Карл Май
Дервишът (11)

Единадесета глава
Сър Дейвид си изкарва бакшиш

След срещата си с Линдсей младият арабаджи се бе понесъл бързо на краката си. Беше чувал да се говори за „Италианската къща“ и лесно се оправи с питане.

Двамата търсени седяха с видима възбуда в общия салон пред разстланите върху масата „скъпоценности“ на англичанина. Виждайки Саид, те подскочиха.

— Ти? Ти тук? — извика Паул Норман и се втурна към млади я слуга — Каква радост! Чита също ли е тук?

— Да!

— И също Закума?

— Тя също. И Ибрахим и дервишът Осман са тук.

— Но откъде знаеш къде сме?

— Узнах го преди няколко минути от карирания ефенди.

— От сър Дейвид? Къде го срещна?

— Извън града. Отиваше към пристанището.

— Слава Богу! Значи все пак само ни е ментосал с приказката за неговите три харемски красавици. Имаш ли време?

— За вас винаги.

— Тогава ела с нас в моята стая! Там ще бъдем необезпокоявани. Трябва да ни разкажеш подробно за онази вечер в Константинопол. Вие така внезапно изчезнахте.

Двамата приятели събраха небесната хартия, монетите, камата и наконечника от стрела и се отправиха нагоре.

— Та най-напред — поде Паул Норман, — как са двете момичета?

— В добро здраве са, но се страхуват за съдбата си.

Надяват се на вас.

— И тази надежда няма да ги разочарова… А сега ни обясни преди всичко вашето ненадейно изчезване!

— Ох, ефенди, аз понятие си нямах за заминаването, а и жените също! Едва после проумяхме много неща. Ибрахим още през деня беше в къщата извън града, постоянно придружаван от дервиша Осман, дано Аллах го прокълне. Те най-напред дълго време вършеха нещо тайно с управителя и по-късно научихме, че са стягали багажа. Тръгнахме презглава, докато вие още чакахте в градината.

— Та не можехте ли да ни пратите хабер?

— Невъзможно. Когато узнах на поста си в двора, че вашето присъствие е издадено, участниците в хайката бяха вече на път за градината. Поисках да избързам напред и да ви дам предупредителен сигнал, ала господарят ме проводи горе при жените, които лежаха като мъртви на килима.

— Небеса! Че какво им се е било случило?

— И това научих едва по-късно. Господарят, който предвидил, че те ще се противят, отишъл по съвет на дервиша при един мъдър мъж, познаващ всички церове на земята. От него получил някакъв прах. Издухаш ли го с малка тръбичка през пламъка на свещ, човекът, който се намира зад свещта, пада като мъртъв и се събужда едвам на другия ден. С този прах Ибрахим отишъл при жените. Заварил само Чита — Закума била още в градината — и я упоил. Отнесли я в безсъзнание в съседната стая, а когато Закума се върнала по стълбата, прахът бил издухан и в нейното лице.

— Аха! — кимна Паул Норман. — Ето причината значи за крясъка, който чухме от нейната уста.

— Сега естествено Закума не можела да даде никакъв сигнал — продължи арабаджията. — И тъй като дошла от градината, господарят се изпълнил с подозрения и заповядал да я претърсят. А аз трябваше да отида при припадналите жени, за да помогна да ги отнесат до носилките. Едва намерих време да отида да взема малкото си неща и пътуването започна — през града, на кораба и дотук. Следователно ми беше съвършено невъзможно да ви предупредя. Ако при все това го бях сторил, щеше да обърне внимание и вие щяхте да бъдете издадени.

— Съвсем правилно. Постъпил си много умно. А как стоеше работата с жените? Как се държа Закума?

— Владееше се като мъж. През цялото пътуване не изрече дума — нито с Ибрахим, нито с дервиша Осман. Беше само щастлива, че отново притежава камата си, та в случай на нужда да може да се отбранява.

— Че тя изгубила ли я е била?

— Ибрахим й я отнел, докато била в безсъзнание. Той си мислеше, че тя сега е в негова власт, ала си нямаше представа, а и до ден-днешен още си няма, че аз съм неин съюзник. Още на първия ден му задигнах камата и я върнах на Закума. Сега тя отново можеше да се брани. Той се страхува от страшната отрова и не смее да погажда номера на двете жени.

— А Чита?

— Ох, с нея нещата стояха много зле! Закума е като жената на благородния сокол, пък Чита като сладката женска на славея. Нейните сълзи непрестанно течаха. Безспир ридаеше по Паул Норман ефенди.

Свъсил вежди, стиснал пестници, по време на разказа на Саид Паул бе крачил мълчаливо из помещението.

— О, с тоя Ибрахим ще си видя аз сметките! — процеди той. — Знаеш ли защо е тук?

— Не. Дервишът и аз трябва да държим под надзор палата на бея в Тунис, както и Бардо — двореца извън града. Редуваме се за този пост. Застъпваме рано и се прибираме едва късно вечерта.

— Че какво пък толкова трябва да дебнете там?

— Консулите на франките. Трябва да записваме кой от тях е посетил бея, кога е дошъл и кога си е тръгнал.

— Знаеш ли целта на тези мерки?

— Не.

— Къде живее господарят ти?

— Извън града, край шосето за Бардо. Нае там една къщичка.

— Значи е сам с жените?

— О, не. Вербува двама мъже, които ги пазят строго.

— А сега най-главното: как се нарича той тук в Тунис?

— Хулам и се представя за чиновник от Смирна.

— Тъй, това е всичко, за което можем да те попитаме в момента. Сега вкъщи ли си отиваш?

— Да.

— Ще дойдем с теб!

— Сакън, сакън; Не бива да го правите. Нощем пазачите са дваж по-внимателни и подозрителни.

— Тук си прав. Ама жените вечно ли трябва да живеят в оня ад?

— Аз ви моля временно да предоставите грижата за това

на мен. Още утре преди обяд ще ви известя дали съм могъл нещо да сторя. Повелителят е отровна змия, която трябва да бъде унищожена. Аз му служа само за да освободя Закума от неговите ръце. Бях си наумил дори да го убия. Но след като се запознах с вас, и понеже сте по-умни от мен, предоставям на вас освобождението на господарката и ще ви помагам, доколкото е възможно.

— Ти си храбър момък. А сега яж и пий!

Саид се пресегна. Когато потегли, полунощ минаваше.

— Какво ще каже господарят ти, като се прибереш толкова късно? — попита художникът.

— Ще помисли, че съм много прилежен слуга, защото ще му разкажа за оправдание, че някакъв посетител се е заседял дълго при бея на Тунис.

— Можеш ли да опишеш къщата, в която живее Ибрахим?

— Когато човек върви от града към Бардо, тя се пада вдясно. Тя е първата веднага след големия древен водопровод и е разположена в градина, обградена от зид. Харемлъкът се намира горе зад фронтона, който гледа към града. Утре ще ви кажа как можете да я огледате, без да се издадете.

Саид тръгна.

След като той си замина, Паул Норман разпери ръце и нададе един йодлер^[1], сякаш се намираше пред алпийската колиба на някой тиролец:

„Сега отивам при въжаря и ще си купя аз въже, да вържа Диандл на гърбина, да я нося навред с мен!“

— Всички дяволи! — ухили се Херман. — Та ти съвсем се преобрази! Това е първата ти задявка от дълго време насам!

— Че имах ли иначе причина? Помисли си, Чита отново намерена! Моята и твоята Чита!

— Имаш предвид сестра ми? Хм, работата си е всъщност повече от въпросителна. По време на пътуването аз размишлявах по въпроса и съм склонен да окачествя приликата на твоята Чита с майка ми по-скоро като игра на случайността.

— Случайността? Ама тук да не би пък да се касае само за случайност!

— Че за какво още?

— За няколко пункта, които разглеждани сами по себе си са без тежест, ала взети заедно са от голямо значение. Да започнем с Ибрахим: Той притежава часовника на баща ти; отказва да даде акуратно обяснение за неговата придобивка и прибягва до лъжа. Защо? Ами защото знае, че истината би могла да му навреди. По-нататък: Тъкмо тоя Ибрахим купува Чита, за която предполагаме, че е твоята сестра. Той я купува, след като Осман, дервишът, за когото ти самият казваш, че вече си виждал някога лицето му, я е открил. Осман следователно пръв обръща внимание на турчина върху Чита. Защо? Само заради нейната красота? Съмнявам се. Тук има някакво мистериозно преплитане на обстоятелства, които още не прозирам, ала чувствам с почти непогрешима увереност тяхното значение. Какво ще кажеш?

— Че нишката към разгадаване тайната на Ибрахим може би държи в ръцете си и дервишът Осман. Как обаче можем да ги принудим да издадат тъкмо на нас тайната си?

— Прав си. До тоя момент все още нямаме никакъв законен повод. Негодяите имат предимство пред нас по целия фронт.

— За жалост. Но времето ще ни научи! В мен е залегнало нещо като предчувствие, че скоро ще се сблъскаме с Ибрахим по един съвършено различен от Константинопол начин. Той тук не стои на толкова здрава почва като в Стамбул. Да, надявам се дори, че ще ми се удаде да го поставя с помощта на връзките си в мат.

— Аха, имаш предвид Крюгер бей, полковникът на личната охрана на туниския принц?

— Да, знаеш, че притежавам препоръчително писмо до него. Днес следобед бях при него и той ми обеща във висящите политически въпроси да не забравя какво е задължен като немец на своето отечество.

— Значи наистина е немец?

— Той е бивш пивоварски калфа от Бранденбург.

— Пивоварски… калфа? Сигурно само се шегуваш.

— Не. Крюгер бей има забележителна съдба. Позволил е да го вербуват за френския Чуждестранен легион, идва в Алжир, бяга след година, попада в плен при един мавърски емир и на края се запилява към Тунис, където се издига до миралай на гавазите, на Мохамед ес Садок. Радва се на особеното доверие на владетеля, ала и никога не забравя своята немска родина. Вярно, третира матерния си език по един ужасяващ начин и на човек доставя огромно удоволствие да го чуе как говори немски. Може би и ти ще имаш някой път това забавление. Тогава ще изпиташ и ти своята радост от него.^[2]

— И ти мислиш, че този мъж може да ни бъде от полза?

— Убеден съм в това.

— Но… хм… предполагам, че за да се задържи на положението си, е преминал към исляма?

— Действително!

— Ох, в такъв случай при него ще намерим малко разбиране с нашето намерение да отвлечем Чита и Закума.

— Много се заблуждаваш в него. Той ще ни подкрепи с всички средства.

— Толкова по-добре! Защото на мен земята ми пари под краката! Да чакаме тук в безделие, знаейки, че Чита и Закума се намират в ръцете на тая дрипа Ибрахим! Иска ми се още тази вечер да отърча дотам.

— На мен също!

— Е, хайде тогава! За нашите намерения може да е само от полза, ако сме наясно с терена, преди да сме предприели нещо сериозно.

Скоро след това двамата приятели бяха на път за Бардо. Те не подозираха, че още днес ще получат в ръцете си оръжие, с което успешно ще могат да излязат насреща на Ибрахим и неговите съучастници.

* * *

Потънал в мисли, Саид се движеше бавно напред. И ето, че на една от водещите за пристанището улици чу на известно разстояние пред себе си гласове, чието звучене предвещаваше нещо необичайно. Той се ослуша и скоро видя недалеч да свети фенер и долови откъслек от някакъв възбуден разговор. — …Дейвид Линдсей! — достигна до ухото му.

Тъй като предшестващите думи бяха изговорени на френски, той не беше ги разбрал. Името „Дейвид Линдсей“ обаче изостри вниманието му. Ето защо се прокрадна бързо нататък, сниши се към земята и стана свидетел на задържането на англичанина.

Последва отдалеч хората, които бяха арестували Линдсей, докато изчезнаха в колибата. Пристъпи до отвора, служещ за прозорец, надникна предпазливо вътре и видя сър Дейвид да седи вързан на земята. Саид наистина не схващаше напълно накъде бият работите, ала му стана ясно все пак, че англичанинът очевидно се намира в опасност. Това за него бе достатъчно. От двамата немски приятели не биваше да очаква помощ дори да ги завареше в „Италианската къща“, защото разстоянието дотам и обратно бе твърде голямо.

Какво да прави тогава? Саид нямаше право дълго да се колебае и размишлява, ако наистина искаше да доведе помощ. И той не загуби нито минута. Значи към полицията!

Ето как отърча до палата на бея на Тунис, където, както е известно, по всеки нощен час имаше гавази. Там има предпазливостта да не назовава имена — та нали не знаеше по какъв начин Линдсей е изпаднал в опасното положение.

Ето защо само доложи, че някакъв мъж бил замъкнат от разбойници към една колиба до древния водопровод, и се предложи на пазителите на реда за водач.

Трябваше няколко пъти да повтори с подробности съобщението си, преди да му хванат вяра. Но после едно заптие чаушу^[3] се отправи веднага на път с десет от хората си, за да обезвреди разбойниците.

При това заптие чаушу подхвана нещата не лошо. Той хвана един околен път, за да се яви от онази страна, от която тези хора най-малко очакваха безпокойство. Беше възможно все пак да са поставили охранителен пост.

Така полицаите Приближиха незабелязано до колибата. Заптие чаушу се прокрадна до прозоречния отвор и съгледа вързания.

— Добре — прошепна той на Саид. — Ти каза истината и сега можеш да си вървиш!

Саид изчезна незабавно. Вече можеше да се върне при своя господар, който сигурно нямаше да си легне, преди да е изслушал неговия доклад.

Заптие чаушу чуваше през отвора всяка дума, която се изговаряше във вътрешността на колибата. Сега някакъв, който той не можеше да види, тъкмо казваше:

— Часът мина. Казвайте значи какво решихте!

— Well — отвърна Линдсей с презрителен поглед. — Реших да ви кажа следното: Вие сте жалки и страхливи апаши, с каквито един свободен англичанин никога не разговаря. Yes!

— Давате ли хиляда франка за всяка от дъщерите ми, или не?

— No.

— Сам си подписвате смъртната присъда!

— Де да ми бяха свободни ръцете, щях и нещо доста по-различно да напиша по обесническите ви муцуни!

— Ваша си воля! Наместо да отстъпите, вие ни оскърбявате. Казвате, че хич нищо нямали сме да получим, ама ние ще вземем барем това, което носите в себе си. Претърсете го основно!

Линдсей се изправи рязко от земята, макар ръцете му да бяха вързани. Бившият роб го улови за ръката, ала англичанинът го тласна назад и го ритна с ток в корема, от което оня се срина на земята.

— Наръгайте го! Застреляйте го! Пребийте го! — изреваха другите бясно.

В този миг вратата рухна под мощни прикладни удари и цевите на десет пушки се подадоха през вратата и прозореца.

— Heigh-day! — подхили се англичанинът. — Та нали ви казах, паплач такава, Дейвид Линдсей не може да бъде удавен като някое коте!

Заптие чаушу влезе под закрилата на оръжията на хората си и огледа изучаващо присъстващите.

— Ти тук, Якуб Азир? — рече той. — С каква цел правиш подобни разходки?

Въпросът бе отправен към достойния сивобрад Али ефенди, и то на френски. Това не бе за учудване, тъй като тунизийската войска се състоеше отчасти от французи. Линдсей следователно разбра въпроса.

— Якуб Азир? — извика той. — Да не би това да е името на този мъж тук?

— Да — потвърди заптие чаушу.

— Той не се ли казва Али ефенди?

— Тоя? Това ли е дръзнал! Да не би капъсъзинът да се е направил чак ефенди?

— Да. На мен се представи като търговец на ювелирни изделия и се нарече Али ефенди.

— Куче, това ли си посмял?

— Не е вярно! Не е вярно!

— Не? Доказателство хич не ми е нужно! Току-що лично те спипах да погаждаш лош номер! А вие, тримата келеши, откъде имате заптийски униформи? Познавам ви аз вас, чапкъни недни!… За заптиета са се представили, а?

— Да — отговори сър Дейвид. — Те ме арестуваха и домъкнаха насам.

— Защо?

— Този мъж твърдеше, че съм му бил отвлякъл трите дъщери.

— Три дъщери! О, Аллах, това краставо куче няма никакви дъщери, ами държи у дома си момичета, които купува! Той е изпечен хаирсъзин. Отдавна му знаем мурафетите, ала е твърде умен и хитър, за да се остави да го заловим. Ама днес ни падна в ръцете и ние няма да го изтървем. Вържете го, и то със същото въже, с което той е вързал този мъж.

— Аз съм невинен! — проплака сивобрадият, додето го връзваха.

— Зашийте му един през муцуната, ако не си я държи затворена! И вържете и другите!

Досегашната нахаканост на престъпниците се обърна на хленч.

— Оправданията хич нищо няма да ви помогнат — отряза късо заптие чаушу техните уверения и клетви в невинност. — Аз със собствените си уши чух, че този мъж трябваше да даде по хиляда франка за всяко от трите момичета, и понеже той не го стори, се канехте да го убиете. Това ми е достатъчно. Кой обаче си ти?

— Англичанин съм — отговори Линдсей.

— Англичанин? В това облекло?

Личеше му на полицая, че не го вярва.

— Той лъже, той не е англичанин — извика Якуб Азир.

— Можеш ли да докажеш, че си такъв?

— Да. Вижте този пръстен тук!

Сър Дейвид измъкна от пръста си своя пръстен-печат и го даде на полицая за оглед.

— О, Аллах! Диамант с такава големина! Ти трябва да си много богат, почти като англичанина, който пристигна днес с яхтата си в пристанището.

— Кой ви каза, че този мъж е толкова богат?

— Двама мъже в „Италианската къща“ говореха за него. Аз трябваше да им занеса паспортите.

— Паул Норман и Херман Валерт!

— Да. Познаваш ли ги?

— Те дойдоха с моята яхта. Аз съм Дейвид Линдсей, за когото са говорили.

— В такъв случай ти навярно си се разхождал тук под чуждо име?

— Да, обичам да го правя.

— Е, тогава не се нуждая от по-нататъшни доказателства. Ти се легитимира и можеш да вървиш, накъдето пожелаеш… Всички дяволи! — прибави заптие чаушу изплашен, сещайки се, че продължава да говори на Линдсей на „ти“. — Моля за извинение, мосю! Като съм се вмъкнал веднъж в това глупаво „ти“. Значи можете да си вървите, но ви моля да обещаете, че ще се поставите на разположение, в случай че се наложи да дадете свидетелски показания срещу тази банда.

— Well, драги приятелю. Но преди да си тръгна, искам да ви оставя по един малък спомен. Yes!

Той извади кесията си и даде на всеки полицай по една златна монета, а на заптие чаушу — пет. Те го зяпнаха. Подобна щедрост никога не ги бе сполитала. Заптие чаушу кръстоса ръце на гърдите и се поклони.

— Аллах да ви дава живот, дълъг хиляда години! А тези кучета ще отведем там, където им е мястото. Веднага ще си получат бастонадата и вярвам, че още с пукване на зората ще бъдат обесени!

Беше си малко пресилено наистина, но показваше добра воля. И тя изглежда бързо се превърна в реалност, защото докато се отдалечаваше, Линдсей дълго време долавяше носещите се откъм колибата високи, болезнени викове.

Крачейки бавно в нощта, той спря, погледна колебливо наляво, надясно и поклати с мърморене глава. Носът се изви на двете страни и направи опит да се удължи към брадата, като че никак не бе доволен от собственика си.

Продължи замислен към пристанището. Скоро обаче спря повторно и се плесна с длан по челото.

— Не става. Не мога да отида на кораба. Там ме чакат с три момичета… damned… и като се изтъпанча сам, ще ме осмеят! По-добре значи да навестя „Италианската къща“. Well!

Той се обърна и се устреми направо към града. Но още не бе стигнал първите къщи и спря за трети път, поклащайки глава.

— By Jove! Ама че глупава история! Там също не бива да се вясвам. Твърде много доверих на тоя мистър Норман за тройното отвличане. Yes. Прав беше Норман с неговото предупреждение. Значи по някой път един млад човек може да е по-умен от възрастния. Къде ще е по за предпочитане да се покажа — тук или там? Май няма да отида нито на яхтата, нито в странноприемницата. Ето ти едно хубаво, широко шосе. Звездите искат wonderful; въздухът е чист и прохладен. Ще си направя една разходка да се поразсея. Yes.

Линдсей се намираше на водещото до Бардо шосе и се повлече бавно нататък, изригвайки сегиз-тогиз някое гневно ръмжене. Раздиран от разногласия, той запали с досада една пура и се отдаде така ревностно на нерадостните си мисли, че не обръщаше никакво внимание на местността, през която крачеше. На края спря за четвърти път, протегна ръка във въздуха като да се врича и се провикна силно, сякаш се намираше пред многолюдно събрание:

— Дяволът да отнесе всички женоря и особено пък туркините!

— Че защо?

Дейвид Линдсей спусна сепнато ръка. От мрака на нощта изплува един мъж. По навик от последните часове англичанинът се бе изразил на френски. Непознатият — също, но и той като сър Дейвид носеше ориенталско одеяние.

— Това не ви влиза в работата — рече Линдсей.

— Тук действително сте прав. Ама вие носите нашето облекло, пък говорите френски.

— Вие също.

— Е, да, да. Само че аз съм си французин.

— Аз също.

— Значи сме съотечественици. Какъв сте всъщност?

— Морски труженик — отвърна Дейвид Линдсей, последвал едно внезапно внушение.

— Матрос?

На англичанина отговорът случайно бе хрумнал. След насъбрания през деня лош опит не сметна за нужно да казва истината.

— Матрос строго погледнато, не — обясни той по тая причина. — Имам си тук ладия, с която превозвам хора от пристанището до града.

Тръсна пепелта от пурата, приближи лице до това на непознатия и направи няколко яки дръпвания. Лицето на непознатия се освети, докато Линдсей остана в сянка. Осветеният отстъпи неволно назад.

— Ама какви ги вършите? Та вие почти ми прегорихте носа.

— Осветявам ви — отговори Дейвид Линдсей сухо. — Човек все пак трябва да види с кого разговаря.

Тонът му бе непринуден, макар да бе слисан до немай-къде. Беше разпознал човек, който най-малко бе предполагал да срещне тук — дервиша Осман. Нямаше как да му сбърка физиономията, въпреки че той сега не носеше облеклото на дервиш. Сега естествено сър Дейвид толкова повече внимаваше самият да не бъде разпознат. Може би при това положение щеше да успее да изкопчи нещичко от него.

— Едва ли ще ви е от полза да ми оглеждате лицето — рече Осман. — И бездруго съм ви непознат.

— Действително. Впрочем аз и не съумях да го видя. Пурата за съжаление не е факел.

— И с каква цел собствено се разхождате наоколо?

— Поради… хм… поради нещастна любов.

— И се скитосвате из тъмната нощ да ловите щурци? Това не помага.

— Вярно! Ама пък какво ли друго да ловя?

— Бакшиши, един хубав бакшиш.

— Един лодкар използва всяка възможност да припечели някоя пара за почерпка. Трябва да ви закарам донякъде?

— Не. Но вероятно ще можете да ми окажете една друга услуга. Имате ли час време?

— Ако не е за по-дълго, поставям се на ваше разположение.

— Хубаво. Но трябва преди всичко да си държите човката затворена. От дрънкало за работата си не се нуждая.

— Нашего брата е свикнал да си държи зурлата затворена. Па и с кого ли може да плямпа един лодкар? Най-много със самия себе си.

— Добре, ще си изкарате в такъв случай при мен бакшиша. — Осман пристъпи по-близо и каза с доверителен тон: — С други думи и аз си имам една.

— Пура? Тъй, тъй!

— Глупости! Имах предвид любов.

— А-а, тъй ли било! И сигурно и тя не ви желае?

— Напротив, желае ме. Определи ми среща за днес. Трябваше да се прехвърля през зида и да отида в градината. И дойдох, преди половин час. Да, ама… зидът се оказа твърде висок!

— Много тъпо, наистина.

— Седеше си тя в павилиончето, пък аз дремех отвън. Принуден бях да си тръгна обратно. И ето че срещнах за щастие вас. Вие сте необикновено дълъг…

— Разбирам.

— Ако се кача на раменете ви, лесно-лесно ще стигна

отвъд. Искате ли да ми помогнете?

Линдсей веднага предположи, че не се касае за любовна авантюра, а за някоя шашма. Но сметна за умно да не допусне да се забележи радостта му от тази среща и даде колебливо съгласието си.

— За един нещастник в любовта точно сега не е нещо приятно. Ще ви помогна аз да се озовете отвъд, пък после ще трябва да клепя, докато вие в павилиона се намирате на седмото небе.

— Но нали ще бъдете компенсиран за чакането! Я си помислете за бакшиша! Давам ви два франка.

— Mon Dieu^[4], вие трябва да сте богат! Аз щях и на половин франк да бъда доволен.

— Виждате значи, че плащам много добре. Желаете ли?

— Ами естествено! Два франка! На линия съм. Само че красавицата ще бъде ли в павилиона?

— Определено. Тя ми обеща да ме чака цял час!

Дервишът закрачи напред и свърна от шосето наляво. Там се издигаше тъмният масив на значителна по размери сграда или по-скоро цял ансамбъл от постройки и на англичанина мина през ума дали това няма да е Бардо, седалището на бея на Тунис, за което бе чувал.

Осман го поведе бързо нататък и после по протежение стария зид. На края спря и посочи нагоре.

— Тук е мястото. Точно тук зад зида се намира павилионът.

Англичанинът измери с поглед височината на зида.

— Даа, сам действително не бихте могъл да се прехвърлите. Но ако стъпите на раменете ми, ще стане.

— Вие естествено ще трябва да дойдете с мен в градината, защото в противен случай няма да мога да се върна. Имам въже, което съм вързал около кръста си. Ще ми помогнете да се кача и ще хванете здраво единия край на въжето. Аз ще се спусна отвъд и ще го държа, за да можете да се изкатерите и вие и да скочите после при мен. По същия начин ще се върнем по-късно.

— Но вие имате някаква чанта, която ще ви пречи.

— Едва ли. Тя съдържа само няколко подаръка за любимата. Е, да я почваме!

— Да, Аз ще сключа ръце. Вие ще стъпите на тях и после ще се качите на раменете ми.

— Я по-добре дръжте чантата… после ще я изтегля с въжето. Но внимавайте да не се счупи нещо!

Сър Дейвид взе чантата — гореше да узнае какво има в нея. Тя нямаше закопчалка, а беше отворена отгоре. Той бръкна бързо, докато дервишът драпаше по зида, и напипа някакъв доста дълъг и здрав свредел за дърво, някакъв цилиндричен предмет, който той сметна за макара фина жица, няколко парчета тел с формата на фуркет, само че по-дълги и дебели, после една четвъртита ламаринена кутия с височина едва цол и още няколко предмета, за чието естество и цел така бързо не можа да стане наясно.

След броени мигове Линдсей вече се бе покатерил след дервиша и достигнал благополучно от другата страна земята на градината.

— Ето ме — каза той. — По-нататък какво?

— По-нататък нищо, освен да чакате тук, докато се върна. Аз отивам в кьошка.

Кьошкът се намираше съвсем наблизо; въпреки мрака можеше ясно да се различи.

— Добре.

— Оставате значи тук и бъдете предпазлив, че да не ви спипа някой!

— Та толкоз ли е опасно?

— Има наистина пазачи в градината, ама не ми се вярва на някой да скимне да прави обиколки. А ако все пак някой дойде, просто легнете на земята. Имайте предвид, че ако ви спипат, и аз няма да мога да се измъкна.

С тези думи той се отдалечи с бързи, недоловими крачки. Англичанинът се ослуша за кратко. Никакъв шум не смущаваше дълбоката нощна тишина.

„Необикновено приключение! — помисли той. — Тоя негодяй се е нацелил на нещо съвсем различно от това, което разправя. Тая работа със срещата си е жива шмекерия. За какво ли му е притрябвал свределът? Какво е предназначението на жицата и фуркетите? Какво има в тенекиената кутия? Well, няма да оставам тук, ами ще ида да проуча. Yes.“

Смъкна се на колене и запълзя на ръце и крака след Осман. При кьошка се ослуша напрегнато, ала без резултат. Намираше се при задната страна на малка постройка, изградена от дърво. Дали да пропълзи край ъгъла и да отиде до входа? Не, не биваше. Дервишът можеше да го забележи и да се усъмни. Така че остана да лежи на мястото си. И добре стори, защото късо време след това долови точно до главата си лек шум, приличащ на този, който се поражда при пробиване. Приближи ухо до мястото и сложи ръка отгоре. Правилно… сега почувства как върхът на инструмента проникна през дървото. Дервишът бе пробил отвор.

„С каква цел?“ — запита се Линдсей.

Сега свределът бе изтеглен и когато сър Дейвид попипа отново предпазливо, почувства през отвора да се провира тънка, облечена двойна жица. Дервишът избутва, додето отвън се намираха много метри.

„Проводник! — каза си англичанинът. — За какво ли? Трябва да го разбера.“

Ослуша се. И в този момент долови тихи стъпки. Дервишът напусна кьошка. Сър Дейвид едва има време да пропълзи късо разстояние назад и Осман вече беше тук, клякайки близо до отвора. Какво правеше той там, Линдсей нямаше възможност да види.

След няколко минути дервишът отново се върна в кьошка. Дейвид Линдсей запълзя бързо напред и обследва мястото с пръсти. Жицата слизаше към земята и бе здраво закрепена към нея с помощта на един от фуркетите. Оттам тя имаше достатъчно дължина, за да стигне до зида и се прехвърли през него.

„Heavens! Дейвид Линдсей все пак не бил толкова гламав, както се представи през деня. Смятам, че отгатвам какво се кани да прави тоя — помисли сър Дейвид. — Тоя човек иска да вдигне павилиона във въздуха. Ама по кой начин? Да не би с електричество? Хм, дервиш и електричество — тия неща хич не се връзват. Какво ли ти разбира от това такъв един тип!“

След късо време Осман пак дойде и продължи тайнствената си работа. Линдсей се бе оттеглил бързо, ала остана залегнал достатъчно близо, за да може що-годе добре да го наблюдава. И получи едно кажи-речи приятно удовлетворение, когато Осман прикова на няколко места до зида жицата към земята. Сега бе крайно време за англичанина да се оттегли. Бързо запълзя край зида до мястото, където трябваше да чака. Не след дълго се появи и дервишът.

— Е, нещо подозрително да сте забелязал? — попита.

— Не. Никой не е идвал. Тя там ли беше?

— Да. Тъкмо възнамерявала да си върви. И тъй като доста ме бе чакала, не може да остане по-дълго. Утре ще тръгне с мен.

— Сега изчезваме ли?

— Още не. За да може момичето да се прехвърли през зида по един по-удобен начин, трябва да прекараме сега тая тел нагоре по него и да я спуснем от другата страна. Разбрано?

— Всъщност, не! Не ми е ясно как се каните да постигнете с това нещо целта си.

— Е, та то си е съвсем просто! Утре вечер закрепям една въжена стълба към телта, която се държи халтаво към зида, и момичето ще може с лекота да я изтегли в градината. Елате! Няколко крачки по-нататък ще стане най-добре.

Ето как жицата бе изтеглена нагоре по зида, прикрепена с няколко фуркета във фугите, след което двамата мъже се качиха, за да я спуснат и закарфичат и от другата страна. Тя беше толкова тънка, че и през деня нямаше да може толкова лесно да се забележи.

— Тъй! — рече дервишът, след като бяха приключили и стояха отново вън на открито. — Вече извършихме приготовленията си и можем да изчезваме.

Линдсей последва едно моментно вдъхновение. Извади сгъваемото си ножче от джоба и втикна острието в една цепнатина на зида, за да може лесно да открие мястото. Реши да отиде до „Италианската къща“ и да доведе тук Норман и Херман.

Закрачиха бързо и отминаха имота, който Ибрахим бе наел, и в който живееше и дервишът. Осман обаче не възнамеряваше да остави това да се разбере. Ето защо отведе мълчаливо придружителя си по-нататък до водопровода, който дори в своите останки все още даваше свидетелство за грандиозните начинания на по-раншните столетия.

— Тук ще трябва да се разделим и вие да получите бакшиша си — каза дервишът и бръкна в джоба.

И докато още търсеше някоя двуфранкова монета, внезапно доловиха шум, приближаващ към тях от посока Ибрахимовата къща. Бяха стъпките на двама мъже.

— Идват хора! — прошепна Осман, връчвайки бързо възнаграждението на англичанина. — Не е необходимо да ни видят. Дръжте се спокойно и се притулете тук в процепа на зидарията, додето отминат!

— Нека по-добре се снишим! По-разумно е.

Едва го бяха сторили и двамата мъже вече наближиха. За удивление на Линдсей те разговаряха полугласно на немски, а и гласовете му се сториха познати. Ето защо се заслуша напрегнато.

— Сега можем да си запалим по една пура — каза единият. — Имаш ли огънче?

— Да, веднага… ето!

В същия миг проблесна кибритена клечка и освети лицата на двамата мъже, отдалечени едва на десет крачки от процепа в стената. Онова, което сър Дейвид бе предположил при тембъра на гласовете, сега стана определеност — той разпозна Паул Норман и Херман Валерт. Макар че нямаше какво да се опасява от тях, заради дервиша запази спокойствие. Съгледал лицата, Осман трепна.

— Аллах, Аллах! — изплъзна се от него. — Тези типове, тези…

Не беше го казал високо наистина, ала при все това Паул Норман се обърна.

— Чу ли нещо? — попита тихо приятеля си. — Стори ми се, че някой каза нещо.

— Заблуждаваш се. Вятърът навява през арките на стената. Да вървим!

Приятелите се отдалечиха бавно към града. Осман подскочи от клекналото си положение.

Намираше се в такава възбуда, че не му идваше на ум да проявява предпазливост пред лодкаря. Направи две, три бързи крачки напред и Пак спря.

— Ах, те бяха тук! — изрече скорострелно. — Какво са искали? Как са го узнали? Да не би дори да се е случило нещо? Трябва да разбера! Пъкъл и Сатана… какво да правя? Трябва да тръгна след тях, а трябва да отида и до вкъщи!

— Познавате ли двамата типа? — попита Линдсей безобидно.

— Много добре даже. Това са двама изпечени мошеници, от които можеш да очакваш и най-лошото… Човече, искате ли към вашия бакшиш да си докарате още десет франка?

— Десет франка? Та това за мен е цяло състояние!

— Добре, последвайте тогава тайно двамата мъже — трябва да знам къде живеят. Тичайте! Да ви няма, да ви няма!

Ще ви чакам пак тук.

С тези думи Осман придаде начална скорост на англичанина. Линдсей позволи това да стане, ала след като се отдалечи достатъчно, спря.

— Damned! Какво правя? Та нали исках да се промъкна след нехранимайкото, за да разбера къде е жилището му! А той сега ме натири. Какво да правя? Тия двамата и бездруго са ми в кърпа вързани, ама тоя… По дяволите! Той искаше да си отиде до вкъщи и го намираше за спешно. Значи със сигурност вече няма да го намеря там под арката. При това положение най-доброто ще е все пак да хукна подир двамата.

Когато ги настигна, порядъчно запъхтян, Паул Норман и Херман Валерт отстъпиха встрани. Бяха чули бързите му стъпки и искаха да му дадат път.

— Стойте, изпечени мошеници! — викна им той. — Вадете всичко, каквото имате! Парите или живота! Yes!

— Мътните го взели! — обади се Паул Норман. — Сър Дейвид!

— Наистина! Вуйчо!… Че откъде пък, за Бога, идваш?

— Като ти разкрия, ще има да се чудиш.

— Навярно от трите ти харемски дами?

— No. Дяволът да ги отнесе всички тия харемски женоря! Ще си гледам вече „Отвличане от сарая“ само в операта. Моцарт ги умее тия работи по-добре. Well. Открих нещо много по-важно, yes!… Дервиша.

— Иначе нищо?

— Иначе нищо? Това ли е целият ви отговор?

— Че какво друго още трябва да кажем?

— Да се треснете по главите от смайване! Откривам аз типа, когото дирите под дърво и камък, пък на вас ви е все тая!

— Простете… но ние открихме нещо далеч повече. Цялата бърлога. Ибрахим и момичетата.

— By Jove! И къде пък?

— В къщата зад водопровода.

— Там, там значи живее оня! Аха, затова каза, че трябвало да си отиде вкъщи!

— Кой?

— Дервишът. Той ви видя и позна.

— Видял и познал?

— Yes. Аз стоях до него. Понечи да се спусне след вас, ала му дойде по-добър ум и прати мен.

— Теб? Дервишът те пратил?

— Yes. Нарече ви изпечени мошеници.

— И ти допусна да го каже?

— Yes. Няма ли право? При него си изкарах два франка бакшиш и…

— Бакшиш? Ти?

— И вие го взехте, сър Дейвид?

— Yes. И още десет франка ще спечеля от него, ако му кажа къде живеете.

— Теб е пратил след нас, теб? Това е наистина изумително. Все пак те познава.

— Не ме позна, понеже бе твърде тъмно за тая работа… па на всичкото отгоре и това облекло. Еех, какви странни неща преживях! Ще има да се чудите, да се чудите и маете!

— Разказвай!

— Well! Но кажете ми преди туй какво се хайманосвате толкова късно през нощта извън града!

— Току-що бяхме в градината на Ибрахим и говорихме с Чита и Закума.

— Трябва да ми разправите.

— Естествено… но може би ще е по-добре по-напред ти да споделиш преживелиците си. Хайде разкажи, докато вървим към града.

— Не към града! Тук имам и нещо друго за вас. Само че не бива да оставаме на пътя, иначе оня мошеник би могъл да ни забележи. Да кривнем значи тук наляво! Веднага ще ви обясня защо е необходимо.