Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon Is Down, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Петков, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nknikolov (2010)
Издание:
Джон Стайнбек. Луната залезе
Библиотека „Панорама“ 197
ДИ „Народна Култура“, София, 1988
История
- — Добавяне
Глава 7
Бялата, наполовина съсухрена луна хвърляше слаба светлина в ясната тъмна нощ. Сухият вятър свистеше над снега — тих вятър, който духаше непрекъснато, равномерно от студения полюс. Над земята снегът лежеше дълбок и сух като пясък. Къщите се гушеха във вдлъбнатините сред навалелия сняг, прозорците им бяха тъмни и уплътнени, да не пропускат вятъра, и само малко дим се вдигаше от затрупаната жарава в огнищата.
В града пътеките бяха добре утъпкани и яко замръзнали. Улиците също бяха тихи, освен когато минаваше вкочаненият, злощастен патрул. Къщите се очертаваха тъмни в нощта и задържаха по мъничко топлина до сутринта. Близо до входа на мината охраната наблюдаваше небето, насочваше уредите си към него и обръщаше прослушвателните си апарати нагоре, защото нощта беше ясна и удобна за бомбардировки. В такива нощи снабдените с перки стоманени вретена падаха със свистене надолу и се разбиваха с гръм на шрапнели. И макар да изглеждаше, че луната хвърля слаба светлина, тази нощ земята се виждаше добре от небето.
Надолу, в единия край на селището, сред малките къщички, някакво куче се заоплаква от студа и самотата. То вдигна муцуна към своя бог и докладва дълго и предълго мнението си за състоянието на света. Беше опитен певец, който владееше добре плътния си звънлив глас. Шестимата войници от патрула, които тъпчеха обезсърчени нагоре-надолу по улиците, чуха песента на кучето и една от увитите фигури продума:
— Сякаш с всяка изминала нощ то става все по-нетърпимо. Мен ако питате, трябва да го застреляме.
А друг отвърна:
— Че защо? Нека си вие. На мен ми е добре, когато го слушам. У дома имах куче, което виеше. Не можах да го отуча. Жълто беше. Виенето не ми пречи. Взеха ми го, когато взеха и останалите кучета — съобщи той делово, с безизразен глас.
Намеси се ефрейторът:
— Не може кучетата да ядат храната, от която имат нужда хората.
— Та аз не се оплаквам, разбирам, че е било необходимо. Не мога както ръководителите да правя планове. Но ми се вижда странно как някои хора тук продължават да държат кучета, след като нямат дори и толкова храна, колкото има за нас. Във всеки случай доста са измършавели и хората, и кучетата.
— Те са глупаци — заяви ефрейторът, — затова загубиха толкова лесно. Не могат да правят планове като нас.
— Чудя се дали, след като всичко свърши, пак ще имаме кучета — рече войникът. — Сигурно ще можем да вземем от Америка или от някъде другаде и да започнем да ги развъждаме. Какви кучета има според теб в Америка?
— Не зная — отвърна ефрейторът. — Сигурно и кучетата им ще са смахнати, както и всичко останало. — И продължи: — Може би пък от кучетата въобще няма никаква полза. Може би стават само за работа в полицията.
— Може би — съгласи се войникът. — Чувал съм, че Водача не обичал кучетата. Казвали са ми, че от тях започвало да го сърби и да киха.
— Чуват се най-различни работи — отсече ефрейторът. — Я слушайте! — Войниците от патрула спряха и от много далеч до тях достигна като жужене на пчели бръмченето на самолети.
— Ето ги, идват — рече ефрейторът. — Добре, че няма никакви светлини. Вече има две седмици, откак не са идвали, нали?
— Дванайсет дни — каза войникът.
Охраната на мината чу бръмченето на самолетите.
— Летят високо — реши един сержант.
А капитан Лофт вирна главата си назад, та да може да вижда изпод козирката на каската.
— Доколкото мога да преценя, над шест хиляди метра — рече той. — Може да прелетят над нас.
— Не са много. — Сержантът се ослуша. — Според мен не повече от три. Да съобщя ли на батареята?
— Само виж дали имат готовност, а после се обади на полковник Лансър… не, не се обаждай. Може да не дойдат тук. Вече почти отминаха, а още не са започнали да пикират.
— Доколкото мога да разбера, правят кръг. Според мен едва ли са повече от два — каза сержантът.
Хората в леглата си чуха самолетите, заровиха се по-дълбоко в завивките и се заслушаха. В резиденцията на кмета слабият шум събуди полковник Лансър, той се обърна на гръб, загледа се в тъмния таван с широко отворени очи и задържа дъха си, за да чува по-добре, а после сърцето му затупа така, че повече нищо не чуваше, дори и толкова, колкото докато дишаше. Кметът Ордън чу самолетите, без да се събуди, но те го накараха да засънува, той се размърда и зашепна.
Високо във въздуха кръжаха двата кафеникави бомбардировача. Пилотите отнеха газта и самолетите започнаха да планират. От коремите им се изсипаха един след друг стотици малки предмети. Няколко метра падаха свободно, а после се отваряха парашутчета и предметите започваха да се спускат бавно и тихо към земята. Пилотите отново дадоха газ и набраха височина, после пак отнеха газта и все така кръжаха, и още малки предмети литваха надолу, докато най-сетне самолетите се обърнаха и полетяха в посоката, от която бяха дошли.
Парашутчетата се носеха като пух от магарешки бодил и лекият вятър ги разпръсна, както разпръсква семената под пухчетата на магарешките бодили. Те падаха толкова леко и се приземяваха така меко, че понякога дългите трийсетина сантиметра пакети се забиваха в снега, а малките парашутчета се отпускаха нежно около тях. На снега изглеждаха черни. Нападаха из побелелите нивя, из гората, в планината, нападаха по дърветата и увиснаха от клоните им. Някои кацнаха на покривите на къщите в малкия градец, други в предните дворчета, а един се приземи прав върху снежната корона на главата на статуята на свети Алберт Проповедника.
Един от малките парашути се спусна на улицата пред патрула и ефрейторът предупреди:
— Внимавайте. Това е бомба със закъснител.
— Не е достатъчно голяма — рече един от войниците.
— Все пак не се приближавайте до нея! — Ефрейторът извади фенерчето си и освети с него предмета — малък колкото носна кърпичка светлосин парашут, а под него завит в синя хартия пакет.
— Внимание, никой да не го докосва — нареди ефрейторът. — Хари, върви в мината и повикай капитана. Ние ще пазим това проклето нещо.
Дойде късното утро и като излизаха от къщите си, хората забелязваха сините петна по снега. Отиваха до тях и вземаха пакетите. Разопаковаха ги и четяха напечатаното на хартията указание. Разбираха какъв подарък са получили и незабавно всеки, намерил такова нещо, започваше да се озърта и скриваше дългите пръчки под палтото си, а после отиваше да ги скъта на тайно място.
Децата научиха за подаръка и претърсиха околността — един страховит лов за великденски яйца, и когато някое късметлия момче зърнеше синия цвят, втурваше се към плячката си, отваряше я и я скриваше, а после казваше на родителите си за нея. Имаше и хора, които се изплашиха й предадоха пръчките на военните, но те не бяха много. И войниците се втурнаха из града на лов за великденски яйца, но не ги биваше колкото децата.
В приемната на кметската резиденция масата с наредените столове стоеше все още там, където я нагласиха в деня, когато разстреляха Алекс Мордън. Сега стаята нямаше онзи изискан стил от времето, когато беше кметска резиденция. Без столове край тях стените изглеждаха съвсем празни. Масата, с разхвърляните по нея листа, й придаваше вид на канцелария. Часовникът над камината удари девет. Денят беше мрачен прихлупен, защото утрото доведе със себе си тежки снежни облаци.
Ани излезе от стаята на кмета, шмугна, се край масата и хвърли поглед към хартиите върху нея. Влезе капитан Лофт. Видя Ани и се спря на вратата.
— Какво правиш тук? — поиска да знае той.
А Ани отвърна намръщена:
— Да, господин капитан.
— Питах те какво правиш тук.
— Исках да почистя, господин капитан.
— Остави всичко и си върви!
Ани каза: „Да, господин капитан“ — почака да се освободи вратата и се измъкна от стаята.
Капитан Лофт се обърна, надзърна навън и нареди:
— Хайде, внесете ги вътре!
След него влезе войник с пушка на рамо. В ръцете си носеше сини пакети, от чиито краища висяха тънките върви и парчетата син плат.
— Сложи ги тук! — заповяда Лофт. Войникът боязливо ги остави на масата. — Сега отиди горе и докладвай на полковник Лансър, че го чакам с… с нещата. — Войникът се обърна кръгом и напусна стаята.
Лофт приближи до масата, взе един от пакетите и по лицето му се изписа отвращение. Вдигна над главата си малкия син парашут и го пусна. Платът се разтвори и пакетът бавно кацна на пода. Отново го вдигна и го разгледа.
Сега в стаята влезе бързо полковник Лансър, следван от майор Хънтър. Хънтър носеше квадратен лист жълта хартия.
— Добро утро, капитане — каза Лансър. Отиде до масата и седна. За момент загледа малката купчина пръчки, после взе една и я задържа в ръката си.
— Седнете, Хънтър! — нареди той. — Разгледахте ли тези неща?
Хънтър придърпа стол и седна. Погледна жълтия лист хартия в ръката си.
— Не много внимателно. Релсовият път е повреден на три места на разстояние от петнайсет километра.
— Добре тогава, погледнете ги и кажете какво мислите!
Хънтър полегна към един пакет и разви синята му опаковка. Освен пръчката вътре имаше друг малък пакет. Той извади ножче и сряза пръчката. Капитан Лофт надникна през рамото му. Хънтър помириса срязаното място, разтри пръсти и съобщи:
— Чиста глупост. Най-обикновен динамит. Не мога да кажа с какъв процент нитроглицерин е, докато не го анализирам. — Погледна края. — Обикновена динамитна капсула, живачен фулминат с фитил, предполагам, за около минута. — Хвърли пръчката обратно на масата. — Много евтино и много просто.
Полковникът погледна към Лофт.
— Според вас колко са пуснали?
— Не зная, господин полковник. Събрахме около петдесет пакета и около деветдесет парашута, с които са хвърлени. Не зная защо някои хора оставят парашутите, когато вземат пръчките. Освен това вероятно има още много, който не сме намерили.
Лансър махна с ръка.
— Всъщност няма значение. Могат да пуснат колкото си щат. Не можем да ги спрем, а и не можем да използуваме същото срещу тях. Те никого не са завземали.
Лофт се обади ожесточено:
— Можем да ги пометем от лицето на земята!
Хънтър изчовъркваше медната капсула от края на една пръчка, а Лансър рече:
— Да, това можем да направим. Разгледахте ли опаковката, Хънтър?
— Още не, нямах време.
— В това има нещо дяволско — каза Лансър. — Опаковката е синя, за да може лесно да се забележи. Махаш обвивката — той повдигна малкото пакетче — и ето ти шоколад. Всички ще търсят. Мога да се обзаложа, че нашите собствени войници крадат шоколада. Ами че децата ще ги търсят като великденски яйца.
Влезе войник, сложи лист жълта хартия пред полковника и се оттегли. Лансър й хвърли един поглед и дрезгаво се засмя.
— Ето нещо за вас Хънтър. Още две повреди по вашия релсов път.
Хънтър вдигна поглед от медната капсула, която разглеждаше, и попита:
— Доколко е разпространена тази работа? Навсякъде ли са пуснали?
Лансър изглеждаше озадачен.
— Ето това е странното. Питах в столицата. Единствено тук са ги пуснали.
— Как го тълкувате? — попита Хънтър.
— Е, трудно е да се каже. Според мен опитват. Предполагам, че ако успеят, ще ги използуват навсякъде, а ако не свършат работа, няма повече да се занимават с това.
— Какво ще правите? — попита Хънтър.
— От столицата ми наредиха да смажа това така безмилостно, че повече никъде другаде да не ги пускат.
— Как да поправя петте повреди? — ожали се Хънтър. — Точно сега нямам толкова релси.
— Ще трябва да вземете от някои стари отклонения — рече Лансър.
— То ще е една линия, не ти е работа!
— Все ще е някаква линия.
Хънтър хвърли обратно в купчината срязаната пръчка. Лофт се намеси рязко:
— Трябва незабавно да сложим край на това, господин полковник. Трябва да арестуваме и да накажем хората, които са прибрали пръчките, преди да са ги използували. Трябва веднага да се заловим с тази работа, за да не помислят, че сме безсилни.
Лансър се усмихна и рече:
— Успокойте се, капитане. Нека първо разберем с какво си имаме работа, а после ще мислим какви мерки да вземем.
Взе нов пакет от купчината и го разопакова. Извади малкото парче шоколад и го опита.
— Дяволска работа. На всичкото отгоре шоколадът е хубав. И аз не мога да му устоя. Печалбата в торбата с късметчета. — После взе динамита. — Наистина, какво мислите за това, Хънтър?
— Както ви казах, този динамит с едноминутен фитил е много евтин и резултатен за по-дребни работи, стига да знаеш как да го използуваш. Ако не знаеш, нищо не може да свърши.
Лансър разгледа упътването на вътрешната страна на опаковката.
— Четохте ли го?
— Хвърлих му един поглед.
— Аз пък го прочетох и искам внимателно да изслушате какво гласи: „До непокорения народ! Скрийте това! Не се издавайте! По-късно ще ви потрябва. То е подарък от ваши приятели и подарък от вас за завоевателя на страната ви. Не се опитвайте да вършите големи неща с него.“ — Лансър започна да прескача. — Е, ето тук „релсов път извън града“. И „работете нощем“… после „спира движението“. А, да, точно така: „Наставление за релси: поставете пръчката под релсата, близо до връзка и плътно до траверса. Натъпчете кал или набийте сняг около й така, че да е здраво прикрепена. След като запалите фитила, ще можете, преди да гръмне, да преброите бавно до шейсет.“
Погледна към Хънтър, а той простичко рече:
— Върши работа.
Лансър се върна към упътването и започна да чете оттук-оттам:
— „Мостове — отслабва, но не разрушава.“ И „електрически стълбове“, а тук „подземни канали“, „камиони“. — Сложи синята хартия на масата. — Ето, това е.
Лофт избухна:
— Трябва да направим нещо! Трябва да има някакъв начин да се овладее положението. Какво казват от Главната квартира?
Лансър присви устни и пръстите му заиграха с една от пръчките.
— Можех да ви предам какво, преди още да са го казали. Има заповед: „Заложете капани и отровете шоколада!“ — Замълча за момент, а после рече: — Хънтър, аз съм добър, лоялен войник, но понякога, като чуя блестящите идеи на Главната квартира, ми се ще да съм цивилен, стар, сакат цивилен. Все смятат, че имат работа с глупаци. Не казвам, че това е мерило за собствения им интелект, нали?
— Нали? — Хънтър изглеждаше развеселен.
— Не, не казвам — отсече Лансър. — Но какво ще стане? Някой ще вдигне едно от тези неща и нашето устройство ще го пръсне на парчета. Някое дете ще изяде шоколада и ще умре от отравяне със стрихнин. А после? — Погледна надолу към ръцете си. — Ще започнат да ги побутват с дълги пръти или ще им хвърлят ласо, преди да ги докоснат. Ще дават от шоколада на котката. По дяволите, майоре, тези хора са умни. Няма да се хванат повторно в глупави капани.
Лофт се покашля.
— Господин полковник, това са пораженски приказки. Трябва да направим нещо. Защо смятате, че са ги пуснали тук, господин полковник?
— Обясненията могат да са две: едното, че градът е случайно избран, а другото, че има някаква връзка между него и външния свят. Знаем, че някои младежи се измъкнаха.
— Трябва да направим нещо, господин полковник — повтори тъпо Лофт.
Сега Лансър се обърна към него.
— Лофт, смятам да ви препоръчам за Генералния щаб. Искате да се заловите за работа, преди да знаете какъв е проблемът. Това е нов тип завоевание. Преди беше възможно да се разоръжи един народ и да се държи в неведение. Сега те слушат радио и не можем да ги спрем. Дори не можем да намерим радиоапаратите им.
През вратата надникна войник.
— Господин полковник, господин Коръл иска да ви види.
— Кажи му да почака. — И продължи да говори на Лофт: — Те четат листовките; от небето за тях падат оръжия. Сега пък динамит, капитане. Много скоро ще са бомби, а после отрова.
— Още не са пускали отрова — разтревожи се Лофт.
— Не са, но ще пуснат. Можете ли да си представите какво би станало с духа на нашите войници или дори с вас, ако тези хора разполагат с онези мънички стрели за игра, знаете ги, нали? Глупави малки нещица, които хвърляте по цел? Остриетата, покрити, да речем, с цианид. Тихи смъртоносни нещица, дори няма да се чува как идват. А какво ще стане, ако войниците ни знаят, че наоколо има арсеник. Бихте ли — вие или пък те — пили и яли спокойно?
Хънтър сухо попита:
— Да не очертавате вражеската кампания, господин полковник?
— Не, опитвам се да я предвидя.
— Господин полковник — настоя отново Лофт. — Стоим тук и говорим, докато трябва да търсим динамита. Ако сред тези хора има организация, ще трябва да я разкрием и да я смажем.
— Да, трябва да я смажем, безмилостно, предполагам. Вземете един отряд, Лофт… Нека и Пракъл вземе един. Да имаше повече младши офицери! Тондър се остави да го убият и с това само ни обърка работите. Да беше оставил жените на мира.
— Не ми харесва как се държи лейтенант Пракъл, господин полковник — рече Лофт.
— Какво прави?
— Нищо не прави, но е нервен и мрачен.
— Да, сигурно. Това е нещото, за което толкова много говорих. Знаете ли, че ако не приказвах толкова много, щях вече да съм генерал-майор? Подготвихме нашите младежи за победа и трябва да признаем, че са великолепни като победители, но не знаят добре какво да правят при поражение. Казвахме им, че са по-умни и по-храбри от другите младежи. Преживяха някакъв шок, когато откриха, че съвсем не са по-храбри и по-умни от тях.
— Какво имате предвид под „поражение“? — попита сопнато капитан Лофт — Ние не сме победени.
Лансър го изгледа продължително и студено и не проговори, докато най-сетне Лофт не издържа, отмести поглед и добави:
— Господин полковник.
— Благодаря ви.
— От другите не го изисквате, господин полковник.
— Те не го правят съзнателно, затова тяхното не е обида. Когато вие пропуснете да го кажете, е обидно.
— Тъй вярно, господин полковник.
— Сега вървете и внимавайте за Пракъл. Започнете да търсите. Не искам стрелба освен при открит акт на неподчинение, разбрахте ли?
— Тъй вярно, господин полковник — отвърна Лофт, отдаде церемониално чест и излезе от стаята.
Хънтър погледна усмихнато Полковник Лансър.
— Не бяхте ли прекалено строг с него?
— Трябваше. Уплашен е. Зная ги такива. Когато се бои, трябва да го сгазиш, иначе се срива. Той се опира на дисциплината тъй, както други намират опора в съчувствието. По-добре се заемете с релсите. Но на ваше място бих очаквал тази нощ наистина да започнат да взривяват.
Хънтър стана.
— Предполагам, че заповедите идват от столицата.
— Да.
— А те…
— Знаете ги какви са — прекъсна го Лансър. — Знаете какви могат да са. Заловете ръководителите, разстреляйте ръководителите, вземете заложници, разстреляйте заложниците, вземете още заложници, разстреляйте и тях… — Гласът му се повиши, но след това стихна почти до шепот. — А омразата расте и злото между нас се задълбочава.
Хънтър се поколеба.
— Осъдиха ли вече някого от списъка? — Той кимна леко към стаята на кмета.
Лансър поклати глава:
— Не, все още не. Засега са само арестувани.
Хънтър прошепна:
— Господин полковник, ако ми позволите да препоръчам… може би сте преуморен, господин полковник? Ще разрешите ли… нали разбирате… да докладвам, че сте преуморен?
За миг Лансър покри очите си с ръка, а после раменете му се изправиха и лицето му се вкамени.
— Не съм цивилен, Хънтър. И без това вече не достигат офицери. Знаете го. Вървете си гледайте работата, майоре! Трябва да приема Коръл.
Хънтър се усмихна. Отиде до вратата, отвори я и каза на някого отвън:
— Да, тук е. — А после през рамото си на Лансър: — Пракъл иска да ви види.
— Да влезе — рече Лансър.
Влезе Пракъл, навъсен и войнствен.
— Господин полковник, искам да…
— Седнете! — нареди Лансър. — Седнете и си починете. Бъдете добър войник, лейтенант.
Напрежението бързо напусна Пракъл. Седна край масата и се облакъти.
— Бих искал…
Но Лансър го прекъсна:
— Не бързайте да говорите. Зная какво ви е. Не предполагахте, че ще е така, нали? Смятахте, че ще е доста приятно.
— Те ни мразят — рече Пракъл. — Толкова много ни мразят…
Лансър се усмихна.
— Питам се дали не мога да позная какво ви е. Добри войници стават от млади мъже, а младите мъже имат нужда от млади жени, така ли е?
— Да, така е.
— Е? — попита предпазливо Лансър. — А тя мрази ли ви?
Пракъл го погледна изумен.
— Не зная, господин полковник. Понякога ми се струва, че само съжалява.
— И вие сте много нещастен?
— Тук не ми харесва, господин полковник.
— Нали? Защото си мислехте, че ще е нещо забавно и приятно. Лейтенант Тондър не издържа, взе, че отиде при жена и тя му заби ножа. Бих могъл да ви върна. Искате ли да ви върна, след като знаете, че сте необходим тук?
— Съвсем не, господин полковник — отвърна сконфузен Пракъл. — Не бих искал.
— Добре. Надявам се да разберете добре това, което ще ви кажа сега. Вече не сте човек. Войник сте. Това, дали ви е приятно, или не, няма никакво значение, лейтенант. И животът ви няма особено значение. Ако останете жив, ще имате спомени. Горе-долу това ще ви остане. Междувременно ще трябва да получавате заповеди и да ги изпълнявате. Повечето от тях няма да са приятни, но това не е ваша работа. Няма да ви излъжа, лейтенант. Трябваше да ви подготвят за това, а не за обсипани с цветя улици. Трябваше да изградят душите ви с истини, а не да ги подмамват с лъжи. — Гласът му стана твърд. — Но вие се заловихте за тази работа, лейтенант. Ще продължавате ли, или ще я зарежете? Нямаме възможност да се грижим за душата ви.
Пракъл се изправи.
— Благодаря ви, господин полковник.
— Колкото до момичето — продължи Лансър, — колкото до момичето, лейтенант, можете да го изнасилите или да го покровителствувате, или да се ожените за него — това няма значение, стига да сте готов да го застреляте, когато ви бъде заповядано.
Пракъл рече угнетено:
— Тъй вярно, господин полковник. Благодаря ви, господин полковник!
— Уверявам ви, че е по-добре да знаете. Уверявам ви в това. По-добре е да знаете. Сега вървете, лейтенант, и ако Коръл все още чака, кажете му да дойде. — И проследи с поглед Пракъл, докато той излезе.
Влезе господин Коръл с гипсирана ръка. Беше съвсем различен отпреди — нямаше го веселия, дружелюбен, усмихнат Коръл. Лицето му се бе изострило и озлобило, а очите гледаха присвити надолу, като на заклано прасе.
— Би трябвало да дойда по-рано, господин полковник — започна той, — но липсата на готовност за сътрудничество от ваша страна ме накара да се колебая.
— Доколкото си спомням, чакахте отговор на доклада си.
— Очаквах нещо много повече. Вие ми отказахте пост в административната власт. Казахте, че вече съм нямал стойност. Не разбрахте, че съм в този град много преди вас. Противно на съветите ми оставихте кмета на поста му.
— Без него вероятно щяхме да имаме далеч повече безредици, отколкото сега.
— Това е въпрос на мнение. Този човек е водач на бунтовен народ.
— Глупости. Той си е най-обикновен човек.
Със здравата ръка Коръл извади от десния си джоб черен бележник и го отвори.
— Забравяте, господин полковник, че имам свои източници, че съм тук далеч преди вас. Трябва да ви докладвам, че кметът Ордън е в постоянна връзка с всичко, което се случва в тази община. Вечерта, когато убиха лейтенант Тондър, е бил в къщата, където е извършено убийството. Когато жената е избягала в планината, се е скрила при негов роднина, проследих я дотам, но вече я нямаше. Ордън е знаел винаги когато са бягали хора, и им е помагал. Дори подозирам, че има нещо общо с тези малки парашутчета.
— Но не можете да го докажете — рече нетърпеливо Лансър.
— Не, не мога да го докажа. За първото зная, за второто само подозирам. Може би сега ще сте готов да ме послушате.
— Какво предлагате? — попита тихо Лансър.
— Господин полковник, става дума за нещо повече от предложения. Ордън трябва вече да бъде взет за заложник и животът му да зависи от миролюбието на неговите хора. Животът му трябва да зависи от запалването на един-единствен фитил на края на една-единствена пръчка динамит.
Бръкна отново в джоба си и извади оттам малка сгъната хартийка, разтвори я и я сложи пред полковника.
— Това, господин полковник, е отговорът на моя доклад до Главната квартира. Ще забележите, че той ми дава известна власт.
Лансър погледна към малката книжка и тихо заговори:
— Вие наистина сте действували през главата ми, нали? — Погледна към Коръл с открита неприязън. — Научих, че са ви наранили. Как стана това?
— Вечерта, когато вашият лейтенант беше убит, ме пресрещнаха и нападнаха. Спаси ме патрулът. Същата нощ граждани избягаха с моята яхта. Сега, господин полковник, трябва ли още по-настойчиво да искам кметът Ордън да бъде взет за заложник?
— Той е тук, не е избягал — отвърна Лансър. — Как да го държим повече заложник, отколкото е?
Внезапно в далечината отекна взрив и двамата мъже обърнаха очи натам, откъдето дойде звукът. Коръл рече:
— Ето това е положението, господин полковник. И вие много добре знаете, че ако този експеримент успее, ще има динамит във всяка окупирана страна.
— Какво предлагате? — повторно попита Лансър.
— Само това, което казах — Ордън трябва да стане залог за подчинение.
— А ако те продължат да се бунтуват и ние разстреляме Ордън?
— След това идва редът на мъничкия доктор. Макар да не заема никакъв пост, той е следващият по авторитет в града.
— Но не заема никакъв пост.
— Ползува се с доверието на народа.
— А когато и него разстреляме, тогава какво?
— Тогава ние вземаме властта. Тогава бунтът ще бъде смазан. Когато убием ръководителите, бунтът ще бъде смазан.
— Наистина ли мислите така? — попита насмешливо Лансър.
— Така трябва да е.
Лансър бавно поклати глава, а после викна:
— Часови!
Вратата се отвори и на нея се появи сержант.
— Сержант — нареди му Лансър. — Заповядвам да се арестува кметът Ордън, да се арестува също и доктор Уинтър. Погрижете се Ордън да бъде охраняван, а Уинтър да бъде незабавно доведен тук.
— Тъй вярно, господин полковник — отвърна сержантът.
Лансър вдигна очи към Коръл.
— Надявам се, че знаете какво правите. Наистина се надявам, че знаете какво правите.