Терънс Маккена
Храната на боговете (2) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Въведение или манифест, призоваващ към ново мислене за дрогите

Призрак броди из планетата — призракът на дрогата. Дефиницията за човешко достойнство, създадена през Ренесанса и еволюирала в демократичните ценности на модерната западна цивилизация, явно е пред точката на разпадане. Медиите вдигат шум до небесата, за да ни известят, че човешката склонност към обсесивно поведение и зависимост е сключила сатанински брак със съвременната фармакология, маркетинг и свръхбързи комуникации. Довчера непознати форми на химическа употреба днес свободно се конкурират на, общо взето, нерегулирания глобален пазар. Цели правителства и нации в Третия свят са се превърнали в заложници на легалния и нелегален пазарен продукт, подтикващ към обсесивно поведение.

Тази ситуация не е нова — тя просто се влошава. До неотдавна международните наркокартели бяха послушни създания на правителствата и разузнавателните служби, търсещи източници за „невидими“ пари, с които да финансират собствения си вариант на обсесивно поведение^[1]. Днес тези картели са се разраснали в гигантски концерни, чието могъщество започва да безпокои дори и техните създатели^[2].

Засипват ни съобщения за поредната „война срещу наркотиците“, обявена от държавните институции, които иначе са в плен на летаргията и некомпетентността или пък в явен съюз със същите международни картели, които публично се заканват да унищожат.

И тази ситуация на пандемична наркомания ще си остане все така мрачна и безизходна, ако не направим една строга и безпощадна преоценка на положението, в което сме изпаднали, и не се запознаем с някои древни и полузабравени модели за свързано с дрогите поведение. Важността на тази задача не бива да се подценява. Още отсега е ясно, че самоволното вземане на психоактивни вещества, легални и нелегални, ще играе все по-голяма роля в бъдещото развитие на глобалната култура.

Мъчителната преоценка

Всяка преоценка на нашата употреба на психоактивни вещества трябва да започне от самото понятие за „навик“ като „утвърдена склонност или обичайна дейност“. Привични, устойчиви и най-вече неизследвани, навиците са просто онова, което вършим. Както гласи една старинна пословица, „хората са създания на навика“. Културата е преди всичко навик, който се усвоява от родителите и околните, след което бавно се модифицира под влияние на променливите условия и стимулите на новото.

Но на фона на измененията при биологичните видове и екосистемите, протичащи със скоростта на охлюв, културата изглежда така, сякаш постоянно се обновява. Ако природата е пример за пестеливост, то културата спокойно може да служи като пример за разхищение, стигащо до самозабрава.

Казва се „верен на навика си“, но идва момент, когато той се превръща в страст и страстта ни поглъща, т.е. верността преминава определените културни норми и тогава й лепваме етикета „обсесия“. В такива ситуации имаме усещането, че онова пространство, отредено единствено нам и наречено свобода на волята, е нарушено. А човек може да бъде погълнат от всякакви страсти: от някой поведенчески модел като четенето на сутрешния вестник например или събирането на материални обекти (колекционерът), но това може да бъде и придобиване на земи и богатства (магнатът) или власт над другите хора (политикът).

Всеки от нас би могъл да стане колекционер, но малцина имат възможността да се отдадат на своята страст до такава степен, че да се превърнат в основатели на финансови империи или политици. Обсесиите на обикновения човек са насочени най-вече към непосредственото „тук и сега“, към задоволяването на насъщните си потребности със секс, храна и дрога. Когато страстта е насочена към определени химически съставки в храните и дрогите (наричани още метаболити), говорим вече за пристрастяване и зависимост.

И страстта, и зависимостта са присъщи единствено на човека. Да, има и немалко анекдотични доказателства за това, че склонност към интоксикация проявяват и слоновете, шимпанзетата, както и отделни видове пеперуди^[3]. Но ако сравним лингвистичните способности на шимпанзетата и делфините с човешката реч, ще видим, че поведението на тези животни безкрайно се различава от това на хората.

Навик. Пристрастеност. Зависимост. Тези думи са жалоните, бележещи пътя на непрестанно намаляващата свобода на волята. Отрицанието на свободната воля имплицитно присъства в самото понятие за зависимост и в нашата култура се гледа доста сериозно на зависимостите — особено ако са по-екзотични или непривични. През XIX в. потребителят на опиум е бил наричан opium fiend, характеристика, отпращаща към идеята за демонично обсебване, т.е. да попаднеш под властта на някаква външна сила. През XX в. представата за наркоманията като „обсебеност“ е заменена с тази за наркоманията като болест. По този начин ролята на свободния избор окончателно е сведена до нула. Така де, не можем да носим отговорност за своите заболявания, независимо дали наследствени или придобити.

Днес обаче човешката зависимост от химически вещества играе много по-осезателна роля от когато и да било във формирането и отстояването на културните ценности.

Още в средата на XIX в., когато попада в ръцете на учените и лекарите (а много скоро и в ръцете на всички останали), органичната химия се оказва един наистина непресекващ рог на изобилието — но изобилие от синтетични дроги. Тези дроги са много по-мощни, по-ефикасни и с по-продължително въздействие, а в някои случаи и многократно по-адиктивни от техните родственици в природата. (Едно изключение е кокаинът, който, макар и естествен продукт, ако се рафинира, концентрира и инжектира, има особено разрушителен ефект.)

Възходът на глобалната информационна култура доведе и до изобилие от данни за всевъзможни растителни антидепресанти, афродизиаци, стимуланти, транквилизатори и психеделици, открити от любознателното човечество в някои по-отдалечени и затова дотогава недостъпни точки на планетата. Щом този порой от ботаническа и етнографска информация заля западното общество, вследствие на което редица навици от други култури станаха и наше достояние, бе осъществен огромен прогрес в синтезирането на сложните органични молекули и в разбирането на молекулярната динамика на гените и наследствеността. Тези нови открития и технологии също допринесоха за изграждането на една съвършено различна култура на психофармакологично инженерство. Така наречените „дизайнерски“ или „програмирани“ дроги от типа на MDMA (Екстази) и анаболичните стероиди, взимани от атлети и тийнейджъри, за да развиват мускулите си, са и предвестници на една нова епоха, в която външният ни вид, поведение и вътрешен живот ще зависят в много по-голяма степен от всякога от фармакологичната интервенция.

Идеята за регулиране, и то в планетарен мащаб, на тези лесно производими и изключително търсени, но затова пък нелегални синтетични субстанции, които днес са стотици, но утре ще бъдат хиляди, би трябвало да заинтригува всеки, който се надява на едно по-открито и не толкова унифицирано бъдеще.

Възраждането на Архаиката

Задачата на тази книга е да разгледа възможността за възраждане на Архаичното, или прединдустриалното и предписмено отношение към общността, употребата на химически вещества и природата — отношение, което дълго време е вършело отлична работа на нашите прадеди преди появата на сегашния цивилизационен стил, определян като „западен“. Архаичното е свързано с късния или горен палеолит, период, чиято отдалеченост от нас варира от седем до десет хилядолетия и който непосредствено предшества откриването и разпространяването на земеделието. Периодът е бил пасторален в буквалния смисъл на думата — това е времето на номади пастири, една култура, основаваща се на скотовъдството, шаманизма и почитта към Богинята.

Общо взето, моето изложение следва хронологичния ред, като в последните и ориентирани най-вече към бъдещето части отново се връщам на темата за Архаиката, разгледана в първите глави. Книгата разказва за странстванията на един фармакологичен пилигрим, чиято аргументация се обогатява с всеки изминал етап. Затова нарекох четирите части на книгата „Раят“, „Изгубеният рай“, „Адът“ и опасявам се, не дотам оптимистичното „Възвърнатият рай?“.

Повече от ясно е, че не можем да продължаваме със същото старо мислене по отношение на дрогите. В качеството си на глобално общество, ние трябва да потърсим една нова ръководна идея за нашата култура, в която човешките въжделения се съчетават с потребностите на природата и индивида. Анализът на онова екзистенциално несъвършенство, заложено в самите нас, което ни кара да се пристрастяваме и развиваме зависимости от различни растения и дроги, ще покаже, че още в зората на историята сме се лишили от една безценна придобивка и поради това сме се поболели от нарцисизъм. Само възстановяването на връзката с природата, която сме имали преди главоломното ни падение в бездните на историята, би могло да ни предложи надежда за едно по-хуманно и по-светло бъдеще.

Преди да се втурнем след химерата за свободната от наркотици култура, което би могло да се постигне само с цената на потъпканите идеали за свободно и демократично планетарно общество, трябва да отговорим на някои доста щекотливи въпроси. Защо хората като биологичен вид изпитват такова непреодолимо влечение към необичайните състояния на съзнанието? В какво се състои въздействието им върху нашите естетически и духовни стремления? Какво губим, когато отричаме легитимността на този изконен стремеж у всеки индивид към определени субстанции, с чиято помощ иска да преживее лично трансцендентното и святото? Надявам се, че отговорите на тези въпроси ще отворят очите на мнозина за последиците от нашето упорито нежелание да признаем духовните измерения на естественото и може би най-сетне ще престанем да виждаме в природата единствено „ресурси“, които трябва да се овладяват и експлоатират. Давам си също сметка, че всяка една непредубедена дискусия на подобни теми никак няма да се понрави на всички онези, обсебени от мисълта за властта, на невежия религиозен фундаментализъм и на фашизма под която и да била форма.

Въпросът какво е нашето отношение — обществено и индивидуално — към психеделичните растения сега, в края на XX в., води до следния много по-мащабен въпрос: какво влияние ни оказват с течение на времето всички тези крехки връзки, които създаваме — и прекъсваме — с различни представители на флората, докато се промъкваме през лабиринтите на историята? Това всъщност е и въпросът, който ще разгледаме по-обстойно в предстоящите глави.

Архетипният мит (Ur-myth) на нашата култура започва в Едемската градина, с изяждането на плода на Дървото на познанието. Ако не се поучим от миналото си, тази история вероятно ще завърши с отравянето на цялата планета, чиито гори ще са само спомен, екологичното равновесие ще е разрушено, а за идните поколения ще остане само една безкрайна буренясала пустош. Ако не сме догледали нещо в предишните си опити да разберем своите корени и място в природата, дали сега не сме в състояние да се обърнем назад и разберем не само миналото си, но и своето бъдеще, но по един изцяло нов начин? Ако успеем да открием изгубения смисъл на природата като жива мистерия, ще можем и да се надяваме на онези нови и вълнуващи приключения, които със сигурност ни предстоят. Ще можем да скъсаме с мрачния историческия нихилизъм, характерен за нашата дълбоко патриархална култура на властника. Ще можем да пробудим отново Архаичния си усет за нашата почти симбиотична връзка с психоактивните растения като извор на озарения и мъдри съвети — ручеят, който излива водите си от растителния в човешкия свят.

Собственото ни съзнание, само по себе си мистерия, и способността ни за саморефлексия са свързани по някакъв начин с този канал за комуникация с Незримия разум, за който шаманите твърдят, че е духът на живата природа. За шаманите и шаманските общества проникването в тази мистерия винаги е било достойна алтернатива на живота сред ограниченията на материалистичната култура. Ето какъв е изборът, пред който сме изправени всички ние, представителите на индустриалните демокрации — дали да изследваме тези незнайни измерения още сега, или да изчакаме момента, в който приближаващата се гибел на планетата обезсмисли напълно всички подобни начинания.

Новият манифест

В този велик естествен дискурс, наречен история на идеите, е настъпил моментът, в който трябва да преосмислим напълно неустоимия порив, който ни тласка към психо– и физиоактивните растения. Трябва да извлечем поука от ексцесиите в миналото, особено през 60-те години, но така или иначе не бива повече да се лутаме между голото отрицание („Не на дрогата“) и безрезервната подкрепа („Пробвай, ще ти хареса“). Подобно отношение е недопустимо, защото разделя обществото на потребители и не потребители. Имаме нужда от комплексен подход към тези въпроси, защото в тях се крият някои по-дълбоки еволюционни и исторически импликации.

Мутациите, които начинът на хранене е предизвикал в най-ранните представители на човечеството, и въздействието на екзотичните метаболити върху еволюцията на тяхната неврохимия и култура са все още неизследвана територия. Но тъкмо всеядността на първите хоминиди и запознаването им със свойствата на растенията се оказват решаващи фактори за измъкването на човечеството от общото русло на животинската еволюция и вливането му в шеметно издигащата се вълна на езика и културата. Нашите далечни предци чисто и просто откриват, че някои растения имат по-специфични свойства: те потискат апетита, отслабват болката, предизвикват внезапен прилив на енергия, имунизират срещу патогените или стимулират мисловната дейност. Това откритие бележи началото на дългия ни път към саморефлексията. С превръщането ни във всеядни същества, използващи оръдия на труда, се променя и характерът на самата еволюция — от бавна модификация на физическата форма в бързо определяне на културни норми чрез усъвършенстването на ритуала, езика, писмеността, мнемоничните умения и технологията.

Тези огромни промени се дължат главно на синергията между хора и растения, взаимодействащи в хода на съвместната си еволюция. Една честна оценка на ролята, която растенията са изиграли в изграждането на човешките институции, ще им отреди абсолютното първенство. Смятам, че в бъдеще постиганото по ботанически път решение на някои наболели държавни проблеми — например нулевият прираст на населението, извличането на водород от морската вода и амбициозните програми за рециклиране — би спомогнало за реорганизацията на нашето общество в по-холистичен, екологичен и неоархаичен дух.

Потискането на естествения човешки порив към необичайните състояния на съзнанието и настоящата религиозна ситуация в целия свят се намират в тясна каузална връзка. Когато ограничаваме достъпа до шаманистичния екстаз, ние преграждаме пътя на обновителните води на емоцията, избликваща от онази тясна и почти симбиотична връзка със Земята. Впоследствие като цивилизационен стил се налага неприспособимостта, а тя на свой ред насърчава пренаселеността, разхищаването на природните ресурси и замърсяването на околната среда. Никоя култура на Земята не е толкова силно наркотизирана като индустриалния Запад, ако говорим за привикване към последствията от подобно маладаптивно поведение. Ние продължаваме да се държим, сякаш нищо особено не се е случило, в сюрреалната атмосфера на разрастващи се кризи и непреодолими противоречия.

Ако искаме да оцелеем като биологичен вид, ще трябва да осъзнаем, че сме изправени пред една сериозна историческа дилема. Ще продължим да използваме само наполовина своя потенциал, докато продължаваме да толерираме онези сиви кардинали във властта и науката, които определят в кои сфери има право да се разпростира човешкото любопитство и в кои не. Тези ограничения са унизителни и абсурдни. Държавата не само възпрепятства изследванията на психеделиците, които биха довели до ценни психологически и медицински открития, но по същия начин се стреми да осуети и тяхното приложение в религиозната и духовна практика. Употребата на психеделични растения като религиозен акт е въпрос на граждански права и нейното ограничаване означава потъпкването на едно напълно легитимно религиозно чувство. Ако трябва да бъдем точни, в случая се потъпква не просто религиозното чувство, а самата религиозност, съпреживяването на religio, базиращо се на онази връзка между хора и растения, установена много преди идването на историята.

Повече не можем да отлагаме преоценката, за която стана дума — трябва най-сетне да съпоставим реалните загуби и печалби от привичната употреба на растителни субстанции и дроги с реалните загуби и печалби от ограничаването на тази употреба. Глобалното общество рискува да се озове в типично Оруелова ситуация — да разрешава проблема, пред който е изправено, с драконовски мерки срещу потребителите на дрогата сред собственото си население и срещу производителите й в Третия свят. В основата на тази репресивна реакция стои неосъзнатият страх, който пък се дължи на неинформираност и историческо невежество.

Закостенелите предразсъдъци обясняват защо Западът изпитва раздразнение и страх при самото споменаване на думата „дрога“. Промените в съзнанието, предизвикани от някои субстанции, показват по категоричен начин, че нашият психичен живот почива на чисто физически основи. Ето как психоактивните дроги отправят своето предизвикателство към християнската идея за специалния онтологичен статус на неразрушимата, вечна душа. Но те отправят предизвикателство и към модерната идея за неразрушимостта на егото и неговите властови структури. Накъсо, срещите с растителните психеделици поставят под въпрос целия светоглед на властническата култура.

В хода на нашата дискусия често ще се спираме на темата за егото и властническата култура. Ужасът на егото, което вижда колко илюзорни са границите между аза и света, е причина не само за забраната, тегнеща над необичайните състояния на съзнанието, но и, най-общо казано, обяснява потискането на женствеността, на различното и екзотичното, а също и на трансценденталните преживявания. В праисторическата, но постархаична епоха (5000–3000 г. пр.Хр.) забраната, която патриархалните нашественици налагат върху взаимността и партньорството като основоположна обществена норма, води и до забраната на онези необременени от конкретна цел и чисто експериментални изследвания на природата, провеждани от шаманите. В институционализираното общество архаичната традиция е заменена с тази на догматичното, менторското и патриархалното, а впоследствие и с „рационалното и научното“, т.е. ценностите на властническата култура.

До този момент използвах термини като „партньорство“ и „доминиране“, без да пояснявам какво разбирам под тях. Дължа тези понятия на Райън Айслър и нейната ревизия на историята в The Chalice and the Blade (Eisler, 1987). Айслър лансира идеята, че като обществен модел „партньорството“ предшества и за определен период се конкурира с „доминирането“. Властническите култури са йерархични, патерналистични, материалистични и доминирани от мъжете. Айслър е убедена, че този сблъсък между „партньорство“ и „доминиране“ като форми на обществена организация и налагането на властническия модел са причина за нашето отчуждение от природата, от самите себе си и от всички останали.

Айслър прави великолепни паралели между възникването на човешката култура в древния Близък изток и днешния политически дебат за феминизирането на културата и необходимостта да се преодолее мъжката доминация в името на едно по-добро и жизнеутвърждаващо бъдеще. Нейният анализ далеч надвишава постигнатото от всички онези, които под формата на дебат жонглират с понятия като „матриархат“ или „патриархат“. Та в The Chalice and the Blade се развива идеята за обществата, изградени на принципа на „партньорството“ (partnership societies) и изградените на принципа на „властничеството“ (dominator societies), като авторката се позовава на археологическите данни, за да докаже, че в продължение на много столетия първите са заемали обширни територии в древния Близък изток и не са познавали нито войната, нито вътрешните размирици. Войната и патриархатът идват с появата на властническите ценности.

Властническото наследство

Нашата култура, отровена от собствените си технологични продукти и егоцентрична идеология, е окаяният наследник на същия този властнически възглед, според който промяната на съзнанието с помощта на растения или субстанции е нещо греховно, онанистично и крайно антисоциално. В рамките на тази книга ще се постарая да докажа, че отхвърлянето на шаманистичния гносис, с неговото ударение върху екстатичното избавление от егото, ни е лишило от смисъл в живота и ни е превърнало във врагове на планетата, на самите себе си и на нашите потомци. Ние убиваме планетата, за да съхраним непокътнати основните постулати на еготичната и властническа култура.

Време е за промени.