Карл Май
Дервишът (8)

Осма глава
Разочарования

С нетърпелив копнеж очакваше Паул Норман да наближи следобедният час, когато отново щеше да има щастието да работи по портрета на любимата. И докато си припомняше вчерашното блаженство го връхлетя и внезапен страх.

Дервишът не му се харесваше. Защо този човек бе поискал точно Чита да види, той, който бездруго не можеше да я купи? Единственият отговор на този въпрос бе, че действаше по заръка на някой друг. И при тази мисъл на Паул Норман му се сви сърцето. Вярно, тя беше определена за султана, но нали ако някой друг платеше добре, щеше също така лесно да я получи.

С тези мисли той се отправи още в предобеда — Херман беше отишъл при Линдсей — към търговеца на роби Бариша. До неговата къща спря нерешително за няколко минути. Да влезе ли? Сега, по това необичайно време? Няма ли да събуди подозрението на мнителния Бариша?

Но нещо не му даваше мира. Изостави всякакви колебания, закрачи по коридора и похлопа на вратата, през чието прозорче Бариша винаги се грижеше да завре дългия си нос. Той и сега се появи.

— Ти ли си? — учуди се старият. — Влизай!

После отвори и проучи младия мъж с озадачен поглед.

— Защо идеш заранта, след като времето ти за рисуване е следобед?

— Днес следобед няма да имам време, затова исках да те питам дали ще позволиш да си свърша сега работата.

— Аз вече нямам картината.

Паул Норман имаше чувството, че е получил удар по главата.

— Че какво си я направил? — попита беззвучно.

— Продадох я.

— Та тя още не беше довършена.

— Нищо не вреди.

— Също така още не е платена. До този момент тя си е моя собственост и ти нямаш право да я продаваш.

— Не си прави майтап! Аз ти заръчах картината. Тя значи принадлежи на мен!

— Не се шегувам. Искам си картината!

— Трябва ли още един път да ти го казвам? Тя е продадена!

— Сигурно заедно с робинята?

— Да. Да не си мислиш, че бих продал пишманската ти мацаница без момичето. Никой не би дал и пиастър за нея!

— Кой я купи?

— Нямам право да ти кажа.

— Е, ще го узная при съдията.

— Че иди, де! Никой кадия и никой муллах няма да поиска от мен да му назова мъжа, който е купил робиня от мен.

— Но ще те принуди да ми назовеш мъжа, който има моя картина.

— Няма да ме принуди. Достатъчно е само да отрека всичко. На това отгоре после ще те накажат, защото ти, неверникът, си хвърлил подозрение върху един последовател на Пророка, че престъпил повелите на Корана, като е наредил да му рисуват картина. Бъди разумен значи! Откажи се от картината! Аз ще ти я платя.

— Тя не ми е за Продан.

— Охо! Цената беше вече уговорена!

— За готова картина, но не за недовършена. Искам си обратно картината или настоявам да я довърша за този, комуто принадлежи.

— Не говори глупости! Ето ти триста пиастъра — плащам ти, като че съм падишах.

— Така ли мислиш? За триста пиастъра не бих ти я оставил.

— Върви при Шейтана или при когото щеш, само се пръждосвай оттук!

Паул Норман разбра, че от Бариша повече няма да узнае, и се отдалечи със стаен гняв. Съумя да се овладее единствено за да не събуди у стария подозрение по каква причина всъщност се интересува от купувача.

Значи необяснимият страх, който преди туй бе изпитвал, все пак не бе го измамил: Чита беше продадена! Но на кого? Напразно си блъскаше главата. Най-доброто беше да потърси Херман Валерт.

Вкъщи трябваше доста дълго да чака приятеля, който още не се бе върнал от посещението си при Ибрахим.

След обяд той най-сетне се появи. Изплаши се, като чу какво се е случило. Дълго се съвещаваха помежду си, но колкото и да умуваха, не стигнаха до резултат.

— Зад цялата тая работа не се крие никой друг, освен дервишът — рече Херман. — Но по чие поръчение е действал?

— Даа, де да можехме да го узнаем! Но чакай, дали Али, негърът, няма да ни издаде къде се намира Чита? Аз винаги съм му плащал добре, а със сигурност може да се допусне, че срещу един добър бакшиш той ще издрънка тайната.

— Не бива да се показваш пак пред дъртия.

— Действително. Ще трябва значи да измислим някое средство, с което да подмамим търговеца да излезе за малко от къщи.

— Така става. Само се пита как да го осъществим.

— Нека помислим! Впрочем има още време. Не бива веднага да се пристъпва към нещата. Би могло да обърне внимание. Предлагам да навестим вуйчо ти. Може би той ще знае някое средство.

Не, Линдсей също не знаеше средство. Но за да отвлече вниманието на Паул Норман и го поразсее, предложи едно пътуване за разходка и двамата се съгласиха. Да знаеше Норман, че това пътуване щеше да се проточи до късна вечер, щеше, разбира се, да откаже. Думите на Линдсей, че има време да събере сведенията си, не бе схванал в смисъл, че ще трябва да чака чак до утре. Не, още днес трябваше той да е наясно! Тя беше продадена, значи собственост на някой друг… Какво ли не можеше да се случи до утре?

По тази причина до вечерта бе обладан от тревога. Едва тръгването към харема на Ибрахим бей го насочи към други мисли и го откъсна от размишленията около загубата на любимата.

До полунощ имаше около час и половина, когато тримата биеха път към Калидже оглу пак във вчерашните си костюми.

— Естествено кумът ще бъда аз! — обърна се ненадейно Линдсей към Херман.

— Кумът?

— Well. На сватбата.

— На чия сватба?

— Е де, е де, на твоята.

— Искаш да кажеш веднага да я взема?

— Yes.

— Нека почакаме… такива работи обикновено не се развиват така бързо. Преди всичко не съм говорил с нея още и дума по въпроса.

— Well, аз ще разменя някоя думица с нея.

Херман спря удивен.

— Да не би да се каниш да влезеш заедно с мен в градината?

— Ами вън ли трябва да остана и да пържа понички?

— Това не, но…

— By Jove, тук няма никакво „но“.

— Моля, сър Дейвид, влюбените не обичат да ги смущават! — намеси се Паул Норман. — Ние ще оставим Херман естествено сам, но ще го пазим.

— Хубаво. Добре. Съгласен. Ама как пък ще го пазим? Да не би отвън?

— Не. Ще влезем с него.

— Well. Така мисля и аз. Вие сте разумен човек. Но чувам да се плиска вода, а ето го вече и високият зид.

— Да, това е същата вода, в която вчера се плацикахте. Да изчакаме минутка. Трябва да помислим какво ще правим, ако ни открият.

— Можем да се уговорим само едно — отвърна Херман. — Тъй като няма как да се прехвърлим през зида, трябва да излезем пак през портата, дори ако се наложи да си пробиваме път със сила. Няма от какво да се боим. Всеки има по два револвера, което прави трийсет и шест изстрела. С тях можем да пратим по дявола всички създания, живеещи зад стените. Най-важно е само кой да съхранява ключа.

— Мистър Норман — рече англичанинът. — Аз самият не мога, а Херман ще е така зает със спасителната операция, че не бих желал да му го поверя.

Те се запромъкваха сега предпазливо край рекичката и зида, докато този сви надясно. Един тесен мост прехвърляше там водата. По него стигнаха до зида, представляващ основата на остроъгълния триъгълник.

Крачка по крачка, на пръсти, се прокраднаха край него, додето стигнаха портата… ключът наистина ставаше.

— Отворено е… хайде! — прошепна Паул Норман. С тези думи прекрачи пръв. Първата им работа вътре беше да заключат пак вратата. После тримата нашественици спряха за минута-две да се ослушат. И полъх не се чувстваше, а постройката се издигаше пред тях масивна и тъмна.

— Сега бързо към ъгъла! — шушна Линдсей и вече вдигаше крак да тръгне директно към целта, ала Паул Норман го дръпна за ръката.

— За Бога, сър Дейвид, накъде така?

— Е, ами към ъгъла, разбира се! Нали го казах.

— Ама не пък напряко по двора и по плочите! Не, не бива да се боим от заобикалки и трябва да се придържаме само все край зида.

Тръгнаха крадешком надясно покрай зида в индианска нишка и при ъгъла свърнаха наляво. Там растеше гъст храсталак и разнасяше ухание на жасмин и див люляк. По този начин стигнаха толкова далеч, че можеха да обгърнат с поглед задната страна на постройката. На нея съгледаха един осветен прозорец, затворен с дървена решетка.

Градината обхващаше значителна площ и мъжете трябваше да изминат в тъмата едно доста голямо разстояние. Най-сетне намериха върха. На около двадесет крачки пред него, съвсем до левия зид се извисяваше далеч над стената и пращаше клони извън нея як чинар.

При предишното си посещение приятелите не бяха се натъкнали на това обстоятелство, тъй като се бяха намирали от другата страна на градината. Паул Норман спря при дървото и погледна нагоре.

— Хм! Тоя чинар май като за наш късмет е израсъл тук.

— В какъв смисъл? — попита Дейвид Линдсей.

— Погледнете нагоре, де! Клоните се открояват на звездното небе. Два или три се насочват хоризонтално към зида и се прехвърлят извън него. Може ли да се катерите, сър Дейвид?

— Yes, като катерица.

— Аз и приятелят ми Херман също. В случай че ни открият, сега вече няма да е необходимо да се впускаме веднага в битка.

— Да не би да искате да кажете, че трябва да се скрием на това дърво?

— О, не! Въпреки тъмнината там навярно биха ни забелязали. Не, в дадения случай трябва да се изтеглим на зида. Там ще можем да залегнем и останем, докато опасността отмине.

— Excellent! Я да взема да се покатеря. При тези думи Линдсей обгърна с дългите си ръце дървото. Паул Норман обаче го издърпа назад.

— Моля, сър Дейвид, не бихте ли го предоставил на мен?

— Защо?

— Не знам дали се катерите добре.

— И аз също толкова малко знам дали вие умеете. Yes. Той се засили и направи няколко мощни скока. На около три метра над земята обхвана ствола с ръце, уви крака около него и тласък след тласък пое нагоре. Скоро достигна един от клоните, легна по дължина и се заизтласква към зида. Всичко ставаше така бързо и сигурно, сякаш сър Дейвид през живота си не се беше занимавал с нищо друго, освен с обиране на птичи гнезда. На края се плъзна от клона върху зида и започна да го изследва.

— Отлично! — прошепна Паул Норман. — Той е по-ловък, отколкото го смятах за способен. Ето, че вече се връща.

Англичанинът легна отново на клона, прибута се обратно до стеблото и се плъзна по него.

— Разкошно приключение! Не бих го дал за сто фунта. Yes.

— Как намирате зида?

— Много подходящ за нашите цели. Покрит е отгоре с плочи — над три фута широки, така че спокойно можем да си клечим, без да ни видят отдолу.

— Това е добре. Да вървим нататък.

След някоя друга крачка достигнаха ъгъла. Там имаше нисък храсталак, чиито върхари не стигаха до височината на зида; от отрупани един върху друг чимове беше оформена пейка. Тримата мъже претърсиха шубрака и се убедиха, че в него няма никой.

— И тъй, аз ще чакам тук — каза Херман. — А вие къде ще се скриете?

— Ще се върнем назад дотолкова, колкото е безусловно необходимо, и ще залегнем в тревата край пътя, който води от сградата насам. Елате, сър Дейвид!

— Можем още малко да поседим тук — рече Дейвид Линдсей. — На Херман все пак е заръчано да дойде едвам в полунощ.

— До дванайсет не остава много, така че считам за най-добре… но чуйте!

Те се ослушаха. Откъм постройката можеше да се долови някакъв шум.

Спотаиха се мигновено в шубрака. Стъпките приближаваха. Скоро съгледа една фигура, ала не бяха в състояние да различат чертите на лицето.

— Пет! — обади се тя — Херман Валерт ефенди!

При споменаването на това име те разбраха, че пред тях стои техният съюзник, и излязоха напред.

— И в името на Аллах! — възкликна изплашен довереникът на Закума. — Трима души! Нали трябваше сам да се явиш!

— Взех приятелите си, за да бдят над моята сигурност.

— За това аз и без друго ще се погрижа. Сам човек е много по-сигурен от трима. Отпратете ги!

— Не става. След като са веднъж вече в градината, нека си останат. Кога ще дойде господарката?

— Закума ме прати да проверя дали си тук. Как стигнахте в градината?

— През входната порта. Но не се грижи за нас, ами иди доведи Закума!

— Много добре ще трябва да се грижа аз за вас. Защото май не всичко е наред. Господарят е тук.

— Ибрахим?

— Да. И дервишът Осман е при него. Когато тоя е тук, винаги има нещо, на което човек да не се радва. Пристигнаха още следобед и се държат много потайно. Нищо не можах да видя и узная, но изглежда опаковат едно-друго, досущ, като че се стягат за път.

— Да не би да вземат Закума със себе си?

— Не вярвам. На няколко пъти дебнах тайно, но не забелязах да е опаковано нещо от имуществото на жените.

— В кое помещение живее тя?

— В онова, чийто прозорец можете да видите, че свети.

— А как ще слезе?

— Там отпред до зида лежи една стълба, която градинарят използва при подрязване на дърветата. Ще я облегна и Закума ще слезе по нея.

— Но ако някой случайно намине и я забележи?

— Аз ще стоя отпред в двора на стража и веднага ще доложа, ако има нещо необичайно. Аллах да е с вас!

Той тръгна. Дейвид Линдсей и Паул Норман също се отдалечиха. Последваха посипания с пясък път, който водеше от ъгъла на градината към къщата. От двете страни, с къси промеждутъци, той бе обточен с декоративни храсти. При една от тези групи Норман спря.

— Тук ще е най-доброто място. Да залегнем в тревата зад храста!

Сториха го и сега имаха възможност да наблюдават точно прозореца, зад който живееше Закума. Светлината се процеждаше през малките зирки на дървената решетка. Нейният съюзник междувременно бе облегнал стълбата, качи се горе и почука тихо на решетката. Видя Закума да седи на дивана с Чита. Първата дойде до прозореца.

— Тук ли е?

— Да, чака в ъгъла.

— Сегичка.

Закума загаси светлината и заслиза към градината по стълбата. Слугата стоеше долу и я държеше здраво.

— Господарке, той не е дошъл сам — доложи. Взел е и другите двама със себе си.

— Каква непредпазливост! Те при него ли са?

— Не. Пазят по към къщата.

— Тогава върви в двора и си дръж очите и ушите отворени!

— Позволи ми преди туй един въпрос, о, господарке! С този франк ли ще бягаш?

— Но да не ме издадеш?

— Няма. Аллах ми е свидетел, че съм ти верен.

— В такъв случай ще ти кажа, че е много вероятно да тръгна с него.

— Ох, вземи ме със себе си, господарке!

— Такова е намерението ми. Ти ми оказа големи услуги и ето защо на драго сърце ще те взема с мен. А сега върви… не бива да губим време.

Слугата се отдалечи към двора, а Закума побърза към градинския ъгъл.

През туй време Херман седеше с трепетно очакване на пейката, под храстите. Той в никой случай не подценяваше големината на рискованото начинание; още по-голямо обаче бе щастието да знае, че любимата ще дойде при него.

Долови леките й стъпки още преди да е съумял да види забулената й фигура. И ето че тя приближи, очакваната. Той се изправи и разтвори ръце, за да я притегли към себе си. Но отново ги отпусна, чувайки нейния любезен, ала хладен глас.

— Аллах те поздравява — каза тя сдържано. — Поиска да говориш с мен.

— Ти ли си Закума, която видях вън от града в Долината на сладката вода?

— Видя само ръката ми, която ти подадох, за да ти благодаря.

— О, аз зърнах не само ръката ти, а и самата теб без було, когато лудуваше с дружките си зад храстите! Сърдиш ли ми се?

— Не би било справедливо от моя страна, защото ти рискува живота си за мен. Седни и позволи да се настаня и аз до теб!

Поканата прозвуча наистина мило, ала в никой случай не така, както би го рекла една жена, чието сърце чезне по любимия. Той се отпусна и тя седна до него. Възникна малка, кажи-речи неловка пауза.

— Защо искаше да говориш с мен? — поде тя най-сетне.

— Не можеш ли да се досетиш, Закума?

— Ти си ме шпионирал и си ме видял без яшмак, аз съм ти харесала, добре. Сега ме посещаваш, за да разказваш в твоята родина, че си сербез и толкова неотразим същевременно, та си проникнал в един харем и си покорил една от ханъмите.

— В такъв случай мислиш погрешно, много погрешно.

— И кое е правилното?

— Че те обичам! Обичам те с цялата си душа!

— Така казва всеки, който иска да спечели една жена за по-приятно прекарване на времето.

— За по-приятно прекарване на времето? О, Закума, колко зле ме преценяваш! За мен това е свята сериозност! Знаеш ли старото предание, че при раждането на момче Аллах извиква в небесата името на момичето, което ще му принадлежи, макар то да се роди едва по-късно?

— Чувала съм. Това е християнска легенда.

— Е, когато те видях, имах усещането, че при раждането ми Аллах не е извикал никое друго име, а твоето… че моята душа не би могла някога да се съедини с някоя друга, освен с твоята! От този миг аз принадлежах единствено на теб и за мен бе безспорен факт, че бих рискувал живота си за теб! Ето защо бях безкрайно щастлив, когато животните ти се подплашиха и можах да те спася. Чух гласа ти, съзерцавах ръката ти, която имах право да целуна… а после, после те видях отново на пазара! Не беше ли това воля на съдбата? О, Закума, моят екстаз не можеше да се измери със земните мерила! Сега ще твърдиш ли все още, че съм дошъл днес при теб само за по-приятно прекарване на времето?

Беше говорил с дълбока задушевност и наведено към нея лице, за да наблюдава какво впечатление ще породят думите му. Закума не беше се разбулила, тя и сега остави лицето си покрито, ала оброни глава към гърдите, сякаш заслушана в неговия глас.

— Наистина ли толкова ме обичаш и желаеш да стана твоя жена? — попита най-сетне с угнетен тон.

— Да, Заклевам ти се, че сърцето ми се стреми единствено към теб!

— Ти си християнин, нали?

— Да.

— Позволено ли е един християнин да вземе за жена мохамеданка?

— Не. Но любовта не познава препятствия.

— Добре! — каза рязко тя и обърна глава към него. — Ако ти обещая любовта си, ти ще изоставиш ли вярата си, за да ме притежаваш, и преминеш в моята?

Такъв въпрос не беше очаквал.

— Не — отвърна колебливо.

— Значи не ме обичаш!

— О, Закума, цялото ми сърце ти принадлежи… до гроб… но моето вечно блаженство…

— Значи си на мнение, че аз трябва да изоставя вярата си за твоя угода?

— Смея да се надявам.

— Тогава очакваш от мен по-голяма жертвоготовност, отколкото ти самият притежаваш. На мен обаче моята вяра ми е също толкова скъпа, колкото на теб твоята.

— Не можем ли да си принадлежим, без да се отказваме от вярата си?

— Не, тъй като ти току-що обясни, че един християнин няма право да има за жена една привърженичка на исляма. Херман се изправи и каза печално:

— Когато удовлетвори желанието ми за тази среща, не мислех, че разговорът ни ще има такъв край. Ти ме притегляше към себе си с цялата си мощ; струваше ми се, като че небесата се отварят за мен, а сега…

Той не довърши изречението и се извърна.

— Принудена бях да говоря с теб по този начин — отвърна тя и му се стори, че долавя вибриране в думите й. — Ти си мъж наистина, ала още млад; въображението те е овладяло и увлякло. Ти още не познаваш живота и мислиш, че ще се сдобиеш с вечно щастие, като се вслушаш в един сърдечен порив, породен все пак само от един миг и поради това следователно ще има и скорошен край.

Той се обърна стремително към нея.

— Нека бъдем искрени един към друг! Приемът, който намерих при теб, не е такъв, какъвто предлага едно любещо сърце. Ти не ме обичаш, нали?

— Не — отговори тя тихо.

Бе само една кратка дума и все пак тя съдържаше всичко, което би могло да му причини болка и страдание.

— Защо тогава ми позволи да дойда? — попита той горчиво.

— Седни по-напред спокойно и нека продължим разговора!

— Какво бихме могли още да обсъждаме? Каза, че не ме обичаш — това е достатъчно. Нямам какво да търся повече тук и мога да си вървя.

— Значи искаш да изоставиш една нещастница, която желае да те помоли за съдействие, за помощ.

Херман вече се бе извърнал да си тръгне, но при последните й думи отново се обърна.

— Помощ? — попита. — И ти си нещастна?

— Безгранично! Единствено заради това ти позволих да дойдеш в градината.

— Понеже си във властта на тоя мерзавец Ибрахим?

— Да.

— Трябва да те освободя?

— Да.

— Кога?

— Скоро.

— И къде трябва да те отведа?

— Където искаш. Ще те последвам до всяко място… само да се махна оттук!

— Като каква се каниш да ме последваш, след като не ме обичаш? Разбира се, не като моя жена?

— Не, това е невъзможно. Но те моля да бъдеш мой приятел и да ме отведеш оттук като приятелка, като сестра.

Тя се изправи, отметна булото от лицето си и сложи умоляващо ръце върху ръката на Херман. А той едва ли знаеше какво да отвърне. Неговата любов говореше с настойчивост в нейна полза, ала разумът му повеляваше предпазливост.

— Искаш ли? — попита тя. — Моля те, дай ми ръката си в знак, че не таиш яд към мен, задето ми е невъзможно да ти даря сърцето си!

Протегна му ръце, говорейки така сърдечно, молещо, че в прилив на съчувствие и рицарщина той сграбчи ръцете й и ги стисна.

— Бог е този, който дава любовта. Единствено той знае как кърви сърцето ми… но каквото прави той, то е добро. Да, искам да бъда твой брат!

— Аллах да те благослови за тази дума! Чувствам, че щях да изгубя сърцето си по теб, ако все още ми принадлежеше.

— Ах, ти обичаш друг?

— Да.

— Каква откровеност! Пронизваш ми душата като с нажежено желязо.

— Има лекари, които церят болести с нажежено желязо.

— Да, да, ветеринарите — отговори той горчиво. — Или шарлатаните при примитивните народи.

— Това желязо ще допринесе и твоята рана да се излекува бързо и зарасне.

— И ти желаеш да те отведа оттук?

— От цялото си сърце!

— При него?

— При него!

— И за да можеш да идеш при него, аз трябва да те освободя?

— Моля се на Аллах да го сториш.

Херман въздъхна дълбоко.

— Странно! — отрони скръбно. — Дойдох да поставя сърцето си в твоите крака; дойдох да ти кажа, че без теб не мога да живея… а сега ти искаш да те спася за някакъв си друг! Нямаш си представа какво изискваш от мен!

— Не само си имам представа, но и го зная. Това е най-голямата жертва на земята — жертва, която само един силен и великодушен мъж може…

— И ти ме смяташ за толкова силен и великодушен?

— Да. Когато видях как хвана за рогата пощръклелите животни и ги укроти, веднага си казах, че си като него! А и иначе така му приличаш! Имаш неговото лице, неговите черти, неговите очи, неговата уста, неговия глас. Приличаш му като един брат на друг.

— Какъв е той?

— Офицер.

— На служба при султана?

— Не, на служба при руския император.

— Как тогава си се запознала с него?

— Аз съм родом от Кавказ. Баща ми беше един от най-храбрите вождове; през целия си живот той се би срещу русите. Веднъж бе взел в плен един от техните офицери и го доведе при нас в планините. Ние се запознахме и се влюбихме един в друг. По-късно той беше разменен срещу друг пленник, като на сбогуване ми обеща да дойде да ме вземе и да ме направи своя жена. След сключване на мира татко отпътува за Москва; взе и мен със себе си. Осведомих се за любимия и узнах, че след завръщането му от пленничество царят го изпратил в далечна Азия. Ала мирът не продължи дълго, борбата започна отново и татко падна убит. Останах сама и според стария закон трябваше да се подчиня на съвета на вождовете. Искаха да ме дадат за жена на един от тях, но аз се възпротивих. Ти не знаеш какво означава това при онези полудиви племена. Дадоха ми време за размисъл, а когато и тогава останах вярна на любовта си, бях откарана до морския бряг, качена на един кораб и продадена в Стамбул. Вече нямах минало; не бях спасила от него нищо освен моята любов, моята горест и една намазана с отрова кама, която някога любимият ми беше дал.

— Клетата? А твоят любим?

— Ох, той никога не ще узнае накъде съм била замъкната!

Закума се свлече на пейката и тихо зарида. Всичко това бръкна дълбоко в душата на Херман. Нежно отстрани ръцете й от очите.

— Не плачи! Може би има как да го издирим. Аз ще го търся.

Закума стисна благодарно ръката му и го погледна в очите.

— Виждаш, че не съм се излъгала в теб? Първо ми се разгневи, а сега даже искаш да ми помогнеш да го намеря!

— Мога ли да науча името му?

— Трябваше да го наричам Богумир.

— Това е руско име и означава Готфрид. Значи той по рождение е русин?

— Не. Той не спомена нищо за семейството си, но аз го чух да говори с немците, които живееха в околностите на Тифлис и от време на време идваха в нашите планини, на езика на тяхната родина. Те казаха, че го говорел толкова добре, сякаш бил роден там!

— Назова ли той някакво друго име?

— Пред мен — не.

— Но все пак трябва да е имал и друго! Не може да се е водил само под личното си име!

— Не. Той беше капитан и го наричаха… ах, не можех да запаметя тая дълга, трудна, чужда дума. Той също никога не я изговаряше, а Богумир беше по-кратко и по-интимно.

— Но ти все пак трябва да знаеш приблизително фамилното му име!

— Запомних само началото — първите две срички.

— И как гласяха те?

— Орьол.

— Как се казваше по-нататък, не знаеш? Припомни си добре! Как може да бъде намерен един мъж, чието име не се знае?

— Беше ми твърде трудно за моя език. Според мен звучеше като „че“ или „чу“.

Изненадан, той пусна ръцете й.

— Небеса… спомни си добре! Съществуваше ли „ч“?

— Да.

Той отстъпи крачка назад; дишането му стана шумно.

— Какво ти е? — попита тя озадачено. — Да не си нещо изплашен?

— О, не — отвърна й възбудено. — Това не е страх, а радост!… Значи той приличаше на мен?

— Като брат на брата, вече ти казах.

— И се казваше Богумир, значи Готфрид. Господи Исусе направи и по-нататъшното да отговаря!… Закума, спомни си точно: не звучеше ли името, което не си могла да запаметиш, може би — много добре внимавай — Орьолчашча?

— То е! Да, то е! Орьолчашча, капитан Орьолчашча!… Какво означава това?

— Адлерхорст.

— Не зная такава дума.

— Тя е немска. А сега ти се заклевам, че ще дойда да те измъкна от тази къща, защото мъжът, когото обичаш, е мой брат!

Тя го погледна безмълвно.

— Твой… брат? — попита едва след време.

— Да. Името съвпада, а аз съм приличал на него.

— О, Аллах, Аллах! Кой би го помислил?

— Едва ли се заблуждавам, фамилното име е много рядко — а и малкото също е правилно, — ох, чувствам, че е така, както казвам!

— Аллах е всемогъщ и всемилостив. Сега сигурно ще узная и къде се намира Богумир?

— За съжаление не мога да ти кажа, тъй като аз самият не знам.

— Ти? Ти не знаеш къде се намира брат ти?

— Не. Мога само да ти кажа, че едно нещастие, едно престъпление разпръсна членовете на моето семейство по целия свят. От дълго време аз търся изгубените и днес благодарение на теб открих първата диря от единия брат.

— Чудно!

— Да, наистина е чудо. Аз ще я проследя тази диря и ще открия брат си.

— Какво щастие! Сега избавлението ми се усмихва!

— Да, ти ще бъдеш свободна. Искаш ли да тръгнеш с мен?

— Кога?

— Сега!

— Това навярно няма да е възможно. Имам една заслужаваща съжаление приятелка, на която обещах да бягаме заедно и… не ми се гневи… обещала съм и на едно друго лице да го взема със себе си.

— На кого?

— На младия арабаджи, който е и ваш съюзник.

— Добре. Но твоята приятелка защо иска да се махне?

— Пашата пожела да я направи своя султанка, ама тя обича друг.

— Нейният любим в Стамбул ли живее?

— Да, поне засега. Той е франк.

— Тя едва от вчера се намира тук и се е запознала с него, когато е трябвало да й рисува портрет.

— Как… къде… каквооо? Момиче! Закума! Твоята приятелка да не би да се казва Чита?

— Да, така се казва. Познаваш ли я?

— Не беше ли при стария роботърговец Бариша?

— Да, пашата я купил от него. О, Аллах, ти наистина я познаваш!

— Ох, познавам дори нейния любим.

— Художника?

— Да. От тази заран той я търси с мъка на сърцето.

— Значи ще я вземеш оттук със себе си и ще му я заведеш?

— Не, и през ум не ми минава. Нека сам дойде да си я вземе!

— Че защо? Трябва ли клетницата още дълго да чака?

— — Не. Тя ще дойде с нас, още тази вечер, защото художникът е вече тук в градината. Той е един от двамата приятели, които се намират при мен. Веднага ще го доведа.

— О, Аллах! — отвърна Закума и сключи молитвено ръце.

Херман бързо се отдалечи, но не по настлания с пясък път, а по моравата, която заглушаваше шума от стъпките му. Той не знаеше наистина къде точно се крият приятелите му, ала като наближи храсталака чу тихо повикване.

— Херман?

— Да.

Същевременно Паул Норман се надигна, сър Дейвид пък изпъна дългата си фигура.

— Та теб те нямаше цяла вечност! — изръмжа той. — Тръгва ли с нас?

— Да, веднага. Но няма да вземем само нея, а и нейната приятелка и слугата й. Тази приятелка се казва, мисля, Чита.

— Чита? — изстреля Паул Норман. — Херман, казваш го по толкова особен начин… да не би пък…

— Да — засмя се Херман. — Това е твоята Чита!

— Боже в Небесата!

— Закума й обещала да я вземе със себе си.

— Да вървим тогава… но бързо!

Паул Норман се понесе с най-голяма бързина към ъгъла. Другите двама го последваха по-бавно. когато Норман стигна до пейката, първият му въпрос към Закума бе:

— Да не би оня да й е причинил някое зло?

— Не, той не посмя да я докосне.

— Иначе щях да изпотроша на негодника всичките ребра! Значи Чита ти разказа за мен?

— Непрекъснато, без пауза, часове наред! — засмя се Херман. — Но нека не губим време. Закума сега ще отиде да доведе Чита.

— Но как ще се прехвърлим през дувара? — попита Закума.

— Не се кахъри, ключът от портата е у нас. Още вчера го задигнахме от пашата.

— Значи вие сте били онези, които са го нападнали?

— Да. Сега можем да си го признаем. Но ти побързай, за да не се налага дълго да те чакаме.

Закума не остави да й се казва повторно. Побърза към постройката, качи се по стълбата и влезе през отворения прозорец във все още неосветената стая.

Паул Норман не бе способен да понася мълчаливо щастието си.

— Кой би го помислил? — засмя се той с приглушен глас. — Чита продадена тук! Ние ще задигнем любимите си от един и същи харем! Поразително!

Херман стоеше със смесени чувства мълчаливо настрани.

— Приятелю Херман — прошепна Паул Норман закачливо, — ти трябва да имаш рибя кръв във вените си!

— За съжаление — не. Но Закума ми призна с цялата си откровеност, че обича друг.

— И го казваш с толкова равнодушен тон? Разбира се, ти се шегуваш! Ако не те обичаше, щеше да се въздържиш да я вземеш със себе си, а и тя щеше да се въздържи да те последва.

— И все пак е така. Тя спомена едно име, което ме изкара от релси. Обичала някакъв руски офицер, който се казвал Орьолчашча.

— Орьол… Орьол… — изрече вуйчото. — Странно име! Човек може да си скърши езика, когато го изговаря.

— А за нас то е от извънредно голяма важност.

— Защо?

— Орьол означава адлер, а чашча — хорст, заедно значи Адлерхорст.

— The devil!^[1]

— Според онова, което Закума ми каза, излиза, че той не е руснак, а немец.

— Това би трябвало да е значи следа от изчезналия… Heavens! Не беше ли това вик за помощ?

— Да, вик за помощ от женска уста! Бързо, елате!

Приятелите се устремиха безшумно от ъгъла към постройката. Когато оставиха храсталаците зад себе си и къщата се откри пред тях, видяха отворения прозорец на Закума ярко осветен.

— Тя не е там — отбеляза с тревога Паул Норман.

— Не — отговори Херман. — Би се пазила да освети стаята по тоя начин, след като иска да бяга. Да отидем по-нататък!

Побързаха да приближат по меката трева. Бяха отдалечени едва на двадесет и пет крачки от постройката, когато видяха в стаята на Закума двама мъже.

— Всички дяволи! прошепна Дейвид Линдсей. — Та това е Ибрахим бей!

— И дервишът! Тук нещо не е наред!

— Ибрахим държи свещ… идва до прозореца… ах! Ибрахим се подаде със свещта.

— Шейтан! — чуха го да ругае. — На прозореца е облегната стълба.

В миг дервишът Осман застана до него.

— През прозореца ли е влязла?

— Съвсем определено.

— Значи е била в градината. Какво е правила там?

— Това се питам и аз!

— Да не би оня проклет Херман Валерт…

— Нещо да не ти хлопа дъската?

— Какво иначе ще дири в градината? Трябва бързо да проучим нещата! Може би е още тук.

Двамата мъже се дръпнаха рязко от прозореца и излязоха от стаята, така че помещението сега потъна в мрак.

— Тоя ни съобщи от прозореца какво се кани да прави — подигра се Херман. — По тоя начин веднага разбрахме къде сме.

— Не се шегувай! — отвърна Паул Норман. — Той е спипал Закума, както може да се заключи от думите му. Ние навярно все още бихме имали време да се измъкнем през портата, ама имаме ли право да оставим жените?

— No! — обади се Дейвид Линдсей категорично.

— Значи по дървото и после върху стената!

В следващата минута бяха при чинара, покатериха се и плъзнаха от клона върху зида. Тъкмо го бяха достигнали и чуха вече стъпки и гласове.

— Приближават — прошепна Херман.

— Нека си приближават! — отвърна Паул Норман. — Мисля, че тук сме в безопасност.

— А какво ще стане, ако на някой от ония хрумне същата мисъл?

— Смяташ, че ще се покатери?

— Да.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да го съборим с някой изстрел.

— По тоя начин ще вкараме Закума в беда, понеже ще се докаже, че е била при нас в градината.

— Де да имаше някакво средство да им отровим желанието да се катерят!

— Аз знам едно. Като сме легнали с глава един към друг, помогни ми, моля те, Паул, да държим здраво клона, та ако на някой от типовете скимне да го възседне, да го хързулнем обратно.

Клонът, по който бяха пропълзели от стеблото до зида, имаше значителна дебелина и надвисваше на около четири фута над него. Херман се надигна и го притегли бавно към себе си. Норман също го хвана и двамата залегнаха — с глави един срещу друг, — държейки здраво клона.

— Добра идея! — прошепна художникът.

— Нали? Покатери ли се някой от нехранимайковците, просто ще пуснем клона. Той ще излети и ще го запрати, без оня да се е усетил какво е станало. Пет… те са вече тук!

Данданията, с която Ибрахим и дервишът Осман предупреждаваха всички да си отварят очите, междувременно бързо приближаваше. Бели и черни, пъстро размесени, бяха Образували фронт — дълъг, колкото бе ширината на градината — и настъпваха така към ъгъла. Тъй като градината ставаше все по-тясна, хората все повече се сгъстяваха и скоро се намираха плътно един до друг. Всички носеха обичайните за Константинопол книжни фенери и бяха въоръжени кой с каквото му бе попаднало в бързината под ръка.

Левият фланг на тая чудата войска спря близо до чинара, докато десният се отправи към ъгъла да провери тамошните храсталаци. Ибрахим се намираше по средата и до него Осман, дервишът.

— Надничайте внимателно зад всеки храст! — разпореди Ибрахим и зачака мълчаливо резултата от претърсването. Но хората не намериха нищо.

— Значи сме се излъгали — рече Ибрахим, — а Закума само си е позволила една разходка.

— Да ме прощаваш, о, бей! — обади се сега дервишът. — Какво ако някой е бил тук и вече се е оттеглил?

— Че по кой пък начин?

— През дувара.

— Дотам не може да стигне никой.

— И все пак е възможно. Виж това дърво тук! Колко лесно е човек да се покатери и да се прехвърли отсреща.

— Но не и да се спусне отвъд. Дуварът е твърде висок, а долу тече вода.

— Това е вярно, но тъкмо затова Аллах ми праща една сияйна мисъл. Може да е имало някой в градината, да се е изкатерил оттук и да се е проснал горе, за да си чака на рахат, докато си тръгнем. Трябва да се хвърли все пак едно око, я.

— От мен да мине. Омар, покатери се!

Тлъстият черен роб остави фенера си, пристъпи към дървото, обгърна го с ръце и опита да се избута нагоре.

Тъй като диалогът се бе провел на турски, сър Дейвид не беше го разбрал. Но виждайки сега усилията на черньото, приближи уста до ухото на Паул Норман.

— Помислих си го. Искат да се качат.

— Дебелият няма да се справи.

Човекът наистина пъшкаше и стенеше като локомотив на товарен влак. Колкото пъти увисваше, веднага се свличаше пак обратно.

— Емин, избутай го! — нареди Ибрахим ядосано. Емин се впусна да помага, неколцина други го последваха и в крайна сметка на обединените им сили се удаде да изтикат дебелия толкова нависоко, че той успя да докопа най-долния клон. Но вместо да се изтегли сега върху него, оня се залюля няколко пъти напред-назад освободи ръце и тупна на земята.

Тогава дервишът свали мръснобялото си наметало и хвана стеблото, за да се покатери сам. Виждаше се, че не притежава опит, ала все пак стигна догоре. Останал без дъх, седна най-напред на един клон да се отмори.

— Виждаш ли нещо на дувара? — попита го Ибрахим напрегнато.

— Не.

— Е, слизай тогава!

— О, ще се прехвърля отсреща. Ако има някой горе, той ще е пропълзял по-нататък, та да не бъде веднага открит.

При тая недостатъчно плътно тъмнина дервишът навярно щеше да види тримата приятели, ала го заслепяваше светлината на фенерите. Той легна предпазливо на клона и се заизбутва към зида.

— Идва! — прошепна Херман. — При три пускаме клона да отскочи. Едно… две…

— Да не се изтърсиш! — предупреди в този миг Ибрахим.

— Какво ти дойде на акъла, господарю! — отговори дервишът засегнат. — Аллах ме е дарил с изкуството да се катеря като котка. Няма чалъм да падна.

— Три! — изкомандва тихо Херман. Клонът отскочи с голяма мощ; дервишът бе запратен към по-горните клони, после се стовари с трясък на земята.

Всички се развикаха от страх. Осветиха уплашени дервиша, който въпреки святостта си се заизвива с проклятия на земята.

— Строши ли си нещо? — попита Ибрахим угрижено.

— Не знам, трябва първо да проверя! — изстена Осман, после се повдигна бавно и предпазливо от земята.

Тъкмо този миг бе дебнал Херман. Бързо нашепна на художника:

— Сега те са отправили очи към негодника. Значи сигурно мога да рискувам.

Надигна се светкавично, улови клона и го придърпа незабавно към себе си.

— Така, ето че пак го имаме! — заликува той. — Първо, това е добре, в случай че на още някой му хрумне да се покатери насам, и второ, ония там можеха да забележат, че клонът има съвсем друго положение. Обесникът му направи яко падане.

— Ядва се — каза тъкмо в този момент дервишът.

— Благодари на Аллах, че не се увреди. Не е добре за някой, дето може да се катери като котка.

— Ох, умея си го аз добре! — увери Осман ядно при тая насмешлива забележка. — Кой обаче би могъл да помисли, че клонът ей тъй из един път ще отскочи нагоре!

— Отскочил нагоре? Никога не съм чувал за клони, които по свое усмотрение умеят да се движат.

— Ама тоя пък се раздвижи!

— Да. Той действително се огъна под теб и когато ти се изръси отскочи пак нагоре. Но така прави всеки клон.

— Не, тоя се стрелна, когато се намирах върху него. Затова бях запратен. Той сега трябва да стои много по-високо, отколкото преди.

— Че погледни нагоре, де! Той си е досущ в старото положение.

фенерджиите осветиха и всички очи се насочиха към клона.

— Непонятно! — изръмжа дервишът. — Бих се заклел, че отскочи.

— Сега излекува ли се от мнението, че има някой на дувара?

— Дано Аллах го прокълне и всичко, що има на него!

— Значи нямаш мерак да се катериш още един път?

— Хили си се! Аз се отказвам. Нека опита някой друг!

— Безсмислено е. Хайде да вървим — имаме да вършим нещо по-добро!

Мъжете се отдалечиха. Скоро тримата приятели престанаха да чуват стъпките им, а и сиянието от фенерите постепенно се изгуби в градината.

— Беше спасение от беда! — обади се Паул Норман, отдъхвайки дълбоко. — Херман, твоята идея беше наистина безценна!

— Слава Богу, тя ни спаси, а да се надяваме и жените. А сега какво ще правим?

— Във всеки случай няма да останем горе. Положението тук е дяволски неудобно. Ако на ония им скимне пак да проведат разследване, тук може и да ни намерят, докато градината сигурно няма втори път да претърсват. Там ще можем по-лесно да ги отбягнем и се скрием, отколкото тук.

— Ами да слизаме тогава!

Те се спуснаха и се промъкнаха към ъгъла, за да изчакат там дали няма да се случи още нещо.

Но всичко си оставаше тихо. Едва след доста време чуха стъпките на много хора, които вървяха от външната страна на зида, покрай водата, по посока града. Същевременно върхарите на стърчащите над стената дървета се осветиха ярко — знак, че хората отвън носеха фенери със себе си.

Тримата приятели нямаха и понятие, че Ибрахим откарваше с две носилки Закума и Чита в упоено състояние към един кораб.

Та чакаха още дълго време, докато на края търпението им се изчерпи.

— Така няма да стигнем до целта — отбеляза художникът. — Или се е случила някаква беда, или жените са възпрепятствани от някое произшествие. Предлагам да проверим каква е ситуацията, макар и това да е свързано с известен риск.

— Как бихме могли да проверим?

— Просто ще отидем до къщата. Нека видим дали стълбата е още облегната на нея.

Прозорецът на Закума беше тъмен, а стълбата вече не бе там; намериха я да лежи до зида.

— Застанете на пост в двата ъгъла! — каза художникът.

— Аз ще се кача.

Двамата се отдалечиха надясно и ляво. Паул Норман облегна стълбата и се покачи. Решетката беше поставена пак отвътре. Стъкла нямаше. Следователно би трябвало да се чуе, ако имаше някой в стаята. Той се заслуша напрегнато, ала не съумя да долови ни най-малък шум.

— Чита! — прошепна накрая. Никакъв отговор.

— Закума!

Всичко остана тихо. Тогава той слезе и отнесе пак стълбата на мястото й.

— Горе вече няма никой. Ония очевидно таят някакви подозрения и са настанили жените в други помещения. Ще трябва утре вечер пак да идваме.

— Какво ли може да се е случило, че са спипали Закума?

— разсъждаваше Херман.

— Кой знае?

— Как, казваш го толкова спокойно? Аз изпитвам направо ужасен страх. Преди малко покрай стената минаха толкова много хора. Какво ли, ако са отвели жените?

— Накъде биха ги отвели?

— Може да ги е обхванала мнителност и да са ги преселили в палата на Ибрахим. Тогава свършено с отвличането.

— Охо, аз и в този случай не губя надежда! Та нали арабаджията, нашият довереник, знае жилището ни и сигурно ще ни донесе вести.

— Може би и него са спипали като Закума.

— Прав си наистина. Още сутринта, при първа възможност ще поразузная тук.

— И да насочиш подозрението към себе си!

— О, не, ще съумея да го предотвратя. Но утрото вече се сипва. Трябва следователно да си плюем на петите.

— Мътните да го отвлекат тоя Ибрахим, па и целия му харем заедно с него! — изръмжа Дейвид Линдсей.

Приятелите се отправиха бързо и безшумно към зида и се прокраднаха край него до портата. Отвориха я необезпокоявано и заключиха отново след себе си. После напуснаха мястото на безрезултатното приключение.

Едва на порядъчно разстояние спряха да се посъветват дали е по-добре да отидат на яхтата, или в жилището при Инджир бостан мейданъ. Взеха решение за яхтата. Тъкмо достигнаха малкия съд и премина една пътническа лодка. Те не й обърнаха никакво внимание. Бяха крайно изтощени и си легнаха да подремнат малко — Паул Норман със заповед към прислугата да го събудят навреме.

Беше вече доста късно утро, когато художникът се надигна от постелята. Другите двама още спяха и той не се реши да ги обезпокои. Остави им известие за намеренията си и се отправи извън града, към арената на вчерашните преживелици.

При портата рязко и решително приведе в движение дървеното чукче. Един черен отвори.

— Какво искаш? — попита.

— Ибрахим бей, господарят, тук ли е вече?

— Не.

— Кой се разпорежда тук?

— Управителят.

— Доведи го тогава при мен!

— Кой си ти?

— Вестител, изпратен до него по важна работа.

Това помогна. Пуснат бе Да влезе и му бе доведен управителят.

— Кой те праща? — попита човекът.

— Бариша, търговецът на момичета.

— Тоя стар никаквец! Какво иска?

— Трябва най-първо да питам за картината на султанка Чита. Тя още не е довършена. Може би беят ще желае да бъде изрисувана докрай.

За картината той знаеше от разказа на Закума. Сега се възползва от това.

— Тогава трябва някой път пак да дойдеш. Беят ненадейно отпътува.

— Накъде?

— На никого не каза.

— Кога ще се върне?

— Сигур няма да е скоро, защото взе със себе си своите любимки — Закума и Чита.

Паул Норман много се уплаши. Постара се да научи нещо повече, ала скоро установи, че и самият управител не знае друго.

Взе едно магаре и подкара към Пера и палата на Ибрахим, та представяйки се за пратеник на висш чиновник, да събере сведения и там. Но и там узна само, че беят заминал през нощта с някакъв параход.

Едва сега пое обратно към яхтата, за да отнесе лошата вест. Там вече го очакваха с нетърпение.

— Какво научи? — попита Херман.

— Заминали са.

— Кои? Да не би жените?

— И тримата: Ибрахим, Закума и Чита.

— Боже Господи! Какво нещастие!

— Да се знаеше само накъде се е отправил негодяят! Ще го гоня до края на света!

Херман се плесна по челото.

— Стой… аз знам! Как можех и само за миг да се съмнявам!

— Nonsense — изръмжа Линдсей. — Как пък ще го знаеш?

— Нали си спомняш, че вчера след посещението на Ибрахим тръгнах подир султанската носилка. Имаш ли представа кой слезе от нея пред къщата на Ибрахим?

— No.

— Великия везир в собствената си персона. Сега още ли си в съмнение, че внезапното отпътуване на турчина се намира във взаимовръзка с вчерашната височайша визита?

— Може да е така! Но с това все пак не напреднахме нито крачка. Кой ще ни каже сега накъде се е запилял нехранимайкото? Може би Великият везир?

— Не се надсмивай! За неща от тоя род аз си имам своите източници. Давам ти дума, че още преди вечерта ще ти назова целта на пътуването на Ибрахим.

Той си взе шапката и бързо се отдалечи, без да обърне внимание на въпросите, извикани след него.

Дейвид Линдсей и Паул Норман трябваше дълго да чакат завръщането на Херман. Час след час минаваха и от нетърпение Линдсей даваше такива противоречиви заповеди, че хората му поклащаха замислено глави. Най-сетне, в късния следобед, Херман се завърна — разгорещен и останал без дъх.

— Е? — попита Паул Норман.

— Ибрахим е заминал за Тунис и аз ще отпътувам след него при първа възможност.

— За Тунис? — попитаха двамата като от една уста.

Какво се кани да прави там?

— Ще обясня нещата възможно най-кратко. Вчера ви разкрих, че работя за Германия в тайната разузнавателна служба. Това води със себе си, че аз трябва да държа очите си по-отворени, отколкото кой да е друг космополит. Благодарение на няколко особени услуги си извоювах доверие; сега бивам използван само в случаи, когато се касае за щекотливи, изискващи предпазливост разузнавания. Та ето как от вас се запътих веднага към… не, името няма значение за работата, И тъй, отидох до моя шеф. Той се учуди, когато му разказах за посещението на Великия везир при Ибрахим и отдаде голяма важност на тая вест. Веднага пусна в ход нишките си и още след два часа вече знаех всичко.

— Какво? — запита Паул Норман.

— Какво? — повтори англичанинът.

— Че вчера Дивана се е събрал и решил Ибрахим да бъде изпратен в Тунис, за да следи зорко ходовете на Мохамед ес Садок бей, комуто Портата няма доверие. Разбирате ли ме?

— No — отговори Дейвид Линдсей. — Пет пари не давам за тоя Тунис, а за Мохамед още по-малко. Yes.

— Ще ви обрисувам с няколко щрихи положението в Северна Африка, франция се стреми към притежание на Тунис, а Мохамед ес Садок бей, който едва от скоро придоби независимост от Високата порта, се страхува за своето владичество. Ето защо търси помощ от Италия, с която преговаря за Триполи. Но забележете добре: Триполи принадлежи на Портата. Следователно можете да се досетите, че султанът понастоящем е в обтегнати отношения със своя бивш васал, беят на Тунис.

— Това е лесно разбираемо — рече Паул Норман. — А Германия? Какво общо има тя с тая работа?

— Германия? Нейните интереси са залегнали другаде. Но не може да й е безразлично, като гледа как франция разширява колониите си до безкрайност. Ето защо опитва да провали домогванията на своята западна съседка към Тунис, а от друга страна, подкрепя Италия в нейните стремежи към Триполи. Ясно ли се изразих?

— Yes. Много ясно. Изключително понятно! — изрази похвала сър Дейвид.

— По тази причина Германия следи внимателно стъпките на Портата, които тя предприема срещу бея на Тунис. По тая причина се отделя голямо внимание и на пътуването на Ибрахим за Тунис. И знаете ли кой ще го държи под око?

— No — рече Линдсей, поклащайки глава.

— Но аз знам — обади се Паул Норман. — Преди малко ти каза, че ще пътуваш след оня за Тунис. Може би дори имаш…

— Да, имам — засмя се Херман. — Необходимо бе само да спомена, че на драго сърце ще потегля след турчина, и веднага получих мисията. Заминавам утре с първия параход.

— И аз ще пътувам с теб — допълни художникът.

— Nonsense! Утре! Защо не днес? Защо не веднага?… Ей, кептън!

— Сър!

Капитанът застана с няколко крачки пред англичанина.

— Кога можем да отплаваме?

— Накъде, сър?

— Към Тунис.

— След три часа. По-рано не става, защото толкова време ще отнемат формалностите в пристанищната служба.

— Well! След три часа! Yes!

Докато капитанът побърза да се отдалечи, за да даде необходимите заповеди, Линдсей се обърна към двамата немци:

— Паспортите?

— Аз моя винаги го нося в себе си — обясни Херман.

— Аз също — прибави художникът.

— Well. Отидете бързо с тях до немското консулство, за Да ви ги подпечатат за Тунис.

— Аз вече го сторих — засмя се Херман. Сър Дейвид се ухили.

— След изтичане на три часа тръгваме! Yes!… Go ahead! (Напред!) Трябва да пипна обесника Ибрахим, трябва да знам откъде има часовника и искам за руснака Ер… Ор… Ур…

— Орьолчашча!

— …да, Орьолчашча, нещо повече да узная. Тук с отвличането не ни провървя. Never mind. В Тунис толкова по-добре ще успеем. Well!

Докато Паул Норман тръгна да уреди паспортните си формалности, Херман се зае с пренасянето на своите вещи и тези на приятеля на яхтата.

Точно след три часа отплаваха. На палубата англичанинът стоеше между двамата немци в своя сив, кариран костюм. От физиономията му лъхаше крепката увереност на човек, убеден, че онова, което възнамерява, непременно ще сполучи.