Валмики
Рамаяна (25) (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама
(откъси))

ЗА ЕСЕНТА

Чопай

Настъпи есента, Лакшмане,

сияеща като имане, от дълги дъждове измито.

Сърцата ни туптят честито. От бели цветове на кае

белеят се около нас необозримите поля. —

Дъждът, мой брате, побеля и остаря, и си отива.

Водата в почвата попива, пресъхват друми и пътеки. —

Доволство има ли за всеки, не ще се шири лакомия.

Изгря Агастя, погледни я: оглежда се във езерата

избистрени като добрата душа, когато отстрани

страстта от своите глъбини. Невидимо в реките спада

водата. Мъдрият отрада намира като утаява

стремежа си към светска слава. Стърчиопашка заснова

в избистрената синева. Така долита за делата

на праведниците отплата. Без прах и кал земята божа

сияе както на велможа

доброто дело дълго свети,

признато и от враговете. Водата спада, та в реките

боят се рибите, горките. Така роднините се плашат,

щом сродникът им — богаташът — започнал е да обеднява.

Небето — синкава тинтява — безоблачно сияе с вид

на предан богу вишнуит, обрекъл се да се не връща

не само в страсти, но и в къща. Нарядко нейде ръсва дъжд.

Така връз много рядък мъж се сипе мойта благодат.

Вървяха редом брат до брат великите Лакшман и Рама.

На тая гледка равна няма…

Из книга четвърта („Кишкиндха“)