Валмики
Рамаяна (8) (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама
(откъси))

ПЕСЕН СЕДМА
Двубой между Лакшман и Меганад.
Лакшман пада повален без признаци на живот.

Чопай

Десетоглавият повика

съветниците си: „Велика погибел, братя, ни връхлита.

Наполовина е разбита войската ни. Сега кажете

с какво да срещнем враговете.“ И Маляван — на Равън тъста, —

чиято мисъл бе чевръста, макар и в старческа глава,

премъдри каза му слова: „Откак доведе тука Сита,

поличби лоши до пресита връхлитат ни. И тях доведе.

Възпява се в самите веди божественият Рама, сине,

а и в пураните. Ще гине войската ти и още как,

щом станал си на Рама враг.

Доха

С велики демони се той пребори

и повали ги като по-велик. Не е човек, а бог е Рама, който

превъплътил се е в човешки лик.

Пожар е за леса от зли постъпки,

на всички знания е той обител.

И Шива с Брама му слугуват. Кой ли борба да води с Рама би опитал?

Чопай

Върни му ти обратно Сита.

Почитай го, ще те почита!“ За Равън бяха зли стрели

тез думи и че го боли, не скри, а се развика: „Старче,

млъкни и махай се. Макар че си стар, заслужено за тия

слова врата ти ще извия. Лицето си самин зачерни,

варди го тук да се не мерне!“ Старикът бавно се оттегли,

прониквайки в бедата: „Негли самият Рама вече иска

смъртта на Равън. Тя е близка.“ Тогава рипна, зъл от яд,

синът на Равън — Меганад: „Ще дам добър урок аз утре

на рижите маймунски мутри. Сега не ще се хваля. Само

веднъж да съмне.“ И баща му на царските си колене

положи го, едва ли не от думите му хванал вяра,

че утрото ще му докара победа над врага и слава.

От изток взе да зазорява и слънцето огря табуни

неизчислими от маймуни пред градските врати. В халка

градът бе стегнат от войска. Като внезапна буря лете

вълна от страх и смут измете народ от къщи и палати —

на бойниците ги запрати.

Забравили страха си, зли,

оттам захвърляха скали, дървета, брадви, боздугани —

честта си всеки вече брани.

Чанд

Планински върхове изсипват се отгоре

и дъжд от обли боздугани е зашибал

с гърмовен грохот по гърбините маймунски като в деня на общата световна гибел.

Едни върху стената с демони се вчепкват, а други връщат им обратно канарите

и начаса ракшасите сами умират,

от собствените камъни на пепел стрити.

Доха

И Меганад, узнал, че вража сила

отвсякъде града е връхлетяла,

преграждайки й пътя, вик нададе

и спусна се насреща й от вала.

Чопай

„Къде е царят на Кошала

и брат му, славени от цяла вселена като най-добри

стрелци? Сугрива где се скри? Ангад къде е и Двивид?

И другите от тоя вид смелчаци като Нал и Нил?

И Хануман ли се е скрил — нали бе силен той и смел,

на всяка земна мощ предел? Но най ми трябва Вибхишан,

изменникът — на вража сган продал отечество и братя —

на оня свят да го изпратя.“

Издумал яростно това,

стрела постави. Тетива опъна толкова надире,

че зад ухото му изсвири. И почна бързо да изпраща

стрела подир стрела свистяща. Прилича всякоя стрела

на змия, само че с крила. Маймуни падат покосени —

не може никой да засени гръдта си от самите тях

и от пронизващия страх. Не мислят вече за победа,

а всеки гледа пред съседа да може да избяга първи,

и то през трупове и кърви.

Доха

Пронизваше с по десет остриета

противниците си тоз силен мъж и страшно лъвският му вик ечеше

по бойното поле нашир и длъж.

Чопай

Синът на Вятъра когато

видя, че войнството космато отстъпва в пълен безпорядък,

с подскок дори за него рядък скала из корена изтръгна

и зъл като смъртта той тръгна връз Меганад да я стовари.

Но оня мигом го превари, в небето литна, а на пита

двуколката му бе разбита ведно с конете и коларя.

Синът на Вятъра повтаря зова за бой, но Меганад

страхливо дърпа се назад. Вместо към него, той отиде

при Рама, сипейки обиди,

Стрели и боздугани разни.

Но Рама, без да се раздразни, трошеше ги, и то без труд.

От гняв обхванат като луд, задето е безсилен с тия

оръжия, реши с магия да смае Рама. О, заблуда.

Врагът на змиите Гаруда нима страхува се от змия

или пък Рама от магия?

Доха

Магиите на Брама и на Шива

подвластни са на Рама, тъй че как с магията си демон ще го плаши, освен ако не бъде той глупак?

Чопай

Отгоре пламнала жарава

изсипва или я сменява с потоп от струя многоводна,

пробил самата преизподня. И демони, и демоници

крещят свирепи, страшнолици

сред диви бесовски игри:

„Коли! Мушни! Хапи! Удри!“

И дъжд от кости. И порой

от кърви руква и от гной, примесен с град от камънак.

По пладне той извиква мрак и в миг стъмява се така,

че даже своята ръка човек не вижда. Взе да бяга

войската, сплашена от мага,

ревейки: „Иде гибелта ни.

Ще бъдем в тъмното изклани.“

Погледна Рама с присмех мага,

а своите с усмивка блага. С една стрела му развали

магията. Така в мъгли

Се вбиват слънчеви лъчи

в зори и после не ЛИЧИ от тях дори нищожна сянка.

Войската тръгна пак към Ланка.

Доха

Лакшман в ръката с лък, пламтящ от ярост,

помоли се и Рама разреши му начело на войската да застане,

и хукна той напред неудържимо.

Чопай

Очите му — кървящи рани,

ръцете — цели великани, а тялото му — Хималая,

но алена. И от оная страна задават се отбрани

войници, всички с боздугани, с дървета, с нокти и скали.

Крещят: „Ура! Сечи! Коли!“ Маймуните крещят: „Ура

за Рама!“ Всяка си избра противник, равен ней по сила,

и втурна се напред, решила каквото е решил врагът:

победа пълна тоя път! Свистят юмруци, лакти, лапи

и челюст друга челюст хапе. Маймуните не жалят бърни.

Назад не може да ги върне отчаяният вражи напън,

а над противника изхапан се носи вик: „Удри! Ръгни!

Ръчищата му изтръгни!“ И страшно тоя зов гърми

навред из деветте земи. Насам-нататък страховити

тела се носят без главите. От ужас и възторг обзети,

отгоре гледат боговете.

Доха

Гореща кръв изпълва всички ями,

над нея пръст и прах се наслоява,

застивайки в кора, тъй както пепел

от трупове по жертвена жарава.

Чопай

Тела, от мечове раздрани,

приличаха с червени рани на цветовете от калина —

свесла по десет, по стотина. Лакшман и Меганад във дива

борба се вкопчват. Не надвива обаче никой — с равна сила

природата ги е дарила.

Опита Меганад с измама —

при демоните честност няма, — но скоро го разкри Лакшман

и от омраза обладан, разби му бойната двуколка

с коларя, та дори от болка не смогна оня да изстене.

Под смъртоносното свистене на ударите Меганад

си мислеше: „От тоя свят отивам си.“ И свойта пика

запрати с ярост най-велика и със надеждица последна.

Заби се пиката, заседна в Лакшмановата гръд прекрасна.

Съзнанието му погасна.

Синът на Вятъра — грамадна

скала — сега безсилен падна.

Безстрашни, хукнаха накуп

врази към неговия труп.

Доха

Решиха да го вдигнат, но напразно — Лакшман е Шеша, змията-крепител

на цялата земя. Назад засрамен

се върна всеки, който бе опитал.

Чопай

Бог Шива каза на Парвати:

„Не може никой да изпрати в света на мъртвите тогова,

чиято ярост е сурова и щом от нещо се разпали,

сама разпалва, без да жали, с пожари пъклени земята

и всички четирнайсет свята. И над промяна, над покой

безпрекословно властва той. Слугуват му човек и бог.

На всичко смисъла дълбок могъл би този да отгатне,

когото Рама с благодатни прозрения ще надари.“

Денят угасна. Свечери. Войската върна се назад

и собствения си отряд започна всеки да оглежда —

един загрижен, друг с надежда.