Едгар Алън По
На…

Доскоро пишещият тези стихове,

със гордостта безумна на ума

говореше за „силата на словото“, отричайки,

че нявга мисъл на човешко същество

надскочила би слога на езика:

сега, на подбив сякаш вземайки хвалбата,

две думи — нежни, чужди и двусрични,

италиански звуци, създадени да бъдат

от ангели шептяни, бленуващи сред лунна

роса, чист наниз перли, там, на връх Хермон —

изтръгнаха от бездните дълбоки на сърцето

немислените мисли, души на мисълта,

видения по-пищни, необуздани, святи,

отколкото арфистът Израфил

(с гласа най-сладък сред творенията Божи)

могъл би да събуди. Пък аз — от мощ лишен съм!

Ръката разтреперана перото пуска —

не мога текст със скъпото ти име — макар и да го искаш —

да пиша, да помисля, да продумам.

Уви, не мога и да чувствам. Защото не е чувство, не, не е,

това застиване на прага златен,

пред дверите широки на мечтите

и взирането до екстаз във бляскавия път.

И развълнуван, виждам и надясно,

и вляво, и напред, и все напред,

в загубилите своя пурпур пари, надалеч,

де видимото чезне — само теб.