Карл Май
Дервишът (6)

Шеста глава
Затворничките на бея

Пътят минаваше през Свети Димитър и Пири паша. Когато оставиха зад себе си тази градска част, Осман препусна напред. Искаше да бъде първият, който ще посрещне Чита, за да се наслади на нейния ужас.

Пратеникът на Ибрахим вече беше пристигнал. Цветнокожите междувременно бяха приготвили всичко за посрещането. Късо време след това колата заскрибуца през отворената порта и спря на двора.

— Слизай! — заповяда Бариша. — Ние сме на самото място.

Парцелът на Ибрахим образуваше остроъгълен триъгълник, край двете дълги страни на който протичаха двете рекички, за да се слеят в острия ъгъл. Непосредствено до водата, мити от нея, се издигаха може би шест метра високи, яки зидове. В зида, който образуваше основата, се намираше входната порта, изработена от здраво, обковано с желязо дърво и снабдена с тежки резета и ключалки.

През тази порта се достигаше в двора, а от него в постройката, зад която се простираше триъгълната градина, насадена със сенчести дървета и красена от цъфтящ храсталак. Чита слезе и се озърна учудено.

— Мислех, че пътуваме за Долината на сладката вода? — попита с недоумение.

— Да, това и правим — отговори Бариша с хитра усмивчица.

— Ама тя не може да е тук!

— Съвсем вярно. Докарах те по-напред насам, за да те заведа при жените, с които ще пътуваш. Виж мъжа там… последвай го нагоре до чертозите! Той ще ти покаже жените. Аз ще чакам тук, докато се върнеш.

Успокоена донякъде, Чита се насочи към вратата, сред която стоеше мъжът.

Той имаше мършава, в никой случай небудеща доверие физиономия, а в пояса му бе втъкнат камшик — сигурен знак, че изпълнява тук някоя изтъкната служба. Той огледа приближаващата с остри очи и отстъпи встрани, за да я пропусне.

— Аз съм заместникът на бея, управителят на тази къща — каза й. — Тя е хубава, ако си забелязала. Следвай ме!

На лицето му бе изписан ехиден израз. Обърна се рязко и закрачи с Чита по един ходник, водещ към вътрешен двор, в чиято среда се намираше басейн, обграден от каменни седалки. Дворът бе образуван от четиристранна колонада, на която се крепеше горният етаж. Снабдените с гъсти дървени решетки прозоречни отверстия даваха да се разбере, че там се намира харемът.

Иначе жива душа не се мяркаше. Мъжът съпроводи Чита до тясно дървено стълбище, в чието подножие един дебел негър с тлъсто подпухнало лице и обърнати устни се поклони дълбоко пред управителя.

— Това е Омар, от този момент твой пазач, комуто си длъжна да се подчиняваш — каза мъжът на Чита. — Той ще ме уведомява дали е доволен от теб.

Чита погледна смаяно негъра през отверстието на яшмака.

— Мой пазач? — попита сащисано. — Комуто съм длъжна да се подчинявам? Право ли чух?

— Аз никога не повтарям думите си. Ако все още не знаеш къде си, там идва един, който ще ти го каже.

В този миг през вратата влезе дервишът Осман. Навярно беше чул високо казаните думи на управителя.

— Както изглежда — обърна се той към Чита, — Бариша въобще не ти е казал по каква причина се намираш тук?

Чита се изплаши. Тя веднага позна мъжа, който бе идвал днес при търговеца и бе прекъснал идилията й с Паул Норман. Дебнещият, подигравателен израз на физиономията му й правеше отблъскващо впечатление.

— Той ми каза — отвърна тя, — че трябва да взема оттук някакви жени, с които ще пътувам до Долината на сладката вода.

— Значи те е метнал. Няма да ходиш при никаква вода, ами ще си останеш тук. Тая къща принадлежи на могъщия Ибрахим бей, който те купи.

— Купил? — прошушна Чита ужасено.

— Да. Трябва да го знаеш все пак. Той беше преди малко при теб, за да те огледа.

— Онзи ли? Та аз изобщо не му се харесах!

— Лъжеш се. И той само те е измамил. Отсега нататък ще живееш тук.

— О, Аллах!

Чита се облегна на стената, за да не се строполи. Ударът беше толкова неочакван, че я срази с двойна сила.

Дервишът Осман си тръгна и управителят заедно с него. От външната страна на вратата издрънча резе — Чита беше заключена.

Черният обаче отвори една друга врата и посочи към нея.

— Върви! Ще ти покажа твоите покои — каза с мазен глас. И когато тя не се отзова веднага на тази заповед, той измъкна камшика, какъвто и той имаше в пояса, и го размаха заплашително.

— Подчинявай се, иначе ще те принудя!

Тогава тя залитна в коридора, а черният я тикаше напред и напред, докато стигнаха една стая с няколко лежащи край стените възглавници.

— Чакай тук, докато те отведа по-нататък — каза той. — Снеми сега забрадката! Трябва да те огледам, за да те опозная.

Същевременно протегна ръка към фереджето й, ала Чита се отдръпна назад. Всичко в нея въстана срещу това унижение.

— Не смей да ме докоснеш!

Черният страшно се удиви от неочакваната съпротива.

— Как, каниш се да се противиш? Виждаш ли камшика тук?

— Няма да посмееш да ме удариш!

— Кой ще ми попречи? Още не си любимката на бея, а една робиня, която имам право да наказвам с бой. И тъй, ще я бъде ли скоро?

Отново посегна да й махне булото, ала Чита се изплъзна от ръцете му и избяга в най-отдалечения ъгъл на стаята.

Сега черньото изпадна в бяс. Замахна с камшика, ала ударът остана неизпълнен, тъй като на вратата внезапно се появи помощ. Една жена приближи с бързи крачки незабелязано от него и му изтръгна изотзад камшика.

— Куче, искаш да удряш? — обърна се господарски към него. — Откажи се от тая работа! Ето ти го на теб самия!

Черният се бе извърнал към нея. В следващия миг получи един така добре прицелен удар, че нададе висок, болезнен крясък, и слагайки ръце на лицето, политна към стената.

Със своята красота и властно държане спасителката направи дълбоко впечатление на Чита.

Тя беше едно от онези същества, които могат да се родят само в Ориента. Облечена изцяло в червена коприна, с разпилени по раменете и стелещи се почти до земята буйни коси, с искрящи очи и високо вдигнат над черния роб камшик, тя изглеждаше създадена за повелителка.

— Успя ли да те удари? — осведоми се тя с благозвучен глас.

— Не. Но се канеше.

— Ти ли си новата?

— Не зная. Дойдох тук, за да взема някакви жени за разходка. Одеве чух, че Ибрахим бей ме бил купил.

— Тогава си ти. Нямай повече страх! Ти стоиш под моя закрила!

После се обърна към негъра.

— Пъзливец ниеден! Дръзваш да посягаш само на слаби и беззащитни! Жалък роб на един също така жалък господар, кой ти заповяда да употребиш камшика?

— Дервишът и управителят — изхленчи оня.

— В такъв случай ще си поговоря със сериозен тон с тоя управител. Кажи му да се пази от мен! Къде ще живее моята приятелка?

— Отсреща, в предната страна на двора.

— Не, с това не съм съгласна. Тя ще остане тук при мен.

— Беят така заповяда.

— Беят? Какво ме е грижа за неговата воля? Ти можеш да пълзиш пред него в прахта, аз обаче не… Подготви ли посрещането й?

— Да. Новата робиня трябва да вземе баня и да си подбере дрехи. После ще дойде господарят да я поздрави.

— Тя ще вземе банята си при мен. Тук може и да се облече и нагизди. Донеси всичко при мен!

Той се поколеба. Тогава тя вдигна отново камшика.

— Ще се подчиниш ли?

— Господарят ще ме накаже!

— И хак ти е! Получи си бастонадата и му оближи после за благодарност ръката! А сега побързай!

Черният се измъкна като бито куче.

— Казвам се Закума — рече спасителката. — Ела, аз ще те водя!

Хвана Чита за ръката и я отведе в едни женски покои, великолепно подредени по ориенталски маниер. Момичето трябваше да се настани на един копринен диван, докато красивата домакиня седна на ниска възглавница.

— Сигурно си мислиш, че съм някое зло и проклето създание — каза тя, усмихвайки се с доволство, — но скоро ще ме опознаеш по-добре. Как ти е името?

— Чита.

— Което означава „Цвете“. Да, ти изглеждаш като цвете, едно сладко ухаещо цвете. Сякаш слънцето те е окъпало в лъчите си и е оставило по теб най-красивите и топли от тях. Чувствам, че ще те обикна. Сега сме сами. Негърът ще се рови из дрехите и ще му е необходимо доста време, докато ти избере нещо подходящо. Никой не ни слуша. Ето защо нека си споделим каквото е нужно да знаем една за друга. Имала ли си вече господар?

— Не.

— Видя ли бея?

— Да. Той беше при търговеца да ме огледа.

— Намираш ли го за привлекателен?

— О, не. Аз… аз… аз… го ненавиждам! Чита изстреля изявлението с жар, а очите й се напълниха със сълзи.

— Оскърбил ли те е?

— Не, но… но…

Чита запъна по средата изчервена. Онова, което искаше да каже, като че бе твърде деликатно за нея, за да може да го изрече. Закума се наведе към нея, впи тъмните си очи и се усмихна с разбиране.

— Едва преди няколко минути те видях и не са много думите, които сме си разменили, ала въпреки това те познавам. Искаш ли да бъдеш откровена с мен?

— О, на драго сърце!

— Обичаш ли?

Чита вдигна поглед, поколеба се да отговори, после захлупи лице в шепи и избухна в късащи сърцето ридания. Това бе единственият й отговор.

Закума не продължи да пита. Захапа долната си устна, сякаш и тя имаше да преодолее някаква сърдечна болка. Скочи внезапно от мястото си и пристъпи до решетката, за да се вгледа дълго в смълчаната, самотна градина, над която вече се спускаше булото на здрача.

После се обърна отново към стаята.

— О, Аллах, защо си позволил да се родят толкова нещастници? Ти не си толкова добър, колкото пише из книгите!… О, кажи ми — помоли тя с благ тон, — кажи ми, че искаш да бъдеш моя приятелка, моя сестра!

— Мога ли да се осмеля?

— Аз те моля. А сега говори, още ли не си била в харем?

— Никога.

— Тогава не знаеш какво представлява харемът — той е пъкъл за жената, която носи сърце в гърдите си. В харема цари най-злочесто робство; в харема витае най-ужасна смърт; в харема от всички ъгли се хилят насреща ти несрета и неволя. Там заповядва човек, комуто трябва безволево да се покоряваш, докато душата ти жаднее по свободата. В харема… ох, какво ли да ти разправям! Та то изобщо не подлежи на разказване. Ама когато Пророка е говорел за страхотиите на Джеханнах, той още не е познавал най-ужасяващите глъбини на Вечното проклятие, защото неговият най-зловещ, отвратителен кът е… харемът!

Закума замълча. Очите й пламтяха, дъхът свистеше.

— Ти също ли си нещастна? — попита Чита.

— Нещастна и злочеста като никоя друга. Но аз не съм създадена за хрисимо търпение… аз се браня. Вярно, че ме продадоха, но въпреки това аз си останах господарка и всички окаяни роби треперят пред мен. Така е и така ще си остане, докато… — тя приближи уста до ухото на Чита и тихо продължи: — … докато се освободя. Аз няма да остана тук.

— Аллах! Възнамеряваш да бягаш?

— Да.

— Вземи и мен, ох, вземи и мен със себе си! Аз съм толкова нещастна, че ми се иска да умра.

— Да умреш? Не, още не сме стигнали дотам. Моят живот тъне в окаяност, ала все пак ми е твърде скъпоценен, за да не пожелая да го защитавам. Къде си родена?

— Не знам. Никога не ми е била известна моята родина.

— Откъде те доведоха в Стамбул?

— От другата страна на морето.

— Кое море? Има морета с разни имена.

— Не зная. Живеех усамотено в едно малко селце. Един навъсен, суров мъж ми даваше да ям и пия. После дойде един кораб и ме докара тук.

— Как се казваше селото, в което си живяла?

— Не знам.

— А мъжът?

— И това не мога да ти кажа. Трябваше да го наричам „господарю“.

— В такъв случай сигурно изобщо не са ти позволявали да говориш с някого?

— С никого, освен със старата майка на мъжа, а и тя никога не отговори на някой мой въпрос. Беше също така люта като него.

— Клетата приятелка! Научиха ли те барем да се молиш?

— Да.

— На кого?

— На Аллах.

— Тогава значи и ти си мохамеданка… Иначе никого ли не познаваш?

Чита помисли за художника.

— Да — отговори. — Познавам един франк, който… който… който… Запъна. Закума сложи ръце на страните на приятелката си и се вгледа изучаващо в сините очи.

— Обичаш ли франка?

Вместо отговор Чита обви ръце около нея и оброни лице на рамото й.

— Така ли е? — прошепна Закума.

— Да.

— И аз познавам един европеец, русин.

— О, Аллах! Ти също ли го обичаш?

— Цялата ми душа е негово притежание. Всичките ми мисли летят към него. Но, в името на Аллах, не говори на никого другиго за това!

— Всъщност много ли други има още тук?

— Да, и те са злостни и одумници. Копнеят за един поглед на Ибрахим. Предлагат му прелестите си за някой мизерен дар. Те не са жени, не са хора, нямат душа, нямат сърца. Те са жалки робини без женско достойнство! Ако се догадят за тайната ни, ще ни издадат и ние сме изгубени.

— Не са ли ти приятелки?

— Не. Те ме мразят.

— Защо? Засегнала ли си ги?

— Аз не говоря с тях и значи няма как да ги засегна. Но сторих нещо, което никоя обитателка на един харем не прощава на друга — покорих сърцето на повелителя.

— Ах, значи той те обича?

— Не знам дали съм по-красива от ония, ала знам, че той би ги продал до една, ако пожелая при това условие да го обикна.

— Ти не си ли му жена?

— Не.

— Не си ли длъжна да му се покоряваш?

— Той действително има правото да изисква от мен подчинение. Но ти би ли му се подчинила?

Такъв въпрос Чита не беше очаквала. Това за нея бе тема, върху която въобще не беше се замисляла. Самотна и изоставена беше прекарала всичките си години и още не познаваше живота. Знаеше само, че трябваше да бъде продадена, за да принадлежи на оня, който плати цената й. Какво обаче означаваше това, тя и понятие си нямаше. С други думи беше едно дете в най-прекрасното значение на тази дума.

— Не трябва ли да му се подчинявам?

— Не във всяко отношение.

— И къде е границата?

— Дете! Толкова си неосведомена, като че едва що си се родила. Но не е нужно да се кахъриш. Ти се намираш под моя закрила. Той няма да посмее и косъм от главата ти да докосне.

— Нима имаш толкова голяма власт над него?

— Да. Той се страхува от мен. Защо, много скоро ще узнаеш… Къде видя твоя франк?

— При търговеца Бариша.

— Значи той също те е видял?

— Да.

— Даде ли ти шарет, че те обича?

— Да, той ми го каза.

Сега Чита събра кураж да разкаже всичко на новата си приятелка.

— Клетото дете! — промълви Закума, когато разказът приключи. — Значи няма да те завари, когато отиде утре при Бариша.

— Аллах, какво ли ще направи?

— Ще разпитва и дири, но няма да те намери.

— Тогава ще погина от скръб. Но може би Али, пазвантинът, ще му каже кой ме е купил.

— Възможно е и Али да не го знае. Но бъди спокойна, художникът ще разбере къде се намираш.

— Кой ще му го каже?

— За това ще говорим по-късно. Необходимо е по-напред да се знае как се казва и къде живее. Назова ли ти той името си?

— Да. Името му звучи чуждо. Положих усилия да го съхраня. Паул е неговото име, а Норман се казва фамилията му.

— При франките така е прието. И къде живее художникът?

— За това не го питах.

— Лошо! Не е бивало да забравяш.

— Нали мислех, че пак ще го срещна.

— Е, все ще го открием. Търговецът сигурно знае жилището му. Значи при него ще трябва да се направи справка.

— Но кой би могъл да го свърши?

В този миг отвън прозвучаха стъпки. Дойде черният, придружен от няколко момчета, които носеха предназначените за Чита вещи.

Така бе сложен край на поверителния разговор. Банята наистина отпадна, но не и преобличането. Имаше дрехи от материи, чиято ценност запленяваше сърцето, и великолепни накити, каквито само в Ориента се носят. Понеже обитателките на харемлъка са изолирани от външния свят и едва влизат в досег с живота, те се посвещават единствено на задачата да се харесат на своя господар и ето как прекарват времето си в труфене и кичене.

Беше донесена и една лампа с форма на ваза, тъй като вечерта междувременно бе настъпила. На нейната светлина момичетата се заеха — след като негърът се бе отдалечил отново с момчетата — да подбират подхождащи за Чита неща.

Тя обу шалвари от розова коприна и към тях извезано със сърма елече от същата материя. На челото й Закума закрепи една диадема от венециански златни монети, а на шията закачи огърлие от алтъни. После отстъпи няколко крачки назад, за да я огледа.

— Колко си красива! Като те види беят и ще се прехласне.

— Дано по-добре изобщо не ме погледне!

— Много скоро ще го стори — веднага щом се върне от гробището.

— Той на гробището ли е?

— Да. Иска… но по-късно ще ти разправя. Истински се радвам на страданията, които ще му причиниш.

— Хич нищо не искам да му причинявам — нито радост, нито страдания.

— Ти си едно дете, едно мило, красиво дете, което и представа си няма за какво живее. Говориш, сякаш още изобщо не знаеш, че ние жените сме удостоени с дара да пленяваме сърцето на мъжа. Да, ние сме в състояние най-върховното блаженство да предложим на мъжа, но и преизподнята да му пресъздадем. И ето как и беят ще… я чуй!

Закума прекъсна, защото в този момент долу от градината бе прозвучал тих птичи глас. Звукът се повтори.

— Ах, той е тук! Слава на Аллах!

— Кой?

— Ще го видиш. Сега ще те посветя в една тайна, която би могла да ми коства живота. Почакай!

Закума отнесе лампата в съседното помещение, за да стане тъмно тук при тях. После отстрани дървената решетка и спусна една връв, с която изтегли някакво въже.

— Какво означава това? — попита Чита страхливо.

— Получавам визата.

— Кой идва?

— Моят довереник.

— Аллах! Някой мъж?

— Едно момче, или по-скоро младеж, който ще ни помогне да напуснем това място.

— Но ако го уловят?

— О, той е умен. Няма да се остави да го спипат. Не ще и съмнение, че предварително се е убедил в липсата на подслушвач наблизо.

По време на тези думи Закума бе вързала въжето за една от железните куки, на които се крепеше решетката, и сега даде сигнал. Няколко мига по-късно Саид се появи на прозоречното отверстие и скочи в стаята.

— В безопасност ли сме? — попита го Закума.

— Да, господарке — отвърна той. — Аллах! Та ти не си сама!

— Нямай грижа! Приятелката ми няма да ни издаде. Тайно брах голям страх. Той заловен ли е?

— Не.

— Значи се е спасил! Хвала на Аллах! Удаде ли ти се всъщност да го предупредиш?

— Да, но за съжаление не така настоятелно, както ми се искаше. Щях да разговарям по-дълго с него, ала при него имаше един чужденец, така че не биваше да му казвам нищо повече, освен че трябва да се пази.

— И знаеш със сигурност, че се е спасил?

— Да. По-късно отново говорих с него. Тогава присъстваше и трети — някакъв франк с костюм, какъвто още не бях виждал. Те говориха за теб. Трябва да ти предам, че тази вечер ще дойдат насам.

— Как? Правилно ли разбрах? Насам?

— Да.

— Кои бяха хората с него?

— Не знам; не беше удобно да питам.

— Да, но можеше да ги наблюдаваш.

— Невъзможно беше. Видях наблизо дервиша, който не биваше да ме вижда при франка, и се отдалечих.

— Твоята вест ме обезпокои. Той значи не възнамерява да дойде сам, а заедно с другите двама?

— Да. Аз наистина го помолих да се откаже, но те ми наредиха да ти кажа, че ти би могла да вършиш каквото ти е угодно, ала те щели да действат според най-добрата преценка.

— Това е непредпазливо. Те ще се сринат в провала, а и мен ще повлекат заедно с тях.

— Ако поискаш, ще чакам, докато се появят и ще повторя предупреждението си.

— Как се каниш всъщност да излезеш вън при тях?

— О, това не е трудно. Управителят е неумолим и жесток, но не умен мъж. Все ще намеря някой претекст. Та какво да им кажа значи, ако ги срещна?

Закума се замисли за няколко мига.

— Кажи им, и преди всичко на него, да дойде чак утре… към полунощ, съвсем сам. Не зная наистина по какъв начин ще му се удаде да се прехвърли през водата и зида, но ще го чакам в градинския ъгъл. Впрочем дервишът само случайно ли беше там, където се намирахте?

— Не. Аз го наблюдавах. Той преднамерено се придържаше в близост до жилището на чужденеца.

— Тогава предупреди франка! Засега друго поръчение за теб нямам. Пази се да не те открият!

Закума му подаде ръка, към която той притисна с жар устните си. После се спусна в градината. Тя отвърза въжето, хвърли го след него и затвори отново прозоречното отверстие с решетката.

— Много рисковано начинание! — отбеляза Чита. — Ако ви забележат, ще умрете и двамата.

— О, аз няма да се оставя толкова лесно да ме убият! — отговори Закума, докато отиваше да донесе лампата от съседното помещение. — Имам си закрилница. Ето я.

При тези думи Закума бръкна в широкия копринен пояс, който опасваше хълбоците й, и измъкна една малка кама. Изящното оръжие имаше фино, двуостро лезвие и дръжка, състояща се от масивно злато с голям, рядък бисер в края.

— Кама! — издума Чита. — Мислиш ли, че някой ще се уплаши от това малко оръжие?

— О, с положителност! Погледни, ще приближа острието до светлината. Забелязваш ли, че върхът има малко по-тъмен цвят? Той е намазан с отрова. Човекът, комуто само леко одраскам кожата, след минута-две ще се свлече мъртъв на земята. Хората го знаят. Необходимо е само да посегна към камата и всички ще се разбягат от мен.

— Доказвала ли си им вече, че оръжието ти е наистина толкова опасно?

— Да. Боцнах с него едно куче и то едвам го почувства, но след броени секунди изпъна крайници и беше мъртво.

— В такъв случай оръжието действително е от голяма стойност за теб. Само го дръж здраво, че да не ти го отнемат!

— Вече опитаха, ала на никого не се удаде, защото ми е много скъпо — не само заради отровата, но и понеже ми е един прекрасен спомен от… него.

— Имаш предвид русина?

— Да.

— Ах, значи той ти е подарил камата?

— Да, той ми я даде. Получил я в далечна Индия от някакъв княз.

Вън приближиха тътрещите стъпки на черния. Той се появи на вратата.

— Беят идва. Той ще иска да види новата робиня. Подготви се да го посрещнеш.

Ибрахим бей идваше всъщност от гробището. Ловитбата излезе несполучлива и той се намираше в такова лошо настроение, че посрещналият го пред входа управител веднага го забеляза.

— Доведоха ли новата робиня?

— Тя дойде, о, господарю.

— Къде живее?

— В помещението, което си й определил.

Това, разбира се, не отговаряше на истината, но негърът още не бе събрал кураж да доложи какво го е сполетяло от страна на Закума.

По тая причина Ибрахим се отправи към другата страна на първия етаж, където черният пристъпи насреща му, треперещ от страх.

— Отвори!

— Не тук, о, господарю — избъбри робът. — Тя се намира отсреща при Закума.

— Кой го заповяда?

— Закума.

— Куче! Кой е тук господарят и повелителят, аз или тая ханъма?

— Ти, о, господарю. Но тя се появи, когато водех новата робиня, и аз трябваше да й се подчиня.

— На нея значи, не на мен! За тая работа сега ще си… дай камшика!

Ибрахим искаше, както бе свикнал да прави, да нашари черния със собствения му камшик.

— Милост, господарю! — пропелтечи, изпълнен със страх, черният. — Камшикът го няма.

— Няма го? Къде е?

— У Закума.

— Закума и пак тая Закума! Как може да й даваш чак и камшика си!

— Тя ми го изтръгна и ме удари с него.

— Баба страхлива! По-късно ще получиш за тая работа двайсет удара по ходилата!

Двайсет удара по голите стъпала бе крайно тежко наказание.

— Милост, о, господарю! — примоли се робът и падна на колене. — Нима трябваше да се оставя да бъда отровен от нея? Та нали има оная кама.

— Че вземи й я!

— Това никой не е в състояние да стори.

— Защото всички сте плашливи кучета. Дали ще ти отменя наказанието, това сега ще зависи от новата робиня. Как се приспособява тя към положението си?

— Плачеше в началото.

— А после?

— После стана добра къзъм. Чух я да разговаря оживено със Закума. Намира се в жълтата одая.

Ибрахим се упъти сега нататък. Беше много любопитен как ли Ще го посрещне красивата черкезка.

Когато влезе, завари Чита да лежи на дивана, а лампата заливаше снагата й с мека, нежна светлина. Дръпна рязко вратата след себе си и тикна резето. После я заразглежда, облегнат на стената, без дума да обели.

Закума имаше право. Той я бе видял, наистина, при търговеца, но само за един кратък миг. А сега тя бе много по-изискано, в по-добра светлина облечена, отколкото през деня. В тази минута той твърдо реши да я избере за любимката си на харема.

— Чита! — подхвана тихо.

Тя остана да си лежи безметежно, обръщайки само леко глава към него.

— Казвам ти добре дошла! — продължи.

— И аз на теб.

— Наистина?

— Не бива ли? Та нали си господарят на къщата.

— Само че аз желая да ме приветстваш не като повелител, а като мъж, когото обичаш.

— Аз… не те обичам.

— Но ще ме обикнеш! Ще заповядам на всичките си слуги да гледат на теб като на повелителката на тази къща. Всяко твое желание ще бъде изпълнявано. Ела, дай ми ръката си!

Беше се настанил до нея и поиска да улови ръката й. Тя отскочи като пружина и се дръпна в края на дивана.

— Как? Бягаш от мен? — попита той малко изненадан. — Защо?

— Ти искаш любов, а аз я нямам.

— Тя ще си дойде от само себе си.

— Към теб? Никога!

— А известно ли ти е, че съм те купил, и че си моя собственост? Платил съм за теб, следователно ще ми се подчиняваш!

Говореше спокойно, защото маниерът и начинът, по който го отхвърляше, го забавляваше. Съпротивата на това красиво, детско същество му харесваше.

— Лъжеш се. фактът, че си платил пари за мен, далеч още не предполага, че ти принадлежа. Султанът е забранил робството. Аз съм свободна.

— Малка глупачка! Чух, че си говорила със Закума. Тези думи са съвсем същите, които знам и от нейната уста. Не се оставяй да те подлъгва! Аз й желаех щастието, ала тя не беше достатъчно умна да го приеме. Сега нека си остане робиня и да прислужва на тази, която ще дарявам с моята нежност. Сърцето ми сега принадлежи на теб. Искаш ли да бъдеш моя султанка?

— Не.

— Не си прави майтап!

— Не си правя майтап. Казвам ти откровено какво мисля.

Той сбърчи сега лице и се покашля нетърпеливо.

— Къзъм, да се надявам, че досега говореше само на шега. Ела тук!

Протегна ръце към нея. Тя скочи от дивана и избяга до отсрещната стена.

— По-добре да умра! — каза решително.

— Да не си чалдисана? Ти ми принадлежиш и си длъжна да ми се покоряваш! Ела насам… тук, до мене!

Тя остана дръзко на мястото си.

— Имам и правото, и силата да те накажа за непослушание. Бих могъл да те довлека тук, ала това е в разрез с моето достойнство. За да те заставя да се покоряваш, си имам своите слуги. Това, което сега отхвърляш, ще си го просиш после от мен. Аз ти предлагам значи моята любов! Ти ще бъдеш моята кадън, майката на моите синове. Ще властваш над мен и аз не искам да бъда нищо друго, освен твоят главен слуга. Но в замяна искам любовта ти. Казвам ти още един път: Ела, бъди моята султанка!

— Никога! Избери си някоя друга!

— Отказваш да ме приемеш? Добре, по-късно ще считаш за най-голяма милост, ако ти позволя да ме дариш с ласките си.

Ибрахим отвори вратата и даде знак на пазача, очакващ отвън заповедите му, да влезе.

— Отведи тая робиня долу до пейката за пердах и шибни по пет пъти всяко от голите й ходила, та табаните й да цъфнат!

Дебелият разтегна физиономия в широко ухилване и пристъпи към Чита.

— Ела!

Поиска да я улови, ала тя се изплъзна в ъгъла. Последва я и там, но отскочи обратно до вратата с висок крясък.

— Какво има, келеш? — попита Ибрахим ядосано.

— Камата е у нея! — изграчи черният. Едва сега господарят му съгледа опасното оръжие в ръката на момичето.

— Чумата да те тръшне, пъзливецо! — изфуча той. — Вземи й оръжието, бърже!

— Ай… вай… ще ме наръга!

— Куче, ще се подчиниш ли?

Протегна властно ръка. Черният призова целия си кураж и приближи отново до Чита. Вече посягаше към нея… тогава ръката й с камата се вдигна и в миг той офейка ужасено пак при вратата.

— Опитай сам, господарю!

— Хубаво, сам ще я разоръжа, ама после ще ти забия камата в месищата, мискин!

Ибрахим тръгна с малки крачки към Чита. Считаше за невъзможно, че би посегнала да намушка и него.

— Давай тук камата! — повели. — Такава играчка не е за теб!

Същевременно опита да й хване ръката. Последва светкавично движение от нейна страна и в следващия миг — Ибрахим бей едва намери време да отскочи назад — камата бе срязала ръкава му. Съвсем мъничко по- нататък и щеше да е труп.

— Змия! — процеди той. — Искаш да убиеш господаря си, а? Ще има да се каеш за това! Като не можем да те приближим, ще те заключим, додето гладът заръфа тялото ти, а жаждата съсипе душата ти. Тогава на драго сърце ще се подчиняваш само и само да съхраниш живота си.

— Досущ като при мен! — прозвуча внезапно отстрани, където Закума се появи сега от отворилата се врата към съседната стая. — Заключете ни, де! Тогава ще имаме удоволствието да не те виждаме повече.

— Ти си сестрата на Шейтана! — изкряска беят вбесен.

— Да. И тази сестра на Шейтана умее да отваря отвътре заключени врати. Напразно си се охарчил за Чита, Ибрахим. Аз сключих съюз с нея. Тя е моя сестра и следователно никога няма да може да ти стане жена.

— Ах, ще се покорите вие двете и още как! Имам достатъчно средства да ви принудя. Ама сега това куче трябва да си получи наказанието. Марш! Ще те науча аз как да съблюдаваш за в бъдеще по-добре заповедите ми.

С тези думи Ибрахим блъсна негъра пред себе си, за да нареди да го угостят с полагащата му се бастонада. Само късо време след това из всички помещения на къщата се понесе ревът на налагания.