Терънс Маккена
Храната на боговете (17) (Радикална история на растенията, дрогите и човешката еволюция)

Глава XV
В очакване на Архаичния рай

Нека сега видим с какви опции разполага онзи, който наистина иска да възстанови своята вътрешна хармония, разрушена от укрепналото в хода на историята его. За целта е необходим един кратък преглед на възможностите за изследване на растителните халюциногени, предлагани от непринадлежащите към западната култура общности по целия свят.

Възможности в реалния свят

Ще започнем, естествено, с псилоцибния комплекс, открит от Валентина и Гордън Уосън — вълшебните гъби от Централно Мексико, играли почти със сигурност основна роля в религиите на маите и толтеките. Този комплекс включва широко разпространената Stropharia cubensis, за чиято родина се смяташе Тайланд, но сега се среща навсякъде по горещите тропици.

Масатекските планини в Мексико са роден дом на две разновидности на грамофончето, Ipomoea purpura и Turbina (известна преди като Rivea) corymbosa. Свойството на ергина да стяга гладките мускули и по този начин да облекчава родилните болки заинтригувало навремето Алберт Хофман и довело впоследствие до откритието на ЛСД, отдавна е било известно на знахарките от Сиера Масатека. Съпътстващото го разсейване на привичните граници и потокът от визионерска информация са превърнали тези цветя в предпочитаните заместители, когато липсват псилоцибни гъби.^[1]

С едно-единствено изключение, всички шаманистични визионерски растения, включително мексиканските грамофончета и псилоцибният комплекс, се оказват всъщност халюциногенни индоли. Изключение прави мескалинът, който е вид амфетамин.

Не бива обаче да се пропускат и някои други индоли, кратко действащите триптамини и бетакарболините. Триптамините могат да се употребяват поотделно или в комбинация с бета-карболини. Последните, макар и сами по себе си халюциногени, са най-ефикасни, когато се използват като МАО-инхибитори, за да подсилят ефекта на триптамините, а също и да ги активират при орален прием.

Не споменавам никакви синтетици, тъй като не бих искал визионерските растения да бъдат смесвани с онова, което в популярните представи се нарича „дрога“. Глобалният проблем с наркотиците е съвсем различна тема и е свързан със съдбата на цели нации и свръхбогатите престъпни синдикати. Аз лично избягвам синтетичните дроги и предпочитам органичните халюциногени, защото съм убеден, че хилядолетната им шаманистична употреба е възможно най-добрият сертификат за качество, който би могъл да иска някой, когато си избира субстанция съобразно евентуалния й ефект върху личностното му развитие. А щом едно растение се употребява от хилядолетия, човек може да бъде абсолютно сигурен, че то не е свързано с тумори, помятания и всякакви други нежелателни физиологични рискове. С течение на времето изпитанията и грешките са довели до селекцията на най-ефективните и най-малко токсични растения за шаманистична употреба.

От значение, разбира се, са и други критерии, когато става дума за оценката на дадена субстанция. Изключително важно е да се използват само съставки, които не увреждат мозъка — независимо че физическият мозък няма или по-скоро не е нужно да има нещо общо с „душата“, той със сигурност играе ключова роля в метаболизма на халюциногените. Затова съставките, които са противопоказни за него и по тази причина му е трудно да ги метаболизира, определено трябва да се избягват.

Един от начините да се прецени откога датира връзката между хората и дадено растение е да се отбележи доколко благотворно се отразява то на човешкия метаболизъм. Ако сте приели някаква растителна съставка и погледът ви все още не може да се фокусира след 48 часа или пък чувствате коленете си омекнали и след три денонощия, значи тази субстанция просто не си пасва с човешкия организъм и не става за това, за което говорим.

Случаят с халюциногенните триптамини

Тези критерии обясняват защо, поне за мене, са толкова интересни триптамините и защо смятам, че псилоцибната гъба е халюциногенът, изиграл най-съществена роля в Архаичното раждане на съзнанието. Триптамините, включително псилоцибинът, демонстрират смайваща прилика с човешката неврохимия. Човешкият мозък, както впрочем и цялата нервна система, функционират с помощта на един 5-хидротриптамин, известен и като серотонин. ДМТ, който е тясно свързан със серотонина, е халюциногенната съставка, играеща централна роля в амазонийския шаманизъм, чието въздействие върху хората е много по-силно в сравнение с всички останали халюциногени и въпреки това, дори когато се пуши, отшумява за по-малко от петнадесет минути. Структурното сходство между тези две съставки очевидно подсказва, че еволюционната връзка между метаболизма на човешкия мозък и тях датира от най-дълбока древност.

И така, обсъдихме наличните възможности, сега ни остава само да се спрем и на техниките. Олдъс Хъксли нарича психеделичния опит „безвъзмезден дар“. С това е имал предвид, че сам по себе си психеделичният опит не е нито необходим, нито достатъчен за личностното спасение. Той може и да ви се изплъзне. Примерно налице са всички предпоставки за успех и човек пак не успява да осъществи връзка. Само че няма как да не успее, ако предпоставките се налице и той отново и отново опитва — вероятно в случая става дума за променлива величина от темпорален характер.

Добрата техника е ясна от само себе си: сядаш, млъкваш и внимаваш. Това е същността й. Тези пътешествия трябва да се предприемат на празен стомах, в безмълвен мрак и в удобна, позната и сигурна обстановка. „Сет“ и „сетинг“, термините, наложени от Лиъри и Мецнър през 60-те, си остават две чудесни кратки и съдържателни указания.^[2] Сетът („нагласата“) се отнася за вътрешните чувства, надежди, страхове и очаквания на бъдещия психонавт. Сетингът („нагласеното“) обхваща външната ситуация, в която ще бъде проведено вътрешното пътешествие — нивото на шума и светлината, доколко обстановката е позната на пътешественика и т.н. И сетът, и сетингът трябва да оптимизират усещането за сигурност и интимност. Външните дразнители трябва да бъдат сведени до минимум — изключвате телефоните и всякакви други механични източници на шум. Затваряте очи и проучвате възцарилия се мрак с очакването да видите нещо. Преживяването не е просто ейдетична халюцинация (която ще получим, ако притиснем затворените си клепачи), независимо че започва като такава. Уютният тих мрак е предпочитаната среда за шамана, когато предприема онова, което неоплатоникът и мистик Плотин нарича „полет на самотния към Самотното“.

Всъщност основните концептуални и езикови проблеми възникват, когато се опитваш да обясниш на други какво представлява това преживяване. Много от читателите на тази книга ще трябва да са имали в някакъв момент от живота си нещо, което биха определили като „наркотично преживяване“. Знаехте ли обаче, че вашето преживяване е било орисано да бъде уникално и различно от това на всеки друг? Тези преживявания варират от лекото изтръпване на петите до озоваването в титанични, неземни селения, пред които разумът се стъписва, а езикът отказва да ти служи. И усещаш присъствието на абсолютно неизречимото, изцяло Другото. Споменът се разпада и от него не остава следа, както от ланшния сняг. Сумракът предхожда блясъка и езикът ражда сам себе си. Хиперболата става невъзможна. И тук се крие смисълът да се обсъждат такива теми…

Какво пък ще рече това?

Каква е била атмосферата в изгубения райски свят? Кое е било онова чувство, чиято липса ни е оставила да затънем в блатото на историята? Действието на един индолов халюциноген се характеризира първо със соматична активация, усещане на цялото тяло. Индолите не са приспивателни, а стимулатори на централната нервна система. Познатото чувство „сражавай се или бягай“ често присъства в първата вълна от соматични усещания, свързани с халюциногена. Човек трябва да дисциплинира дърпащия се назад мозък и просто да изчака да отмине това безпокойство в животинското тяло.

Орално активните съставки от типа на псилоцибина оказват въздействието си след около час и половина, а тези, които се пушат, например ДМТ, се активират след по-малко от минута. Но какъвто и да е начинът, по който са задействани индоловите халюциногени, пълният им ефект е наистина впечатляващ. Причудливи идеи, често изумително забавни, куриозни озарения, някои от които изглеждащи едва ли не божествени със своята дълбина, рояци спомени и волни халюцинации — всичко това настоява за вниманието ти. В състоянието на халюциногенна интоксикация креативността е нещо, което не изразяваш, а наблюдаваш.

Съществуването на това измерение на познаваемия смисъл, което сякаш няма никаква връзка с миналото на индивида или аспирациите му, явно подсказва, че ние се изправяме или пред някакво мислещо Друго, или пред най-дълбинните структури на психиката си, станали изведнъж видими. Дълбината на това състояние и неговият потенциал за позитивен „фийдбек“ в процеса на реорганизацията на личността би трябвало отдавна да е превърнало психеделиците в незаменимо средство за психотерапия. В крайна сметка сънищата успяха да привлекат вниманието на теоретиците на психичния процес, както го сториха свободните асоциации и хипнотичната регресия, а това са съвсем тесни пролуки, през които можем само да надзърнем в скрития свят на психичната динамика, в сравнение с онази широка панорама, която психеделиците ни предлагат.

Да срещнеш отговора

Ситуацията, с която сега трябва да се занимаем, не е от типа „открий отговора“, а по-скоро „посрещни отговора“. Отговорът е налице — просто се оказва, че лежи от другата страна на оградата на социалната толерантност и легитимност. Ето че сме принудени да заиграем някакъв странен малък танц. Тези, които имат професионално отношение към проблема, знаят, че психеделиците са най-могъщите средства за изследване на съзнанието, които човек може да си представи. Но пък същите хора често работят в разни академични институции и са принудени всячески да игнорират факта, че отговорът просто сам ни се тика в ръцете. Ситуацията, в която се намираме, доста напомня тази през XVI в., когато току-що изобретеният телескоп разтърсва из основи утвърдената парадигма на небесните селения. 60-те години показаха, че още не сме достатъчно помъдрели, за да поемем в свои ръце психеделичните инструменти без съответната социална и интелектуална трансформация.

Природата с нейното еволюционно и морфогенетично богатство предлага един убедителен модел, който да следваме в шаманистичното начинание на ресакрализацията и собственото ни преображение, което ни очаква. Тотемичното изображение, което ще трябва да си извае бъдещият човек, е октоподът. Така е, защото главоногите, или сепиите и октоподите, колкото и низши твари да ни изглеждат, са едновременно психеделични и телепатични — един вдъхновяващ модел за човешките комуникации в бъдещето.

Да разгледаме октопода

Октоподът не комуникира с онези забавни звуци, които ние издаваме през устите си, независимо че водата е добър проводник на акустични сигнали. Той по-скоро се превръща в собственото си лингвистично намерение. Октоподът има внушителен репертоар от цветови промени, петна, изчервявания и подвижни ивици, които шават нашир и надлъж по повърхността на тялото му. Въпросният репертоар, в съчетание с безкостната, мекотела структура на това създание, му позволява да спотайва или разкрива своите лингвистични намерения просто като сгъва и разгъва изменящите се части на тялото си. Умът и тялото му са едно и също нещо и следователно еднакво добре видими; октоподът носи своя език като втора кожа. Той много рядко не комуникира. Всъщност „мастилените“ облаци, в които понякога се крие, са май единственият начин да си има нещо като интимна мисъл. Тези облаци са нещо като коректори за по-бъбривите октоподи, които неправилно са се изразили. Ето как Мартин Мойнихем описва тънкостите на общуването при главоногите:

Комуникацията и свързаните с нея системи (…) при главоногите са най-вече визуални. Това включва подреждането на пигментните клетки, позите и движенията. Позите и движенията могат да бъдат ритуализирани, както и неритуализирани. Промените в цвета явно винаги носят ритуален характер. Различните „шарки“ могат да бъдат съчетавани по много и често доста сложни начини. Освен това могат да се променят доста бързо. Тъй като са визуални, тези сигнали би трябвало да са относително лесни за описание и дешифриране от наблюдаващите ги хора. Има обаче и някои усложнения (…).

Четливи или не, разбираеми или не, шарките по главоногите, както при всички останали животни, съдържат закодирана информация. Когато и доколкото се явяват послания, независимо дали преднамерени или не, те очевидно имат не само синтаксис, но и съвсем проста граматика.^[3]

Подобно на октоподите, нашата орис е да станем това, което мислим, мислите да станат наши тела и нашите тела да станат наши мисли. Това е същността на онзи по-съвършен Логос, който си е представял елинистичният енциклопедист Филон Александрийски — Логосът, обител на Богинята, който не се чува, а вижда. Ханс Йонас обяснява тази концепция на Филон по следния начин:

По-съвършеният архетипен Логос, освободен от човешкия дуализъм между знак и означаемо, и затова необвързан с формите на речта, не изисква посредничеството на слуха, а се съзерцава непосредствено от съзнанието като истината за нещата. С други думи, антитезата между зрение и слух, изтъквана от Филон, се оказва едно цяло в сферата на „зримото“ — тоест това вече не е истинска антитеза, а просто различни степени, имащи отношение към идеала за непосредственото интуитивно присъствие на обекта. Достатъчен е един поглед върху този идеал, за да се възприеме „чуваното“, тук противопоставящо се на „вижданото“, като негов алтернативен, условен модус, а не като нещо автентично, базисно различно от видяното. Съответно въпросният преход от слух към зрение е чисто и просто прогрес от ограничено към адекватно знание за същия обект и в рамките на същия обхват на познанието.^[4]

Изкуството и революцията

Архаичното възраждане е призив да преоткрием своите законни права, падащи ни се по рождение, каквито и неудобства да ни създава това. Това е призив да прозрем истината, че животът, изживян при липсата на онзи психеделичен опит, въз основа на който е бил изграден най-древният шаманизъм, е живот тривиализиран, отречен и заробен от егото и неговия страх от разтварянето в онази мистериозна матрица на чувството, която е навсякъде около нас. Именно в Архаичното възраждане се състои нашето преодоляване на историческата дилема.

Има и още нещо. Сега е ясно, че новите открития в много области — включително контактите на ниво съзнание-машина, синтетичната фармакология, съхраняването и многократното ползване на информация — демонстрират заедно потенциал за изграждането на една наистина демонична или пък ангелска самоидентичност на нашата култура. Тези, които са от демоничната страна на този процес, напълно осъзнават въпросния потенциал и гледат колкото се може по-бързо да осъществят своя план да наложат контрол върху висшите технологии. По този начин се надяват да превърнат почти всички нас в някаква сива фашизирана и послушна маса от консуматори, от чиято фабрика за пропагандни клишета никой не би могъл да се отърве.

Шаманистичната реакция, Архаичният отклик, човешкият отклик на тази ситуация трябва да бъде следният — да открием педала на изкуството и да го натиснем до дупка. Това е една от основните функции на шаманизма, върху която изключително силен синергичен ефект оказват психеделиците. Ако последните са екзоферомоните^[5], разсейващи властническото его, те са също така и ензимите, които синергизират човешкото въображение и изпълват с мощ езика. Те ни позволяват да свързваме или комбинираме отделните части от съдържанието на колективното съзнание по още по-невероятни, прекрасни и реализиращи ни напълно начини.

Ако имаме сериозно отношение към Архаичното възраждане, значи се нуждаем от една нова парадигма, която може да ускори нашия прогрес, за да преодолеем историческата стагнация, пречеща ни да достигнем онова много по-обхватно, по-човечно и по-добро измерение, вече възвестяващо за своето раждане. Нашето чувство за политически дълг, за потребността да преобразим или спасим колективната душа на човечеството, желанието ни да свържем края на историята с нейното ново начало — всичко това би трябвало да ни убеди да приемем шаманизма като образцов модел. В днешната глобална криза ние не можем да постъпим по друг начин, освен да приемем на сериозно неговите техники, дори и тези, които се явяват истинско предизвикателство към ратифицираните едва ли не свише клаузи на полицейските устави.

Разширяване на съзнанието

Преди години, още преди Хъмфри Озмънд да изкове термина „психеделик“, бе пуснато в обращение едно феноменологично описание на психеделиците — те бяха наречени „дроги, разширяващи съзнанието“. Убеден съм, че е много добро описание. Да разгледаме нашата дилема на тази планета. Ако разширяването на съзнанието не се реализира в човешкото бъдеще, що за бъдеще ще бъде то? По моему пропсихеделичната позиция е най-сериозната заплаха за Истаблишмънта, защото, когато е цялостно и логически обмислена, това по същество е една антинаркотична, антиадиктивна позиция. Нека бъдем наясно — става дума именно за дроги. Колко дрогирани трябва да бъдете? Или, да го кажем по друг начин, колко съзнателни трябва да бъдете? Кой ще е съзнателният? И кой — несъзнателен?

Ние се нуждаем от една функционална дефиниция на онова, което разбираме под „дроги“. Дрогата е нещо, което предизвиква непредвидимо, неподлежащо на изследване, обсесивно и характерно поведение. Вие не изследвате обсесивното си поведение; вие просто се държите така. Не пропускате нищо по пътя към собственото си облагодетелстване. Това е начинът ни на живот, благодарение на който ни прецакват във всяко отношение. Да разглеждаме витрините и да консумираме, после пак да разглеждаме и пак да консумираме. Психеделичната опция е натикана в миша дупка, никой не я споменава и въпреки това тя се явява единствената реакция срещу онази тенденция да бъдат оставяни хората в запланувани и предвидими състояния на съзнанието. Запланувани не от самите тях, а от онези от Уол Стрийт, Медисън Авеню, Пентагона и компаниите от класацията на Форчън. Това не е метафора, а самата реалност.

Когато наблюдавам Лос Анджелис през илюминатора на самолета, никога не мога да се отърся от впечатлението, че виждам нещо като схема на електрическа верига: всички тези лъкатушещи магистрали с глухи разклонения, в които са инсталирани едни и същи мънички модули. Докато Рийдърс Дайджест пристига в пощенската ти кутия, а телевизорът работи, тези модули представляват взаимозаменимите части на една огромна машина. Това е кошмарната реалност, предвидена навремето от Маршал Маклуън, Уиндам Луис и някои други: изграждането на стадното общество. Общество без история и без бъдеще, живеещо в един-единствен злачен миг, сътворен от кредитната система, оплела го в мрежата си от илюзии, срещу която никой не роптае. Това е окончателният резултат от прекъсването на симбиотичната връзка с Геянската матрица на планетата. Това е резултатът от липсата на партньорство; това е наследството на нарушеното равновесие между половете; това е последната фаза на едно дълго пропадане в безсмислието и пагубния екзистенциален смут.

Честта за откриването на средствата, с които можем да се противопоставим на този ужас, се пада на онези невъзпети герои, ботаници и химици, хора като Ричард Шултс, Уосънови и Алберт Хофман. Благодарение на тях, в това най-хаотично от всички столетия, държим в своите крехки ръце средствата, с които можем да направим нещо по въпроса за нашето предназначение. Психологията, напротив, тъне в самодоволство и си кротува. От петдесетина години насам психолозите са напълно доволни от разните бихейвиористки теории, макар и дълбоко в сърцата си да знаят, че вършат една фатална „услуга“ на човечеството, като пренебрегват потенциала на психеделиците.

Войната срещу дрогата

Но ако изобщо има някакъв момент, в който да бъдат изслушани, сравнени и изяснени схващанията ни за дрогите, то този момент е сега. От известно време насам се провежда масирана атака срещу гражданските ни права под претекста на т.нар. война срещу наркотиците. Стана така, че дрогите днес представляват като че ли по-голяма заплаха за обществото, отколкото навремето комунизмът, дори още по-коварна.

Качеството на реториката, лееща се от психеделичната общност, трябва радикално да се подобри. Ако това не стане, значи няма да встъпим в своето естествено право и няма да се възползваме от всички онези възможности за изследване на психеделичното измерение. По ирония на съдбата тази трагедия би могла да се случи като един незначителен епизод на общия фон на гоненията срещу синтетичните и адиктивните наркотици. Никога няма да се уморя да го повтарям: въпросът за психеделиците е въпрос за гражданските права и свободи. Това е въпрос, свързан с най-основната от всички човешки свободи: религиозната практика и неприкосновеността на индивидуалното съзнание.

Навремето са твърдели, че жените не бива да получават право на глас, защото обществото щяло да рухне. Преди това кралете заявявали, че не можели да се откажат от абсолютната си власт, защото щял да настъпи всеобщ хаос. А днес ни разправят, че дрогите не могат да бъдат легализирани, защото обществото щяло да се разпадне. Та това е пълна безсмислица! Както видяхме, човешката история би могла да се опише като серия от връзки с растения, връзки, които са били създавани и след това прекъсвани. Проследихме някои от начините, по които растенията, дрогите и политиката са се вплитали в жестока схватка — от влиянието на захарта върху меркантилизма до влиянието на кафето в съвременния офис, от принудително наложения от британците опиум на китайския народ до ЦРУ, използващо хероин в черните гета като средство срещу политическото недоволство и неудовлетворението.

Историята разказва именно за тези взаимоотношения с растенията. Уроците, които трябва да научим, могат да възникнат в съзнанието, за да бъдат след това интегрирани в социалната политика и използвани при създаването на един по-добър и смислен свят или просто да бъдат отречени, по същия начин, както дискусията за сексуалността бе всячески осуетявана, докато накрая Фройд и другите не я извадиха на бял свят. Аналогията е подходяща, защото необятните възможности за познавателни експерименти с помощта на растителни халюциногени се явяват също толкова основна част на човешкото ни естество, както и нашата сексуалност. А това колко бързо можем да се превърнем в едно зряло общество, което е в състояние да пристъпи към тези въпроси, зависи изцяло от нас.

Хиперпространството и човешката свобода

Най-страшното за онези, които пледират за неефикасните лудистки разрешения от типа „Не на дрогата“, е един свят, в който всички традиционни обществени ценности са рухнали, за да бъдат заменени от безкрайното търсене на удоволствия от страна на обсебените от дрогите индивиди и дори цели нации. Не бива да подценяваме тази, бих казал, твърде реална възможност. Но онова, което трябва категорично да се отхвърли, е идеята, че едно такова несъмнено смущаващо бъдеще може да бъде избегнато чрез лова на вещици, забраната на научните изследвания и истеричното фабрикуване на дезинформация и лъжи.

Дрогите са били част от галактиката на културните потребности още от зората на времето. Едва с появата на новите технологии, можещи да рафинират и концентрират активните съставки на растенията, дрогите се отделят от общия културен фон и се превръщат в бич за обществото.

В известен смисъл проблемът ни е свързан не толкова с дрогите, колкото с използването на нашите технологии. Ще включва ли бъдещето ни и появата на нови синтетични дроги, стотици и хиляди пъти по-адиктивни от хероина или крека? Отговорът е безусловно „да“ — докато не осъзнаем, както следва, тази основна човешка потребност от химическа зависимост и след това не открием адекватни начини за изразяването й. Откриваме, че хората са създания на навика (в случая — химически), със същия ужас и недоверие, с който през викторианската епоха са открили, че човек е създание на собствените си сексуални фантазии и обсесии. Този процес — да се изправим пред самите себе си като биологичен вид — е необходимото предварително условие за изграждането на един по-хуманен обществен и естествен ред. Не бива да забравяме, че приключението, наречено „да се изправим пред самите себе си“, не е започнало, нито пък завършило с Фройд и Юнг. Аргументацията, която тази книга се опитва да изгради, се състои в това: следващата стъпка в процеса на нашето самопознание може да бъде предприета само когато осъзнаем тази своя вродена и напълно легитимна потребност от околна среда, благоприятстваща психичните състояния, предизвикани по собствено усмотрение. Аз съм убеден, че можем да започнем този процес с едно преразглеждане на своите корени. Вярно е, доста усилия ми е коствало да убеждавам, че именно в онази Архаична среда, в която за първи път се е появило чувството за аз и идентичност, ние откриваме нишките, отвеждащи ни към зората на собствената ни бурна история.

Кое е новото тук

Халюциногенните индоли, неизследвани от науката и официално забранени, тук са представени като катализатори на еволюционни промени. Те са биохимични агенти, чийто ефект в крайна сметка се свежда до прякото преживяване не на индивидуалния, а на генетичния състав на видовете. В началните глави бе обърнато внимание на факта, че изострящото се зрение, нарастващата способност за възпроизвеждане и развиващите се протолингвистични функции на мозъка се явяват логично следствие от включването на псилоцибина в храната на първите хора. Ако тезата, че човешкото съзнание се я появило вследствие на индоловата синергия на развиващата се нервна система, може да бъде доказана, то тогава нашата представа за самите себе си, взаимоотношенията ни с природата и днешната обществена дилема за дрогите радикално ще се променят.

Няма да има разрешение за „проблема с дрогите“, както и за тези, свързани с разрушаването на околната среда и ядрените оръжия, докато не свържем отново собствената си идентичност като биологичен вид със Земята. Това трябва да започне с анализа на онова уникално стечение на обстоятелствата, което е било необходимо на животното, за да осъществи своя скок към съзнателната саморефлексия. Щом веднъж се разбере централната роля на осъществената посредством халюциногените симбиоза между хора и растения, вече ще можем да определим и естеството на това невротично състояние, в което сега се намираме. Усвояването на уроците, съдържащи се в тези древни и формативни събития, може да положи основата за онези решения, нужни на обществото не само за да се справи с проблема за употребата и злоупотребата с химични субстанции, но и да бъде утолена дълбоката ни и все по-нарастваща потребност от едно духовно измерение в нашия живот.

Опитът с ДМТ

По-рано в тази глава бе посочено, че ДМТ представлява специален интерес. Какво може да се каже за ДМТ и като преживяване, и във връзка със собствената ни духовна нищета? Дава ли ни той някакви отговори? Явяват ли се кратко действащите триптамини аналогия на екстаза в партньорското общество преди превръщането на Рая в смътен спомен? И ако е така, какво можем да кажем по този въпрос?

Онова, което непрестанно ме е впечатлявало по време на многобройните ми озарения в света на халюциногенните индоли, е преобразяването на сказа и езика. Преживяването, поглъщащо цялото ти същество, когато се гмурваш в екстаза на ДМТ, е равнозначно на разкъсването на обвивна ципа. През очите ти буквално се разкриват съзнанието ти и собственият ти аз. Имаш чувството, че се обновяваш, макар и да си оставаш пак ти, все едно, че си направен от слитък злато и току-що си бил поставен в алхимичната пещ на собственото си раждане. Дишането е нормално, пулсът равномерен, съзнанието ясно и съзерцаващо. Но какво да кажем за света? За постъпващата чрез сетивата информация?

Под влиянието на ДМТ светът се превръща в мавритански лабиринт, палат, непомерно красива скъпоценност от Марс, чиито мотиви обливат зиналия от безмълвно благоговение разум. Преживяването е изпълнено с цвят и чувството, че се разкриват дверите към някаква паралелна реалност. Имаш чувството, че се озоваваш в друго време, в собственото си детство, а чудесата, о, чудесата тепърва започват… Може да е аудиенция на някой извънземен нунций. И току изведнъж, очевидно в края на историята, ето там, пред залостените двери, които сякаш всеки миг ще рухнат под напора на разбушувалия се въртоп на пустотата, на стража застава не друг, а самият Еон.

Еонът, както Хераклит находчиво се е изразил, е дете, играещо си с шарени топки. Там са и безброй миниатюрни създания — онези паленца, преобразяващите своя облик механични елфи от хиперпространството. Те ли са децата, орисани да станат бащи на човечеството? Оставаш с впечатлението, че си проникнал в някаква екология на душите, намираща се зад онези двери, които простодушно наричаме „смърт“… Наистина не знам какво са те. Синестетичното въплъщение на самите нас като Другото или на същото това Друго като самите нас? Или са елфите, които сме изгубили с избледняването на вълшебната светлина на детството? Случва се нещо огромно и почти неизразимо, истинска епифания, надвишаваща и най-дръзновените ни блянове. Ние сме в селенията на онова, що е по-странно от всичко, което можем да си представим. Ето я Тайната — жива и невредима, и все така нова, каквато е била за нашите прадеди преди петнадесет хилядолетия. Триптаминовите същества ни даряват с нов език, пеят с кристални гласове, сипещи се като цветчета и реещи се във въздуха като нажежен метал, който ще се превърне в играчките и подаръците, които боговете биха дали на своите деца. Усещането за емоционална обвързаност е ужасяващо и завладяващо. Разкрилите се Мистерии са абсолютно реални и ако някога бъдат разказани докрай, няма да остане камък необърнат в малкия свят, в който така сме се поболели…

Това не е шеметният свят на НЛО, призован от хребета на самотен хълм; не е и песента на сирените от изгубената Атлантида, ридаещи в най-потайните кътчета на полудялата по крека Америка. ДМТ не е някоя от нашите ирационални илюзии. Убеден съм, че онова, което преживяваме в неговото присъствие, е нещо наистина ново. Това е едно паралелно измерение, намиращо се до нас — страховито, преобразяващо и надвишаващо нашето въображение, но можещо да бъде изследвано по обичайния начин. Трябва да изпратим там дръзновени, безстрашни експерти (каквото и да означава това), за да ги изследват и докладват за онова, което са открили.

Както вече стана дума, ДМТ функционира като част от стандартния човешки неврометаболизъм и е най-мощният от естествените индолови халюциногени. Необичайната лекота, с която той заличава всички граници и ни отпраща в онова невъобразимо и изцяло Друго измерение, е едно от чудесата на самия живот. И след това първо чудо идва друго: непомерната лекота и простота, с която ензимните системи в мозъка разпознават молекулите на ДМТ в синаптичните възли. Само за неколкостотин секунди тези ензими напълно и безболезнено деактивират ДМТ и го свеждат до страничен продукт на нормалния метаболизъм. Това, че и при най-мощния халюциногенен индол нормалните аминови нива в мозъка се възстановяват толкова бързо, подсказва, че още в дълбока древност е била установена някаква коеволюционна връзка между човешките същества и халюциногенните триптамини.

Въпреки че днешната наука не смята, че псилоцибинът и псилоцинът, т.е. халюциногенните индоли, съдържащи се в гъбата Stropharia cubensis, могат директно да се метаболизират в ДМТ, преди да се активират в мозъка, техният път на разпространение в нервната система е най-краткият от този на всички останали представители на това семейство. Те могат да се активират в същите синаптични възли, но тогава ДМТ е по-реактивен. Причината за тази разлика вероятно е от фармакокинетично естество — с други думи, ДМТ може да прекоси много по-лесно бариерата между мозъка и кръвоносната система, за да се активира за много по-кратко време. Способността на двете съставки за свързване е приблизително еднаква.

Както вече стана дума, проведените изследвания на ДМТ и по-специално на ефекта му върху човешките същества, са, най-общо казано, неадекватни. По време на експериментите са го инжектирали. Това е предпочитаната процедура с експерименталните дроги, защото така дозировката се знае с абсолютна точност. Затова пък в случая с ДМТ този подход завоалира наличието на онзи „повратен момент“, настъпващ при пушенето му. Ефектът на ДМТ при мускулна инжекция трае близо час; апогеят на същото преживяване при пушене не надвишава рамките на една минута. Някои племенни общности в Амазония имат отколешни традиции в употребата на растения, съдържащи ДМТ. Те използват мъзгата на дървото Virola, родственик на индийското орехче, или пък утайката от отварата и изпечените семена на Anadenanthera peregrina, един огромен храст от семейството на бобовите растения. Най-популярният метод за активиране на този индол е да се смърка счуканият на прах растителен материал. Потребителят не го прави сам — някой негов приятел издухва финия прашец през куха сламка първо в едната, а след това и в другата му ноздра. Колкото и мъчителен да е този процес, той не остава съмнение, че амазонийските шамани са научили онова, което съвременните изследователи на ДМТ не са, а именно че най-ефикасният начин да се приема ДМТ е, когато се абсорбира чрез лигавицата на носа.

Хиперпространството и законът

Вероятно тук ще възразите: „Но нали ДМТ е забранен?“

Да, ДМТ днес фигурира на челно място в Списъка на забранените вещества в Съединените щати. Така нареченият Списък №1 съдържа дрогите, за които не е доказано, че могат да имат някакво медицинско приложение. Дори кокаинът не е включен в него. Само че псилоцибинът и ДМТ са попаднали там, без да са били представени каквито и да било научни доказателства „за“ и „против“ тяхната употреба. В параноичната атмосфера от края на 60-те години самият факт, че тези съставки предизвикват халюцинации, е бил достатъчно основание да бъдат в една толкова рестриктивна категория, че не може да става и дума дори за научни изследвания.

Изправени пред подобно истерично невежество, ще направим най-добре, ако си припомним, че едно време Църквата е забранявала дисекцията на трупове и я е заклеймявала като магьосничество. Съвременната анатомия е създадена от медици, които са се подвизавали на бойното поле или са крадели трупове от бесилките. За да разширят своите познания за човешкото тяло, те са рискували да бъдат хвърлени в затвора. Трябва ли да бъдем по-малодушни в нашия опит да разширим границите на познатото и възможното?

Властническият манталитет винаги се е противопоставял на промяната, сякаш предчувствайки опасността, че тя би могла да го лиши веднъж завинаги от неговото могъщество. А тези индолови халюциногени, вдъхващи толкова страх, са родили обилен плод — не друг, а плода на Дървото на познанието. Да го изядем ще рече да станем като богове, а това със сигурност ще е залезът на властническата култура. А в това се изразява и надеждата за Архаичното възраждане.

Срещи с един забележителен свръхразум

Западният рационализъм се стопява с потресаващо темпо, нещо, в което би се уверил всеки, дал си труда да прочете някоя популярна книжка, посветена на космологията или квантовата физика. Ще си позволя да налея още мъничко масло в огъня, като прибавя и тезата за онази своеобразна връзка между измеренията, постигана с помощта на индоловите халюциногени, чиято употреба фигурира от незапомнени времена в историята на човешката коеволюция. Тези съставки явно функционират като регулатори на културалните промени и могат да се окажат средства за получаването на достъп до една огромна саморегулираща се система. Може би това е Свръхразумът на видовете или, да кажем, „разумът на планетата“, или пък просто сме били тесногръди в търсенето си на друг разум — на други също така мислещи, но радикално различни видове, споделящи планетата с нас.

Предлагам тези идеи в чисто умозрителен план. Не бих казал, че разполагам с някакъв особено изострен вътрешен усет, който ми подсказва какво става. Просто съм убеден, че познавам достатъчно добре навиците, очакванията, стандартните аргументи и „популярните представи“ на хората, за да твърдя, че случващото се по време на интоксикация с ДМТ е нещо много по-специфично от всичко онова, което някой би свързал с термина „интоксикация“. В този случай разумът се озовава в един убедително реален и явно паралелно съществуващ непознат свят. Не е свързан с нашите мисли, въжделения и страхове, а по-скоро е светът на онези готини паленца от отвъдното — техните радости и мечти, тяхната поезия. Защо? Нямам ни най-малка представа. Това са само факти, просто така се получава при нас.

Единствена от по-влиятелните школи на мисълта през XX в., юнгианската психология се е осмелила да се изправи пред някои от феномените, играещи централна роля в шаманизма. Алхимията, която Юнг е изучавал много внимателно, е наследница на една дълга традиция на шаманистични и магически техники, както и на чисто практически химични процедури от рода на металообработването и балсамирането. Книжнината й показва, че кипящото съдържание на алхимичния съсъд се е оказало благодатна почва за проецирането на онези идеи, витаещи в наивното преднаучно съзнание. Юнг е настоявал, че алхимичните алегории и емблеми са продукти на несъзнаваното и могат да бъдат анализирани по същия начин, както и сънищата. Според него наличието на едни и същи мотиви във фантастичните умопостроения на алхимиците и в сънищата на неговите пациенти е убедително доказателство в подкрепа на теорията му за колективно несъзнаваното и неговите универсални архетипи.

В хода на своите изследвания Юнг попада на описанията на т.нар. кабири, онези приказни дечица, чиято поява, или просто доловено присъствие, е характерна за последните стадии на алхимичното деяние.^[6] Тези алхимични деца са подобни на малките духове, към които се обръща за помощ шаманът. Юнг ги разглежда като автономни дялове на психиката, временно изплъзнали се от контрола на егото. За съжаление тази формулировка не обяснява абсолютно нищо. Все едно да опишеш някой елф като малко нематериално същество с неустановен произход. С подобни обяснения просто се избягва необходимостта да се изправиш пред по-дълбоката същност на самото преживяване.

Науката не е пожънала особени успехи по темата за тези дискретни контакти с друг разум. Тя предпочита да насочва вниманието си навсякъде другаде, с коментара, че субективните преживявания, колкото и специфични да са те, не са от нейната компетентност. А това е просто срамно, тъй като тези преживявания са единственото, което всички ние притежаваме. Както и да е, предимно субективното естество на т.нар. обективна вселена днес е поверено в сигурните ръце на най-обективната от всички науки, физиката. В новата физика субективният наблюдател е неразривно свързан с наблюдаваните явления. По една ирония на съдбата това всъщност е завръщане към шаманистичния подход. Истинското интелектуално наследство на квантовата физика вероятно е именно почетното място, което се дава на субективното. Реорганизацията на нашата самоличност, поставяща в центъра субективността, придава изключителна мощ на езика, тъй като езикът е онази материя, от която е изтъкан субективният свят.

Чрез психеделиците ние научаваме, че Бог не е някаква идея, а изгубен континент в човешкото съзнание. Този континент е преоткрит във времена, когато над нас и нашия свят е надвиснала огромна заплаха. Е ли това съвпадение, синхроничност или жестока безсмислена съпоставка между надеждата и покрусата? Преди години приех като дело на живота си опознаването на една мистерия, заемаща централно място в преживяванията, предизвикани от триптаминови халюциногени. В крайна сметка не е мистерия, която науката би разгадала. Разбира се, аз си давам сметка, че човешката обсесия понякога изпълва цялата вселена. Но в кулминационни събития, съпътстващи появата на пасторализма^[7] и езика сред човешките същества, аз долавям далечното ехо на същите неща, които лично съм преживял и наблюдавал.

Сега трябва да се изправим пред отговора, който сме дирили. Пред нас проблясва едно измерение, толкова огромно, че очертанията му едва ли биха се побрали в човешките представи. Съществуването ни като биологичен вид, нашето планетарно съществувание клони към своя край. От геологична гледна точка от този край ни делят само някакви си мигове. Но измирането и масовото унищожаване на цели видове е започнало ако не по-рано, то поне със залеза на партньорското общество в праисторическа Африка. Нашето бъдеще е в съзнанието; единствената надежда за оцеляване на овехтялата ни планета е да открием самите себе си в това съзнание, защото така ще можем да възстановим връзката си със Земята, когато всички заедно се устремим към звездите. Една промяна, радикално по-мащабна от всичко, що е било досега, вече се очертава в непосредственото ни бъдеще.^[8] От хилядолетия шаманите са съхранявали съкровения гносис за достъпността на Другото; днес това познание е вече глобално. Последствията от тази ситуация тепърва започват да се разкриват.

Естествено, аз не очаквам, че думите ми ще бъдат приети за чиста монета. Но така или иначе, тези изводи се основават на опит, който би могъл да бъде споделен от всеки, отделил малко време за ДМТ. Самото преживяване трае по-малко от четвърт час. Не очаквам стойностна критика от хора, които не са си дали труда да проведат този прост и съвсем конкретен експеримент. В крайна сметка доколко сериозна може да бъде критиката от хора, които не желаят да отделят няколко минути от своето време, за да опознаят въпросното явление от първа ръка?

Дълбинното психеделично преживяване не просто разкрива възможността за един свят на трезви, здравомислещи хора, заживели в хармония със Земята и самите себе си. То предполага и вълнуващи приключения, срещата с нещо напълно неочаквано — една друга, паралелна вселена, изпълнена с живот и красота. Не питайте къде е; в настоящия миг можем да кажем само, че тя не е нито тук, нито там. Все още сме твърде невежи относно естеството на съзнанието, както и за това как този свят се е появил и какво точно представлява. От няколко хилядолетия бленуваме да открием отговорите на тези въпроси и все не успяваме. И така ще е, докато не си спомним, че има и друга възможност — възможността за изцяло Другото.

Някои заблудени души се взират в небесата с надеждата да съзрат летящите чинии на някакви приятелски настроени извънземни, които ще се намесят в хода на профанната история и ще ни отведат в рая; други ни препоръчват изкупление в нозете на поредния риши, роши, гейша или гуру. По-добрият съвет към търсачите е този: да се запознаят с работата на ботаниците, антрополозите и химиците, които са локализирали, идентифицирали и характеризирали шаманистичните халюциногени. В тяхно лице ще открием разковничето за човешкото изкупление. Великолепно средство са те, но средство, което трябва да се използва. Обектът на нашата зависимост се е редувал през вековете — от захарта до кокаина и телевизията — като израз на неуморното ни търсене на онова въжделено нещо, което нявга сме откъснали в рая. Отговорът е намерен. Повече няма защо да го търсим. Той е пред нас.

Преоткриването на нашите корени

Употребата на гореописаните субстанции ще ни помогне да разберем скъпоценния дар, наречен партньорство с растенията, изгубен в зората на времето. Мнозина са тези, които копнеят да опознаят фактите, свързани с тяхната истинска идентичност. Тази същностна идентичност се разкрива експлицитно с помощта на растителните халюциногени. Да не знаеш истинската си идентичност означава да бъдеш нещо безумно и бездуховно — голем. И наистина този образ, болезнено оруеловски, подхожда на основната маса човешки същества, живеещи във високо технологизираните индустриални демокрации. Тяхната автентичност се свежда до способността им да се подчиняват и следват масовите стилови промени, лансирани чрез медиите. Затънали до гуша в нездравословните храни, скапаните медии и фашизоидната политика, те са обречени на отровното съществувание на слабата информираност. Залъгвани с ежедневната доза телевизионни успокоителни, те са живи мъртъвци, отдадени единствено на консумирането.

Убеден съм, че неумението на нашата цивилизация да вникне в проблема за дрогите и деструктивното поведение е едно печално наследство, касаещо всички нас. Но ако възстановим истинската си идентичност и хармонията със света, ние ще можем да превърнем психофармакологията в средство, с което бихме осъществили своите най-величави мечти и блянове. Вместо това фармакологията се е превърнала в демоничната слугиня на онова главоломно пропадане в бездните на самоограниченията и ерозията на гражданските свободи.

Повечето хора са зависими от някоя субстанция, но, което е по-важното, всички те са зависими от поведенческите модели. Стремежът да се разграничава навик от зависимост се отразява пагубно на общия поток от психични и физически енергии, които формират поведението на всеки от нас. Рядкост са тези, които не са развили някакви взаимоотношения с даден хранителен или наркотичен стимулант и поради техните предпочитания към догмата и съзнателното ограничаване на собствените си хоризонти спокойно може да се каже, че те не са успели да създадат някаква валидна алтернатива на зависимостта.

Опитах се тук да направя преглед на нашата биологична и най-нова културна история, насочвайки погледа си към нещо, което досега май винаги е било пропускано. Моята тема бяха човешките взаимоотношения с растенията, създавани и прекъсвани през хилядолетията. Тези взаимоотношения са формирали всеки аспект на нашата идентичност като самосъзнаващи се същества — нашите езици, културни ценности, сексуалното ни поведение, онова, което помним и което сме забравили от собственото си минало. Растенията са липсващото звено, което досега не ни е позволявало да разберем човешкото съзнание и неговото място в природата.

Приносът на фундаментализма

В Съединените щати това усърдие, с което федералното правителство се стреми да ни убеди, че иска да изкорени веднъж завинаги дрогите, има пряко отношение към степента, до която самата власт е била повлияна от ценностите на християнския фундаментализъм. Ние сме жертва на илюзията, че по конституция Църквата в САЩ е отделена от държавата. Но в интерес на истината правителството, когато навремето забраняваше алкохола, а днес потъпква нашите сексуални права, преследва употребата на пейот в религиозните ритуали на коренните американци и най-самонадеяно се опитва да регулира храните и субстанциите, всъщност действа като инструмент в ръцете на десния фундаментализъм.

Ще дойде ден, когато на правото да определяме сами каква храна да ядем и какви дроги да взимаме ще се гледа като на неизменна част от човешкото ни достойнство, стига да го използваме по начин, който не ограничава правата на другите. Подписването на Магна Харта, отмяната на робството и даването на равни права на жените — всичко това са примери, в които разширената дефиниция на понятието справедливост е помитала онези закостенели обществени структури, разчитащи все повече на „фундаменталисткия“ прочит на собствените си основни принципи. Войната срещу дрогата се води с шизофреничен плам от правителствата, които заклеймяват търговията с наркотици и въпреки това се явяват гаранти и попечители на международните наркокартели. Такъв подход неминуемо е обречен на провал.

Войната срещу дрогата не е била замислена, за да бъде спечелена. Вместо това тя ще продължава колкото се може по-дълго, докато разните тайни служби не изстискат и последните неколкостотин милиона долара под формата на незаконни печалби от глобалния наркопазар; след това ще могат спокойно да признаят и поражението си. „Поражение“ ще рече, че медиите, както в случая с Виетнамската война, ще покажат най-сетне истинските измерения на ситуацията и истинските играчи, а общественото възмущение от продажността, глупостта и престъпността на Върхушката ще предизвика цялостно преразглеждане на политиката. Цинично манипулирайки цели нации и етноси с наркотици и стимуланти, днешните правителства дават своята лепта в нравствената поквара, сравнима с възобновяването на търговията с роби през XVIII в. или отскоро станалите всеобщо достояние ексцесии на марксизма-ленинизма.

Въпросът за легализацията

Заключението изглежда очевидно: единствено легализацията може да положи основите за една разумна политика спрямо дрогите. Истината е, че това мнение вече се споделя и от най-незаинтересуваните коментатори на проблема, независимо че притесненията за евентуалните последствия от легализацията възпрепятстват прокарването й в сената. Наскоро Арнолд Требах в своята умно написана книга, Великата война срещу дрогата, предложи убедителни доводи за осъществяването на истинска революция в политиката спрямо дрогите:

Един друг подход към проблема за злоупотребата с дроги може да се открие в начина, по който Америка се е справяла през своята история с конфликтите между отделните вероизповедания; на практика всички те са били приети като валидни възможности за нравствен избор, с които трябва да разполагат тези, които вярват в тях. В същия дух би трябвало да се подходи и към темата за дрогите — нещата попадат по-скоро в сферата на религията, отколкото на науката. Моето желание е законът и медицината да признаят строго индивидуалното естество на злоупотребата с дроги — имам предвид нещо като Първата поправка на конституцията, този път гарантираща свободата ни на избор на индивидуална наркодоктрина, но, разбира се, простираща се в известни рамки, определени от съвременната медицина.^[9]

Онова, което Требах не дискутира и, в интерес на истината, дори не споменава, е бъдещата роля на халюциногените след отмяната на забраната. Вярно е, че халюциногените изглеждат маловажни, когато единственият критерий за оценката на общественото влияние на дадена дрога си остават милионите, които биха могли да се извлекат от уличните продажби. От психеделиците само ЛСД продължава да се споменава от време на време като възможен сериозен проблем. За съжаление статистиката за количеството психеделици, произвеждани и консумирани в Съединените щати, е силно политизирана и поради това ненадеждна и безсмислена.

Но има още един критерий, по който да оценим социалното значение на дадена субстанция, и той ни убеждава, че си струва да започнем и дискусия за психеделиците, щом ще говорим за легализиране на дрогите. Какво точно представлява този критерий ни подсказва интересът, който ЦРУ и военното разузнаване проявяваха през 60-те години към онези проекти, свързани с психеделиците, от рода на МК (от mind control, „контролиране на съзнанието“) и МК-УЛТРА. Популярното убеждение, че изводите на учените са гласели, че телевизията е най-подходящото средство за масова хипноза, звучи разумно, но не бива да се приема за чиста монета. Аз лично съм убеден, че когато дрогите най-сетне бъдат легализирани, страхът от масова епидемия от кокаинова или хероинова зависимост ще се окаже напълно неоснователен. Убеден съм също, че ще нарасне интересът към психеделиците и тъкмо този вариант създава най-големи грижи на Върхушката. А ние трябва да бъдем подготвени за този интерес. Щом психеделиците ни помагат да възстановим социалните нагласи и основните принципи на древните партньорски култури, то в такъв случай просветните институции може би най-сетне ще благоволят да задоволят нуждата от информация по тези въпроси.

Очертава се нов, глобален консенсус. Онова, което доскоро бе само в зачатък и неосъзнато, днес като че ли започва да се осъзнава и структурира. Провалът на марксистката алтернатива и последвалият го преход към наситения с медии, високо технологизиран демократичен консумативизъм бе не само плавен, но и пълен. За първи път в историята на планетата се очертава някакъв консенсус, макар и смътно формулиран, за онова, което следва да разбираме под „демократични ценности“. През 90-те години тази тенденция явно ще среща яростна съпротива от страна на различните форми на монотеистичния религиозен фундаментализъм. Говоря за онова разширяване на съзнанието, дължащо се на информационния взрив. Демокрацията — това е артикулиране на Архаичната идея за равноправната номадска група. В своя най-чист вид тя е изцяло психеделична и нейното тържество най-сетне изглежда сигурно.

„Проблемът с наркотиците“ се противопоставя на тенденцията към глобално разширяване на съзнанието с разпространяването на демократичните ценности. Едно е безспорно — всяко общество, което се стреми да контролира употребата на дроги сред своите граждани, се плъзга по наклонената плоскост към тоталитаризма. Но не бива да очакваме, че този „проблем“ може да бъде решен с политически натиск, полицейски надзор и намеса в личния живот на хората. Затова нямат край и репресиите, за които призовават уплашените до смърт институции и техните овчедушни поданици с промити мозъци.

Едно разумно предложение

Ако говорим за нова политика спрямо дрогите, съобразена с демократичните ценности, то нейната цел би трябвало да е най-вече просвещаването на хората, за да могат да направят своя избор съобразно своите потребности и идеали. Един най-общ план за решаването на проблемите на Америка, свързани с дрогите, би изглеждал примерно така:

1. 200-процентно увеличение на федералните данъци върху тютюна и алкохола. Още по-категорични предупреждения за вредата от тях върху етикетите. 20-процентно увеличение на данъците върху печалбите от захарта и нейните заместители. Да се спрат всички субсидии за производството на захар. Върху опаковките й също да има предупредителни надписи, а захарта да стане задължителна тема в училищните програми, свързани със здравословното хранене.

2. Всички форми на канабиса трябва да бъдат легализирани и да им се наложи 200% данък печалба. На опаковките да има информация за съдържанието на ТНС в продукта, както и за евентуалната вреда за здравето на потребителите.

3. Международният валутен фонд и Световната банка да не отпускат заеми на страните производителки на твърди наркотици. Само международни комисии ще имат правото да възстановяват доверието в тях.

4. Да се наложи стриктен контрол върху производството и притежаването на оръжия. Именно достъпността на огнестрелните оръжия е превърнала тежките престъпления и злоупотребата с дроги в толкова наболяла тема.

5. Да се признае веднъж завинаги легитимността на природата, т.е. да бъде легално отглеждането и притежаването на всички растения.

6. Психеделичната терапия също трябва да бъде легализирана, което включва и съответните осигуровки.

7. Да се засили банковият надзор. Възцарилата се днес идилия между банки и наркокартели позволява изпирането на огромни капитали.

8. Назряла е необходимостта от масирана подкрепа за научните изследвания, свързани с всички аспекти на употребата и злоупотребата със субстанции. Същите усилия да се вложат и в обществената просвета по тези въпроси.

9. Една година след реализирането на горното всички дроги, които все още са забранени в Съединените щати, трябва да бъдат декриминализирани. Да бъдат елиминирани посредниците — държавата да продава дроги с 200-процентно увеличение на цената и тези приходи да бъдат влагани в специален фонд, който да покрива социалните, медицинските и просветните разходи по програмата за легализацията. Парите от данъците върху алкохола, тютюна, захарта и канабиса също могат да се влагат в този фонд.

10. След този едногодишен период да бъдат амнистирани всички осъдени за наркотици, които не са използвали огнестрелни оръжия и не са извършили углавни престъпления.

Ако тези предложения изглеждат радикални, то е само защото сме се отдалечили твърде много от идеалите на нашите предци. В основата на американската социална политика, поне на теория, е заложена идеята, че нашите неотменни права включват „живота, свободата и стремежа към щастие“. Да твърдиш, че въпросният стремеж не включва и правото да експериментираш с психоактивни растения означава да си служиш с аргументация, която в най-добрия случай е плоска, а в най-лошия — невежа и примитивна. Единствените религии, които са нещо повече от традиционно санкционираните нравствени кодекси, са религиите на транса, екстатичният танц и интоксикацията с халюциногени. Мистерията на битието е житейски факт, тя ни очаква ето там и наше неотменно религиозно право е да можем да отидем при нея, всеки по свой собствен път. А едно цивилизовано общество би трябвало да превърне този принцип в закон.