Терънс Маккена
Храната на боговете (6) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Food of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Терънс Маккена. Храната на боговете

Американска, първо издание

Коректор: Людмила Стефанова

Художник: Марин Нешев

ИК „Лик“, 2003 г.

ISBN: 954-607-592-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава IV
Растения и примати: пощенски картички от каменната ера

Ифи бе изкарал повече лета, отколкото бяха пръстите и на двете му ръце. Вече наближаваше възрастта, на която щеше да се присъедини към ловците, насядали около техния огън. Беше си направо гигантска крачка, това кратко пътешествие от колибата на децата до огъня на ловците, пламтящ край онази колиба, в която истинските мъже изпълняваха своите песни. Един дълъг преход, но не в пространството, а във времето… От много години бе очаквал този ден — през всички онези часове, в които се бе упражнявал да хвърля копие, но със закалени на огъня пръчки, с които си играят децата, а и по време на безкрайните лекции на Докну, който му обясняваше как да разчита следите на дивите животни, как да отгатва времето и как да разбира шепота на вятъра. И уроците по магията на лова!… Момчето потисна желанието си да пипне талисмана, който майка му бе изработила и сега висеше на врата му. Беше като замръзнало на мястото си. Мислите му блуждаеха някъде далеч. Имаше чувството, че се рее в небесата. Бе седяло така повече от дванадесет часа. Без да помръдне, дори без да мигне. „Това ще те дари с покой. И сила!“ Припомни си блудкавия вкус на настърганото коренче, което бе погълнал под бдителния взор на своя учител, Докну.

— С това ставаш невидим, мой малки братко — беше му казал той, след което бе добавил с равен и безстрастен глас: — Убивай чисто. После отдавай почит на нашите предци.

Ифи усети, че неговата истина щеше всеки миг да го осени. Бяха го докарали на това усамотено място под въздействието на Тогна, „растението, което ти дава силата да седиш неподвижно“, и му бяха казали да чака до трупа на една зебра. Докну, баща му и неговите чичовци му пожелаха всичко хубаво, посмяха се и изрекоха някакви нови и непознати думи, за да опишат начина, по който щяха да се отнасят към него жените от селището, ако излезеше с чест от това изпитание. Тези думи го бяха развълнували за известно време, но после просто седна и зачака. Тонга му позволяваше да прави това без никакви усилия. Тялото на момчето сякаш всеки миг щеше да рухне, но в мислите му се редуваха омайни сцени, вдъхновени от разказите, чути край огъня. Изведнъж Ифи застана нащрек. Нещо изшумоля наблизо. Ето че отново го чу! От пресъхналото каменисто корито зад горичката от тамарикси, в която бе седнал да чака, долиташе някакъв остър звук.

Чъф. Чъф.

Ифи не изпитваше и помен от страх от онова, което след малко щеше да види. Усети как мускулите му се зареждат със сила от трептящия въздух. Не мръдваше. Лъвицата бе огромна и се промъкваше крадешком, подобно на всички зверове в земята на великите ловци. Ифи гледаше право пред себе си, без да мигне, като в главата му се въртеше една-единствена мисъл — че той е просто камък или дърво. Лъвицата бе само на няколко крачки от него. Вече бе станала по-смела. Втурна се напред и надвеси муцуна над окървавения хълбок на зебрата. В този миг Ифи нанесе своя удар, идващ сякаш от земните недра, от стотиците негови предци — точно под плешката на лъвицата. Отекна пронизителен вой, в който се смесваха болка и гняв. Толкова огромна бе силата на удара, че лъвицата мигновено се простря на земята и момчето успя да избегне ноктите на умиращия звяр. Тази нощ целият род на Ифи щеше да напълни коремите си, а кръгът на ловците щеше да приеме още един член в своите шумни и привилегировани редици.

 

 

Този пример показва как едно растение с благотворен ефект, в случая мощен стимулант, може да бъде включено в диетата на нашите предци и да улесни адаптирането им към околната среда. Едно такова растение може да дарява със сила и издръжливост, което гарантира успех в лова и намирането на храна. Индивидът или групата вече са много по-малко застрашени от външните фактори, които дотогава са влияели върху продължителността на живота им и са ограничавали нарастването на популацията като цяло. По-трудно е да се разберат онези сходни, но все пак различни начини, по които растителните халюциногени са улеснявали адаптирането на нашите предци. Тези съставки например не привеждат имунната система в състояние на повишена активност, макар че това може да се окаже някой от страничните им ефекти. Те по-скоро катализират съзнанието, тази специфична способност за саморефлексия, намираща най-ярък израз в човешките същества. Но те не са причина за съзнанието, което като функция присъства в една или друга степен във всички форми на живот. Катализата е просто ускоряване на процеси, които вече са налице.

Едва ли може да се оспори фактът, че съзнанието, подобно на имунната система, предлага огромни адаптивни предимства на всеки индивид, който го притежава. В търсенето си на онази субстанция, която е в състояние да синергетизира съзнателната дейност и по този начин да изиграе важна роля в човешката еволюция, изследователите сигурно отдавна щяха да се спрат на растителните халюциногени, ако не беше нашето силно и почти непреодолимо нежелание да приемем мисълта, че завидното ни положение в естествената йерархия би могло да се дължи на растения или природни сили. Както през XIX в. се е наложило да преглътнем горчивата истина, че произлизаме от маймуните, така и днес ще трябва да приемем факта, че тези маймуни са били не какви да е, а дрогиращи се маймуни. Май ще се окаже, че дрогирането е и нашата най-уникална черта…

Човешката уникалност

Да разбереш човешките същества означава да разбереш тяхната уникалност. Радикалното различие между хората и останалия свят на природата е толкова поразително, че за т.нар. „преднаучни“ мислители това е било напълно достатъчно доказателство, че ние сме най-привилегированата и ползваща се с божествено благоволение част от сътворението — някак по-различни, някак по-близо до Бога. В края на краищата човешките същества говорят, фантазират, смеят се, влюбват се и са способни както на величава саможертва, така и на невероятна жестокост. Те създават велики произведения на изкуството, но и теоретични и математически модели на природните явления. Освен това имат навика да използват огромен брой естествени субстанции, към които се пристрастяват.

Човешкото познание

Всички уникални характеристики и занимания на човешките същества могат да бъдат събрани под общия знаменател „съзнателна дейност“: танцът, философията, живописта, поезията, спортът, медитацията, еротичната фантазия, политиката и екстатичната интоксикация. Ние наистина сме Homo sapiens, мислещите животни; всички наши дела се дължат на онова измерение, което си е само наше, измерението на съзнателната дейност. На мисълта и емоцията, спомена и предчувствието. На психиката.

От моите наблюдения на потребителите на аяуаска в Горна Амазония ми стана ясно, че шаманизмът най-често се изразява в интуитивно взети решения, засягащи общността. Шаманите решават кога групата трябва да се премести, да ходи на лов или да обяви война. Човешкото познание е изключително приспособимо и реагира на най-дребните промени, затова можем да контролираме това, което при другите биологични видове е генетично програмирано поведение.

Ние единствени живеем в околна среда, обусловена не само от биологичните и физически фактори, на които са изложени всички видове, но и от символите и езика. Нашата среда е обусловена от значението. А значението лежи в основата на колективното съзнание на групата.

Символите и езикът ни позволяват да действаме в едно „супранатурално“ измерение, което е отвъд обичайните дейности на другите форми на органичен живот. Можем да актуализираме обществените си постулати, както и да променяме и оформяме естествения свят с най-различни идеологически цели и съгласно вътрешния модел на света, който сме си изградили с помощта на символите. Така създаваме и усъвършенстваме все по-ефикасни, но и все по-деструктивни артефакти и технологии, за които смятаме, че сме длъжни да ги използваме.

Символите ни позволяват да съхраняваме информация извън физическия мозък. По този начин изграждаме специфична връзка с миналото си, доста по-различна от тази на нашите спътници в еволюцията, животните. Накрая към този анализ на човешкия облик трябва да добавим и способността ни произволно да модифицираме своята дейност. Можем да модифицираме нашите поведенчески модели въз основа на символния анализ на отминалите събития или, с други думи, чрез историята. Благодарение на тази наша способност да съхраняваме и черпим информация под формата на образи или писмено слово ние сме си изградили околна среда, обусловена в еднаква степен от символи и езици, както и от биологични и екологични фактори.

Преображенията на маймуните

Еволюционните взривове, довели до появата на езика, а по-късно и на писмеността, са примери за фундаментални, почти онтологични трансформации в генеалогията на хоминидите. Освен че ни позволява да кодираме данни извън рамките на ДНК, съзнателната дейност ни дава възможност да предаваме информация във времето и пространството. На първо време това е означавало, че човек може да изкрещи някоя команда или предупреждение, т.е. леко да модифицира тревожните сигнали, характерни за всички „обществени“ животни. В хода на човешката история този порив към общуването е мотивирал създаването на още по-ефикасни комуникативни техники. Но през нашия век тази ни способност е приела формата на всеобхватни медии, които буквално поглъщат пространството около Земята. Планетата ни плува в един самозародил се океан от послания. Телефонните обаждания, обменът на данни и електронните медии изграждат невидимия свят на глобалната информационна симултанност. Но това не ни притеснява особено, приемаме го като някаква даденост.

Нашата уникална и страстна обич към словото и символа ни е дарила с колективен гносис — колективна представа за самите нас и за нашия свят, който поне досега винаги е оцелявал в хода на историята. Този колективен гносис стои и зад някогашната ни вяра в „универсалните истини“ и общочовешките ценности. Идеологията може да се опише като околна среда, определена от значенията. Макар и невидима, тя на свой ред ни обкръжава и определя — независимо че не винаги го съзнаваме — какво трябва да мислим за самите себе си и за реалността. Всъщност какво можем да мислим.

Възходът на глобалната и симултанна електронна култура е разширил рязко възможностите ни да получаваме информация, необходима за нашето оцеляване. Това, както и стремителното увеличаване на човечеството като цяло, е сложило край на нашата физическа еволюция. Колкото по-голяма е дадена популация, толкова по-малко влияние имат мутациите върху еволюцията на въпросния вид. Този факт, наред с развитието на шаманизма, а по-късно и на научната медицина, ни е изтеглил от театъра на естествения подбор. С течение на времето библиотеките и електронните бази данни са заменили индивидуалния човешки разум като основно хранилище на информация. Символите и езиците постепенно са ни отдалечили от онзи социален стил, свързан е предезиковото номадство на далечните ни предци, и са заменили архаичния модел с далеч по-сложни форми на обществена организация, характерни за унифицираното по електронен път планетарно общество. В резултат от тези промени ние самите ставаме все по-епигенетични, в смисъл че човешкото у нас вече се съдържа не толкова в гените, колкото в нашата култура.

Праисторическата поява на човешкото въображение

Нашата способност за съзнателна и езикова дейност е свързана с размерите и организацията на човешкия мозък. Невралните структури, имащи отношение към концептуализирането, визуализацията, означаването и асоциацията, са изключително развити в нашия вид. С помощта на оживялото слово ние галантно пристъпваме в сферата на въображението и започваме да го ухажваме. Впрочем способността да свързваш звуците — онези шумове, които издаваме с устите си — със смислени образи е вид синестезия. Най-скоро еволюиралите зони на човешкия мозък, т.нар. център на Брока и неокортексът, отговарят за контрола върху символовите и езиковите процеси.

Всичко това ни навежда на извода, че именно високо организираните невролингвистични зони на нашия мозък са направили възможни езика и културата. Колкото до появата на човека и неговата обществена организация, проблемът е следният: знаем, че нашите езикови умения са се развили вследствие от огромния еволюционен натиск — но не знаем в какво се е състоял този натиск.

В ареалите, където е била разпространена употребата на халюциногенни растения, нервните системи на хоминидите в течение на много хилядолетия са били населявани от образи със странна и неземна красота. Но в хода на еволюцията самоосъзнаването на организма се озовава в задънена улица, където привичната реалност преминава през „задържащия клапан“ на сетивата. В противен случай едва ли щяхме да се приспособим към цялата тази врява и суматоха, царяща в околната ни среда. Тъй като сме с животински тела, ние усещаме най-различни преки въздействия, които можем да игнорираме само с цената на огромни усилия. Като човешки същества си даваме сметка и за онзи вътрешен свят, стоящ отвъд ограниченията на животинското тяло, но поради еволюцията той се оказва далеч от обичайното съзнание.

Модели и разбиране

Съзнанието, определяно понякога като „осъзнаване на осъзнаването“[1], има свойството да създава нови асоциации и връзки между различните данни от опита. То напомня мощна и неспецифична имунна реакция. Ключов фактор във функционирането на имунната система е способността на химикалите да се разпознават помежду си и съответно да се свързват. Затова и имунната система, и съзнанието представляват системи, които усвояват, помнят и разпознават.[2]

Тук се сещам за казаното от Алфред Норт Уайтхед за разбирането, а именно че то е аперцепция за модела в качеството му на модел. Това е едно напълно приемливо определение на съзнанието. Осъзнаването на модела води до усещането, че си разбрал неговата същност. Което пък предполага, че възможностите на всеки вид за самоосъзнаване са безгранични, тъй като разбирането не е някаква ограничена проекция с предполагаемо заключение, а по-скоро се явява крачка към непосредствения опит. Това би било очевидно само по себе си в рамките на един светоглед, според който съзнанието е аналогично на лъч светлина. Колкото по-ярка е светлината, толкова по-отчетливо се откроява и мракът. Съзнанието непрестанно интегрира индивидуалните ни възприятия на света. В зависимост от това доколко добре — бих вметнал, и доколко умело — индивидът извършва тази интеграция, се определя и неговата уникална адаптивност към съществуванието.

Ние сме майстори не само на индивидуалния съзнателен акт, но и, когато действаме заедно, на груповия. Съзнателна дейност в рамките на групата обикновено означава измисляне, както и боравене със символите и езика. Въпреки че се среща при много видове, то е особено добре развито при хората. На огромните си възможности да манипулираме символите и езика дължим и нашето уникално положение в естествения свят. Силата на нашата магия — и наука — произтича от склонността ни към групова съзнателна дейност, към споделянето на общи символи и представи (meme replication), както и дългите разкази.

Идеята, че ординарното, обичайно съзнание е крайният продукт на един продължителен процес на отсяване и компресиране, а психеделичният опит се явява антитеза на този конструкт, е изложена за първи път от Олдъс Хъксли. По повод своите експерименти с мескалин той пише следното:

Спомняйки си това преживяване, откривам, че съм съгласен с видния кеймбриджки философ доктор С. Д. Броуд, че „ще бъде добре да разгледаме по-подробно от досега теории от типа, който Бергсон предполагаше във връзка със спомена и сетивните възприятия. Предположението е, че функцията на мозъка, нервната система и сетивните органи е като цяло елиминираща, а не продуктивна. Всеки човек във всеки един момент е способен да запомни всичко, което му се е случило, и да възприеме всичко, което се случва във всяка точка на вселената. Функцията на мозъка и нервната система е да ни предпазва от пренасищане и объркване от тази маса предимно ненужна и неуместна информация, като оставя отвън по-голямата част от онова, което иначе бихме възприели или запомняли във всеки един момент, и ни оставя само малка и подбрана част с вероятна практическа полза“. Според тази теория всеки от нас потенциално е идентичен със Съзнанието като цяло. Но доколкото сме животни, от нас се иска да оцелеем на всяка цена. За да бъде възможно биологическото оцеляване, Съзнанието като цяло трябва да премине през задържащия клапан на мозъка и нервната система. Това, което излиза от другия край, е мизерното църцорене на онзи тип съзнание, който би ни позволил да оцелеем на тази конкретна планета. За да формулира и изрази съдържанието на това ограничено съзнание, човекът е измислил и развил онези символни системи и имплицитни философии, които наричаме езици. Всеки отделен човек е едновременно облагодетелстван и жертва на лингвистичната традиция, в която се е родил — облагодетелстван е, доколкото езикът му осигурява достъп до опита на другите, и жертва, доколкото в него се затвърждава убеждението, че това ограничено съзнание е единствено възможното; и тъй като се изкривява представата му за света, той е склонен да приеме понятията за информация и думите за реални неща. Това, което на езика на религията се нарича „този свят“, е вселената на ограниченото съзнание, изразено и сякаш вкаменено от езика. Различните „други светове“, с които човешките същества от време на време влизат в контакт, са елементи от тоталността на осъзнаването, което е функция на Съзнанието като цяло. Повечето хора, през по-голямата част от времето, познават само онова, което минава през задържащия клапан на мозъка и бива миропомазано за реално от местния език. Някои хора обаче сякаш са родени с един вид байпас, който им позволява да заобиколят задържащия клапан. Други могат да получат временни байпаси или спонтанно, или в резултат на нарочни „духовни упражнения“, или чрез хипноза, или с помощта на наркотици.[3]

Онова, което Хъксли не споменава, е, че дрогите и по-специално растителните халюциногени могат сигурно и често да увеличават притока на информация през „задържащия клапан“ на съзнанието, за да усети индивидът с пълна мощ ликуващия вой на Дао. Начинът, по който интернализираме ефекта от това преживяване на Неизречимото, независимо дали постигнато чрез психеделици или с други средства, е да обобщим и екстраполираме нашия светоглед чрез актовете на въображението. Те се явяват нашият адаптивен отклик на информацията за външния свят, която ни се предава по нашите сетива. В случая, т.е. в рамките на нашата културна ситуация, синтактичният „софтуер“, с който разполагаме (езикът), може да се конкурира и понякога дори да замени инстинктивния свят на „хардуерното“ поведение на животните. Това ще рече, че можем да се учим от своя опит и да го предаваме на околните, за да си спестяваме неуместните адаптивни модели. Можем колективно да признаем предимствата на мира пред войната и на сътрудничеството пред борбата. Тоест можем да се променяме.

И така, езикът вероятно е възникнал, когато организационният потенциал на приматите е бил синергетизиран от растителните халюциногени. Психеделичният опит първо ни е вдъхновил за истинското самосъзнание, а след това и да споделяме своите мисли за него.

Но и други са схванали важната роля на халюциногените като катализатори на човешката психика. Според теорията на Джулиан Джейнс, изложена в неговата доста спорна творба Произходът на съзнанието…[4], най-съществените промени в човешкото самоопределение вероятно са се случили в историческите времена. Той смята, че през Омировата епоха хората не са имали тази вътрешна психична организация, която днес приемаме като даденост. Ето защо това, което ние наричаме „его“, за съвременниците на Омир е било „божество“. При внезапно възникнала опасност гласът на божеството е зазвучавал в съзнанието на индивида и в подобни напрегнати моменти се е задействала една негова загадъчна и непривична функция, нещо като метапрограма за оцеляване. Тази психична функция се е възприемала от хората като директно послание от божеството, местния властелин или владетеля на Подземното царство. Търговците, обикалящи между отделните общности, са разнасяли и не дотам приятната вест, че на различните места божествата казват различни неща и по този начин са посели първите семена на съмнението. На един по-късен етап хората са интегрирали тази дотогава автономна функция и всеки човек е станал бог, т.е. тълкувал е въпросния вътрешен глас като изява на собствения си аз или „его“, както сме го нарекли в по-ново време.

Теорията на Джейнс, общо взето, не се ползва с научно признание. За съжаление в цялата книга, състояща се от 467 страници, няма почти никаква дискусия за самите халюциногенни растения или дрогите. А този пропуск не е позволил на автора да види механизмите на онези трансформации, за които твърди, че са станали в човешкото съзнание.

Катализата на съзнанието

Въздействието на халюциногените далеч не е било само психологическо — по всяка вероятност те са били катализатори на всичко онова, което ни отличава от другите висши примати и което свързваме единствено с човека. Нашето общество ще преглътне много трудно тази теория, защото сме наложили табу върху екстаза, постиган с фармакологични средства. Онова, което важи за сексуалността, важи и за необичайните състояния на съзнанието. Те са табу, защото ги свързваме, било то съзнателно или подсъзнателно, с тайните около нашия произход — откъде идваме и как сме станали това, което сме. Подобни преживявания, определяни като „лекомислени самоизяви“, разсейват границите и застрашават установения патриархален ред, доминирането на общественото пред личното. И все пак нека се опитаме да разберем как халюциногените са могли да катализират употребата на езика, най-уникалната човешка дейност.

В подобно състояние човек има непреодолимото усещане, че езикът има едно обективно и видимо измерение, което обикновено убягва на съзнанието му. Тогава той придобива видима форма, може да бъде съзерцаван по същия начин, както при нормални обстоятелства виждаме своя дом и околния пейзаж. В действителност нашата обичайна културна среда се опознава най-добре именно в необичайните състояния на съзнанието — тя е монотонно бумтящата басова партия, на чийто фон се разливат лингвистичните трели на обективиращото се въображение. С други думи, колективно оформената културна среда, в която всички живеем, е обективация на нашето колективно лингвистично намерение.

Нашата способност да създаваме езици най-вероятно е била активирана под мутагенното влияние на халюциногените, пряко въздействащи на органелите, свързани с обработването и изпращането на сигнали. Въпросните органели се срещат в някои участъци на кората на главния мозък като центъра на Брока, обезпечаващ моторната организация на речта. С други думи, отварянето на „задържащия клапан“ стимулира речта, а в нея думите конкретизират значението си, което дотогава е само долавяно, но не и артикулирано. Този импулс да говориш — когато „думите напират“, — е осмислен и описан в космогониите на много народи.

Псилоцибинът активира най-вече онези участъци на мозъка, които се занимават с обработването на сигналите. Обичайно явление при псилоцибната интоксикация са спонтанните поетични изблици, както и говоренето на други езици, макар и по начин, доста по-различен от този на обичайната глосолалия.[5] В културите, които имат традиции в употребата на гъби, подобни феномени са били тълкувани като беседи с духове наставници или свръхестествени помощници. Изследователите в тази област са единодушни, че псилоцибинът има силен каталитичен ефект върху речевия импулс.

Щом тези дейности, свързани със синтактизирана себеизява, се превърнат в утвърдени навици сред ранните хоминиди, по-нататъшната еволюция на езика в среда, в която въпросните гъби са редки или изобщо отсъстват, ще се изрази най-вече в появата и утвърждаването на егото. Ако егото не се разсейва редовно в хиперпространството на трансцендентното Друго, тогава се разсейва истинският смисъл на аза като част от по-голямото цяло на Природата. Накрая се стига до фаталната духовна нищета, изпълваща днес западната цивилизация.

Връзката между гъбите и езика е блестящо доловена и от Хенри Мън в неговото есе Гъбите на езика:

Езикът е екстатична дейност, чрез която човек дава имена на нещата. След интоксикация с гъби той се изразява с такава лекота и находчивост, че сам се стъписва пред потока от думи, който избликва, щом намерението му да артикулира премине в сферата на непосредственото преживяване. Спонтанността, освобождавана от гъбите, е не само перцептуална, но и лингвистична. Според шамана чрез него се произнася самият живот.[6]

И плътта стана слово

От еволюционна гледна точка речта има своите предимства, и очевидни, и от по-фино естество. При раждането на човешкото слово са действали редица необичайни фактори. Речта несъмнено улеснява общуването и съзнателната дейност, но явно е имала и неочакван ефект върху цялостното човешко поведение.

Някои неврофизиолози изказват хипотезата, че специфичните трептения на човешките звуци „филтрират“ гръбначномозъчната течност. При наблюдения е установено, че вибрациите прехвърлят и концентрират малки молекули в тази течност, която непрестанно облива мозъка и го прочиства. В такъв случай нашите предци може да са открили, съзнателно или не, че издаваните звуци облекчават болката в главата, тъй като отмитат натрупалите се там химически отпадъци. Поне едно е сигурно: тази практика несъмнено се е отразила на еволюцията на черепната структура (изтъняването на костите), както и на говорния апарат. Един най-обикновен саморегулиращ се процес като пеенето предлага сериозни адаптивни предимства с оглед на по-ефикасното отстраняване на химическите отпадъци в мозъка. Вероятно ще решите, че фантазирам, но ще ви оборя със следния цитат:

Вибрациите в човешкия череп, предизвикани от вокализацията, упражняват благотворен ефект върху главния мозък, тъй като го „масажират“ и ускоряват изтласкването на метаболичните продукти от него в гръбначномозъчната течност… Неандерталецът не е оцелял в конкуренцията си със съвременния човек, независимо че мозъкът му е бил с 15% по-голям от нашия. Просто мозъкът му е бил много по-замърсен от нашия, защото масивният череп на неандерталеца не е можел да вибрира и съответно не го е прочиствал, както следва. В еволюцията на днешното човечество много съществена роля е изиграло изтъняването на черепните кости.[7]

Както вече казахме, тясната връзка между хоминидите и халюциногенните растения би трябвало да е продължила доста дълго време, за да твърдим, че физическите изменения в човешкия геном се дължат именно на нея. Развитието на мекото небце при детето е пример за относително бърза адаптация, която улеснява говора и усвояването на езика. Никой друг примат не разполага с меко небце. Тази наша придобивка вероятно се дължи на селективния натиск върху мутациите, предизвикани първоначално от новия ни — всеяден — хранителен режим.

Жените и езикът

Жените, които през Архаичната епоха са събирали диви плодове, корени и други храни, са били равноправни с мъжете ловци, но са изпитвали много по-осезателна потребност от език, отколкото представителите на другия пол. При лова — прерогатив на по-едрите мъжки екземпляри, — на преден план са изтъквани силата, ловкостта и стоическото търпение. Ловецът би се справил чудесно и със съвсем ограничен набор от знаци, както стоят и до ден-днешен нещата в ловни култури от рода на кунг и маку.[8]

При събирачите ситуацията е била доста по-различна. Жената, която е разполагала с по-богат запас от знания за храните, както и техните източници и тайни на приготовление, но освен това е можела и да ги предава на околните, безспорно е била в много по-изгодно положение от посестримите си. В такъв случай можем да предположим, че езикът е възникнал като една мистериозна способност, притежавана предимно от жени, тъй като те са прекарвали много повече време заедно, бродейки из саваната и естествено бъбрейки помежду си. Впрочем жените във всички общества се възприемат като по-колективистично настроени, за разлика от утвърдения образ на самотния, разчитащ само на себе си мъжага, който не е нищо друго, а един по-романтичен вариант на архетипния „алфа-мъжкар“ от приматната орда.

Езиковите умения на жените са били породени от необходимостта да се запомня и описва на останалите местонахождението на различните растения, както и многобройните таксономични и структурни детайли, определящи кои от тях да се берат и кои не. Сложната морфология на природата е насочила еволюцията на езика към моделирането на обозримия свят. И до ден-днешен таксономичното описание на което и да било растение е истинско изпитание за читателя, сравнимо с това при текстовете на Джойс. Колкото и добре да владеете английски, предполагам, ще се втрещите пред следния пасаж: Shrub 2 to 6 feet in height, glabrous throughout. Leaves mostly opposite, some in threes or supermost alternate, sessile, linear-lanceolate or lanceolate, acute or acuminate. Flowers solitary in axils, yellow, with aroma, pedicellate. Calyx campanulate, petals soon caducous, obovate etc., etc.[9]

Езиковите умения, усвоени от жените по време на събирането на храна, са довели и до едно наистина велико откритие — откритието на земеделието. Просто жените проумели, че спокойно могат сами да отглеждат някои растения. Постепенно се научили и как да се грижат за тези растения, възприели уседналия начин на живот и започнали да забравят за всичко друго в света на природата, който някога така добре познавали.

Именно на този етап е започнало отдръпването от естествения свят и се е родил дуализмът човек — природа. Както скоро ще видим, едно от първите места, където е отмрял архаичният култ към Богинята — Чатал Хююк, в азиатската част на днешна Турция, — е и най-вероятното месторождение на земеделието. На места като Чатал Хююк и Йерихон хората и техните опитомени растения и животни за първи път са станали физически и психически независими от неконтролируемия свят на природата и страховития вой на Непознатото. Употребата на халюциногенни растения може да бъде регламентирана само в общност, препитаваща се с лов и събирателство. Съгласете се, че ако използва подобни растения, земеделецът едва ли ще е в състояние да стане още по тъмно на другия ден, за да изоре нивата си. На този етап в божества се превръщат царевицата и пшеницата — божества, олицетворяващи домашния уют, но и изнурителния полски труд. Те заемат мястото на архаичните богини и предизвикания от растенията екстаз.

Земеделието позволява и свръхпроизводство, което пък означава благоденствие, сигурност, по-големи запаси от храни и съответно възможности за размяна и търговия. Търговията довежда до създаването на градове, а те изолират своите обитатели от естествения свят. Колкото и парадоксално да звучи, именно по-ефикасното използване на растителните ресурси е довело до прекъсването на симбиотичната връзка между хора и природа. В случая не се изразявам метафорично. Духовната нищета на модерността се дължи на прекъснатата квазисимбиотична връзка между нас и Гея. Само ако възстановим под една или друга форма тази връзка, ще можем да влезем в законните си права и да се осъзнаем напълно като човешки същества.

Бележки

[1] Guenther (1986), p. 66.

[2] Varela and Coutinho (1988).

[3] Прев. Зорница Димова. Вж. Хъксли, Олдъс, Дверите на възприятието (София: Лик, 1999), с. 28–29. — Б.пр.

[4] Jaynes (1977).

[5] Впрочем доста обстойно описан от автора в Истински халюцинации. — Б.пр.

[6] Munn (1973), p. 88.

[7] Jindrak and Jindrak, (1988), pp. 17–20.

[8] Кунг са бушменско племе, живеещо в пустинята Калахари и известно с богатите си фолклорни традиции и скални рисунки. Под маку се разбират няколко групи индиански племена, говорещи впрочем на съвършено различни езици и живеещи в Северозападна Бразилия и Южна Венецуела. — Б.пр.

[9] Нашата родна наука е решила този проблем с калкирането, затова въпросният пасаж би прозвучал приблизително така: „Гладкоствол храст с височина от два до шест фута. Листата най-вече срещуположни, понякога в групи по три или повече, приседнали, издължено-копиевидни или само копиевидни. Цветовете са единствено в пазви, жълти, ароматни, със стъбълца. Чашката камбановидна, с бързо опадващи листенца.“ — Б.пр.