Терънс Маккена
Храната на боговете (10) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Food of the Gods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Терънс Маккена. Храната на боговете

Американска, първо издание

Коректор: Людмила Стефанова

Художник: Марин Нешев

ИК „Лик“, 2003 г.

ISBN: 954-607-592-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава VIII
Здрачаване в Едем: минойският Крит и Елевзинските мистерии

Когато партньорското общество е преминало в миналото, заедно с психоактивните растения, поддържали конструктивния дух в него, съвсем естествено се поражда и носталгията по изгубения рай, дори и в една властническа култура. Раздялата с първоначалния катализатор на самосъзнанието и езика — псилоцибната гъба Stropharia cubensis — е била продължителен процес, в който можем да различим следните четири стадия. На всеки стадий все повече отслабва осъзнаването на силата и най-вече на нуминозния смисъл, скрит в самото тайнство.

Първата крачка към раздялата със симбиотичното съжителство между хора и гъби, характерно за ранните скотовъдни култури, е въвеждането на други психоактивни растения като заместители на първоначалното средство за постигане на екстатични видения. Тази психоактивност може да варира — от равна по сила на псилоцибната интоксикация с Stropharia cubensis, какъвто е случаят с класическите халюциногени в тропическите зони на Новия свят, до относително слаба, пример за която е употребата на стимуланти от типа на Ephedra и ферментирал мед като заместители на сомата.

Изоставянето на тайнството

В случая със Stropharia cubensis постепенната тривиализация на мистерийния сценарий е напълно обяснима. След напускането на Африка намирането на псилоцибни гъби става все по-трудно поради честите климатични промени, затова се налага да бъдат заменени с други култури, които са само сезонни. Вероятно осъзнатата ритуална употреба на гъбите достига своя апогей именно през този стадий, продължил хилядолетия. Постепенно хората започнат да правят опити за консервиране на гъбите — като ги сушат или поставят в мед. Тъй като самият мед лесно ферментира и се превръща в алкохолен интоксикант, възможно е с течение на времето процентът на гъбите в сместа да е намалявал за сметка на меда и култът към псилоцибната гъба да се е модифицирал в култ към медовината. Това отново предполага радикална промяна на обществените ценности.

Постепенната профанация на психоактивната отвара води и до следващата стъпка към раздялата с психосимбиотичното тайнство. Този втори етап се изразява в подмяната на активните субстанции с пасивни. В тази ситуация заместителите, макар и най-често растителни, всъщност не са нищо повече от символи на някогашното тайнство, оказвало толкова автентично въздействие върху неофитите.

На третия стадий остават единствено голите символи. Не само психоактивните, но и всички други растителни съставки напускат сцената, а на тяхно място излизат езотеричните учения и догматиката, ритуалите и акцентът върху традицията, жестовете и космогоничните диаграми. Съвременните религии са типичен пример в това отношение.

Но, както казахме, има и четвърти стадий, който пък се изразява в окончателната забрава на древното тайнство. Типичен пример е секуларизираната наука, достигнала своя апогей през XX век.

Можем да отбележим и някои други аспекти на този последен стадий: преоткриването на тайнството и изтълкуването му като „зло“, застрашаващо обществените устои. Днешните забрани върху психеделичните изследвания, както и истерията, раздухвана от фармакофобичните медии, са красноречиво доказателство за това.

С дискусията за минойската цивилизация и мистерийните култове, избуяли на нейна почва, ще се пренесем в селенията на растителните заместители на Stropharia cubensis. Става дума за изключително популярни култове. Растителните интоксиканти явно са играли съществена роля при формулирането на тяхната религиозна онтология, но по всяка вероятност последователите им не са разчитали на псилоцибина за постигането на екстаза. В съответните техники, прилагани в минойски Крит и по-късно в Елевзин, континентална Гърция, са използвани халюциногенни индоли от друг тип. Поради специфичните обществени и климатични условия от някогашния екстатичен халюциноген остава само смътен спомен, а гъбата се превръща в символ.

Залезът на Чатал Хююк и новата епоха на царете

Археологът, провел първите разкопки в Чатал Хююк, Джеймс Мелаарт, стига до извода, че въпреки цялото си великолепие този град не е оказал никакво влияние върху околните общности. В слой V и слой VI-A личат следи от опустошителни пожари, станали около средата на шестото хилядолетие, когато градът е бил изоставен — несъмнен знак, че епохата на неукрепените градове и партньорския дух вече е клоняла към своя край. Социалните институции на Близкия изток, основани на принципа на партньорството и религията на Великата богиня, са подложени на бавна ерозия и разпад. От някогашната цивилизация на Чатал Хююк остават само нищожни отломки. Някои от оцелелите намират убежище на остров Крит.

Историята на минойската цивилизация започва около 6000 г. пр.Хр., когато малка група имигранти, най-вероятно от Мала Азия, основават колония на критските брегове. Тези заселници донасят култа към Богинята, както и новата земеделска технология, което ни дава основание да класифицираме тяхната култура като неолитна. През следващите четири хилядолетия се осъществява бавен, но последователен технологичен прогрес в областта на грънчарството, тъкачеството, металообработването, скулптурата, архитектурата и редица други занаяти. Търговията става все по-оживена, постепенно еволюира и онзи жизнерадостен стил, който днес свързваме с критското изкуство.

Докато Богинята е била върховното божество на Крит, явно не е имало войни или поне не откриваме следи от тях. Тук икономиката е просперирала, а изкуствата са били в разцвет. Ако съдим по археологическите данни, дори и през XV в. пр.Хр., когато островът окончателно пада под властта на ахейските племена — и вече говорим не за минойска, а за крито-микенска култура, — Богинята и този начин на живот и мислене, който тя е символизирала, все още са се радвали на дължимата почит.[1]

Крито-микенската религия е била изпълнена с дух на реализъм и преклонение пред виталността и сенсуалността. Минойската богиня, стиснала змии в ръцете си, олицетворява тъкмо тези ценности. На всички стенописи тя е изобразена с обнажена гръд и златна змия в ръка. В случая учените са спазили шаманистичната конвенция и са свързали змията с култа към мъртвите. Тоест това е богиня, подобна на Персефона, владетелката на подземния свят — една шаманка с огромна сила, чиито тайнства датират отпреди хилядолетия.[2]

Междувременно вълните на индоевропейската миграция постепенно отслабват и в речните долини на Близкия изток възникват няколко велики градски цивилизации. Общественото въображение вече е населено от образите на царе, сразяващи враговете си от своите колесници, и подвизите на велики герои (естествено, всички са мъже). Символи на новата цивилизация стават войните и укрепените градове. В тази епоха на царе единствено остров Крит остава някак изолиран от събитията в Мала Азия и Близкия изток и все още се придържа към стария партньорски модел.

Тайнствената минойска цивилизация се оказва наследник на стила и гнозиса на забравените далечни епохи. Крит е бил жив паметник на партньорския идеал, оцелял в продължение на три хилядолетия, след като навсякъде другаде е възтържествувал властническият модел.

Минойският блян по гъбите

Тук естествено възниква въпросът за отношението на минойското общество към архаичния източник на енергия, стоящ зад партньорския идеал, а именно псилоцибната гъба. Дали старата фунгална[3] религия на африканския „рай“ е била съхранена и абсорбирана в живота на минойската култура? И дали тези хора също са се стремили към екстаза, макар и постиган с други средства поради липсата на гъби?

Как например да тълкуваме специфичната роля на колоните в минойската религия, при положение че в Ригведа сомата е наричана „стълб на света“? Общоприето е мнението, че тези колони са свързани с култа към Великата богиня и растителността. А дали не се явяват и експлициран спомен за гъбите?

Характерна особеност на минойската архитектура са дворците, които вероятно са били сакрални обекти, независимо че само отделни помещения са били използвани с култови цели. (…) На горните етажи откриваме няколко стаи, във всяка от които има по една кръгла колона в центъра, разширяваща се към върха — например тази в т.нар. храмова гробница край двореца в Кносос. Тази колона несъмнено е изпълнявала религиозни функции.[4]

Дали колоната е езотерична препратка към причестяването с гъбата, или става дума за поредната модификация на образа й, превърнала я в чисто декоративен елемент?[5] Подобни колони най-често се тълкуват като изображения на Космическото дърво. Свързват ги с култа към възраждащата се природа, датиращ от най-дълбока древност. Каква изобщо е била ролята на гъбата в древния Крит? Била ли е обект на широко разпространен култ или само спомен за онази далечна епоха преди преселението? Великите мистерийни култове в Елада през IV в. пр.Хр., известни като вакханалии и елевзинии, са били последните убежища в западния свят на една хилядолетна традиция — използването на психоактивни растения за заличаване на личностните граници и получаване на достъп до Гнозиса, или истинското знание за природата на нещата. Независимо че техните корени ни отвеждат към Крит, не е ясно дали психоактивните растения са били част от критските обреди в чест на Богинята. На този етап все още липсват археологически доказателства. Затова пък по-долу ще се спрем на някои културологични данни, които показват, че елевзиниите, най-гръцките от всички мистерии, са били култ, чиято най-съществена особеност е бил груповият психеделичен екстаз, предизвикан от растителни съставки.

Може би следният любопитен и симптоматичен мит ще хвърли известна светлина върху проблема за психоактивните растения в крито-микенската култура. Става дума за историята на Главк, сина на цар Минос и лунната богиня Пасифая, на която съвременните учени отделят незаслужено малко внимание. Единствени Аполодор и Хигин предават пълния вариант на мита, докато по-ранните автори просто го споменават.[6] Отделни мотиви се срещат и в някои частично достигнали до нас творби на Есхил (Критянките), Софокъл (Гадателките) и Еврипид (Полиид). Това, че един и същ мит е привлякъл вниманието на тримата най-велики представители на гръцката трагедия, показва, че е бил изключително популярен през класическия период. Самото предание е много древно и определено от праисторическата фаза на митологичното мислене. В случая ще изложим версията на Аполодор (Biblioteke III, 3).

Митът за Главк

А Главк, когато бил още невръстен, подгонил някаква мишка, паднал в един питос с мед и умрял. Като изчезнал, Минос дълго го търсил и накрая се допитал до куретите. Те отвърнали, че в стадата му има „трицветна“ крава и този, който най-добре може да определи цвета й, ще му върне сина жив. Тогава Минос свикал гадателите и Полиид, синът на Койран, оприличил цвета на кравата на къпинов плод. Той бил принуден да потърси детето и чрез някакво гадаене го открил. Но Минос казал, че трябва да му върне детето живо, и го затворил заедно с трупа. Полиид бил в голяма безизходица. Тогава видял някаква змия да пропълзява към мъртвото дете. Той я убил с камък от страх да не загине самият той, ако трупът пострада и от змията. Ала дошла и друга змия. Щом видяла, че първата е мъртва, изчезнала за малко и после се върнала с някаква трева. Наложила я върху тялото на мъртвата и тя оживяла. Полиид видял това и се почудил — сетне донесъл от същата трева, сложил я върху тялото на Главк и той оживял. Минос си взел детето, но не пуснал Полиид да се върне в Аргос, преди да посвети Главк в гадателското изкуство. Полиид по принуда го научил, но когато вече отплавал, накарал Главк да плюне в устата му. Главк сторил това и веднага забравил наученото.[7]

Нека сега се опитаме да анализираме тази чудновата история. Първо ще трябва да обясним какво означават имената на двете главни действащи лица: „Полиид“ (Πολύειδος) очевидно означава „човек с много идеи“, „многознаещ“[8], докато „Главк“ (Γλαύκος) ще рече „светлосин“. Според мене тук се крие ключът към загадката. Всеки миколог знае, че Stropharia cubensis, както и псилоцибните гъби въобще, посинява, щом я откъснат. Това „посиняване“ е ензимна реакция и много ясен признак за наличието на псилоцибин. Главк, момчето, съхранено в делва с мед, явно символизира самата гъба. Още Уосън подчертава връзката между меда и сомата в Ригведа. Той обаче отхвърля предположението, че медовината е била основната съставка на сомата: „В Ригведа често се споменава медът (мадху), но никога медовината. Медът е пословичен със сладкия си вкус и често се използва като метафора за самата сома. Явно в някои случаи са го смесвали със сома, но между тях винаги се е правело разлика.“[9]

Мед и опиум

Антисептичните свойства на меда са го превърнали в предпочитаното от много народи средство за консервиране на нетрайни храни. В Мексико също са съхранявали псилоцибните гъби в мед. Фактът, че Главк, или „Синкавия“, пада в делва с мед (чиято форма впрочем асоциира с тази на натуфийските гробове) и тялото му се запазва непокътнато до момента на възкресението, е достатъчно показателен. Херодот споменава, че вавилонците съхранявали телата на мъртвите в мед, а през Бронзовата епоха в Егейска Гърция са били широко разпространени огромните глинени съдове за мед, т.нар. питоси. Отново се появява и скотовъдната тема — вземете онзи чудат епизод с „класификацията“ на трицветната крава и необходимостта от езикови умения като предварително условие за намирането на детето. Епизодична роля има и змията, позната ни от Битие, и за пореден път се оказва, че тя разполага с точна и поверителна информация за растенията, особено даряващите с безсмъртие. Полиид — един типично шамански персонаж[10] — се възползва от тази информация, за да върне Главк към живот. Освен това споделя своите шамански умения с момчето. По-късно обаче това знание е отнето от Главк и върнато на оттеглилия се учител. Този детайл може би загатва за трудно определимите, „изплъзващи“ се видения, характерни за фунгалната интоксикация.

Разказът очевидно е изопачен в тази версия, а и състезанието между гадателите някак не се връзва с останалата част, но затова пък са налице всички мотиви на един полузабравен фунгален култ — темата за смъртта и прераждането, добитъкът, змиите знахари и посинелият труп на детето, съхранен в мед. Този култ има своите паралели и в Новия свят — в цяла Централна Америка възприемат гъбите като „дечицата“ — los ninos, или пък „малките сладурани“, както ги нарича Мария Сабрина, шаманка от Уатла де Хименес. Същият мотив за детето се среща и в алхимията — елфическите обитатели на един магически континуум, паралелен на нашия свят, в който можем да проникнем с помощта на псилоцибина.

Вероятно никога няма да узнаем със сигурност каква е ролята на халюциногенните гъби и растения в минойската култура. Много неща трябва да се променили през тези близо четири хилядолетия, а от трудовете на Керени и други учени научаваме, че късната крито-микенска цивилизация се е намирала по-скоро под омаята на опиума, отколкото на психеделичните растения:

Би могло да се предположи, че в края на късния минойски период опиумът е стимулирал визионерските способности и той е предизвиквал виденията, които по-рано са били получавани без негова намеса. Поне за известен период изкуствено предизвиканото съпреживяване на трансцендентното в природата би могло да замени автентичното. В историята на религиите най-често се стига до подобни „силни лекарства“, когато по-простите методи вече са забравени. (…) Опиумът е бил напълно в синхрон с общия стил на минойската култура и й е помагал да оцелее. Когато минойската култура стига до своя финал, отмира и употребата на опиума. За тази култура е била характерна (декадентската) атмосфера и в последните си дни тя се е нуждаела именно от „силни лекарства“. Стилът на минойския bios проличава най-отчетливо в това, което аз наричам „дух“ на критското изкуство. И този дух би останал абсолютно неразбираем, ако не отчитаме ролята на опиума.[11]

Това, че минойското общество е било достатъчно „открито“ и разкрепостено, за да включи опиума в своите религиозни обреди, издава желание да се свърже екстазът с опитите за изпадане в необичайни състояния на съзнанието чрез растителни алкалоиди. Но това е и още един аргумент в полза на тезата, че първоначално са били използвани други растения.

Дионисовата връзка

Дионис, „двуроденият“ син на Зевс и простосмъртната Семела, богът на опиянението, всяващ лудост в жените, никога не се е чувствал уютно в древногръцкия пантеон. Около него винаги витае нещо древно, диво и непредвидимо. Той е бог на растителността, но и на лудостта, едно от многото умиращи и възкръсващи божества, но и бог на оргията, андрогинията и интоксикацията — нещо повече, още от мига на раждането животът му представлява низ от уникални произшествия. Например Дионис е раждан „два пъти“, тъй като майка му загива, изпепелена от мълния, тъкмо когато се канела да го роди:

Бащата обаче не оставил сина си да умре. Прохладната сянка на бръшляна го спасила от непоносимата горещина, погубила майка му. Тогава в нейната роля влязъл самият баща. Извадил полумъртвия плод от утробата й и го поставил в собственото си божествено тяло[12]. А щом изминало нужното време, синът му се появил на белия свят.[13]

В някои отношения, все още неизследвани от науката, тази идея за „двуродения бог“ предвещава мистерията, обвиваща зачатието на Христос. Едва през по-късните фази на гръцката култура Дионис е преобразен в бог на виното и пиянските угощения. По-старите варианти на мита звучат доста загадъчно и необичайно.

Съгласно Грейвз Семела е една от четирите дъщери на тиванския цар Кадъм.[14] Още едно указание за минойската връзка е фактът, че Семела, макар и простосмъртна, е била обект на специален култ. Култът към Дионис, практикуван на остров Миконос, е бил тясно свързан с култа към майка му. Впрочем учените вече са преразгледали въпроса за „тленността“ на Семела и са стигнали до извода, че тя винаги е била богиня. Според Кречмер още Аполодор бил отъждествил Семела с Ге, тракийския вариант на Гея.[15]

В по-древните минойски варианти на мита Дионис е син на Богинята Майка и й е подчинен във всяко отношение. Този детайл е особено показателен, ако отчитаме противоборството между партньорството и доминирането в античния свят, както и последвалия преход към втория обществен модел. Дали пък в образа на андрогинния и „бесуващ“ Дионис, олицетворяващ екстатичната интоксикация, не са загатнати и онези духовни кризи, съпътствали рухването на минойския архаичен блян? Да, Дионис е мъж, но ако мога така да се изразя, мъжествеността му е доста „умерена“ — той се доближава до андрогинния идеал на геянската култура. В качеството си на умиращо божество Дионис олицетворява агонията на онази симбиотична връзка с растителността, приключила с утвърждаването на мъжкото господство, християнството и фонетичната азбука.[16] Подобен бог е разбираем само за посветените в неговия култ — най-често жени, и от гледна точка на патриархалната култура той се явява нещо диво, архаично и потенциално опасно.

Дионисовата тема прониква в континентална Гърция от юг, от островните култури с хилядолетни корени, тръгнали от фунгалната религия на Богинята Майка: тоест тя идва от Мала Азия, но след продължилата четири хилядолетия „инкубация“ в минойската цивилизация. Мистериите, покълнали на гръцките брегове и по-специално в Елевзин, представляват последните и най-барокови протуберанси на великата стара вяра в Богинята, добитъка и екстатичната интоксикация с индолови халюциногени.

Елевзинските мистерии

Всяка година през септември, в продължение на един период, надвишаващ с две хилядолетия този на гръцката и римската цивилизация, в Елевзин, градче край Атина, бил честван празник, пред който бледнеели всички останали в Елада. Според традицията точно тук богинята Деметра се събрала отново с дъщеря си Кора (или Персефона), отвлечена преди това в подземното царство от неговия властелин и повелител Хадес. Тези богини, приличащи повече на сестри, отколкото на майка и дъщеря, са двете основни действащи лица в Елевзинските мистерии. Самите мистерии били провеждани на два пъти в атическата година: „малките“ елевзинии през пролетта отбелязвали пробуждането на природата и възраждането на растителността, а „големите“ били чествани през есента, времето за жътва. Връзката с минойската обредност е повече от очевидна:

Най-старите телестерии (в случая — ритуали) са пределински: самото име Елевзин загатва за Крит от преди ахейското нашествие; култовите керни и съдовете за възлияния са едни и същи както в Елевзинските мистерии, така и в минойския култ; самите телестерии вероятно са по-късни модификации на т.нар. минойска драма; анакторонът (храмът) е същият като критските светилища и т.нар. домашни олтари; очистителните обреди в елевзинския култ също идват от Крит, където са били част от минойската религия; античната традиция също открива корените на елевзиниите в Крит — от една страна, имаме свидетелствата на Диодор, а от друга — Омировия химн Към Деметра.[17] (…) Тези изводи, направени преди около двадесетина години, вече са възприети от всички водещи историци на религията. Тази интерпретация, основаваща се на непрестанно попълващите се познания за минойската религия, с които разполагаме днес, се потвърждава и от последните археологически открития.[18]

Независимо че елевзиниите привличат вниманието на много учени, ние все още не знаем какво точно са представлявали и защо са присъствали толкова властно в масовото въображение, че буквално всеки елин се включвал в празненствата, провеждани всяка есен на полето край Атина.

Френският историк на религията Льо Клерк, писал в края на XVIII в., казва следното:

Според Цицерон там се стичали хора от цял свят, за да бъдат посветени в тайнствата. „Има ли грък или варварин, пита се Аристид, който да е толкова невеж или неблагочестив, та да не знае, че в Елевзин се намира най-великият храм на света?“ Този храм бил построен в едно градче в околностите на Атина, върху земята, приела първа даровете на Церера (Деметра). Бил забележителен с великолепната си архитектура, както и с огромните си размери. Страбон отбелязва, че побирал повече хора и от най-големия амфитеатър.[19]

Могъщото въздействие на Елевзинските мистерии се дължи на факта, че те не са съдържали никаква догматика, а са представлявали по-скоро драматизирана поредица от сакрални актове, възвисяващи религиозното чувство, в които всяка епоха е можела да съзре желаната от нея символика. Ортодоксалните учени, самите незапознати със свойството на растителните халюциногени да преобразяват реалността, стават жертви на своите предразсъдъци към екстаза — нещо типично за констипацията, ширеща се в днешните патриархално академични среди, и затова всичко мистериозно ги кара да се чувстват неловко. И тази неловкост е причината за някои крайно измъчени предположения:

Според Албрехт Дитрих предметът, който бил изваждан от сандъка и манипулиран по някакъв начин от мистите (посветените), всъщност бил фалос. Това обаче буди основателни възражения — все пак Деметра е женско божество. Затова и тезата на Алфред Корте е посрещната с одобрение, когато той обявява, че въпросният обект действително е бил сексуален символ, но с женска окраска. Така вече всичко идва на мястото си. Докосвайки се до „утробата“, както наричали същия символ, мистът се прераждал и тъй като подобен акт би трябвало да е бележел връхната точка на мистериите, Лудвиг Ноак стига до извода, че йерофантът е показвал на цялата конгрегация тази „утроба“, окъпана от лъч светлина, за да нямат повече съмнения посветените, че като деца на Богинята са били осенени от нейната божествена благодат. Пред подобни идеи човек трудно сдържа усмивката си.[20]

Какъв ужас! Представете си само: да покажеш изображение на вагина пред цяла зала, пълна с пуритански настроени академици!!! Все пак на човек му се ще да вярва, че мистериите на класическия античен свят са били нещо повече от пийпшоу…

Психеделична мистерия?

Едва ли има място за съмнения, че в Елевзин всеки посветен е изпивал, а също така е виждал нещо по време на самата инициация — нещо крайно непривично и с преобразяващ ефект, което му е оставяло незаличим спомен за цял живот. До скоро то бе непосилно изпитание за учените от властническото общество, докато през 1964 г. не се намери един достатъчно смел човек да заяви, че в случая вероятно е било използвано халюциногенно растение. Този човек бе английският поет Робърт Грейвз с есето си Двете рождения на Дионис:

Според традицията тайната, която Деметра разгласила по целия свят чрез своя любимец Триптолем, била изкуството да сееш и жънеш. (…) Тук нещо не е в ред. Триптолем е фигура от края на второто хилядолетие пр.Хр., а житните растения, както знаем, са били култивирани в Йерихон — след това и навсякъде другаде, още през седмото хилядолетие. Тоест „новината“ на Триптолем не е била никаква новина. (…) Тайната по-скоро е свързана с халюциногенните гъби. Моето предположение е, че точно тогава елевзинските жреци са били открили алтернатива на Amanita muscaria — някаква друга гъба, която се е приготвяла много по-лесно и е можело да бъде опечена в жертвените питки с формата на прасета или фалоси, без да губи своите халюциногенни свойства.[21]

Това е първото от многото открития, който Грейвз прави във връзка с тайната праисторическа традиция на халюциногенните гъби. Именно по негово внушение Уосънови отиват в Сиера Масатека, Мексико, за да открият доказателства за своята теория за влиянието на микоинтоксикацията върху човешката култура. Грейвз е убеден, че в класическите рецепти за напитките, използвани в елевзинските ритуали, всъщност е закодирана думата „гъба“ (образувана от първите букви в названията на изброените съставки) и тя всъщност е била най-тайният, но и най-важен компонент. Подобни шифри се наричат огам, по името на специфичния рунически тайнопис, използван от ирландските бардове. Грейвз охотно се съгласява, че „вие сте в правото си да сме сметнете за луд“, след което се заема да защити своята теза. И го прави изключително добре.

Може би никога няма да разберем естеството на халюциногените, използвани в Елевзинските мистерии, или тези, които са карали поклонниците на Дионис да изпадат в буйство — едно завладяващо преживяване, всяващо ужас у околните. След като набелязва насоката за ред умозрителни догадки относно естеството на ботаническите реалии, скрити в елевзиниите, Грейвз е имал и удоволствието да види как неговият приятел Уосън става основоположник на цяло направление в съвременната мисъл с една дръзка и убедителна теория.

Теорията за напитката от мораво рогче

Теорията на Уосън, създадена съвместно с неговите колеги изследователи Алберт Хофман и Карл Рук и изложена на миколожката конференция в Сан Франциско през 1977 г., гласи, че ритуалите в Елевзин са включвали интоксикация, но гъбите не са имали пряко участие. Уосън огласява много неща, които дотогава са били неизвестни или премълчавани, за да аргументира тезата си, че средството за интоксикация е било напитка от рода на бирата, съдържаща отвара от мораво рогче.

Тук трябва да изложим някои факти, за да оценим стойността на това предположение. Житните култури играят много важна роля в елевзинския култ. Самите празненства са били в чест на жътвата, както и на великата тайна на Богинята Майка и Дионис. Claviceps purpurea, малката гъба, заразяваща ядивните култури, произвежда ерготин, който е с богато алкалоидно съдържание и може да предизвиква халюцинации (но и да оказва силен тонизиращ ефект). Пурпурната роба, която традицията приписва на Деметра, вероятно е свързана с характерния цвят на sclerotia, моравите рогчета в началната и асексуална фаза от своето развитие. От тях се изгражда мицелът, който нараства, за да образува споросъдържащите asci, които действително приличат на малки гъби, но не са морави на цвят, а по-скоро светлосини.

В защита на своята теория Уосън и колегите му пишат следното:

Моравото рогче, паразитиращо по ечемика, е най-вероятният психотропен компонент в елевзинската напитка. Неговата симбиоза с ечемика очевидно е била тълкувана като поредната трансмутация на духа на Дионис, с който се разделя дъщерята на Деметра — пшеницата, потъваща в сластна прегръдка със земята. Нещо повече, „близнаците“ мораво рогче и ечемик сякаш са свързани в бисексуален съюз, който още в момента на изчезването на девицата вече предполага завръщането й, както и раждането на фалоидния син (гъбата), израстващ от нейното тяло. Подобна андрогиния се среща и в мотива за онази гротескно плодовита жена, която с непристойни закачки разсеяла скръбта на Деметра точно в мига, преди да изпие отварата.[22]

Теорията на Уосън и Хофман е не само смела, но и добре аргументирана. Със сигурност можем да заявим, че тяхната дискусия за скандала от 415 г. пр.Хр., когато атинският благородник Алкивиад бил глобен, загдето държал елевзинското „причастие“ в дома си и гощавал с него своите приятели, ще убеди и най-големите скептици, че какъвто и катализатор на екстаза да са използвали в Елевзин, той е бил съвсем материален.

Идеята, че в елевзинските обреди е била използвана ерготинна отвара, напълно се съгласува с тезата, че техните исторически корени лежат в Крит от минойската епоха. През 1900 г., при разкопки в двореца в Кносос, сър Артър Еванс открива глинени съдове, върху чиито дръжки са гравирани ечемичени зърна. Това му дава основания да смята, че в Крит са познавали бирата, много преди да открият виното. Според Керени малкият обем на тези съдове показвал, че в тях са държали някаква по-специална напитка, приготвяна от ечемик. С други думи, това е халюциногенът от Елевзинските мистерии, но в Кносос го консумирали не като част от религиозно тайнство, а „съвършено открито“.[23]

Разбира се, който развива дадена теза, е длъжен и да я провери, но, поне доколкото ми е известно, никой не е подлагал на сериозна проверка теорията на Уосън и Хофман. А тя би могла да бъде само една: приготвянето на подобна халюциногенна отвара от житна култура, заразена с мораво рогче. Без този тест теорията не е нищо повече от умозрителна догадка, колкото и добре да е аргументирана. Само че тук възниква един проблем: документирани са достатъчно много случаи с хора, яли от заразени житни култури, като последиците трудно могат да бъдат наречени приятни. Така или иначе, моравото рогче е отровно. През 994 г. тази зараза плъзва по житните култури и убива около 40 000 души във Франция. Друга подобна епидемия през 1129 г. покосява 1200 души. Наскоро Мери Килбърн Матосян разви тезата, че Le Grand peur, вълната от селски бунтове във Франция през 1789 г., била предизвикана от плесенясалия ръжен хляб, основната храна на земеделците от този период. Тя изказва и мнението, че заразеното брашно е било един от факторите, допринесли за упадъка на Римската империя, както и за прословутите процеси срещу салемските вещици.[24] Следното обобщава ефекта на ерготизма:

В науката са описани два клинични типа ерготизъм, гангренозен и конвулсивен. Гангренозният започва с изтръпване на пръстите, след което идват гаденията и диарията, а след няколко дни се стига до гангрена на пръстите на краката и на ръцете. Гангрената постепенно обхваща целия крайник (…). По същия начин започва и конвулсивният, но след това се получават болезнени спазми в мускулите на крайниците, които кулминират в елиптоидни конвулсии. Много пациенти изпадат в делир.[25]

Явно доста неприятни преживявания очакват тези, които биха желали да докажат емпирично теорията на Уосън и Хофман. Има стари миколози, има и смели миколози, но тези две качества никога не вървят заедно. Сблъскваме се със същия проблем, както при другата теория на Уосън, тази за сомата — възможна ли е изобщо безопасна и халюциногенна интоксикация с предполагаемото растение? Ако тайната на Елевзинските мистерии се е състояла в тази „ерготинна бира“, как тогава са я консумирали в продължение на столетия, без да се съобщава за никакви неприятни странични ефекти?

Струва ми се, че има изход от това затруднение. Claviceps paspali определено има предпочитания към ечемика, но не и към ръжта и би трябвало да съдържа по-висок процент на психоактивни, но не толкова токсични „обикновени“ ерготинни алкалоиди (подобни на тези в грамофончето), както и по-малко пептидни алкалоиди. Освен това, както самите създатели на теорията съобщават в Пътят към Елевзин (Wasson, Hofmann and Ruck 1978), ако заразеният ечемик се измие хубаво с вода, то тогава психоактивните алкалоиди, разтварящи се във водата, ще се отделят от токсичните, които пък се разтварят от мазнините.

Грейвз и теорията за псилоцибина

Ако бъдещите изследвания покажат, че ерготинът не е играл никаква роля в елевзиниите, то тогава ще се окаже, че теорията на Грейвз за псилоцибните гъби е получила незаслужено малко внимание. Това ще рече, че тайната на Божественото прарастение (Stropharia cubensis или някоя друга псилоцибна гъба), съхранявана в крито-микенската култура, е било пренесена и в Елевзин, където се е предавала сред посветените до забраната на самите мистерии.

Но от каквото и естество да е било, елевзинското тайнство е вдъхвало възможно най-голяма почит и дори обич у класическите автори, които не пестят хвалебствията си по негов адрес. „Щастлив е този, който, съзерцавайки тези обреди, е слязъл в земните недра и е узнал своя божествен произход“, пише древногръцкият поет Пиндар. С края на Елевзин, великата пълноводна река на партньорството, почитта към Богинята и халюциногенния екстаз, течала в продължение на десетки хилядолетия, накрая се излива в онези подземни селения, отредени за забравените религии. Тържеството на християнството слага край на култа към природата и планетата като двете най-велики духовни сили. Онова, което Айслър нарича „триумф на меча“, тоест победата на властническия социален модел, тържеството на патернализма и патриархалността, вече е пълно в целия свят.

Старият начин на живот продължава да звучи като далечно и отслабващо ехо само в някои „подмолни“ течения като алхимията, херметизма, знахарството и народната медицина.

Историческият вододел

Със залеза на минойски Крит и неговите мистерии човечеството се озовава на кръстопът и прави фаталната крачка към един свят, все по-беден в духовно отношение и все по-доминиран от егото, чиито вътрешни енергии приемат формите на монотеизма, патриархалността и мъжкото господство. Впоследствие крепящата се на растенията връзка с миналото започва да се разпада, за да стигне до нивото на „езотерична тайна“, обект на въжделенията на самотни търсачи и на екзалтирани фанатици, а накрая да се превърне в забавление за цинично настроената интелигенция…

След гибелта на мистериите новоизобретената фонетична азбука съумява да пренасочи човешкото съзнание към един свят, в който ударението пада върху изреченото и писаното слово и който е твърде далече от света на гещалтовите пиктографски възприятия. Тази тенденция ускорява появата на антивизионерския и властническия цивилизационен стил. Така започва и тъмната нощ на планетарната душа — това, което наричаме Западна цивилизация.

Бележки

[1] Eisler (1987), pp. 30–31.

[2] Nilsson (1964), p. 13.

[3] От лат. fungus, „гъба“. — Б.пр.

[4] Kerenyi (1976), p. 17.

[5] Срв. Suhr (1967).

[6] Например Lycophron, 811; Tzetes, Scholia Lycophr., 798; Eustathios, Scholia Horn., 369, 20 и 894, 42.

[7] Прев. Мирена Славова. (Вж. Аполодор, Митологическа библиотека, С, Наука и изкуство, 1992, с. 87–88. Впрочем много интересни са и бележките към текста, от които става ясно как точно Полиид е определил цвета на кравата, какъв гадателски метод е използвал, за да открие трупа и пр.) — Б.пр.

[8] По-скоро „многолик“, т.е. владеещ изкуството на преобразяването, което си е шаманско име par excellence. — Б.пр.

[9] Wasson (1971), p. 16.

[10] Правнук на Меламп (Мелампод), първия елински гадател и знахар, който според Херодот (II, 49) бил изучил своето изкуство в Египет и след това въвел в Елада мистерийния култ към Дионис. Маккена тутакси би съгледал „африканската“ връзка, но явно авторите, които цитира, не са се занимавали с родословието на Полиид. А при дядо Мелампод змийски мотиви колкото щеш — според същия Аполодор (Op. cit., I, 9 (11)) веднъж той намерил в полето две змийчета и ги отгледал. Една нощ, докато спял, змийчетата го напъплили и с раздвоените си езичета му прочистили ушите, в резултат на което започнал да разбира езика на всички животни и най-вече на птиците. — Б.пр.

[11] Kerenyi, Op. cit., p. 27.

[12] Според най-разпространената версия го вшил в бедрото си. — Б.пр.

[13] Otto (1965), p. 65.

[14] Graves (1955), p. 57.

[15] В българския превод такъв паралел липсва. Но пък в науката е прието мнението, че Семела по принцип си е била фригийска богиня на земята (обичайният довод е, че самото име Σεμέλη идвало от същия индоевропейски корен, както и праславянското Zemja). — Б.пр.

[16] Изключително интересна градация… — Б.пр.

[17] Вж. Хезиод. Теогония…, С, 1988, с. 78–90. — Б.пр.

[18] Persson, Op. cit., p. 170.

[19] Le Clerc de Septchenes, The Religion of the Ancient Greeks (London: Elliot and T. Kay, 1788), p. 180.

[20] Otto (1955), p. 23.

[21] Graves (1964), pp. 106–107.

[22] Wasson, Hofmann and Ruck (1978), s. p.

[23] Kerenyi, Op. cit., p. 53.

[24] Matossian (1989).

[25] Hoffer and Osmand (1967), p. 84.