

— Искам момиче. Искам да си отида у дома. Искам момиче. В този град има едно хубаво момиче. Виждам го непрекъснато. Има руси коси. Живее до склада за старо желязо. Искам това момиче.

— Овладей се — рече Пракъл. — Овладей си нервите.

В този момент светлината отново угасна и в стаята стана тъмно. Докато драскаха клечки и правеха опити да запалят лампите, Хънтър заговори:

— Мислех, че съм ги хванал всичките. Трябва да съм пропуснал някого. Но пък не мога да тичам там всяка минута. Там имам добри и сигурни хора.

Тондър запали първата лампа, после и другата, а Хънтър се обърна строго към него:

— Лейтенант, ако трябва да говорите, кажете го пред нас. Не оставяйте врагът да чува от вас такива неща. Тези хора не желаят нищо повече от това да разберат, че нервите ни са обтегнати. Не се оставяйте да ви чува врагът!

Тондър отново седна. Светлината открои рязко чертите му и стаята отново се изпълни със свистене.

— Точно там е работата — започна той. — Врагът е навсякъде! Всеки мъж, всяка жена всяко дете. Врагът е навсякъде! Лицата, които надничат през вратите. Белите лица, които се ослушват зад завесите. Победихме ги, навсякъде спечелихме, а те изчакват, подчиняват се и дебнат. Половината свят е наш. Така ли е навсякъде, господин майор?

— Не зная.

— Там е работата. Не знаем. Според съобщенията всичко е наред. Победените страни приветствуват нашите войници, приветствуват новия ред. — Гласът му се промени и затихни, ставаше все по-тих. — Какво ли се казва в съобщенията за нас? Дали се казва, че ни приветствуват, обичат ни, отрупват пътя ни с цветя? О, тези ужасни хора, които дебнат в този сняг!

— Сега, след като си го изрекохте — рече Хънтър, — по-добре ли се чувствувате?

Пракъл потупваше със здравия си юмрук по масата.

— Не бива да говори така. Нека запази тези неща за себе си. Войник е, нали? Щом е войник, нека се държи като войник.

Вратата се отвори тихо и вътре влезе капитан Лофт; по каската му имаше сняг, по раменете му също. Носът му беше изтънял и червен, а яката на шинела — вдигната високо над ушите. Свали каската и снегът падна на пода; изтръска и раменете си.

— Ама че работа!

— Нови неприятности ли? — попита Хънтър.

— Винаги неприятности. Както виждам, отново са повредили динамото. Все пак ми се струва, че се справих за известно време с мината.

— Какви са вашите неприятности? — заинтересува се Хънтър.

— О, каквито са обикновено при мен — бавене и повреда на вагонетка. Но аз току-що измислих нещо. Ще накарам всеки човек да изнася определено количество въглища. Не бива да оставям работниците да гладуват, инак няма да могат да работят, но наистина намерих решението. Ако не изкопават толкова въглища, колкото трябва, няма да има храна за семействата. Ще даваме на мъжете да се хранят в мината, за да не делят онова, което получават, със семействата си. Така ще ги излекуваме. И ще работят, или децата им няма да ядат. Току-що им го съобщих.

— А те какво казват?

Лофт присви свирепо очи.

— „Казват“! Та те въобще казват ли нещо? Нищо! Съвсем нищо! Но ще видим дали ням да копаят въглища. — Свали си шинела и го изтръска. Очите му се спряха на входната врата. Забеляза, че е полуотворена. Приближи тихо до нея, внезапно я разтвори, после я затвори.

— Струва ми се, добре затворих вратата — рече той.

— Затворихте я — потвърди Хънтър.

Пракъл продължаваше да разлиства страниците на илюстрованото си списание. Заговори отново спокойно:

— Тези чудовищни оръдия, които използваме на Източния фронт. Никога не съм ги виждал. Вие виждали ли сте ги, господин капитан?

— О, да! Виждал съм ги да стрелят. Чудесни са. Нищо не може да им се опре.

— Господин капитан, получавате ли много вести от дома? — попита Тондър.

— Донякъде.

— Всичко добре ли е там?

— Чудесно? Армиите ни напредват навсякъде.

— Разгромени ли са вече англичаните?

— Побеждаваме ги във всяка битка.

— Но те продължават да се бият.

— Някое и друго въздушно нападение, нищо повече.

— А руснаците?

— Всичко е свършено с тях.

— Но те продължават да се бият — настоя Тондър.

— По някоя и друга престрелка, нищо повече.

— Тогава почти сме победили, нали, господин капитан?

— Не му давайте отново да започне! — намеси се Пракъл.

Лофт се навъси.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че ще си отиваме скоро у дома, нали?

— Е, реорганизацията все пак ще отнеме известно време — рече Хънтър. — Новият ред не може да влезе в сила за един ден, нали?

— А може би и до края на живота ни? — попита Тондър.

Пракъл пак се обади:

— Не го оставяйте отново да започне!

Лофт се приближи до Тондър.

— Лейтенант, не ми харесва тонът на вашите въпроси. Не обичам тон, в който звучи съмнение.

Хънтър вдигна поглед.

— Не го притискайте, Лофт. Уморен е. Всички сме уморени.

— И аз съм уморен, но не допускам у мен да се промъква предателско съмнение.

— Не го мъчете, казвам ви! Къде е полковникът, знаете ли?

— Пише доклада си. Иска подкрепления. Работата се оказа по-голяма, отколкото очаквахме.

Пракъл попита възбудено:

— Ще получим ли… подкрепленията?

— Откъде да зная?

— Подкрепления! — рече тихо той. — Или може би ще ни сменят. Може би ще се приберем за малко у дома. — И добави усмихнато: — Може би ще мога да мина по улицата и хората; да ми казват: „Здрасти“ — да казват: „Ето минава войник“ — и да ми се радват, и да се радват заради мен. И ще има приятели, и ще мога да застана гърбом към някого, без да се страхувам.

— Не започвай отново! — каза Пракъл. — Не го оставяйте да се изпусне пак!

Лофт се отврати.

— Не ни стигат другите неприятности, ами сега и офицерите от щаба започват да откачат.

Но Тондър продължи:

— Наистина ли смятате, че ще дойдат да ни сменят, господин капитан?

— Не съм казвал такова нещо.

— Но казахте, че може би ще дойдат.

— Казах, че не зная. Вижте, лейтенант, завоювахме половината свят. Ще трябва известно време да въвеждаме ред в него. Знаете го.

— А другата половина?

— За известно време ще се съпротивляват, но напразно.

— Пръснали сме се значи по целия свят?

— За известно време.

— Бих искал да го накарате да млъкне — обади се нервно Пракъл. — Иска ми се да го накарате да млъкне. Накарайте го да спре най-сетне!

Тондър извади носната си кърпичка, изсекна се, а после заговори, сякаш не беше на себе си, смеейки се смутено:

— Сънувах странен сън. Предполагам, че е било сън. Може да е било някаква мисъл в главата. Или е било сън, или мисъл.

— Накарайте го да спре, господин капитан! — помоли се Пракъл.

— Господин капитан, това място тук завоювано ли е? — попита Тондър.

— Разбира се.

В смеха на Тондър се промъкна истерична нотка.

— Завоювано, а нас ни е страх; победили сме, а сме обсадени. — Смехът му стана пронизителен. — Сънувах или ми мина през ума — вън на снега, при тъмните сенки и лицата зад вратите, студените лица зад пердетата. Мина ми мисъл или сънувах сън!

— Накарайте го да спре! — каза Пракъл.

Но Тондър продължи:

— Сънувах, че Водача е луд.

Тогава Лофт и Хънтър се разсмяха в един глас и Лофт рече:

— Враговете вече разбраха колко е луд. Ще пиша за това у дома. И вестниците биха го отпечатали. Врагът разбра колко е луд нашият Водач.

Тондър продължи да се смее:

— Победа след победа и все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището. — Смехът го задави и той се изкашля в кърпичката си. — Може би Водача е луд. Мухите побеждават мухоловката. Мухите завладяват двеста мили нова мухоловка! — Смехът му ставаше все по-истеричен.

Пракъл се наведе към него и го разтърси със здравата си ръка.

— Престани! Чуваш ли, престани! Нямаш право!

Полека-лека Лофт разбра, че смехът е истеричен, приближи се до Тондър и го зашлеви през лицето.

— Лейтенант Тондър, престанете!

Тондър продължи да се смее и Лофт отново го зашлеви.

— Престанете! Чувате ли ме, лейтенанте!

Внезапно смехът спря, в стаята утихна и остана само свистенето на лампите. Тондър докосна подутото си лице, погледна изумен ръката си и главата му клюмна върху масата.

— Искам да си отида у дома — рече той.