Карл Май
Дервишът (15)

Петнадесета глава
В последната минута

Когато Паул, Херман и сър Дейвид, избързали пред Повелителя на войските и неговия отряд, проникнаха в градината на Ибрахим, намериха къщата заключена. Почукаха. Наоколо не се виждаше никой. Това ги постави в недоумение, тъй като нали Ибрахим щеше да предприеме само една разходка с коне и не бе допустимо, че ще остави къщата без всякакъв надзор.

Заобиколиха постройката и без много да му мислят, се вмъкнаха през един отворен кепенк на партера. Одаята, в която се озоваха, бе празна. От нея излязоха на сумрачен пруст. Той също бе празен. Херман прегледа вратата и намирайки я заключена, я разби с една градинска мотика, по това време пристигна яздешком и Крюгер бей.

— Арестувахте му вече! — попита.

— Заминал.

— Как? Заминал? През накъде?

— Отправил се е заедно с момичетата към л’Енф на

разходка с коне!

— Как? На него да разхождал отива? На него престъпникът? Ей, ще му накараме да видел звезди по пладне и по негови пети ще наместваме се!

— Искате да препуснем след него? А няма ли да е по-добре първо да проверим дали наистина се касае за ездова разходка?

— Много добре. Това има мое изключително разбирателство. Ще ние значи едно най-незабавното домашен обиск уредим!

Захванаха се да претършуват къщата, започвайки от помещенията, обитавани от момичетата. С изключение на килимите и възглавниците те бяха напълно празни.

Паул Норман се наведе и вдигна от земята някакъв златен медальон, подобен на този, който притежаваше Херман Адлерхорст. Висеше на тънко златно синджирче, разкъсано по средата. Паул повъртя любопитно медальона и му се удаде да го отвори. В следващия миг нададе вик на безгранично изумление.

— Херман, я погледни насам… наистина, това си ти, жив-живеничък!

Херман погледна като лишен от дух миниатюрата, която медальонът съдържаше.

— Това… не съм аз… това… е татко! — изтръгна се накрая мъчително от него.

— Баща ти?… И как се е озовал… как се е озовал тоя портрет… ама как мога още и да питам? Работата е ясна като бял ден! Медальонът може да е бил носен единствено от Чита.

— Чита!

— И знаеш ли какво означава това? — извика Паул силно възбуден.

— Че Чита действително е твоя сестра. Всяко по-нататъшно съмнение е направо глупост.

— Чита… моя сестра!

Херман удари длани по стената, опря глава на нея и заплака като дете.

Всички бяха дълбоко развълнувани. Но никой не отрони нито дума, дори Линдсей, който бе най-съпричастен към нещата след Херман.

Паул сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Скъпи Херман, овладей се! Та това, което узна, не е трагично.

— Не, не! — отвърна Херман с одрезгавял глас. — И трагично, и радостно едновременно! Моята сестра… робиня! Но наистина ли няма вече никакво съмнение? Би било ужасно, ако…

— Мълчи!… Как можеш след всичко това да храниш още съмнение? Я си спомни какво ми разказа на кораба за двата медальона! Единият — с портрета на майка ти — си получил ти като най-голям, а другия с този на баща ти — бил окачен на сестра ти, като най-малката от децата, половин година след раждането й. Можеш ли сега още да се съмняваш?

— Ама аз не се съмнявам, искам само да съм съвсем сигурен в нещата си. Тя все пак би трябвало да знае какво съдържа висулката!

— Задължително ли е наистина? Аз пък, напротив, казвам че тя няма никаква представа за съдържанието: Като оставим настрана, че заключалката е много изкусно изработена — каквито само малцина немски майстори златари употребяват при особено скъпоценни бижута, — тя никога не си е имала работа с неща от западноевропейските страни. Та нали възпитанието й е чисто ориенталско.

— Изглежда е изгубила висулката. Паул Норман прегледа повърхнините на лома на синджирчето.

— Не вярвам. По-скоро допускам, че верижката е разкъсана със сила. Боже мой… ако не се касае за разходка, а за бягство на турчина! Момичетата са разбрали и са се отбранявали… и ето как се е скъсало синджирчето.

— Сега нямаме време да се отдаваме на чувства — рече твърдо Херман. — Трябва преди всичко да се погрижим за Чита и Закума. Горко на Ибрахим, мерзавеца, ако и един косъм посмее да пипне от косите им!

Претърсиха с най-голяма бързина и останалите помещения.

— От предметите за ежедневна употреба няма много нещо налице — отбеляза Херман, когато приключиха. — Почти съм убеден, че негодяят вече знае за арестуването на дервиша и е офейкал.

— Значи трябва да потеглим след него.

— Такова е и моето мнение. Непременно и незабавно трябва да тръгнем за л’Енф.

За всеобщо задоволство този въпрос бе разрешен от Крюгер бей. Той обеща да се погрижи за коне и те се отправиха бързо към Бардо, след като оставиха известен брой гавази в къщата със заповед веднага да арестуват Ибрахим, в случай че обитателите все пак се върнат.

Тъй като охранителният отряд на Крюгер бей се състоеше изключително от конница, то коне имаше в изобилие. Полковникът докладва накратко на туниския владетел, после кавалкадата, включваща немците, англичанина и полковника с десетима от хората му, потегли на път.

През града минаха в тръс, а после продължиха в галоп.

Претърсването на къщата край древния акведукт все пак бе отнело повече от час. Часът беше вече пет, когато ездачите стигнаха до л’Енф, и тъй като Крюгер бей бе известен надалеч, бяха огледани с любопитство от местните жители.

— Миралаят на гавазите! — чу Херман да казва високо един мъж. — Не може да са очакваните. Херман веднага спря коня си.

— Чакаш някакви ездачи от града?

— Да. Двама немци и един англичанин.

— Е, в такъв случай това сме ние.

— Значи познаваш Саид, арабаджията?

— Разбира се.

— Някакво известие ли имате от него?

— Трябва да ви кажем, че неговата езда води към Клибиах. В Солиман те се сдобиха с водач, комуто дадоха петдесет пиастъра и един ат заедно със седлото и сбруята.

— Към Клибиах! — извика учуден Херман. — Напред! Но мъжът улови поводите на жребеца.

— Дано Аллах ти просветли разсъдъка и отвори ръката, ефенди!

Херман извади незабавно кесията си и му даде една жълтица.

Мъжът погледна бакшиша и поклати глава.

— Твоята благодетелност е по-малка от устата на Саид — рече той.

— А-а, той обещал ли ви е нещо?

— Четиристотин пиастъра — излъга вестителят с невинна физиономия.

Дейвид Линдсей приближи животното си — любопитният му нос се бе раздвижил.

— Бакшиш? — попита. — Well, това е по моята част. Колко?

— Четиристотин!

— Има ли нещо ценно в известието му?

— Изключително ценно.

— Тези хора ще получат петстотин пиастъра. Дейвид Линдсей съм. Yes.

Ездата незабавно продължи, и то в непрекъснат галоп. За щастие в отряда на полковника се намираха хора, които така добре познаваха полуострова, че дори нощем бяха уверени в пътя си.

Отправиха се най-напред към Солиман и оттам към Масера. Късно вечерта стигнаха до Ел Абеид, където рекичката със същото име се влива в морето. Преследваните били минали оттук преди повече от час и продължили после да яздят към Бир ел Джеди.

— Непременно ли трябва да отидем наистина до Клибиах? — попита един от познаващите пътя.

— Да. Така гласи указанието.

— На мен обаче ми се струва, че турчинът има водач, който много-много не обича да язди по лоши друмища. Той вероятно ще отиде до Джеди и оттам сигурно до Сиди Дауд.

После ще прекоси напреко полуострова до целта от другата му страна, като през цялото време остава на много добри пътеки, макар да прави голяма заобиколка и да язди под прав ъгъл.

— Ние не можем ли да го скосим?

— Като нищо, стига да не се боите от напреженията.

— Карай!

— В такъв случай сега трябва да яздим нагоре по планините. Там водите на Абеид протичат точно по нашата посока. Ще следваме долината на тази рекичка и сетне още преди разсъмване ще сме в Клибиах.

След кратък съвет предложението беше прието. То се оказа много изгодно. Още два часа преди зазоряване отрядът стигна до целта си.

За съжаление Ибрахим беше казал на водача наистина името Клибиах, но не бе в намеренията му да язди към това селище — та нали бе наредил на лодката да го чака малко по на север към предпланините Ел Мелах. И така тримата приятели и полковника с неговия отряд можеха да си стоят и чакат да го пипнат в Клибиах цяла вечност.

Но още в сивеещия ден пристигна конен пратеник от Сиди Дауд, който доложи на лагеруващия посред селото полковник и спътниците му, че една малка група с две камили и пет коня потеглила късно снощи от Дауд и сега бивакували край предпланините Ел Мелах. Видял ги от хребета.

— Проклятие — извика Херман, — те изобщо няма да дойдат насам! По всичко личи, че очакват някакъв кораб.

— Аз наистина видях пушека на един параход — забеляза пратеникът.

— Всички дяволи! Къде?

— Оттатък предпланините Асвад.

— И колко далеч бивакуват ездачите оттук?

— На десет минути езда.

— А посоката и мястото?

— Между тези два хълма направо. Херман скочи на седлото.

— Нямаме време за губене!

Останалите тутакси последваха примера му. Като гонени от ураган излетяха ездачите от селището и навлязоха в една тясна долина, която се изкачваше постепенно и излизаше полегато на хребета.

Когато стигнаха горе, пред нозете им се ширна морето. Един турски параход бе легнал на дрейф близо до сушата и полюляващ се бавно по вълните, чакаше завръщането на една лодка.

А тази лодка тъкмо бе придърпана до брега. На бреговата ивица се виждаха две камили и пет коня. Неколцина мъже се мъчеха да избутат две съпротивяващи се жени до дъската, свързваща лодката с брега.

Един от мъжете извика силно. Беше съгледал преследвачите и сега даде заповеден знак към кораба отсреща. Веднага след това на борда бе отметнато едно широко платнище и се показа цевта на палубно оръдие.

— Това са те! Идваме твърде късно! — извика Паул. — Струва ми се дори че се канят да стрелят по нас!

— Едва ли ще се осмелят на едно такова нарушение на международното право — процеди Херман. — Не се намираме в положение на война, я! Искаме само да заловим един избягал престъпник.

— Хайде, напред, в галоп!

Смушкаха конете с шпорите и препуснаха по склона.

Чита беше избутана от пазача си в лодката. Тя едва сега съгледа приятелите и протегна ръце. Закума, която също бе забелязала приближаващите като лавина ездачи, се бранеше с последни сили.

Преследвачите вече връхлитаха — всички, начело с Херман Адлерхорст и зад него Паул Норман. Освен Закума и водачът, стоящ слисан настрани, на брега се намираше само още Ибрахим с втория пазач и Саид. Саид разбра, че спасението на господарката му зависи от секунди… грабна един тежък камък от земята и повали пазача.

Останал като вкопан от деянието на арабаджията, Ибрахим пропусна да изтекат неизползвани няколко безценни мига. Закума съзря предимството си, отскубна се със силен тласък и се стрелна към ездачите и… в обятията на своя закрилник.

Ибрахим пробяга с проклятие до дъската до борда; Гребците незабавно потопиха веслата и лодката се раздвижи. Преследвачите се изсипаха.

— Стой! Спрете! — кресна Крюгер бей. Отговориха му със смях.

— Личната охрана на туниския бей! Заповядвам да спрете!

Лодката продължи да се плъзга. Мъжете скочиха от седлата.

— Огън по хаирсъзите!

Но Закума се хвърли пред дългите турски кремъклии.

— Не стреляйте! — изкрещя, — Чита е в лодката! Може да я убиете!

— Глупости! — изръмжа Крюгер бей. Но от мен да мине. Свалете пушките!… Имала тя наистина право — каза той на немски на Паул. — С криви турски пушкала е на стрелбата като пруски лотариен билет: човек никога не знае къде го улучва.

Скочи същевременно от коня и откачи карабината си от седлото.

— Hell and damnation!^[1] — изруга Дейвид Линдсей. — Нашите пищови не карат толкова надалеч! Damned! Само една минута по-рано и щяхме да имаме цялата измет. Моят приятел Кара Бен Немзи и сега би отстрелял греблата от лапите на пройдохите! Yes!

Отчаян, Паул Норман размаха пестници към водата. Виждаха как Чита се бори с пазача си.

В този миг отекна изстрел.

Англичанинът се обърна и погледът му срещна червендалестото лице на Крюгер бей, който тъкмо сваляше пушката от бузата си.

— За да моите немски съотечественици покажа, че старият бранденбургер Крюгер бей на едно отлично целещо око да притежава благоразположеността има — каза полковникът със смръщено лице и посочи с десница. — Там претъркулва се той да пада!

В отдалечаващата се лодка пазачът разпери ръце и се пречупи в коленете.

— Чита! — прозвуча пронизително над вълните гласът на Паул.

В мига, в който пазачът се прекатурна възнак през пейката на гребците, Чита скочи съобразително на борда на лодката. За секунда надвисна над водата… изгуби равновесие… олюля се…пронизващ крясък и… изчезна във водите.

От отскока на момичето лодката се разлюля и Ибрахим, който бе протегнал ръце, за да сграбчи Чита и я издърпа в лодката, трябваше да се вкопчи в буртига, за да не се изсипе и той през борда.

— Да се махаме! Да се махаме! — изрева кормчията. Гребците се заловиха така за работата си, че веслата се огънаха.

— Стойте, кучета! — кресна Ибрахим вбесен. — Трябва да си върна Чита!… Назад!

— Че да ни застрелят до един като плъхове! — изръмжа кормчията. — Продължавай, казвам!

Лодката запори вълните и скоро бе извън обсега на куршумите.

Когато Чита постави крак на борда, Паул с могъщ скок се бе хвърлил във водата, предчувствал сякаш какво възнамерява любимата. С мощни удари процепи вълните, но… само бягащата лодка и заплашително размахваните юмруци на Ибрахим — Чита беше изчезнала от повърхността.

Сърцето му се сви. И в този миг на ужас, когато може би завинаги я изгуби, той почувства колко горещо и дълбоко я обича.

Сега бе приблизително на мястото, където Чита пропадна в морето. Но колкото и внимателно да се оглеждаше не намираше ни най-малка следа от потъналата. По едно време му се стори, като че от дълбочината — на няколко замаха отдалеченост — изплават въздушни мехурчета. Потопи се мигновено и търси толкова дълго под водата, че гърдите му заплашваха да се пръснат. Но напразно. Полузадушен, излезе на повърхността. Но и сега описваше безрезултатно широк кръг. Задух притискаше гърлото му; в трахеята проникна вода… изведнъж нещо се уви около десницата му и забави последните лудешки удари… напълно изчерпат той го повлече със себе си нагоре… и заедно с него от зелените води изплува ликът на Чита — блед и красив като привидение.

Това изглежда бе една приятна илюзия, създадена от бясно пулсиращата кръв. Но тогава почувства ръката си още вкопчена спазматично в одеянието й и усети как безжизненото тяло го влече обратно към дълбините. Страх и радост му върнаха напълно съзнанието и удвоиха напускащите го сили. Пое дълбоко дъх. После сложи изпадналата в несвяст девойка напряко на гърдите си и с равномерни удари, под проклятията, които хората на Крюгер бей изливаха с ориенталска щедрост след бягащата лодка, се добра със скъпия си товар до брега.

Херман и Закума коленичиха до припадналата, докато Паул клекна при нозете й, за да се съвземе от неимоверното напрежение.

— Аз сторих на моето, млад приятелю — подсмихна се Крюгер бей. — Нека надяваме се, че милият Бог или мой добър Аллах, както аз да го казвам целесъобразителността имам да трябва, сега на своето стори, той ще няма се от стария Крюгер бей да отсрами остави се… аха, ето да помръдва се тя! Женоря са кат’ котката — не пъхнеш ли тях на чувала, няма да удавят се!

— Елате, полковник! — каза Дейвид Линдсей, гледащ с крайчеца на окото си към групата, докато носът му потрепваше насам-натам, сякаш вече не бе в състояние да прикрива душевното си вълнение. — Тук сме излишни. Indeed. Нека яздим до най-близкото село. Мис се нуждае от сухи дрехи. Yes.

Двамата препуснаха с охранителния отряд. Параходът бавно излезе в открито море.

Поваленият от Саид пазач междувременно бе дошъл на себе си и заедно с водача и две животни тихо и безпрепятствено си плю на петите.

Най-сетне Чита отвори очи под усилията на Закума и Херман. Първото, което съгледа, бе изпълненото със страх лице на Паул Норман.

— Паул!… Аз сънувам — прошепна усмихнато и клепките й отново се затвориха.

— Чита, Чита моя!

— И всичко това — промълви тя — за една презряна черкезка робиня!

Той скочи.

— Чита — каза тихо на ухото й, — ти не си никаква черкезка… ти си немкиня, както съм немец и аз!

— Немкиня? — повтори като в сън. После повдигна пак клепачи. Огледа се, съзря ласкавото лице на Херман Адлерхорст, което се появи иззад рамото на Паул, и придърпа изчервена мократа си дреха над брадичката.

— Не се бой от приятеля ми — каза художникът с весело намигване към Херман. — Той ти е по-близък от мен, да, къде-къде по-близък!

— По-близък… от… теб?

— Да, Чита.

— Не те разбирам — пророни тя.

— Ще ти обясня, когато си възвърнеш силите — прошепна й в ухото.

С внезапен порив тя изхвърли ръце около врата му.

— Ох, та аз вече съм силна, защото ти си при мен… и никога повече няма да те напусна!

— В такъв случай ще ти кажа: Ти имаш брат, когото ние…

— Брат? О, Аллах! Той къде е?

Ръцете й се плъзнаха и сключиха на гърдите.

— Ето го, Чита… бил е продаден в робство като теб… но се е освободил и със собствени сили е създал мястото си в живота.

Главата й се отпусна с въздишка на рамото му, клепачите се затвориха и Закума сложи с уплах ръка на устните си. — Тя отново изпадна в несвяст — изрече с упрек. Ала това бе безсъзнанието на радостта, от което едва ли някой е умрял…