Едгар Алън По
Към науката (сонет)

Науко! Дъщеря на Времето си ти

и тоя свят мениш със взора си студен.

Поета замечтан защо така смути,

о, лешояд, с криле от скука и от тлен?

Не бил те той ценял? От теб не бил пленен

Нима остави го, зареян в самота,

да търси скъп брилянт по свода озарен,

неопетнил криле във допир със света?

Диана ти свали от впряга й хвъркат,

дриадите изгони от китните гори,

по другите звезди да дирят роден свят.

От ручея отне наядите добри,

от всеки цъфнал храст — ефирно същество,

а пък от мен — съня под лятното дърво.