Терънс Маккена
Храната на боговете (16) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава XIV
Кратка история на психеделиците

И така, европейската цивилизация първо забранява психеделичните растения и преживявания, след което ги игнорира и забравя. Четвърти век става свидетел и на забраната върху мистерийните религии — култовете към Бакхус и Диана, Атис и Кибела. Пищният синкретизъм, типичен за елинистичния свят, остава в миналото. Християнството триумфира над гностическите секти — валентиниани, маркионити и други, — които са последните бастиони на езичеството. Тези репресивни епизоди в еволюцията на западната мисъл впоследствие залостват дверите за комуникация с геянския разум. Йерархично наложената религия, а по-късно и йерархично разпределяните научни знания изместват всички възможни начини за пряко общуване със скрития зад природата разум.

В този смисъл интоксикантите на християнската властническа култура, независимо дали растения или синтетични дроги, задължително са стимуланти или наркотици — тоест или дроги за бачкане, или дроги, разсейващи грижите и болката. Дрогите през XII в. вече служат само за медицински или рекреационни цели. Но дори и Западът съумява да съхрани тънката нишка на спомена за Архаичния, йерофаниен и екстатичен потенциал, който определени растения притежават.

Това, че след всички тези дълги столетия вещерството в Европа, както и ритуалите, включващи психоактивни растения, са оцелели, показва, че съкровеният гносис за проникването в паралелните измерения чрез промяна на мозъчната алхимия никога не е бил напълно изгубван. Растенията на европейското вещерство — татул, мандрагора и беладона — не съдържат индолови халюциногени, но въпреки това са в състояние да предизвикат трайна и интензивна промяна на съзнанието. Архаичната връзка между женствеността и магичното измерение на риска и силата е съвсем ясно осъзната като заплаха от средновековната Църква:

Дори и през Средновековието вещицата все още е hagazussa — същество, което седи на Hag, оградата около градините, която пък отделя селището от дивата пустош. Тя е същество, което се подвизава и в двата свята. Както бихме казали днес, тя е полудемонично създание. С течение на времето обаче вещицата губи двойствените си черти, за да еволюира в олицетворението на всичко онова, което е отхвърлено от културата, за да се завръща единствено под булото на нощта, и то в изопачен, страховит вид.^[1]

Това, че тъкмо тези — халюциногенни — растения са служили като база за проникването в други измерения, се дължи на относителната им рядкост в Европа.

Халюциногените от Новия свят

Индоловите растителни халюциногени и свързаните с тях култове намират благодатна почва за развитие в Новия свят. Субтропическите и тропическите му зони изобилстват с халюциногенни растения. Сходните екосистеми в Югоизточна Азия и Индонезия не издържат никакво сравнение с тях по броя на местни видове, съдържащи психоактивни индоли. Защо обаче тропиците на Стария свят, тези на Африка и Индонезия, не притежават толкова богата халюциногенна флора? Никой не може да отговори на този въпрос. Но от статистическа гледна точка Новият свят определено е предпочитаната среда за мощните психоактивни растения. За псилоцибина, за който днес знаем, че се среща и в Европа — в някои микроскопични гъби от рода Psylocibe, до този момент не са били представяни убедителни доказателства, че е бил част от европейския шаманизъм или етномедицина. Затова пък неговата шаманистична употреба в Оаксака, Мексико, датира от три хилядолетия. По подобен начин Новият свят има единствените съхранили се и до днес култове, базирани на употребата на диметилтриптамин (ДМТ) и изобщо на бетакарболиновата група, включваща още хармина и ергиновия комплекс в грамофончето.

Историческите последствия от това изобилие на халюциногени в Новия свят се определят от факта, че западната наука откри съществуването им доста късно. Това би могло да обясни липсата на „психеделичен“ елемент в западните дроги за психиатрични цели. Междувременно, покрай ролята си в романтизма, хашишовият блян и опиумното съновидение се превръщат в еталон за въздействието на новите „психодроги“, които периодически омайват бохемстващите литератори от края на XVIII в. досега. Впрочем, при първите им контакти с европейската психотерапия, халюциногените са били определени като нещо, което би могло да имитира психоза.

През XIX в. учените естественици започват да се завръщат в родината си с повече или по-малко точни етнографски описания на обичаите на туземните народи. През 50-те години ботаниците Ричард Спрус и Алфред Ръсел Уолъс правят експедиции в басейна на Амазонка. По горното течение на Рио Негро Спрус наблюдава как група индианци приготвят някакъв непознат халюциноген. Впоследствие разбира, че основната съставка на този интоксикант е една лиана, която нарича Banisteria caapi. След няколко години, докато пътешества из Източен Еквадор, установява, че същото растение се използва и за направата на халюциногена, известен като аяуаска.

И до ден-днешен аяуаската присъства в духовния живот на много племена, обитаващи планинските джунгли на Южна Америка. Имигрантите в басейна на Амазонка също са я възприели в своя бит и са създали собствена етномедицинска система за приложението на психеделичните видения, които тя предизвиква в лечителските си традиции.

Думата аяуаска е от езика кечуа и в груб превод означава „лозата на мъртвите“ или „лозата на душите“. Този термин се отнася не само за самата халюциногенна отвара, но и за една от основните му съставки, споменатата вече лиана. Това растение, което днес наричаме Banisteriopsis caapi, е с богато съдържание на алкалоиди от бетакарболиновата група, като най-важният от тях е харминът. Харминът е индол, но цялостният му психеделичен ефект може да бъде почувстван само ако бъде приет в количества, доближаващи се до онова, което се смята за токсична доза. Под това ниво той действа, макар и за кратко, като ефикасен моноаминов оксидазен инхибитор. С други думи, халюциноген като ДМТ, който в нормалния случай не оказва ефект при орален прием, се смята за свръхпсихоактивен, ако е погълнат в комбинация с хармин. Коренните жители на Амазония блестящо са проучили тези факти, докато са търсили начини за достъп до онези магически измерения, играещи ключова роля в шаманизма^[2]. Като са комбинирали растения, съдържащи ДМТ, с такива, които съдържат МАО-инхибитори, за да се получи аяуаска, те много отдавна са разработили цял фармакологичен механизъм, т.нар. МАО-инхибиция, описана в западната наука чак през 50-те години на XX в.

При наличието на хармин ДМТ се превръща в изключително мощна психоактивна съставка, която прониква в кръвоносната система, за да стигне и до мозъка. По пътя си много успешно се конкурира със серотонина при преодоляването на синаптичните възли. Самото преживяване на бавното разтваряне на ДМТ трае от четири до шест часа и е в основата на магико-шаманистичния подход към реалността, характерен за аяуаскеро и неговия кръг от посветени. Напоследък т.нар. неангажирана, обективна или „репортажна“ антропология е склонна да подценява ролята на тези необичайни състояния на съзнанието при формирането на културни ценности сред амазонийските племенни общности.

Психологическият ефект на аяуаската (органичен ДМТ, приет орално в комбинация с Banisteriopsis) има своята специфика, която го отличава от този при пушенето на ДМТ. В първия случай ефектът е по-деликатен, но и много по-продължителен. Неговите теми и халюцинации са ориентирани към органичния и естествения свят и ярко контрастират с титаничните, извънземни и космически мотиви, характерни за онова „озарение“ (flash), съпътстващо пушенето на ДМТ. Защо се получават такива огромни различия между съставки, които очевидно имат структурни сходства, е все още непроучен проблем. В интерес на истината все още няма и адекватно разбиране на самата връзка между отделните типове видения и съставките, които ги предизвикват. В своите традиционни зони на употреба аяуаската се възприема най-вече като целебен еликсир и се нарича la purga, „очистителното“. Нейната ефикасност в борбата със стомашно-чревните заболявания е доказана. В момента се изследва ефикасността й срещу причинителите на маларията. Колкото до дългата й история на ефективна шаманистична употреба в етнопсихиатрията, тя е надлежно документирана от Наранхо, Добкин де Риос, Луна и др.^[3]

Още за аяуаска

Преживяването, предизвикано от аяуаска, включва и изключително релефни визуални халюцинации, които са особено податливи, в смисъл че могат да бъдат „направлявани“ от човешкия глас. Впрочем в наследството на културите, използващи аяуаска, влиза и огромен набор от икарос, магически напеви. Ефективността, компетентността и отдадеността на един аяуаскеро се предопределя от броя на напевите, които е запаметил. На практика при лечителските „сеанси“ и пациентът, и лечителят пият аяуаска, като магическите напеви попадат в сферата на споделения опит, който пък е най-вече визуален.

Влиянието на дълголетната употреба на халюциногенни индоли все още не е адекватно разбрано. Моят собствен опит сред амазонийските местисос ме е убедил, че употребата на аяуаска предполага не само изключително добра кондиция, но и социална приспособимост. Аяуаскеро използва гласа си и внушението, за да насочи „целебната“ енергия към онези части на тялото, в които психичното напрежение се е поуталожило. Често тези методи демонстрират удивителни сходства с техниките на съвременната психиатрия — в останалите случаи те просто загатват за онези възможности и практически приложения, които все още не са признати от западната медицина.

Най-интересното по отношение на аргументите, изложени в тази книга, са натрапчиво лансираните слухове за „групово“ съзнание или телепатия сред не дотам „цивилизованите“ племенни общности. С оглед на обичайната ни скептично-емпирична нагласа, би следвало да обявим тези претенции за несъстоятелни, но все ми се струва, че не бива да бързаме с подобни заключения. Главният урок, който трябва да бъде усвоен от психеделичния опит, е степента, до която неизследваните културни ценности и езикови ограничения са ни превърнали в пленници на собствените ни предразсъдъци. Защото, независимо от причината, поради която се използват халюциногенни индоли, те неизменно се свързват с магическото самоизцеление и регенерацията. Също така добре документирана е и ниската степен на сериозни психични заболявания сред техните потребители.

Бащата на психофармакологията

Фармакологичният интерес към употребата на халюциногенни растения в коренните култури датира сравнително отскоро, едва от един век, когато немският фармаколог Луис Левин (Lewin) посещава Съединените щати.

Завръщайки се в Берлин през 1887 г., Левин донася и известно количество пъпки на пейот, предизвикващия видения кактус на сонорските индианци, с които се сдобива от служители на Парк-Дейвис Къмпани по време на престоя си в Детройт. Той се хваща на работа, извлича екстракти, описва ги и изпробва върху себе си новите съставки, които е открил. Само след едно десетилетие пейотът вече се радва на достатъчно голям интерес и през 1897 г. филаделфийският писател и лекар Сайлъс Уеър Мичъл става първият гринго, описал интоксикация с пейот:

Гледките, които последваха през тези два вълшебни часа, бяха от такова естество, че е безсмислено да се опитвам да опиша на понятен език красотата и великолепието на видяното. Звезди… плавно разливащи се пластове от цветове… после една експлозия от безброй бели точици премина през полезрението ми, сякаш милионите невидими звезди на Млечния път се бяха превърнали в искрометна река пред очите ми… начупени линии с много ярки цветове… прелестта на онези още по-живи и релефни цветове, които се стопиха, преди да успея да ги определя. След това за първи път се появиха и конкретни обекти, свързани с цветовете. Копие от сив камък израсна до огромни размери и се превърна във висока, богато орнаментирана готическа кула с много изящен и характерен вид, с всякакви старинни статуи, поставени по порталите или върху каменни пиедестали. Докато наблюдавах, всеки изпъкнал ръб, корниз и дори повърхността на камъните постепенно обраснаха с гроздове от някакви неща, които изглеждаха като огромни скъпоценни камъни, само че нешлифовани, а някои приличаха на прозрачни плодове.^[4]

Удоволствията на мескалина

През 1897 г. Артур Хефтер (Heffter), колега и съперник на Левин, става първото човешко същество, успяло да получи и вкуси чист мескалин. Това е мощен визионерски амфетамин, съдържащ се в пейотовия кактус Lophophora williamsi. Използва се със сигурност от няколко века от индианците в Сонора, Мексико. Но употребата му в Перу, където се извлича от друг вид кактус, датира поне от няколко хилядолетия.

Хевлок Елис, психолог и пионер в сексологията, следва примера на Уеър Мичъл и скоро предлага свое описание на удоволствията на мескалина:

Виденията никога не наподобяваха познати обекти; бяха изключително конкретни, но винаги нестандартни, постоянно доближаващи се, но и изплъзващи се от привичното. Виждах тучни, прекрасни поля, по които бяха разпръснати скъпоценности — поединично или на цели гроздове, понякога ослепително ярки и искрящи, понякога с наситен матов блясък. След това разцъфваха като цветя пред моя взор или се превръщаха в разкошни пеперуди, или пък се разперваха като блещукащите пъстроцветни крилца на някакви митични насекоми… Появяваха се чудовищни форми, приказни пейзажи… По мое мнение всеки опит за детайлно описание на различните типове видения, появяващи се на отделните етапи в мескалиновото състояние, би трябвало да се приема като напълно произволен и субективен. Единственото, което може да каже със сигурност, е, че по-простите видения се следват от такива с все по-сложен характер.^[5]

В лицето на мескалина експериментаторите откриват още един катализатор на paradis artificiel, но много по-мощен и от канабиса, и от опиума. Както би могло да се очаква, тези описания на мескалиновите състояния много скоро привличат вниманието на сюрреалистите и психолозите, споделящи обща страст към образите, спотаени в глъбините на току-що формулираното „несъзнавано“. Доктор Курт Берингер, ученик на Левин и приятел на Херман Хесе и Юнг, става баща на психеделичната психиатрия. Неговият феноменологически подход се гради най-вече върху документалното отразяване на визуализираните вътрешни селения. Този човек е провел стотици експерименти с мескалин върху човешки същества. Разказите на неговите пациенти са просто изумителни:

После пак тъмната стая. Видения с фантастична архитектура отново завладяха съзнанието ми: безкрайни аркади в мавритански стил се полюшваха като вълни, редувайки се с куриозни персонажи. Много често се повтаряше изображение с форма на кръст, приемащо безчислени вариации. Централните линии в орнамента сияеха, извиваха се като змии или пък се стрелваха встрани като езици, но винаги по права линия. Непрестанно се появяваха и кристали, променящи формата и цвета си със същата скорост, с която изникваха пред очите ми. След това картината се стабилизира и плавно се изтъкаха две необятни космически системи, разделени от начупена линия. Блестейки със собствена светлина, те се рееха в безпределното пространство. От вътрешността им лумваха нови лъчи с още по-ослепителни цветове, които постепенно се избистряха, за да приемат формата на удължени призми, и започваха да се движат. Двете приближаващи се една към друга системи бяха едновременно привлекателни и отблъскващи.^[6]

През 1927 г. Берингер публикува труда на своя живот, Der Meskalineausch, който — забележете — е преведен на испански, но не и на английски. Една вдъхновена творба, подготвила почвата за експерименталната фармакология.

На следващата година се появява и английският превод на Мескалът: божественото растение и неговите физиологически ефекти на Хайнрих Клювер (Kluver 1928). Клювер, чиято работа впрочем се базира на наблюденията на Уеър Мичъл и Хевлок Елис, запознава отново англоезичния свят с визионерската фармакология. Особено важен е фактът, че той подхожда сериозно към халюциногенното съдържание на експериментите, които наблюдава, и става първият, опитал се да даде феноменологично описание на психеделичния опит:

Облаци отляво и отдясно през цялото оптическо поле. Опашка на фазан (в центъра на полето) се превръща в ярка жълта звезда, разпадаща се на искрици. Завихрят се искрометни въртопи — стотици. Секвенция от бързо променящи се обекти в преливащи се цветове. Въртящо се колело (с диаметър около един сантиметър) в центъра на сребърен фон. Внезапно в главината на колелото се появява Божият лик, като в най-старите икони… Поставям си за цел да видя хомогенно тъмно поле: съзирам червени и зелени обувки. Повечето са прекалено близо, за да определя разстоянието.^[7]

Съвременното възраждане

Изследванията на халюциногенните индоли също датират от 20-те години. В Германия се наблюдава истинско възраждане на психофармакологията. В тази атмосфера Левин и останалите започват да се интересуват от хармина, индол, за чийто единствен естествен източник се смята същата онази лиана Banisteriopsis caapi, на която е попаднал Ричард Спрус преди около осемдесет години. Последната публикувана творба на Левин недвусмислено показва кой е новият обект на неговите въжделения; озаглавена е Banisteria caapi, ein neues Rauschgift und Heilmittel и се появява през 1929 г. Възторгът на Левин и колегите му е разбираем: етнографи като немеца Теодор Кох-Грюнберг са се завърнали от Амазония с потресаващи разкази за племена, използващи растителни дроги с телепатичен ефект, за да определят пътя за развитие на цялата общност. През 1927 г. химиците Е. Перо и М. Реймънд-Хамет изолират активната съставка в Banisteriopsis caapi и я наричат телепатин. Години по-късно, през 1957 г., учените установяват, че тя е идентична със съставката хармалин, извлечена от Peganum harmala, и затова като нейно официално название се налага харминът.

През 30-те години ентусиазмът, предизвикан от хармаловите алкалоиди, общо взето затихва, което важи и за интереса към етнофармакологията като цяло. Има обаче и изключения. Сред тях е и един австрийски емигрант, заселил се в Мексико.

Блас Пабло Реко, роден като Бласиус Паул Реко, е човек с разностранни интереси. Скитническият му живот го отвежда първо в Щатите и Еквадор, за да се спре накрая в Оаксака, Мексико. Там започва да се интересува от етноботаника и онова, което днес се нарича археоастрономия, науката, която изследва наблюденията на звездите в древността и отношението към тях в отделните култури. Реко внимателно наблюдава употребата на растения сред коренните жители, с които заживява. През 1919 г., в отговор на статия на Уилям Сафорд, той пише, че не пейотът, а една халюциногенна гъба се използва и до днес от шаманите на миштеките и масатеките като традиционно средство за предизвикване на видения.^[8] През 1937 г. Реко изпраща на Анри Васен, антрополог и уредник на етнографския музей в Гьотеборг, Швеция, колет, съдържащ мостри на две растения, които му са се сторили особено интересни. Първата е пиуле, семето на една от разновидностите на грамофончето, Ipomoea violacea, с богато съдържание на халюциногенни индоли, които са в основата и на ЛСД.

Другата мостра, за съжаление твърде разложена, за да бъде идентифицирана, както следва, е парченце от теонанакатъл — първата псилоцибна гъба, предложена на вниманието на науката. Ето как Реко става основоположник на цели две направления в изследванията на индоловите халюциногени в Мексико, които след време ще се слеят, когато швейцарският химик и фармацевт Алберт Хофман характеризира и двете съставки в своята лаборатория.

Мълвата за гъбата от Новия свят

Реко е получил своята гъба от Роберто Вайтландер, европейски инженер, работещ в Мексико. На следващата година, 1938-а, една малка група, включваща дъщерята на Вайтландер и антрополога Джийн Басет Джонсън, стават първите бели, присъствали на велада, нощна церемония с халюциногенни гъби.

Впоследствие Васен изпраща мострите на Реко в Харвард, където те привличат вниманието на младия етноботаник Ричард Еванс Шултс. Последният следва медицина, когато му попада работата на Клювер за мескалина. Шултс е убеден, че пратката на Реко съдържа и тайнствения теонанакатъл, споменаван в испанските хроники от времето на Конкистата. Заедно със студента по антропология от Йейл, Уестън Ла Бар, той публикува доклад, в който развива обстойно и аргументирано тезата, че теонанакатъл не е нищо друго, а психоактивна гъба.

На следващата година Шултс съпровожда Реко до селцето Уатла де Хименес в планинския район Сиера Масатека. Двамата събират образци от психоактивната гъба и ги експедират в Харвард. Но в края на 30-те назряват далеч по-мащабни събития и, подобно на изследванията в много други области, етноботаниката е принудена да направи пауза, тъй като светът се хвърля в световна война. Реко се оттегля от активна дейност, а тъй като японците вече са сложили ръка на каучуковите плантации в Малая, Шултс приема предложението на американската Служба за стратегически операции (ОСС) да проучи на място производството на каучук в басейна на Амазонка. Но преди това публикува статията си Идентифицирането на теонанакатъл (Schultes 1939), в която без много шум представя правилното решение на една загадка, предизвикала безброй научни спорове.

Създаването на ЛСД

Цяла Европа ври и кипи, но въпреки това е осъществен още един съществен пробив. През 1938 г. Алберт Хофман е ангажиран в рутинни фармацевтични изследвания в лабораториите „Сандоз“ в Базел, Швейцария. Хофман се надява да създаде нов препарат, облекчаващ родилните болки. Докато работи с вазоконстриктивните^[9] съставки, извлечени от моравото рогче, той синтезира първия диетиламидов тартарат на лизергиновата киселина — ЛСД-25. Бидейки предпазлив човек, Хофман се задоволява с едно сухо описание на процеса на синтезата, след което въпросната нетествана съставка е каталогизирана и изпратена на съхранение в склада. Там тя прекарва следващите пет години — едни от най-бурните в човешката история. Наоколо бушува война и цяла Европа е завладяна от нацистите. Тръпки ме побиват, когато си помисля какви щяха да бъдат последствията, ако Хофмановото откритие бе станало известно на света дори и миг по-рано…

Алфред Жари сякаш е предусетил и пресъздал алегорично това грандиозно събитие, когато още през 1894 г. написва Страстта като надбягване с велосипеди по нанагорнище (Jarry 1965). В интерес на истината дадаистите, сюрреалистите и техните предшественици, групирани около Жари и неговата Ecole du Paraphysique, са положили немалко усилия, за да проучат ефекта на хашиша и мескалина върху творческото въображение. Те подготвят почвата за онази действително сюрреална поява на ЛСД в общественото съзнание. Всеки ентусиаст на тема ЛСД знае историята — как един петък, на 16 април 1943 г., химикът и бъдещ герой на контракултурата Алберт Хофман сякаш внезапно загубва охота за работа покрай предстоящия уикенд и, без да си дава сметка, че е абсорбирал в организма си доза ЛСД, тъй като е боравел с химикала без ръкавици, си тръгва по-рано от лабораторията и се понася на своя велосипед по улиците на Базел:

Бях принуден да прекъсна работата си в лабораторията още в ранния следобед и да се прибера у дома, тъй като не можех да си намеря място от внезапно обзелото ме безпокойство, съчетано с леко виене на свят. Вкъщи си легнах и потънах в едно далеч не неприятно полусънно състояние на опиянение, характеризиращо се с изключително мощен полет на въображението. В това състояние и със затворени очи (дневната светлина ми се стори дразнещо ярка), през полезрението ми премина безспирен поток от фантастични образи и причудливи форми с интензивна, калейдоскопична игра на цветовете. След около два часа всичко това отшумя.^[10]

Кутията на Пандора се отваря

През 1947 г. новината, че Хофман е открил някакъв мегахалюциноген, действащ в микроскопични дози, се разнася из научния свят. И когато през 50-те години нещата започват да се изясняват, кутията на Пандора най-неочаквано се отваря…

През 1954 г. Олдъс Хъксли пише Дверите на възприятието, една блестяща творба, която напомня моментална снимка, направена със средствата на литературата от един европейски интелектуалец, пред чийто слисан поглед са се разкрили истинските измерения на съзнанието и вселената:

Художникът умее да вижда непрекъснато онова, което ние останалите виждаме само под въздействието на мескалина. Възприятието му не е ограничено до биологически или социално полезното. Част от онова познание, което принадлежи на Съзнанието като цяло, изтича в ума му покрай задържащия клапан на мозъка и егото. Това е знание за вътрешната значимост на всичко съществуващо. За художника, както и за приелия мескалин, драпериите са живи йероглифи, които по някакъв особено изразителен начин представляват неизмеримата загадка на чистото съществувание. Дори по-силно от стола, макар навярно по-слабо от онези напълно свръхестествени цветя, гънките на сивия ми вълнен панталон бяха заредени с битие. На какво дължаха този привилегирован статут, не мога да кажа.^[11]

През 1956 г. чешкият химик Стефан Цара синтезира диметилтриптамина или ДМТ. И досега той си остава най-мощният халюциноген, който науката познава, но е и една от съставките с най-краткотраен ефект. При пушене интоксикацията достига своя апогей за около две минути и след още десетина отшумява. Инжекциите по принцип имат по-продължителен ефект. Но ето и описанието на самия откривател:

На третата или четвъртата минута след инжекцията се появиха вегетативни симптоми като бучене в ушите, изтръпналост, треперене, мидриазис, повишено кръвно и ускорен пулс. Едновременно с това се появяваха различни ейдетични феномени, оптични илюзии, псевдохалюцинации, а после и истински. Халюцинациите се състояха от движещи се ориенталски мотиви в ярки цветове. После станах свидетел на пленителни сцени, които стремително се редуваха.^[12]

Една година по-късно, през май 1957 г., Валентина и Гордън Уосън публикуват днес знаменитата си статия в списание Лайф, в която съобщават за откритието си на псилоцибния комплекс. Тази статия, наред с всичко останало, писано по темата, затвърждава в масовото съзнание представата, че някои растения могат да предизвикват екзотични, може би дори паранормални видения. Покрай работата си в една нюйоркска инвестиционна банка Уосън много добре е опознал пропагандната машина на върхушката. Затова, когато се нуждае от обществен форум, за да оповести откритията си, той естествено потърсва не друг, а своя приятел Хенри Люк, издател на Лайф. Тонът на статията рязко контрастира с истеричността и манипулативността, развихрили се по-късно в американските медии. Тя е честна и същевременно изчерпателна, разкрепостена, но и научно издържана.

В откритията на Уосънови остават и някои неясноти от чисто химическа гледна точка. Те са отстранени от Алберт Хофман, който блестящо гастролира за втори път в историята на психеделичната фармакология, като изолира псилоцибина и определя неговата структура през 1958 г.

И така, само за десет-дванадесет години основните индолови халюциногени са характеризирани, пречистени и изследвани. Неслучайно следващото десетилетие се оказва най-бурното в американската история от един век насам.

ЛСД и психеделията от 60-те години

За да разберем ролята на психеделиците през 60-те години, трябва да си припомним уроците на праисторията и важността, която ранните представители на човечеството са отдавали на заличаването на границите в груповите ритуали, базиращи се на растителни халюциногени. Ефектът на тези съставки е най-вече психологически и само донякъде културално обусловен; всъщност действието им се изразява тъкмо в отстраняването на наслоилите се предразсъдъци от всякакъв род. Те ускоряват корозивния процес на обновлението на обществените ценности. Най-доброто определение за тези съставки е разкрепостяващи, а това, че разкриват относителността на конвенционалните ценности, ги превръща в могъщ фактор в политическата борба за контрол над еволюцията на обществените представи.

Внезапната поява на едно толкова ефикасно средство за разкрепостяване води до масово бягство от обществените ценности, особено тези, върху които е изградена властническата йерархия, която по принцип потиска самостоятелното мислене и стремежа към познание.

По своята мощ ЛСД заема уникално място сред дрогите. Ефектът му върху хората е забележим при доза от 50 микрограма, което ще рече едва 1/20 000 от грама. Засега не са известни други съставки, действащи в толкова малки количества. В чисто теоретичен план горното означава, че от един грам могат да се приготвят десет хиляди дози по 100 микрограма. Именно това впечатляващо съотношение между физическа маса и пазарна стойност обяснява най-добре от всичко останало шеметно бързото увеличаване на употребата на ЛСД и последвалата забрана. ЛСД няма цвят и мирис, при това може да се смесва с най-безобидни течности, което впрочем масово се правеше. Оказа се, че под една пощенска марка може да се укрият стотици дози. За него не бяха препятствие нито стените на затвора, нито държавната граница. Можеше да се произвежда навсякъде, стига да е налице нужната технология, и моментално да се транспортира до всяка точка на света. Можеха да се произвеждат милиони дози от съвсем малко хора и точно това ставаше. Около тези производствени звена се изградиха пирамидални пазарни структури; не закъсня да се появи и престъпният синдикализъм, една от предпоставките за фашизма.

Само че ЛСД не е стока като стока — то разстройва хода на всички социални механизми, с които е влязло в досег. Този ефект се отрази пагубно и на политическите фракции, които се стремяха да поставят ЛСД на дневен ред в обществения дебат.

Но едно средство за психологическо разкрепостяване по принцип не се вмества в какъвто и да било дневен ред. Когато различните социални групи, опитващи се да овладеят ситуацията, осъзнаха това, вече спокойно можеха да се споразумеят поне за едно — ЛСД трябва да бъде спряно. Как и от кого бе направено това, е доста интригуваща история, разказана като че ли най-добре от Джей Стивънс (Stevens, 1987), Мартин Лий и Брус Шлейн (Lee and Shlain, 1985). Тези автори дават ясно да се разбере, че методите, които свършиха чудесна работа на колониалните империи, търгуващи с опиум през XIX в., бяха приложени и от ЦРУ за укротяването на опърничавото американско съзнание по време на Виетнамската война, когато за малко не бе взривен целият психосоциален кенеф, наричан държава…

Ето какво пишат Лий и Шлейн:

Употребата на ЛСД сред младите хора в Щатите достигна своя апогей в края на 60-те години, скоро след като ЦРУ предприе серия от тайни операции с цел да бъде разцепена, дискредитирана и неутрализирана Новата левица. Беше ли това просто историческо съвпадение или Управлението действително се стремеше да насърчи забранената търговия с дрога? Както можеше да се очаква, от ЦРУ категорично отхвърляха подобни обвинения.

„Ние не разработваме американски граждани — каза през 1971 г. бившият директор на ЦРУ Ричард Хелмс пред Американското общество на редакторите на вестници. — Нацията трябва да бъде абсолютно сигурна, че ние, ръководителите на ЦРУ, сме почтени хора, посветили всички свои сили в служба на обществото.“

Днес тези уверения на Хелмс едва ли звучат убедително, особено ако отчетем ролята му на главен вдъхновител на операция МК-УЛТРА, в хода на която нищо неподозиращи американци бяха използвани като опитни зайчета за изпробването на ЛСД и други психотропни вещества.

Както се оказва, почти всички дроги, залели черния пазар през 60-те години — марихуаната, кокаинът, хероинът, ПСП, амиловият нитрат, гъбите, ДМТ, барбитуратите, райският газ, амфетамините и много други, — са били предварително изследвани, тестувани и в някои случаи доусъвършенствани от ЦРУ и научните екипи към армията. Но от всички средства, използвани от ЦРУ в неговия четвъртвековен и струващ стотици милиони долари опит да овладее човешкото съзнание, никое не е привличало повече внимание и не е било посрещано с по-голям ентусиазъм от ЛСД-25. За известно време целият персонал на ЦРУ буквално пощурява на тема халюциногени. Първите, изпробвали ЛСД в началото на 50-те, остават с убеждението, че то ще предизвика истинска революция в дейността на тайните служби. По време на мандата на Хелмс Управлението провежда масирана подмолна кампания срещу антивоенното движение и други дисидентски прояви в САЩ.^[13]

В резултат на тази успешна кампания Новата левица вече е разгромена, когато Хелмс се оттегля от директорския пост през 1973 г. Скоро след това повечето официални доклади, имащи отношение към операциите на ЦРУ с дроги и психотропни вещества, са педантично унищожени по лична заповед на Хелмс. Същото става и с досиетата — по думите на доктор Сидни Готлиб, шефът на техническото обслужване на ЦРУ, „натрупалата се бумащина“ създавала все по-големи проблеми в архива. По този начин безвъзвратно изчезват безброй документи, свързани с оперативното приложение на халюциногените, включително и всички налични копия на едно служебно помагало, озаглавено ЛСД: някои непсихеделични аспекти^[14].

Да, бяха абсурдни времена, но за това не малко допринесоха и налудните фантазии на онези, които се опитваха да ги контролират. Възможен е и един друг поглед върху 60-те години: налице бяха два различни фармакологични подхода, между които се получи нещо като военен конфликт. От едната страна бяха международните хероинови синдикати, които си бяха поставили за цел да наркотизират черните гета на Америка, като същевременно манипулираха средната класа, за да подкрепя милитаристичния авантюризъм. От другата страна бяха самоорганизиралите се престъпни синдикати, които произвеждаха и разпространяваха десетки милиони дози ЛСД, като финансираха и една много шумна „ъндърграунд“ кампания в полза на своя собствен вариант на психеделична криптоанархия.

Резултатът от този конфликт може да бъде определен като патова ситуация. Войната в Югоизточна Азия бе катастрофално поражение за американската върхушка, независимо че почти толкова съкрушителни удари понесе и психеделичният утопизъм, от който оцеляха само нищожни отломки. Всички психеделични дроги, дори и относително непознатите като ибогаин и буфотинин, бяха обявени извън закона. На Запад започна трескава преоценка на ценностите; през 70-те и 80-те години отрицанието на всичко, свързано с 60-те, прие формите на масова психоза. В хода на 70-те бе уточнен и новият дневен ред: хероинът е загубил от своята привлекателност, но за сметка на това сега има телевизия за бедните и кокаин за богатите.

В края на 60-те години психеделичните изследвания бяха натикани в миша дупка — не само в Щатите, но и по целия свят. И това се случи въпреки огромния ентусиазъм, който тези открития предизвикаха сред психолозите и изследователите на човешкото поведение, ентусиазъм, сравним с този, с който физиците посрещнаха новината за разбиването на атома. Но ако последното, което лесно можеше да намери приложение в производството на оръжия за масово унищожение, прозвуча като райска музика за властническата върхушка, то психеделичният опит бе окончателно заклеймен като нещо пъклено и сатанинско.

Тази нова ера на репресии настъпи въпреки факта, че много изследователи бяха използвали ЛСД при лечението на заболявания, смятани дотогава за неизлечими. Канадските психиатри Ейбрам Хофър и Хъмфри Озмънд например обобщиха резултатите от единадесет отделни случая на алкохолизъм и стигнаха до извода, че състоянието на 45% от пациентите, третирани с ЛСД, се е подобрило^[15]. Обещаващи резултати бяха постигнати в третирането с ЛСД на шизофренията, детския аутизъм и депресията. Много от тези открития бяха оспорени след забраната на ЛСД, но никой не се зае с провеждането на по-убедителни експерименти — просто самата процедура не можеше да бъде повторена, тъй като попадаше под ударите на закона. Новото и толкова обещаващо психиатрично приложение на ЛСД в лекуването на болката, зависимостта, алкохолизма и депресията бе отложено за неопределен срок^[16]. И ето че на една съвсем порядъчна наука, наречена ботаника, се падна честта да разшири нашите познания за халюциногенните растения.

Ричард Шултс и растителните халюциногени

Централна роля в тази нежна революция в ботаниката играе една забележителна личност, Ричард Еванс Шултс — същият, чиито изследвания в Мексико бяха осуетени от Втората световна война. Шултс прекарва повече от петнадесет години в Амазония. Редовно докладва на ОСС за продукцията на естествен каучук, докато откритието на синтетичния каучук не обезсмисля това му занимание. Същевременно изучава орхидеите в джунглата и алти плано. Докато пътешества, става ясно, че интересът му към експериментите с мескалин на Клювер, както и към психоактивните растения в Мексико, в никакъв случай няма да изчезне в Южна Америка.

След години той ще напише следното за работата си в Сибундой, Южна Колумбия: „Шаманизмът в тази долина може да бъде определен като най-високо еволюиралото наркотично съзнание на земята.“ Онова, което е вярно за Сибундой, важи в почти същата степен за цяла Горна Амазония и през следващите няколко десетилетия именно Шултс и неговите студенти са тези, които прилагат на дело и разпространяват нашир и надлъж благовестието на модерната етноботаника.

Още в самото начало на работата си Шултс се съсредоточава върху психоактивните растения. Бързо стига до извода, че местните жители, струпали внушителен арсенал от лечителски техники и билки, очевидно си дават сметка, че ефектът им е преди всичко психичен. След като се занимава известно време с пейота и псилоцибните гъби, той насочва вниманието си към някои разновидности на грамофончето, използвани в Оаксака. През 1954 г. публикува статия за амазонийските прахове за смъркане и по този начин съобщава на света за традиционната шаманистична употреба на растителния ДМТ.

През следващите тридесет и пет години харвардската група педантично изследва и публикува всички примери за използване на психоактивни растения, които са привлекли вниманието им. Този корпус, който постоянно се допълва — интегрално цяло от таксономична, етнографска, фармакологична и медицинска информация — съставя ядрото на базата данни, използвана днес по целия свят.

Ето как под бдителния поглед на Шултс в Харвард се заражда етнопсихофармакологията, и то през онези бурни години, когато там се подвизава и Тимоти Лиъри, спечелил си доста по-различна репутация със своите опити да постави на дневен ред в обществото психеделичния опит.

Лиъри в Харвард

Съмнително е дали Лиъри и Шултс са се харесвали един-друг. Човек трудно може да си представи по-различни натури: Шултс е суховат брамин, ерудит и учен ботаник, а Лиъри — шаманистичен трикстер и социолог. Най-ранните психеделични преживявания на Лиъри са с гъби; по-късно ще си спомни, че се заел с онова, което нарича „моята планетарна мисия“, именно след тази си първа среща с псилоцибина в Мексико. Но Харвардският псилоцибен проект е спрян по целесъобразност — ЛСД е не само по-достъпно, но и по-евтино от псилоцибина. Майкъл Холингшийд е човекът, носещ най-голяма отговорност за това, че ЛСД става любима дрога в психеделичните среди.

(Лиъри) прие Холингшийд като свой гуру. По цели дни го следваше като кученце… Ричард Алпърт и Ралф Мецнър, двама от най-близките му сътрудници, не можеха да повярват на очите си, че го виждат в такова безпомощно състояние. Мислеха, че си е изгубил ума и обвиняваха за това Холингшийд. Но беше само въпрос на време да изпробват и те съдържанието на бурканчето от майонеза. Холингшийд даде от дрогата на всички членове на псилоцибния екип и от този момент ЛСД стана част от техния научен репертоар.^[17]

Псилоцибинът: психеделиката през 70-те

Поради натиска върху психеделичната субкултура, започнал със забраната на ЛСД през октомври 1966 г., еволюцията на психотропните субстанции явно загуби набраната скорост. Най-значителното, случило през следващото десетилетие — от гледна точка на онези, които бяха опознали психеделичния потенциал покрай по-ранните си преживявания с ЛСД и мескалин, — бе появата в края на 1975 г. на наръчниците и технологиите за домашно отглеждане на псилоцибни гъби. Излязоха няколко такива помагала, като първото бе Псилоцибинът: Ръководство за култиватора на вълшебни гъби, написано от моя брат и мен под псевдонимите О. Т. Осс и О. Н. Оерик (Oss, О. Т. and Oeric, О. N. 1976). През следващите пет години се продадоха 100 000 бройки от книгата, като добре се пласираха и няколко нейни имитации. Така псилоцибинът, отдавна търсен и отдавна познат на психеделичната общност от възторжените излияния на Уосън и Лиъри, най-сетне стана достъпен за по-голям брой хора и вече не бе нужно да пътуваш до Оаксака, за да го изпробваш.

Атмосферата, в която ни потапя псилоцибинът, е различна от тази на ЛСД. Халюцинациите настъпват по-плавно, което навява на мисълта, че той е не само своеобразна „лупа“, през която можем да наблюдаваме собствената си психика, но и ефикасно средство за комуникация, свързващо ни със света на висшия шаманизъм от Архаичната древност. Покрай употребата на гъбата възникна цяла общност от терапевти и психонавти. И до днес тези необичащи да тръбят за себе си групи от професионалисти и първопроходници на вътрешните селения съставят ядрото на онази по-голяма общност от хора, решили да приложат на дело психеделичния опит в своя живот и работа и продължаващи да го обогатяват и да се учат от него.

И тук ще оставим историята на човешката връзка с растенията, които ни опияняват, навяват дивни видения или всяват лудост в сърцата ни. Всъщност ние днес не знаем нищо повече от онова, което са знаели нашите далечни предци. Ако не и по-малко… Дори не сме сигурни дали науката, епистемологичното средство, към което сме развили такава тежка зависимост, е в състояние да се справи с тази задача. Защото ние можем да започнем своето търсене на познанието в хладните селения на археологията, ботаниката или неврофармакологията, но онова, което е едновременно смущаващо и удивляващо, е фактът, че всички тези подходи, погледнати през психеделични очи, водят към една и съща цел — вътрешната спойка между аза и света, която усещаме в най-дълбоките пластове на собственото си същество.

Психеделичните импликации

От опитите на фармакологията да сведе съзнанието до някакъв молекулярен механизъм, ограничен в рамките на мозъка, ние се сдобихме с една нова визия за самото съзнание, подсказваща за неговите почти космически измерения. Какво означава това? Както изглежда, дрогите са потенциални катализатори и на нашата регресия към животинското, и на нашата метаморфоза в олицетворението на сияйния блян по съвършенството. „Човек за човека е див звяр“, пише Томас Хобс, „и човек за човека е бог“. Ще добавим: „особено когато употребява дрога“.

80-те години бяха период, необичайно беден откъм открития в сферата на психеделиката. Синтетичните амфетамини от типа на MDA се появяваха спорадично още от началото на 70-те, а през 80-те пазарът бе залят от MDMA (Екстази). По-специално вторият вдъхваше надежди, ако говорим за приложението му в психотерапията^[18], но тези дроги на бърза ръка бяха обявени извън закона и преминаха в нелегалност, преди да окажат някакво по-съществено влияние върху обществото. MDMA бе просто поредното средство за постигане на вътрешен баланс, стремежът към който неизменно стои в основата на вечно менящите се стилове на употребата на дроги и изследванията на вътрешния космос. Наркочумата на 80-те всъщност бе крекът, дрога, чийто икономически потенциал и силна адиктивност я правеше идеална в очите на вече изградената дистрибуторска инфраструктура на кокаиновия пазар.

Разходите по наркопросветата и наркотерапията са относително малки на фона на тези по въоръжаването и лесно могат да се калкулират. Онова, което не може да се калкулира, е ефектът, който психеделиците биха оказали при формирането на културната идентичност, ако всички дроги бяха легални и достъпни. Това всъщност е тайната болка на правителствата и заради нея те не щат и да помислят за легализация: неконтролируемата промяна на съзнанието, която биха предизвикали легалните и достъпни дроги, включително растителните психеделици, е огромна заплаха за всяка властническа, его ориентирана култура.

Общественото отношение към проблема

И досега обществото не е запознато с въпросите, свързани с дрогите, поради което общественото мнение лесно се манипулира. Тази ситуация трябва да се промени. Нужна ни е подготовка, за да се справим с проблема за нашето отношение към психоактивните субстанции. Това не може да стане с призиви за някакви антихуманни стандарти за самоограничаване, което предполага още по-силен натиск върху масовата психика с помощта на властническите метафори. Не може да стане с лозунги от типа „Не на дрогата“; нищо няма да се постигне с такива плоски глупотевини. Това съвсем не означава, че трябва да поемем по пътя на наслажденията, следвайки лековати философийки, според които разюзданият хедонизъм е нещо като Светия Граал на социалната организация. Единственото разумно решение се крие в декриминализирането на дрогите, масовата просвета и шаманизма като един интердисциплинарен и професионален подход към тези реалности. Тъкмо нашите души се поболяват, когато злоупотребяваме с дроги, а шаманът е лечител на души. Подобни мерки няма да решат моментално проблема с дрогите, но ще съхранят този тъй необходим ни отдушник, с който трябва да разполагаме, ако искаме коренно да се промени общественото отношение към употребата и злоупотребата с растителни и други субстанции.

Прекъснатата психосоматична симбиоза между нас и визионерските растения е непризнатата причина за отчуждението като основен белег на съвременната епоха, а и на манталитета на планетарната цивилизация. По целия свят се насажда страх от дрогите, който се нагнетява и манипулира от властническата култура и нейните пропагандни органи. Продължават да се извличат огромни незаконни печалби, а властта, както винаги, кърши ръце и се вайка. Това просто е най-новият й начин да се облагодетелства и същевременно да потиска онази дълбока, инстинктивна потребност на нашия биологичен вид да общува с геянския разум на живата планета.