Карл Май
Дервишът (7)

Седма глава
Първата следа

След като си закупиха тоалет от чаршията за дрехи, Паул Норман, Херман Валерт и сър Дейвид Линдсей се отправиха към парната яхта, където вечеряха заедно. После се преоблякоха и тръгнаха на път.

Когато оставиха зад себе си Хаскьой, откъдето пътят водеше за Пири паша, градските улици престанаха и те можеха да угасят фенерите, които според местните порядки трябваше да носят със себе си из града. Прибраха ги.

По-късно стигнаха до рекичката, описана от довереника на Закума, и я последваха нагоре до сливането на двата ръкава. Тъмно беше наистина, ала все пак се виждаше на няколко крачки разстояние.

Край тях течеше водата, отвъд която се издигаше зидът. Но колко бе широка в действителност рекичката, не можеше ясно да се различи.

— Де да носех чадъра си — обади се Линдсей, — щях да съумея да премеря ширината и дълбочината. Ще взема да огледам по-внимателно. Well!

Той приближи непосредствено до водата и клекна. После се протегна възможно по-напред и се помъчи да различи отсрещния бряг.

— Е? — попита Паул Норман.

— Дълбоко е — осведоми англичанинът, — много дълбоко.

— По какво съдите?

— Държа ръката си във водата и чувствам, че е много спокойна и тече без плискане на вълни. Следователно трябва да е дълбоко.

— А колко широко?

— Хм! Твърде тъмно е, за да се установи.

— Приблизително?

— Well! Ще трябва да се наведа още малко напред. Стига само равновесие… By Jove!

Веднага след това се чу порядъчно цопване и добрият сър Дейвид изчезна от Божия свят.

— Той падна вътре! — извика Херман Валерт изумено. — Дълбоко е и може да се удави.

— Смъквай тогава дрехите! Трябва да му помогнем. Чуй!

Точно пред тях се разнасяше някакво плацикане.

— Това вие ли сте, сър Дейвид? — попита Паул Норман. Пръхтене и пухтене в отговор.

— Сър, чувате ли ни?

— Yes — изгъргори се.

— Наранихте ли се?

— No. Обаче сега знам колко е дълбоко.

— Е?

— Стига ми точно до брадичката. Yes.

— И колко широко?

— Над три метра.

— Има ли отсреща земя за стъпване?

— No. Само вода.

— Значи зидът се издига направо от водата?

— Yes.

— Крайно неприятно… Слушайте! Излизайте бързо, там идва някой.

— Че защо да излизам?

— Тук все пак не бива да ви видят, я.

— Well! Оставам си във водата. Тук е най-сигурно. Тук няма кой да ме търси. Само да не хукнете много надалеч!

Двамата изчезнаха, а сър Дейвид се спотаи. Стъпките приближиха и пешеходецът вече се канеше да отмине, когато Линдсей, чиято глава се намираше на равнището на земята, позна за своя радост младия прислужник, който следобеда бе предупредил Херман Валерт.

— Пет! — обади се Дейвид Линдсей. Младият човек се наведе и видя подаващата се от водата глава.

— Машаллах! Човек! Кой си ти и какви ги вършиш там вътре?

— Пфу, как вони тук на тиня! Отвратително! Не мога да си извадя краката.

— Кой си ти, искам да знам.

Единият говореше на английски, другият пък на турски, та затова и не се разбираха. По едно време Линдсей измъкна с последно усилие крака от тинята и се изкачи на брега.

— Не знам какво говориш, малкия. Пет! Хей! Норман! Валерт!

Извика двете имена предпазливо, с приглушен тон. Двамата приятели се бяха отдалечили донякъде и залегнали на земята.

— Вие ли викате, сър Дейвид? — попита Паул Норман. — Кой е там?

— Малкият, храбър юначага, който днес преговаряше с нас!

— А-а, ти ли си бил, Саид — обади се Херман Валерт зарадван. — Това е добре, говори ли с нея?

— Да.

— Какво каза тя?

— Трябва да дойдеш утре в полунощ, но сам.

— Хубаво. И къде?

— Тук, в този ъгъл на градината. Как ще стигнеш там вътре, предоставяме наистина на твоята находчивост.

— Ще дойда, та ако ще и през дувара да мина.

— И се пази от дервиша. Той те наблюдава, самият го видях.

— Знам вече. Имаш ли още нещо да кажеш?

— Не. Вече твърде много време изгубих. Господарят чака.

— Кого? Теб?

— Да, и магарето, което трябва да отида да докарам от близкия мегдан.

— Я гледай, Ибрахим тук в къщата ли е?

— Да. Иска да се върне в палата си. Изпрати ме да му доведа животното и магаретаря. И тъй, утре вечер ела! Аз ще вардя да не те открият.

И бързо се отдалечи към града.

— Дяволски турски — рече англичанинът. — Какво каза момъкът?

Херман Валерт му преведе разговора.

— Великолепно, направо великолепно! — извика Линдсей радостно възбуден. — Най-сетне стана работата!

— Само приказките засега. Още не знам дали от това ще излезе някакво отвличане.

— Че какво иначе?

— Да изчакаме!

— Нямам никаква охота да чакам.

— Значи искате да си заминете по-рано?

— Имам предвид нещо друго. Нека направим така:

идваме заедно… вие влизате… ние оставаме отвън, пък после ще си проличи какво трябва да се прави. Well!

— Добре де, от мен да мине. Но как да вляза вътре?

— Да, там е белята. Една стълба май ще е най-доброто.

— Без съмнение! Но прекалено бие на очи.

— Бие на очи? Защо? Който си проточи твърде надалеч носа, ще го цапнем по него и… Heavens^[1], имам една идея!

— Можем ли да я узнаем?

— Я ме помиришете!

— Благодаря, не съм любител на подобни аромати.

— Аз също, ама трябва да се примиря все пак с цамбурването си. Сега ще доведат магарето за пашата. Значи той после ще мине с него от тук. Какво ще речете, ако намажем и него с тая помада?

— Щура идея! — засмя се Херман.

— Няма да му навреди. Днес ви постави такъв долен капан. Проклет негодник!

— Нещата биха могли да станат неприятни за нас.

— По кой начин?

— Само ще му обърнем внимание върху себе си.

— Глупости. Та нали носим други дрехи. Няма да може да ни познае.

— Паул, какво ще кажеш по въпроса?

— Че от вашите щуротии и на мен ми хрумна една идея. Какво би било, ако се сдобием тук с ключа за портата?

— И как може да стане тая работа?

— Вероятно няма да е чак толкова трудно. Тук няма вратари, които да се грижат за отварянето на портата. Тук на къра, където рядко някой ще похлопа, те са излишни. Ибрахим сигурно влиза и излиза в различни часове, също и нощем. Предполага се следователно, че има ключ в себе си.

— Това е възможно. Да не би да искаш да кажеш да му го задигнем?

— Разбира се, ще си поиграем малко на Риналдо Риналдини. Навярно никой освен магаретаря няма да има при него. А с тия двамата би трябвало да се справим.

— При всички случаи. Не намерим ли ключ, поне страх ще всеем на мерзкия тип. Но сега елате настрани, за да не ни видят… струва ми се, че чувам стъпки.

След минута-две мина довереникът на Закума с едно магаретарче и животното му.

— Как се казва негодяй на турски? — попита англичанинът, когато стъпките отзвучаха.

— Чапкън.

— А безнравствен тип?

— Оварда.

— Хубаво. Благодаря. Сега може да идва.

Не бяха заставени дълго да чакат и отново чуха ударите от копитата на магарето. Младежът подтичваше отпред с един окачен на прът фенер в ръката; отзад ситнеше магарето, което бе толкова дребно, че краката на Ибрахим почти докосваха земята. Беят се намираше в ужасно настроение — днес бе имал „карък“ ден. Из един път бе стреснат в мрачните си размишления — точно до него от невиделица, като израснала от земята, се появи една фигура и му изрева в ухото:

— Чапкън! Оварда!

После почувства две ръце около гърлото си. Поиска да нададе вик за помощ, ала само съумя да изхърка и скоро изгуби съзнание.

Когато магаретарчето чу вика на Линдсей и се обърна, помисли, че се касае за разбойническо нападение. Улови поводите на магарето, останало без ездач от вмешателството на Линдсей, метна се на седлото и препусна, без и един звук да даде да се чуе.

— От оня се отървахме! — ухили се сър Дейвид. — Сега тоя тук. Мисля, че е изгубил малко съзнание.

— Не говорете! — прошепна му Паул Норман. — Ако още чува, ще разбере от английския ви кои сме.

— Той е в несвяст! — обади се Херман Валерт. — Да му претърсим джобовете!

Скоро намериха в сетрето един тежък ключ.

— Ето го! — зарадва се Валерт. — Сега да се махаме.

— Стой, не толкова бързо! — възрази Норман. — Ако му липсва само ключът, той ще се усети, че точно на него е било хвърлено око. Трябва да му вземем всичко. Най-добре цялото сетре заедно с часовника и всичко останало, та да помисли, че са го ограбили хайдуци и ключът е задигнат покрай другото.

Съветът намери одобрението на останалите.

— Дали сега малко да не го топнем, а? — попита англичанинът, когато бяха прибрали всичко.

— Не, нека не си пилеем времето… освен това биха могли да минат оттук непознати и да ни объркат плана.

— Жалко, много жалко. От сърце бих се радвал. Е, да изчезваме тогава!

След малко повече от половин час отново се намираха на яхтата и смениха дрехите си. Неволната баня нищо не бе навредила на англичанина, тъй като нощта бе много приятна и топла. Когато огледаха отблизо грабежа си, видяха, че часовникът беше много скъпа вещ, инкрустирана със скъпоценни камъни. Отвориха капака. В същия миг Херман Валерт изпусна силен крясък, дръпна часовника към себе си и се вторачи във вътрешната страна на капака. Очите му като че се канеха да изскочат от орбитите.

— Мили Боже… какво виждам! — провикна се той.

— Какво има? — попита Линдсей. При звука на гласа му Херман се досети, че с възгласа си се бе издал.

— Милорд — каза, овладявайки вълнението си, — дължа ви едно обяснение.

Сър Дейвид Линдсей погледна учудено немеца, който бе станал съвсем блед.

— Обяснение? Как тъй? Не ви разбирам.

— Веднага ще ви стане ясно.

Той откопча от врата си един златен медальон, отвори го и го подаде на Линдсей.

— Познавате ли този портрет?

Англичанинът взе медальона и хвърли един поглед на миниатюрата, изпълнена върху слонова кост. В следващия миг като че го скова някакво вцепенение. Очите му бяха широко отворени, а от слисване устата се превърна в такава зееща паст, че пребледнелият нос сведе угрижено върха си, сякаш искаше да види по кой начин би могъл да отстрани пакостта. Най-сетне вцепенението се отдръпна от чертите му:

— Ани… Ани Линдсей… моята сестра… Yes! Устата се затвори полека, а носът побърза да се върне доволен в прежното си положение.

— Как… как се… добрахте до тоя портрет?

— Тази жена е моята майка — поясни Херман Валерт с треперещ глас.

— Вашата… вашата майка! Тогава… ама тогава вие сте един… един Адлерхорст?

— Вие го казахте. Бруно фон Адлерхорст беше мой баща, а вашата сестра е моя майка.

— Адлерхорст… баща… майка… сестра… човече… момко… скъпи приятелю… та тогава аз съм ви безспорен вуйчо!

— Другояче май няма как да бъде.

— Excellent^[2], сър… искам да кажа: well, my boy!^[3] Отлично приключение, indeed! Трябва да те притисна до сърцето си! All right, yes!

Той обви като някой полип дългите си ръце около него, пресова го няколко пъти и го разцелува после по страните, с което съумя да се справи единствено след като носът му направи решителен завой встрани.

— Мистър Валерт, сър… момко, направо съм извън себе си от радост! Защо не ми го каза веднага?

— Нямаше подходяща възможност — засмя се Херман, комуто дълбоката радост на иначе толкова студения англичанин се отрази благотворно.

— Well! Сега ми кажете и другото си име!

— Херман!

— Херман фон Адлерхорст значи! Well. И къде са твоите? В Германия ми казаха, изчезнали били безследно.

— Баща ми е мъртъв, а къде се намират майка ми, сестра ми и двамата ми братя, не знам…

Прекъсна го удивеният вик на Паул Норман. Той познаваше наистина историята на своя приятел, ала още не му се бе случвало да види медальона. При бурното си приветствие на племенника Линдсей беше оставил настрани висулката и Паул Норман я взе, за да я разгледа на свой ред. Тогава му се изплъзна смаяният възглас.

Херман погледна учудено приятеля си, който бе зяпнал миниатюрата, загубил и ума, и дума.

— Какво ти е всъщност?

— Чита… това е Чита! Съвсем точно, до последния щрих!

— Твоята възлюбена?

— Да.

— Заблуждаваш се. Подобна прилика би била все пак нещо твърде странно.

— Не се заблуждавам, Херман! Аз съм художник и умея добре да отделям в една картина същественото от несъщественото. С най-голяма точност това са същите рязко изразени линии, същата коса и същите очи.

Херман Валерт-Адлерхорст и сър Дейвид Линдсей се спогледаха безмълвно. Предположението, което се породи в тях, бе все пак твърде авантюристично.

— Ами, глупости! — каза на края Херман. — Съдейки от думите ти, вече си мислех, че съм намерил сестра си. Но ако нямам никакво друго доказателство, освен голата прилика, то лека-полека ще събера, ако търся, една дузина сестри.

— Ей, не отсъждай прибързано! В цялата тая работа има един пункт, който ме кара да се замисля: Чита не познава своите родители.

— Това действително е фрапиращо, но при тези условия не е кой знае каква рядкост. Вярно, моята малка сестра Лиза беше навремето едва на годинка и естествено също така малко като твоята красавица ще може да си спомни родителите. Колко годишна е всъщност Чита?

— Седемнайсет.

— Чудно… Лиза сега би трябвало да бъде точно на такава възраст. Паул, Паул, ако все пак нещо от твоята догадка…!

— Nonsense! — намеси се Линдсей. — Толкова далеч още не сме стигнали. Я разправи по-напред, как стана така, че да не знаеш нищо за близките си.

— Това е една много трагична история. Тя ме направи това, което съм сега — един ненамиращ покой скитник, поставил си като жизнена задача да търси изчезналите членове от семейството.

— Много добре! Отлично! Ще помогна, заедно ще търсим. Well!

— Баща ми, както си спомняш, беше консул в Аден. Освен мен родителите ми имаха още двама сина — аз бях най-големият — и една дъщеричка, която беше поверена на една дойка.

— Колко беше голям, когато изгуби близките си?

— На осем години. Баща ми минаваше за много богат мъж, който можеше да бъде доволен от съдбата си. Той обаче копнееше по родината си. Освен това искаше ние децата му да получим добро възпитание, а за тая цел Аден не бе подходящото място. Ето защо той реши да се завърне със семейството си в Германия.

— Well! Осъществи ли намерението си?

— Да. Но това бе нашата гибел. Качихме се на един самбук и направихме едно чудесно плаване по Черно море. Още си спомням някои думи на татко, защото той най-често се занимаваше с мен — най-голямото му дете. Показваше ми и обясняваше всичко, което заслужаваше внимание. Един ден забелязах в държането му известна тревога. Когато го попитах, отговори, че наближаваме район, който арабските корсари често правели несигурен.

Носът на Дейвид Линдсей отново се раздвижи, сякаш вземаше персонално участие в разказа.

— Известно ми е това местенце. Трябва да е било на ширината на Рас Хатиба.

— Да, може да е така. Татко каза някакво име, което звучеше подобно. Чувал ли си някога за джехеините?

— Yes. Моят най-добър приятел е преживял при тях едно опасно приключение. — Кара Бен Немзи, yes.^[4]

— Е, оказа се, че опасенията на баща ми не са били безпочвени. На другия ден бяхме нападнати от един въоръжен съд. Нашата бъзлива команда тутакси смъкна платното и се предаде. Диви фигури се изсипаха на борда и се юрнаха към нас. Татко, който започна да се отбранява, бе убит пред очите ми. Майка и ние децата бяхме затворени.

Споменът за това ужасно преживяване, разрушило живота му, завладя разказвача. Той сложи ръка пред очите, за да прикрие напиращите сълзи. Приятелите мълчаха. После Херман поднови разказа си:

— Ала най-ужасното предстоеше тепърва. Турският екипаж, който бе едно безволево оръдие в ръцете на морските разбойници, трябваше да обърне и да се насочи към Суакин на африканския бряг. Никога няма да забравя името. Знаете, че това селище от дълго време е прочут пазар за роби. Едва бяхме пристанали и ни повлякоха към пазара, за да ни изложат за Продан. Да, изложени за Продан… това е правилният израз. Бяхме оглеждани и опипвани от купувачите като някаква стока. Тогава бях още твърде малък, за да преценя изцяло ужасния развой на нещата. Едва много по-късно ясно осъзнах какво трябва да е ставало в сърцето на майка, когато е гледала как откъсват от нея и отвеждат едно подир друго децата й.

Херман отново замълча, овладян от възбуда. Линдсей кривеше невероятни гримаси, за да прикрие вълнението си, а Паул Норман избърса очи. Той отдавна знаеше историята, ала неговото живо въображение му представяше някогашните събития с такава осезаема яснота пред очите, че тя отново го разтърси.

— На мен първи дойде редът. И днес виждам сломения поглед, с който майка се раздели с мен. Бях така изтощен от плач, че понасях безразлично всички сетнешни събития. Но трябва да кажа, че имах късмет, ако изобщо може да се говори за късмет при моето положение. Попаднах в ръцете на един богат турски търговец от Хартум, който беше мил и любезен към мен, и това не ми даваше да чувствам, че в крайна сметка не съм нищо повече от един… роб. Позволете да прескоча следващите години! Въпреки доброто отнасяне те бяха изпълнени с мъка и никога не забравях последния поглед на майка. И в сънищата ме преследваше горещият копнеж по нея, и все по-твърда ставаше волята ми да търся изгубените веднага щом съзрея достатъчно за тази цел. Отдаде ми се възможност да бъда полезен на моя господар и да му свърша няколко услуги, които той сметна за толкова големи, че ми дари свободата.

Сър Дейвид бе обладан от могъщо вълнение.

— Клетото момче — каза със своеобразно гримасничене. — Колко годишен беше тогава?

— Двадесет.

— Нечувано! Невероятно! Човек от кръвта Линдсей дузина години роб! Клетият младеж… клетата сестра!… Yes.

— Според европейските схващания не бях придобил онова, което хората наричат образование, но арабския и турския владеех напълно — писмено и говоримо. Освен това като слуга, а по-късно и като заместник на господаря, си бях имал много работа с немци, французи и англичани. Общуването със съотечествениците ме предпази от забрава на матерния език, а френския и английския усвоих с лекота. Ето как можех да пристъпя с добри надежди към своята жизнена задача. Няма значение как стана, но заради езиковата си многостранност получих назначение в немската тайна разузнавателна служба. Учудваш ли се, Паул? Не си го подозирал, нали? Смяташе ме за беден учен, който обхожда чужбината със студийни цели. Но аз не съм толкова без средства, както си мислиш, и както по известни причини се представях и аз самият. За моите цели беше по-добре и внушаваше по-малко подозрение, ако минавах за беден. Но аз разполагах с достатъчно средства. И ти ще се учудиш, ако ти кажа кои в Стамбул се числят към моите познати. Така че прости ми за моята привидна липса на откровеност. Виждаш, че съм имал своите важни причини.

— Как бих могъл да ти отправя упрек, скъпи Херман!

— А майката, братята и сестрата? — намеси се Дейвид Линдсей. — Узнал ли си вече нещо за тях?

— Ни най-малкото. Трябва да призная, че постъпих в тайната разузнавателна служба, защото тази професия ме води надалеч из мохамеданските страни. Надявах се при тези пътувания да се натъкна на някоя следа от близките. Но досега всичко беше напразно. Едва днес…

Той беше прекъснат. Напоследък Линдсей се бе държал доста особено. Въртеше се на мястото си, правеше най-причудливи гримаси и въобще се държеше така, сякаш не можеше да дочака кога ще вземе и той думата. Сега пресече словоизлиянията на Херман.

— Heigh-day.., в такъв случай аз знам повече от теб! Не само следа, ами цял-целеничък Адлерхорст даже имам. факт! Yes.

Херман го погледна сащисано.

— Не те разбирам.

От удоволствие тънката уста на Линдсей се разтегна от едната ушна висулка до другата.

— Винаги казвам това, което мисля. Yes.

— Открил си някой Адлерхорст?

— Yes.

— Сиреч някой от братята ми?

— Yes.

— И кой пък? Мартин или Готфрид?

— Мартин.

— Къде?… Къде?

— В Америка.

— В… Америка? Невъзможно!

— Защо невъзможно? Не се шегувам. Дейвид Линдсей съм. Yes.

Не е трудно да си представи човек в каква възбуда изпадна Херман от това известие. Думите следваха една след друга и скоро той бе научил всичко, което Линдсей знаеше.

Както вече бе споменато, Херман бил първият член от семейството, за когото се намерил купувач. Какво бе станало с майката, братята и сестрата, той не знаеше. Сега научи понататъшното. Мартин, който по онова време броял пет години, останал последен. Колкото и малък да бил, все пак живо впечатил в паметта си ужасното събитие. След Херман била Продадена дойката, после дошъл на ред шестгодишния Готфрид и след това майката с малката Лиза. Накрая останал непродаден само малкият Мартин. Но колкото и да се стараел сегашният му господар, така и не намерил купувач за слабичкото дете. Нищо друго не оставало на роботърговеца, освен да опита да го пласира на някой друг пазар за роби. Малкият Мартин бил качен на един кораб и отплавали — накъде, по-късно не можел да каже. Но в открито море робският кораб бил спрян от един европейски параход и претърсен. Всички пленници получили свободата си. Към малкото момче изпитал съчувствие един богат американски плантатор, който измолил да го вземе със себе си и да се грижи за него. Да, сторил и нещо повече: направил щателна проверка в Германия за евентуално живи роднини на детето. Така узнал, че съществувал само един сродник — братът на Ана фон Адлерхорст, който обаче живеел в Англия. Дейвид Линдсей веднага проявил готовност да се заеме със сирачето, ала плантаторът междувременно бил обикнал Мартин и отказал да го даде. Линдсей се примирил, толкова повече, че малкият се бил привързал към своя настойник и бил добре настанен при него. Независимо от това той не пропускал от време на време да се осведомява за своя племенник. Ето как сега сър Дейвид бе в състояние да информира Херман, че брат му живее като управител на плантацията на своя настойник. Чувствал се добре; само едно хвърляло сянка върху неговия живот — неизвестната съдба на неговата фамилия.

— Well — заключи Линдсей изложението си, — в крайна сметка аз тръгнах да издирвам близките му. И така стана, че се препънах тук във втория ми племенник, а може би и дори в племенницата. Ще открия също и майката, и другия ти брат. Дребна работа за Дейвид Линдсей. Yes.

Херман Валерт-Адлерхорст и Паул Норман изслушаха напрегнато, със затаен дъх неговия разказ. Херман бе така разтърсен, че дълго време не намери дума за отговор. Сърцето му бе преизпълнено. Най-сетне дойде на себе си.

— Днес е най-прекрасният ден от моя живот — каза той на Дейвид Линдсей. — Да даде Бог твоите изпълнени с упование надежди да не те разочароват и аз да се събера някой ден с близките си. Със своята радостна вест ти постави началото, а и аз съвсем неочаквано се натъкнах на една странна следа.

— Как? Какво? Следа? — попита англичанинът. — Кога? Къде?

— Я погледни този часовник!

С тези думи той подаде на Линдсей часовника, който по време на целия разказ не бе изпускал от ръка.

— Heavens! Та това е гербът на Адлерхорст! А под него… тук ясно се вижда името Бруно фон Адлерхорст. Какво означава това?

Паул Норман също посегна към часовника и го разгледа внимателно.

— Това означава — отвърна Херман, — че мъжът, от когото взехме часовника, трябва да знае и ще ни каже откъде го има.

— Yes. Още утре заран ще навестя човека.

— Да не би да се каниш да му кажеш, че сме му свили часовника!

— Damned, прав си! Но какво да правим в такъв случай?

— Ще трябва да обмислим. Не бива да предприемаме нищо, преди да сме го обсъдили най-подробно помежду си.

— Well. Да останем засега още при твоето семейство. Имаше ли баща ти врагове?

. — По онова време бях твърде малък, за да мога да отговоря със сигурност на този въпрос. Знам само, че един турчин посещаваше много често нашето семейство. Това общуване внезапно намери края си. Изглежда татко е имал някакво спречкване с него.

— А-ха! Как се казваше турчинът?

— Вече не си спомням.

— Жалко. На мнение съм, че твоята фамилия е станала жертва на някакво отмъщение.

— За това вече съм мислил и аз.

— Тъй ли? Защо?

— Имахме един лакей, французин на име Флоран. Той винаги се държеше много мило с нас децата, ала въпреки това аз не можех да го понасям. Той също беше при нас, когато ни нападнаха джехеините. От онзи миг повече не съм го виждал.

— Може би е бил убит?

— Не, съвсем определено знам, че не беше нито сред мъртвите, нито сред пленниците. Къде се бе дянал? На първо време този факт въобще не ми направи впечатление. Но по-късно, като мъж, ме обезпокои.

— И какво си помисли?

— Флоран не бе в добри отношения с майка. Навремето не бях обръщал внимание на това, ала по-късно грижливо го обмислих. Майка беше винаги радостна, когато Флоран напускаше стаята, докато в негово присъствие всеки път бе мълчалива и сдържана.

— Интересно! Странно! Как си го обясняваш?

— Мисля, че Флоран е престъпил границите, делящи го от господарите, и е бил скастрен от майка ми.

— Възможно. Така кажи-речи мисля и аз.

— И къде ще е отишъл Флоран при нападението на джехеините? Той из един път изчезна като издухан. Дали не е играл някоя предателска игра?

— Възможно! Но как би могъл да встъпи в съюз с разбойниците?

— Това наистина и аз не знам.

— Дали в играта не е имал пръст и „турчинът“, за когото преди малко разправи?

Херман сви рамене.

— Не мога да кажа. Тогава бях твърде малък. Но още нещо трябва да спомена. Когато излязохме днес от къщи, лицето на дервиша прикова вниманието ми. Точно така би трябвало да изглежда днес, или поне много да му прилича, оня Флоран.

— Сигурно ще е само случайност!

— Естествено. Но защо тоя обесник ще ни посвещава така упорито вниманието си?

— Не знам. Дейвид Линдсей съм. Какво ми влиза в работата тоя турски просяк? Yes!

— Да оставим миналото и да се позанимаем по-добре с настоящето! — отклони посоката на разговора Норман. — Я нека видим по-добре какво съдържа кесията, която отмъкнахме на Ибрахим.

Преброиха съдържанието — възлизаше на няколкостотин пиастъра.

— Не съм и мислел, че някога бих могъл да стана пладнешки разбойник — ухили се Линдсей. — Но от първия си успех съм много доволен. Жалко, че тоя начин на изкарване на насъщния обикновено завършва с бесилото. А ето и ключа! Юначага, който… By Jove, ама че сме загубени!

— Защо — попита Херман.

— Дали това всъщност е истинският ключ?

— Да се надяваме!

— Да се надяваме… това не може да ме задоволи. Та нали имахме възможност там на къра да го пробваме дали отключва.

— Това е вярно. А ние хич не се и сетихме!

— Never mind! (Не вреди!) Трябва само да наваксаме пропуснатото.

— Как? Да излизаме още един път от града?

— Yes. Веднага ще отърча дотам.

— Не, скъпи вуйчо! Остани си отпочини за утре! Ние двамата ще я направим тая разходка.

— Well. Нямам нищо против. Впрочем изобщо не мога да изразя колко благотворно ми подейства това твое обръщение „скъпи вуйчо“. Така ми е приятно, като че някой ме е дарил със сто хиляди фунта. Yes!

Сега се посъветваха сериозно относно следващите стъпки. После определиха за сборен пункт едно кафене в Стария Стамбул и се разделиха. Паул и Херман се запътиха още веднъж към намиращия се извън града Калидже оглу.

* * *

На следващото утро приятелите станаха доста рано. Херман се прехвърли с един каик отвъд в Стария Стамбул. Там направи една разходка до „Света София“ и по дългия прав път надолу, който води до Бахче капъсъ на брега.

По този път си купи сутрешния брой на „Басирет“ и откри разбойническото нападение над Ибрахим бей вече публикувано с преувеличения и разкрасявания. Беше поместена дори награда за извършителя. И което бе най-поразително: часовникът бе описан и даже гербът бе споменат.

Стигнал до брега, Херман отправи поглед към кафенето, намиращо се край дълбоката бухта, край която бе разположена Старата митница. Сър Дейвид Линдсей беше вече там и помаха на Херман още отдалеч.

— Morning^[5], момче! Добре че си тук най-сетне. Чувствам се като Самсон сред филистимците.

— Как тъй?

— Защото не разбирам тоя дяволски език. Зная само две думи „Аллах“ и „бакшиш“, повече нищо. А това все пак не е достатъчно, нали? Не виждаш ли как съм се натресъл?

— Че как пък?

— Е-е, ами да не би да съм пил нещо, а?

Той посочи кръглия камък, служещ за маса, пред който бе седнал на друг по-нисък. Чашата беше празна.

— Не си ли поръча нещо?

— Yes. Десет хиляди пъти изрекох думата кафе, ама не получих никакво.

— Кафе не е на арабски или турски, а на френски. Трябва да кажеш „кахве“.

— Кахве значи! Много добре. А как се казва чаша?

— филджан.

— А една?

— Числото едно се казва „бир“.

— Много добре. Значи… бир филджан кахве!

— Да, или пък само „бир кахве“!

— Отлично. Но бих желал още да науча. Типовете, които седят тук наоколо, получиха и кафе, и лули. Изревах аз думата табак, ама никой не поиска да ме разбере. Дяволът да ги отнесе тия чернопомазани келнери! Yes.

— Тук не се казва табак, а тютюн.

— Тютюн? Щурава дума. Но стой! Правилно! Та аз преди я знаех! Само пак съм я забравил. Yes. Навремето от моя приятел Кара Бен Немзи научих цяла камара турски и арабски думи. Ама всичко отново изфирясало. Away! Well. Never mind… И как всъщност се казва лула?

— Чибук.

— А бир означава едно, значи… бир чибук тютюн.

— Не. Употребата е другояче. Ако искаш да получиш лула табак, трябва да кажеш: бир люле тютюн.

— Бир люле тютюн. Благодаря, момче. Сега може да се започне. Ще пиеш ли едно с мен?

— Да.

— Но ме остави аз да поръчам!

— На драго сърце, опитай!

— Значи първо… бир ка…ка…кавасе!

— За Бога! Та тогава ще ти доведат някое заптие! Не се казва кавасе, а кахве.

— Дяволското! И после… бир тюле лютюн!

— Отново погрешно! Казва се бир люле тютюн.

— Дали люле тютюн, или тюле лютюн, все ще му е тая на тоя народ. Дяволът ще ти запомни един толкова безсмислен език! И бир тук означавало едно. Под бир^[6] аз пък разбирам нещо съвсем друго и човек няма да седне да ти изпие само едно, а няколко. Май ще е най-добре да поръчаш все пак ти.

— Така си и мислех! — засмя се Херман. Благодарение на него получиха две чаши кафе и две прясно натъпкани лули заедно с тлеещи въгленчета. Сър Дейвид запуши разположено и заоглежда пъстрата картина наоколо. Херман, напротив, размишляваше върху задачата, която си бе поставил, и към чието изпълнение с откриването на часовника като че бе приближил с една малка крачка.

Поседяха така известно време в мълчание и отдадени на мислите си. Внезапно Линдсей остави лулата настрани.

— Как може турчинът да е толкова тъп! — каза той. — Не бих го счел за възможно!

— Че кое пък?

— Там, където природата е дала всичко, в изобилие, човек естествено трябва да си взема порядъчно. Тук расте табак, расте и кафе. Ама я погледни чашите им — големи колкото напръстник! А тоя чибук мога да ти го изпуша за десет минути двайсет пъти!

Херман не знаеше какво да каже на тоя странен начин на впускане в етноложки разсъждения. Сериозно думите на вуйчо си определено не взе, тъй като вече достатъчно познаваше тоя чудак. На края очите му проблеснаха дяволито.

— Не всякога предимството се крие в големината — каза той.

— А в?

— В естеството на нещата. Имам предвид, че често е за предпочитане малкото количество пред голямото, дребното пред едрото. Така например ако човек има дупка на главата или оток на…

— О, извинявай! Не бе казано в тоя смисъл. Линдсей махна добродушно.

— Погледни по-добре каква е онази лодка там!

— Султански каик.

— Жени седят в него. Четири, шест, осем!

— Жените на султана.

— Как? Че имат ли право да се разхождат?

— Да, забулени естествено.

— Heavens! A къде иначе се дяват?

— На различни места — в Сарая, Бешикташ, Долмабахче, а и другаде.

— И на никому ли не се отдава възможност да ги зърне?

— Нито на един-единствен. Прислужват им само пазачи, най-главен от които е Кислар агата.

— Какво значи то?

— Кислар означава девойка, а ага — господар. Двете думи заедно следователно означават: Господарят или Повелителят на девойките.

— Бих желал да съм Кислар ага!

— Благодаря много!

— Защо?

— Първо, той е роб.

— Хм!

— Второ, непременно трябва да е черен.

— Пфу!

— И трето, бере си страшни ядове с тези толкова много жени. Вярно, неговият пост е най-високият в Сарая. Заема еднакъв ранг с Великия везир.

— Всички дяволи! Все пак не се сменям за него. Значи никой друг не вижда жените?

— Не. Това би означавало неминуемата му смърт. Само в особени случаи е възможно някакво изключение.

— Кога например?

— Когато някой друг владетел възнамерява да се ожени за една от дъщерите на султана. Тогава на неговия пратеник евентуално ще бъде позволено да види лицето на въпросната и да говори също с нея, за да може да докладва на своя господар.

— Необикновена страна е тая Турция. Я да говорим по-добре за други неща, които са по-достижими от съзерцанието на една харемска красавица. Снощи отидохте ли пак с приятеля ти до Калидже оглу?

— Да. Ключът стана.

— Well. В такъв случай сражението е вече наполовина спечелено.

— А снощната история вече е описана във вестника надълго и нашироко. Слушай!

Херман прочете репортажа на вуйчо си.

— Вие решихте ли вече нещо?

— Да, смятаме за най-добре да хванем бея натясно. В изненадата най-лесно ще му бъде измъкнато нещо за близките ми.

— Аламинут присъствам и аз. Кога тръгваме?

— Още сега, ако те устройва.

— Много ме устройва!

Платиха и станаха. Жилището на бея, което бяха узнали от вестника, бе отдалечено само на четвърт час път. Входът на къщата беше тесен. Зад вратата бе просната една рогозка, на която седеше някакъв почернял от слънцето бабаит.

Едва съгледал двамата мъже, той скочи и отказа да ги пропусне.

— Дур! (Стой!) Вътре не се влиза! Аз съм капъджията.

— Какво рече тоя? — попита Линдсей.

— Бил вратарят и не иска да ни пусне.

— Не иска?… Сър Дейвид Линдсей не е свикнал да бъде отпращан от някакъв си вратар. Разбра ли, my boy?

— Нека по-напред опитаме с добро — успокои го Херман.

— Моля — каза англичанинът. — Но аз я познавам тая сган — или бакшиш, или пестник. Yes.

Херман се обърна към капъджията, който не беше разбрал ни думица от разговора — най-много думата бакшиш — и все още препречваше разкрачен входа.

— Желаем да говорим с твоя господар Ибрахим бей.

— Той сега не приема никого. Гледа си кефа. Елате някой друг път!

— Само че ние трябва да говорим точно сега с него. Махни се от пътя!

Капъджията не даде вид, че ще се отзове на повелята. Без да му мисли много, Херман улови човека за гърдите, отстрани го собственоръчно от пътя си и го постави зад себе си — достъпът бе свободен.

Никой не би сметнал, че немецът ще е способен на подобна проява на сила, най-малко вратарят. Той не бе в състояние дума да обели и стоеше с широко отворена уста, гледайки слисано след двамата, които спокойно закрачиха нататък.

Стигнаха в двора. Там завариха няколко черни, които при вида на англичанина нададоха високи възгласи на удивление. Подобно облечен човек те никога не бяха виждали.

— Къде е Ибрахим бей? — попита Херман един от хората.

Негърът посочи към едно стълбище, на чиито диреци се подпираха двама лениви роби.

— Направете място! — заповяда им Херман късо. Думите му нямаха никакъв резултат — те останаха да си стоят и зинаха още по-широко муцуни. Тогава Херман ги избута встрани с едно крепко движение на лактите. През образувалата се междина двамата посетители се изкачиха по стълбите, сподирени от гълчавата на робите, които едва сега се съвзеха от изненадата. Стълбището водеше до нещо като чардак, на който излизаха няколко врати. Една от тях тъкмо в този момент се разтвори с трясък и беят изскочи с високо проклятие да се осведоми за причината на тая дандания. Съгледа двамата и… направи като прислугата си: отвори широко уста и очи.

— Добро утро — поздрави Херман. — Както зная, ти говориш английски.

— Не добре — отвърна оня сащисан.

— Кой език освен турския владееш най-свободно?

— френския.

— Добре, да говорим тогава на френски. Но не тук. Отведи ни, моля, в приемната.

Ибрахим бей мудно осъзнаваше, че тези двама чужденци се бяха одързостили да се вмъкнат при него без общоприетото предварително уведомяване. Като в просъница им отвори вратата и ги пропусна да влязат. Те се намериха в едно помещение, подредено с цялото му ориенталско великолепие, в което стопанинът тъкмо се бе отдал на насладата от сладкото бездействие — кефа. Той се отпусна на една издута възглавница, ала не покани двамата да се настанят на свой ред.

Възвърна си бавно самообладанието и измери натрапниците с поглед, от който говореше негодувание и презрение, но и известна доза угриженост. Какво ли искаше от него немецът, комуто бе поставил клопка на гробището? Немецът, притежаващ една толкова поразителна прилика с мъжа, в чийто живот и семейство той бе играл съдбоносна роля? Този млад човек наистина ли бе някой от синовете на убития? И ако това бе така, с какво намерение се бе появил той тук? Някакво подозрение, някаква следа ли го водеше насам… и възнамеряваше ли да му дири сметка?

— Сигурно давате мило и драго да разберете какво всъщност правим при вас? — поде Херман на френски.

— Естествено!

— Е, не е нещо чак толкова важно. Само купих една вещ, която искам да ви покажа. Тази заран се натъкнах случайно на един търговец, който ми предложи за покупка някакъв часовник.

— Часовник? И какъв?

— Златен, много добра работа, инкрустиран с диаманти и украсен с герб.

— Бива ли да му хвърля едно око?

Херман извади часовника и го поднесе пред очите на Ибрахим, така че да го разгледа, но да не може да си го вземе.

— Онзи, който са ви отнели ли е? За него ли пише във вестника?

На първо време Ибрахим не знаеше какво да отговори. Ако младият немец беше син на убития, то щеше да познава часовника на баща си и естествено щеше да попита как е попаднал в негово притежание. От друга страна, не можеше да отрече, че е негова собственост, защото нали бе точно описан в „Басирет“..

— Моят действително изглеждаше подобен на този — отвърна по тази причина уклончиво.

— Само подобен? — усмихна се Херман. — Аз съм убеден, че е вашият, тъй като от вътрешната страна на капака носи герба и вензела на някой си Адлерхорст, точно тъй, както се съобщава в „Басирет“.

Сега всеки изход на Ибрахим бе преграден и той трябваше да вземе открито становище.

— Ако сахатът действително притежава тези белези, то той наистина е моята собственост.

Същевременно протегна ръка да си вземе часовника, ала Херман го тикна спокойно в джоба си.

— Ваша собственост? Ще трябва първо да го докажете. Аз по-скоро мисля, че принадлежи на мен.

Ибрахим смени цвета си. Значи тоя млад мъж беше все пак синът на някогашния консул. Но как се бе озовал насам? Та нали знаеше, че всички членове на фамилията Адлерхорст бяха продадени в робство. В случая имаше само един изход: да отрича всичко.

— Много съм учуден. Как бихте могъл да твърдите, че този сахат, който през всичките години е бил мое притежание, ви принадлежи?

— Защото аз съм синът на Бруно фон Адлерхорст.

Ибрахим беше очаквал този отговор, но въпреки това се изплаши. Окопити се обаче бързо. Беше убеден, че са унищожени всички документални доказателства, с които би могла да се докаже фамилната принадлежност на тоя фон Адлерхорст. Как тогава щеше да се легитимира младият немец като един Адлерхорст?

— Ако вие наистина сте Адлерхорст, признавам, че имате основателни претенции за притежание на сахатника — изрече той с крепка увереност. — Но, моля, покажете ми по-напред като доказателство документите си!

Беше налучкал верния подход, както разбра от въпросителния поглед, който Херман хвърли на сър Дейвид. На практика той притежаваше само документи, издадени на името Валерт. Медальонът с портрета на Ана фон Адлерхорст не можеше в юридически смисъл да бъде признат като доказателствено средство.

Но в затрудненото положение Линдсей умело му се притече на помощ.

— Да не си мислите, че тоя млад мъж винаги мъкне със себе си кръщелното свидетелство и имунизационния си картон? Аз, сър Дейвид Линдсей, ви заявявам, че този мосю е мой племенник, което означава: синът на моята сестра, Ана Линдсей, по мъж Адлерхорст. Това достатъчно ли е? Ако не, само се поразходете до британската легация! Yes!

Беше казано ясно и натъртено и Ибрахим не се осмели повече да възразява.

— Мога ли да попитам как е достигнал до ръцете ви този часовник? — продължи дознанието Херман.

— Не съм задължен да ви давам информация.

— Не? Аз пък ще ви докажа, че сте длъжен. Членовете на моето семейство изчезнаха, станаха жертва на едно престъпление. Този часовник ми дава в ръката следа, която аз на всяка цена ще проследя.

Ибрахим се надигна от мястото си. Веждите му се свиха заплашително, а очите засвяткаха.

— Аз съм верен последовател на Пророка, а вие един гяур, когото всъщност изобщо не би трябвало да приемам у дома си! Само една дума от моя страна и ще ви тикнат в хапсоната, похитител неден!

Ибрахим смяташе, че е изиграл най-големия си коз, ала скоро бе принуден да съзнае, че ефектът не се появи.

— Похитител? Как тъй?

— Ее, аз притежавам доказателство, че сте искал да подмамите на гробището моята любимка от харема!

Херман се усмихна.

— Вашата любимка? Вярно е — отвърна спокойно. — Но не мислите ли, че за това е могло да има друга причина, а не отвличането на тази жена?

— Друга не зная.

— Но пък аз, да! Аз търся близките си, които са били продадени като роби. Следата ме доведе при вас. Кой може да ми се докачи, че като чужденец съм пренебрегнал бариерите, поставени тук между общуването на мъж и жена? Сторих го само за да узная нещо за моето семейство.

Изявлението беше поднесено с такава убедителна сила, че Ибрахим не намери какво да отговори. Той представа си нямаше, че Херман придаде на нещата този майсторски поврат единствено за да измъкне самия себе си от примката.

— Не знам нищо за вашето семейство.

— И никога не сте се срещал с някой Адлерхорст?

В този миг в главата на лукавия Ибрахим проблесна една мисъл.

— Вярно, че веднъж срещнах един немец, който се казваше така или нещо подобно.

— Къде?

— В Монако.

— А-ха, в свърталището на хазарта?

— Да. Беше се увлякъл в играта и изгуби всичко. На края заложи часовника си и аз го спечелих.

— Добре го намислихте, но… лъжете!

— Това е оскърбление! — кипна Ибрахим.

— А аз повтарям: Лъжете! Когато един играч вече няма пари и залага по тая причина някакъв друг предмет, то работа е само на банката да приеме залога. Следователно само банката може да е спечелила часовника, не обаче и вие.

— Аз после го откупих от нея.

— Преди малко го бяхте спечелил, а сега купил. Чудесен подход да си извоюва човек доверие. Аз не се оставям да ме заблудят. Впрочем мога да положа свещена клетва, че в деня на смъртта на баща ми часовникът все още беше негово притежание.

— Приказвате каквото на вас ви отърва! Още сега ще отида при представителя на Германия и ще му се оплача каква визита прави един немец на един турски сановник.

— Ще го приема като така добре дошло, че дори ще помоля да ви придружа. По-добре ще е да се явим двамата едновременно, та работата да се опрости.

— Well, и аз ще тръгна с моя племенник — намеси се англичанинът. — Може да ви хрумне също да се оплачете от мен в британската легация.

— Изпитвам съмнение във вашата вменяемост — изсъска Ибрахим. — Ако не беше такъв случаят, другояче щях да разговарям с вас. Цялото ваше държане е странно във висша степен. Оскърбихте ме, посегнахте на моя слуга и аз ще ви заставя да ми дадете удовлетворение!

— Тъй, тъй! Но дотогава нека си кажем сбогом.

— Виждам се принуден да оставя часовника във ваши ръце, макар да е моя собственост!

— А аз се виждам принуден да го взема със себе си, защото беше собственост на моя баща… Хайде, вуйчо!

Тръгнаха.

— Проклет хаирсъз! — изръмжа яростно в брадата си Ибрахим. — Дали си има някакъв хабер от моите тайни? Че пък и баш в неговата ръка ли трябваше да падне тоя сахат! Ама че серсемска история!

Линдсей слезе с Херман по стълбите. Долу в двора чернилките бяха събрали глави и като ги съгледаха чевръсто се разпиляха на всички страни.

— Какво ще кажеш за бея? — попита отвън Херман.

— Кучето има истинска мошеническа физиономия.

— Мисля, че сме на вярната следа! Тоя Ибрахим е престъпник. Това, което му казах, пред никой друг мюсюлманин нямаше да посмея да го изрека. Трябва да не му е чиста съвестта на нехранимайкото. Ще го държа под око, защото сигурно знае за близките ми повече, отколкото иска да признае.

Трябваше да дадат път на едно малко, бляскаво шествие. Четирима носачи приближаваха с разкошна носилка, пред която подтичваха двама мъже с бели тояги в ръце. Завесите на носилката бяха дръпнати, така че не можеше да се види кой се намира вътре. Хората подминаха в ускорен ход.

— Забележителен обичай — отбеляза Линдсей. — Това трябва да бе някой знатен господин!

— Беше една от султанските носилки. Аз трябва да знам коя е нейната цел. Може би е нещо по моята специалност. Остани със здраве, вуйчо! Ще се срещнем довечера!

Когато носачите стигнаха до портата на Ибрахим, спряха. Един турчин слезе и закрачи бавно, с достолепна стойка към двора. Виждайки го, един от черните се хвърли смирено на земята — беше го познал.

— О, Аллах! Великия везир!

Всички останали последваха примера му. Че той дойде по такъв небиещ на очи начин, трябваше да си има особени причини. Обикновено тоя най-височайши от всички сановници се движеше по улиците със същата пищност като самия султан. Той сигурно бе имал намерение да не предизвиква специално внимание.

Крачейки по двора той бутна с крак един от коленичилите роби.

— Повелителят ти вкъщи ли си е?

— Да, о, господарю!

— Тичай и му кажи, че идвам!

Робът скочи от земята и се стрелна. Везирът го последва полека. Скоро след това се зададе забързан стопанинът на къщата, като се поклони толкова дълбоко, че почти докосна с лице земята.

— Аллах да благослови идването ти, о, Велики везире! — поздрави той. — Дано ти даде хиляда години и щастливо сбъдване на всички желания!

— Води ме!

Ибрахим не съпроводи високия си гост до помещението, в което преди малко бе говорил със сър Дейвид и Херман, а друго, много по-скромно.

Великия везир се настани на една възглавница и извади от джоба скъпоценен кехлибарен мундщук. Това бе знак, че иска да получи лула. Един роб донесе чибук и министърът завинти мундщука. Едва като тютюнът се разпали, той благоволи да погледне към бея, който все още стоеше покорно пред него.

— Седни при мен и се наслади и ти на дара на Аллах! Тютюневите облачета възвисяват душата и подсилват разума. Аз имам да говоря с теб.

Това бе голямо благоволение и Ибрахим побърза да се отзове на поканата. Великия везир сръбна глътка от кафето, което един коленичил роб му поднесе.

— Моето идване те изненада — продължи той. — Никой не бива да си има хабер, че съм бил при теб, и ти на никого да не го споменаваш!

— Заповядай, о, Велики везире, и аз ще си отрежа езика от гърлото!

— Такова нещо няма да ти заповядам. Толкова жесток не съм към своите роби, камо ли към един верен слуга като теб. Твоят баща, Мелек паша, имаше големи заслуги за добруването на султана и ти вървиш по неговите стъпки. За теб също така ще стоят открити големи почести и слава, след като издържиш още едно изпитание. Днес съм дошъл, за да те пратя в изгнание.

Ибрахим стана бял като тебешир.

— Господарю, не виждам никаква вина у себе си! — изломоти.

— Аз и не казвам, че си заслужил изгнание; отпращам те само защото вън можеш да ни окажеш по-големи услуги, отколкото тук. Но тъй като ти се радваш на благожелателството ми, искам да те питам предварително, няма ли да се побоиш от една такава жертва?

— Заповядай и аз ще се подчиня!

— Това и очаквах. Има ли някаква връзка, която да те държи здраво тук в Стамбул?

— Не.

— В такъв случай жертвата, която искам от теб, няма да е прекалено голяма — съзнанието, че ще изпълниш своя дълг и в замяна ще бъдеш богато възнаграден, ще облекчи раздялата ти. Преди обаче да ти кажа за какво се касае, искам да се запозная с възгледите ти. Твоята досегашна дейност ти даваше възможност да опознаеш външните ни отношения. Обичаш ли Англия?

— Не.

— Защо не?

— Англичанинът никога не е бил безкористен приятел. Той е умен търговец, който не познава друга цел, освен да преследва по цял свят изгодата си.

— Възможно е да си прав. Обичаш ли французина?

— Не го мразя. Той мяза на някоя встрастена в гиздене кокона, която се има за най-красивата.

— А немецът?

— Немецът е доверчив, почтен и освен това силен като мечка, когато се стигне до битка.

— Сега слушай. Както знаеш, преди време целият северен бряг на Африка ни принадлежеше. Сетне първо Мароко отказа да ни се подчинява. След това французите ни грабнаха Алжир, а сега са насочили зъркелите към Тунис. Узнах, че се водят тайни преговори с бея на Тунис. Той желае, за да остане автономен, Италия да вземе Триполи. Съзаклятничи срещу нас. Ето защо ми е необходимо да науча какви тайни спогодби се правят.

— Как се каниш да го научиш?

— Чрез теб.

— О, Аллах! Аз не съм всезнаещ!

— Не е нужно да си. Трябва само да си държиш очите и ушите отворени.

— Значи имаш предвид, че аз трябва да се нагърбя с тая мисия?

— Да. Искам да те пратя в Тунис, а ти ще ми съобщаваш правдиво всичко, което узнаваш.

— Трудно ще е, може би невъзможно. Никой няма да допусне един пратеник на султана да узнае нещо. Хората ще се отдръпват от мен и ще се отнасят с най-голяма предпазливост.

— Няма да го сторят, защото ти няма да живееш като бей, а като човек, изпаднал в немилост, който следователно има всички поводи да се гневи на султана и на мен да мъсти.

— Твоята мъдрост е голяма; тя мисли за средства, за която аз някога не бих се сетил.

— Нека думата не те ядосва — ти ще работиш като наш шпионин. Това е хитрина, стара колкото историята на света.

— В такъв случай сигурно ще трябва да приема някакво друго име?

— Да.

— Какво?

— Още не сме го определили. Документите ти ще гласят съобразно него. Ти няма да си бей, а само ефенди.

— Защо не по-добре нещо друго — занаятчия или търговец?

— Един такъв не би имал достъп до бея на Тунис, а ти трябва да стигнеш в негова близост, ако искаш да постигнеш целта ни. Ефендито е чиновник или учен, който лесно може да се приближи до даден властелин.

— Кога трябва да отпътувам?

— Работата е спешна. Трябва да заминеш тайно, още тази нощ. Аз ще се погрижа за подходящ кораб, който да те отведе направо в Тунис.

физиономията на Ибрахим придоби малко умислен вид. Имаше все пак някои неща, които не позволяваха да се зарадва на едно такова прибързано отпътуване.

— Мислите ти изглежда не са весели — отбеляза Великия везир. — Сподели с мен какво те кахъри. Ако е възможно, с удоволствие ще изпълня желанията ти.

— Господарю, аз имам… харем!

— Харизал си сърцето си на някоя от твоите робини? Та нали се знае, че притежаваш най-красивите девойки в Стамбул.

— Жената е създадена да радва сърцето на мъжа. Онзи, към когото сияят чифт красиви очи, изпълнява дълга си с двойно по-голямо усърдие.

— Прав си. Затова нямам нищо против, ако пожелаеш да вземеш със себе си няколко от твоите робини.

— Няма ли да направи впечатление, че един ефенди, един скромен учен или чиновник, притежава повече от една кадъна?

— Познавам достатъчно ефендита, които имат по няколко кадъни. Теб колко ще те придружат?

— Само две.

— Тогава не съществува никакъв риск. Та нали можеш да кажеш, че са ти сестри, или пък че едната ти е сестра, а другата — жена. Сега отивам при султана и ще свикам министрите да се посъветваме. После ще получиш инструкциите си. Ръката на султана ще се отвори за теб, за да не ти липсва нищо. Сега те напускам. Наложи на хората си мълчание за моето посещение!

Великият везир се сбогува с благоразположена физиономия. Долу мина край робите, които се хвърлиха отново на земята, без да им обърне внимание. Носачите го чакаха. Той се качи и те го понесоха тичешком обратно към Сарая.