Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (29)

XXX.

В леговището на специалната група на Гунгсхолмсгатан цареше мрачно настроение. Булдозера Улсон беше отскочил до полицейското управление за инструкции. Началникът на ЦПУ издаде заповед, в печата да не изтече никаква информация и той нямаше търпение да узнае какво точно не трябва да изтече.

Колберг, Рьон и Гюнвалд Ларсон седяха мълчаливо, в пози, които изглеждаха като пародии на Роденовия мислител.

На вратата се почука и в кабинета влезе Мартин Бек.

— Здравейте — каза той.

— Здравей — отвърна Колберг.

Рьон кимна. Гюнвалд Ларсон изобщо не реагира.

— Какво сте провесили носове.

Колберг погледна приятеля си.

— Сигурно има причина. Затова пък ти си доста бодър. Просто не може да те познае човек. На какво дължим внимание? Тук никой не идва доброволно.

— Смятай ме за изключение. Ако не греша, при вас тук се намира един оригинал на име Мауритсон.

— Тук е — потвърди Рьон. — Убиецът от Хурнсгатан.

— За какво ти е? — подозрително попита Колберг.

— Искам да се видя за малко с него.

— За какво?

— Да си побъбрим малко, ако е възможно.

— Не виждам ползата — каза Колберг. — Той говори всичко, но не и това, което трябва.

— Отрича?

— Изцяло. Но той е разобличен. Намерихме в къщата му дрехите, с които е действувал. Намерихме и оръжието, с което е извършено убийството. Пистолетът е неопровержимо доказателство.

— По какъв начин?

— Серийният номер е изтрит. Браздите по метала са направени от пилата, която намерихме в чекмеджето на нощното му шкафче. Потвърждава се от микрофотоснимката. Изцяло. А той отрича нагло.

— Аха — каза Рьон. — Свидетелите също го познаха.

— Да… — Колберг замълча, натисна няколко копчета на телефона и се разпореди.

— Сега ще го доведат.

— Къде мога да поговоря с него? — попита Мартин Бек.

— Ако искаш в моя кабинет — предложи Рьон.

— И, моля те, пази тази мърша — процеди Гюнвалд Ларсон. — Нямаме си друга.

… Мауритсон се появи след пет минути в белезници, придружен от цивилен агент.

— Това май е излишно — отбеляза Мартин Бек. — Ние само малко ще си поприказваме. Свалете белезниците и почакайте зад вратата.

Агентът свали белезниците. Мауритсон разтърка с досада дясната си китка.

— Моля, седнете — каза Мартин Бек.

Мартин Бек виждаше за първи път Мауритсон и забеляза, че арестуваният явно не е на себе си, нервите му бяха напрегнати до краен предел, психиката беше на границата на пълно разстройство. Може би го бяха били. Едва ли. На убийците често е свойствена неуравновесеност на характера и след като ги заловят, те лесно се разкисват.

— Това е някакъв мръсен заговор — започна Мауритсон със звънтящ глас. — Подхвърлиха ми купчина фалшиви улики — или полицията, или някой друг. Мене и в града ме е нямало, когато са ограбили тази дяволска банка, но даже и собственият ми адвокат не ми вярва. Какво трябва да правя аз сега, кажете, какво?

— Вие казвате — подхвърлили?

— А как да го наречеш другояче, когато полицията нахлува в къщата ви, поставя очила, перуки, пистолети и какво ли още не, а след това се преструва, че ги е намерила у вас? Кълна се, че не съм ограбвал никакви банки. А моят адвокат, даже той казва, че работата ми е спукана. Какво искате от мен? Да си призная убийство, от което нямам понятие? Скоро ще полудея.

Мартин Бек натисна незабелязано копчето под бюрото. Новата писмена маса на Рьон беше снабдена предварително с вграден магнетофон.

— Аз изобщо не се занимавам с това дело — каза Бек.

— За какво тогава съм ви притрябвал?

— Да си поговорим за едни други работи.

— Какви са пък сега тия други работи?

— За една история, която, както ми се струва, ви е доста добре известна. Началото й е през март 1966. Започва със сандък испански ликьор.

— Какво, какво?

— Пред мен са всички документи. Вие съвършено легално сте внесли сандък ликьор. Оформили сте го в митницата. Платили сте митото. И не само митото, но и застраховката. Така ли е?

Мауритсон не отговори. Мартин Бек вдигна очи от книжата пред себе си и видя, че той беше разтворил уста от изненада.

— Но работата се състои в това, че товарът изобщо не е стигнал до вас. Ако не греша, станал е нещастен случай и при превозването сандъкът се е разбил.

— Така е. Само че аз не бих нарекъл това нещастен случай.

— Да, тука вие май сте прав. Лично на мен ми се струва, че един от работниците в склада на име Свярд умишлено е разбил сандъка, за да си присвои ликьора.

— Изглежда, точно така е станало.

— Хм-м-м… Разбирам, че ви е дошло до гуша от това, което става с вас тук. Може би съвсем не ви се иска да се ровим в това старо дело?

Мауритсон мисли дълго, преди да отговори.

— Защо пък? За мен ще е полезно да поприказваме за това, какво е било в действителност. Иначе, ей богу, ще полудея.

— Добре — каза Мартин Бек. — Само че аз мисля, че в тези бутилки изобщо не е имало ликьор,

— И това е вярно.

— Какво е имало в тях сега това не е важно.

— Мога да ви кажа, ако ви интересува. В Испания над бутилките бяха извършили една малка операция. Отвън всичко си беше както трябва, а отвътре — разтвор от морфин и фенедрин, тогава много го търсеха. Така че сандъкът струваше немалко пари.

— Доколкото разбирам, сега, поради давност, вас нищо не ви заплашва за опита да прекарате контрабанда, още повече, че работата се е ограничила именно само в опит.

— Така е — потвърди Мауритсон, сякаш точно сега се сети за това.

— Затова пък имам причини да предполагам, че този Свярд ви е шантажирал.

Мауритсон замълча.

Мартин Бек сви рамене:

— Повтарям, вие не сте длъжни да отговаряте, ако не искате.

Мауритсон не можеше да успокои нервите си. Той мърдаше непрекъснато на стола, ръцете му трепереха.

„Изглежда, че май все пак са го обработили“ — удивено помисли Мартин Бек. Той знаеше с какви методи си служи Колберг, знаеше, че тези методи почти винаги са хуманни.

— Ще отговарям — каза Мауритсон. — Само не си отивайте. Вие ме връщате към действителността.

— Плащали сте на Свярд седемстотин и пет десет крони на месец.

— Той поиска хиляда. Предложих му петстотин. Спазарихме се на седемстотин и петдесет.

— Вие разказвайте сам — предложи Мартин Бек. — Ако сбъркате нещо, ще се оправим заедно.

— Ще се оправим? — Лицето на Мауритсон се гърчеше. — Сигурен ли сте?

— Разбира се.

— Кажете, вие също ли ме смятате за ненормален? — внезапно попита Мауритсон.

— Не, откъде накъде.

— Изглежда, че всички ме смятат за побъркан. А и аз самият съм готов да повярвам в това.

— Вие разказвайте как беше всичко. Ще видите, че нещата ще се изяснят. И така, Свярд ви шантажираше, ви изнудваше.

— Той беше истински кръвопиец — каза Мауритсон. — По това време на мен хич не ми беше до съд. Бяха ме съдили вече преди това, имах две условни присъди, намирах се под надзор. Но вие всичко това, разбира се, го знаете.

Мартин Бек премълча. Той още не беше проучил както трябва миналото на Мауритсон.

— И така — продължи Мауритсон, — седемстотин и петдесет на месец, не е кой знае какъв капитал — за година девет хиляди. Само този сандък струваше къде-къде повече.

Той се спря и попита озадачено:

— Ей богу, не разбирам откъде ви е известно всичко това.

— В нашето общество почти всичко се документира — любезно обясни Мартин Бек.

— Но тия окаяни хищници сигурно всяка седмица са разбивали сандъци.

— Правилно, но само вие не сте потърсили обезщетение.

— Вярно е… Аз едва-едва се оправих с проклетата застраховка. Не ми стигаше Свярд, а трябваше още и застрахователният инспектор да се зарови в работата ми.

— Разбирам. И така вие продължавахте да плащате.

— На втората година исках да прекъсна, но не бяха минали и два дена след срока и старецът веднага започна да ме заплашва. А моите работи не понасяха външни очи.

— Можехте да го дадете под съд за изнудване.

— Само това оставаше. Да изхвърча за няколко години. Не, единственият ми изход беше да плащам. Този дяволски мръсник престана да работи и мина на моя издръжка.

— Но всичко това в края на краищата ви омръзна?

— Между нас казано, на вас не би ли ви омръзнало? Знаете ли колко съм му изплатил на този мошеник?

— Зная. Петдесет и четири хиляди крони.

— Значи всичко ви е известно. Кажете, не бихте ли могли да изземете делото за обира от тези психопати?

— Страхувам се, че от това нищо няма да излезе — отвърна Мартин Бек. — Но вие не сте му се покорявали безропотно. Нали сте се опитвали да го сплашите?

— Откъде знаете? Преди около година започнах да си давам сметка колко все пак съм платил на този парцал. И през зимата си поприказвахме с него.

— Как стана това?

— Причаках го на улицата и му казах: стига, значи, остави ме на мира. А той ми казва: пази се, вика, сам знаеш какво ще стане, ако парите престанат да идват навреме.

— Но в същото време Свярд ви е успокоил, казал ви е, че малко му остава да живее.

Мауритсон се смая.

— Той сам ли ви разказа за това — попита най-сетне той. — Или това също е записано някъде?

— Не.

— Да не би да сте от тези — телепатите?

Мартин Бек поклати глава.

— Откъде знаете всичко това? Той каза, че има рак на червата и ще преживее най-много половин година. Стори ми се, че той е отпаднал. И аз си помислих — е, хранил съм го шест години, ще го издържа все някак още половин година.

— Кога разговаряхте за последен път с него?

— През февруари. Той скимтя, оплаква ми се, сякаш му бях някакъв роднина. Трябвало да постъпи в болница. Нарече я фабрика на смъртта. В онкологична клиника го взеха. Мисля си, май наистина му дойде краят на стареца. И слава богу" — рекох си.

— А след това все пак позвънихте в болницата и проверихте?

— Вярно, позвъних. Но той не се оказа там. Отговориха ми, че е изпратен в една от клиниките на болницата „Седер“. Тогава усетих, че работата не отива на добре.

— Ясно. След което позвънихте на тамошния лекар и се представихте за племенник на Свярд.

— Слушайте, За какво ви разказвам, щом като вие знаете всичко предварително?

— О, не, не всичко.

— Например?

— Например как се назовахте, когато позвънихте в болницата.

— Свярд. Как иначе? Щом като съм племенник на този мръсник, от само себе си се разбира, че съм Свярд. А вие не се ли досетихте?

Мауритсон даже се развесели.

— Не, не се досетих. Ето, виждате ли?

Нещо подобно на мост се прехвърли помежду им.

— Лекарят, с когото говорих, каза, че дъртакът е здрав като бик и като нищо ще живее още двадесет години. И аз помислих…

Той замълча.

Мартин Бек бързо пресметна наум:

— Помислили сте, че това означава още сто и осемдесет хиляди.

— Предавам се, предавам се. Къде съм тръгнал да се надхитрям с вас. Още тогава направих сметката си така, че съобщението за мартенската вноска да очаква този тип, когато той се върне в къщи. А самият аз… Вие, естествено знаете какво аз съм решил?

— Че това ще бъде последната вноска?

— Точно така. Знаех, че го изписват в събота. И щом като той се измъкна до магазина за своята проклета котешка храна, аз го пипнах за врата и му казвам: край, повече пари няма да има. А той, какъвто си беше нагъл, такъв беше и останал — хубаво, аз си знам какво ще стане, ако към двадесети следващия месец не получи съобщение от банката. Но все пак той се уплаши, защото след това, познайте какво направи?

— Премести се.

— И вие, разбира се, знаете, какво направих аз след това?

— Знам.

В кабинета настъпи тишина. „Магнетофонът наистина работи безшумно“ — помисли Мартин Бек. Преди да започне разпитът, той сам провери апарата и го зареди с нова ролка. Сега беше важно да избере вярна тактика.

— Зная — повтори той. — Така че можем да считаме нашият разговор завършен в общи линии.

Думите му явно не зарадваха Мауритсон.

— Почакайте, вие, наистина ли знаете истината?

— Наистина.

— А самият аз не знам всичко. Не зная дали старчето е живо или е умряло. След това се случиха истински чудеса.

— Чудеса?

— Ами да, оттогава при мен всичко се обърна с главата наопаки. А след две седмици ще ми лепнат доживотен затвор за някакво дело, което сигурно сам сатаната е измислил. Просто нямам представа… Кажете все пак, какво направих след това?

— Най-напред сте разузнали къде се е преместил Свярд.

— Това не беше трудно. След това го следих няколко дни, за да разбера кога излиза от къщи, кога се връща… Той излизаше рядко. И щорите на прозореца му бяха винаги спуснати, даже вечер, когато проветряваше. Това веднага го мернах.

Мартин Бек отбеляза за себе си пристрастието на Мауритсон към жаргонните думички. Самият той също се хващаше понякога в подобни изрази, макар да следеше за чистотата на речта си.

— И си наумихте да го сплашите, както трябва — каза Мартин Бек. — В краен случай да го убиете.

— Да. Че какво… Само че да се добереш до него не беше толкова лесно. Но все пак аз измислих начин. Вие знаете какъв.

— Решили сте да застреляте Свярд, когато той отваря или затваря прозореца.

— Точно така, точно така. Иначе няма как да го издебнеш. Намерих и подходящо местенце. Вие го знаете.

Мартин Бек кимна.

— Естествено — каза Мауритсон. — Там само едно място е подходящо. На склона на парка през улицата. Свярд отваряше прозореца всяка вечер в девет часа, а в десет го затваряше. И аз отидох там, за да нагостя дядката с куршум.

— Кога стана това?

— В понеделник, на седемнадесети, вместо вноската, така да се каже… В десет вечерта. И веднага след това започнаха чудесата. Не вярвате? Ще ви докажа. Но преди това един въпрос към вас. Знаете ли с какво оръжие разполагах?

— Знам. Автоматичен пистолет четиридесет и пети калибър, марка „Лама девет А“.

Мауритсон се хвана за главата.

— Ясно, вие сигурно сте ясновидец. Иначе не мога да си обясня откъде ще знаете неща, които никой не може да знае. Това е някаква дяволска работа, нищо друго.

— За да не се чуе изстрелът, вие сте употребили заглушител.

Мауритсон кимна озадачено.

— Навярно сам сте си го направили. Колкото се може по-прост, за еднократна употреба.

— Да, да — така е — потвърди Мауритсон. — Всичко е точно така, само че за бога, обяснете ми какво е станало след това.

— Разкажете началото, а аз ще обясня края.

— И така, аз отидох там. Не, не отидох пеша, а с кола. Беше вече тъмно. Жива душа нямаше наоколо. В стаята не светеше. Прозорецът беше отворен. Щората спусната. Изкачих се на склона. Постоях няколко минути, после погледнах часовника. Десет без две минути. Всичко вървеше по плана. Дядката повдига щората, за да затвори прозореца. Виждам го, но аз — аз още не бях се решил окончателно. Вие естествено разбирате за какво говоря.

— Не сте се решили дали да убиете Свярд или само да го стреснете. Да речем да го раните в ръката или да стреляте в рамката.

— Точно така — въздъхна Мауритсон. — Естествено, че и това ви е известно. Макар че това с никого не съм го споделял, само си го мислех, ето тук.

Той почука с пръст по челото си.

— Но не се колебахте дълго.

— Да, щом като го видях и си казах — по-добре изведнъж да се свърши с всичко. И стрелях.

Мауритсон млъкна.

— По-нататък?

— Сега аз ще ви питам какво стана по-нататък. Аз не знам. Да не уцеля беше невъзможно, но в първия миг ми се стори, че не съм улучил. Свярд изчезва, а прозорецът се затваря, плътно се затваря. Щората пада на мястото си. Точно както трябва.

— А вие?

— Тръгнах си към къщи. Нищо друго не ми оставаше да сторя. А след това: всеки ден отварям вестника и… нищо! Нито дума. Невероятно! Нищо не можех да разбера. А пък сега изобщо…

— Как беше застанал Свярд, когато стреляхте?

— Как… Беше се навел напред с вдигната дясна ръка. Сигурно е държал сюрмето с едната си ръка, а с другата се е подпирал на перваза.

— Откъде се снабдихте с пистолета?

— Едни познати момчета закупиха оръжие от чужбина, а аз им помогнах да внесат стоката в страната. И тогава си помислих, че няма да е лошо и аз да се обзаведа с патлак. От оръжие не разбирам много, но ми хареса един от техните пистолети и си го взех.

— Сигурен ли сте, че сте улучили Свярд?

— Разбира се. Беше невъзможно да не го чукна. Но от това, което последва, не разбирам нищо. Защо нямаше никакви последици? Няколко пъти минавах покрай къщата — прозорецът затворен, щората спусната. Какво е станало, мисля си, дали пък не съм го улучил? Абсолютна загадка. И изведнъж се явява ваша милост, която знае всичко.

— Нещичко мога да обясня — каза Мартин Бек.

— А сега мога ли аз да задам няколко въпроса?

— Естествено.

— Първо — улучил ли съм дядката?

— Улучили сте го. Смъртоносно.

— Браво. А аз си мислех, че той си седи в съседната стая с вестниче в ръка.

— Но по този начин вие сте извършили убийство — сурово произнесе Мартин Бек.

— Аха — невъзмутимо потвърди Мауритсон. — И другите умници — например адвокатът ми — казват същото.

— Други въпроси?

— Защо смъртта му не засегна никого? Във вестниците не се появи даже ред.

— Открили са го много късно. И отначало са решили, че сам е свършил със себе си. Така са изглеждали нещата.

— Самоубийство?

— Да, полицията също греши понякога.

Куршумът е попаднал точно в гърдите, това е ясно, щом като е стоял с лице към прозореца. А стаята, в която е лежал покойникът, е била заключена отвътре. И вратата, и прозорецът са били затворени.

— Ясно, когато е падал, той сигурно е бутнал прозореца и сюрмето само се е надянало в куката.

— Изглежда нещо подобно е станало. Ударът на куршум от такъв калибър може да отхвърли човек на няколко метра. И дори Свярд да не е държал сюрмето, то е могло да влезе в куката, когато прозорецът се е хлопнал. Имах възможност да наблюдавам нещо подобно. Неотдавна. И така — заключи Мартин Бек, — можем да смятаме, че в основни линии всичко е ясно.

— Всичко е ясно? Нищо подобно! Откъде са ви известни мислите ми, преди да стрелям?

— Това беше просто догадка. Имате ли още въпроси?

— Бъдете добър да ми обясните още една подробност. Онази вечер аз си отидох направо в къщи. Сложих пистолета в една стара чанта, която натъпках с камъни, Омотах чантата с въже — яко я омотах, както трябва, — и я оставих на сигурно място. Но преди това свалих заглушителя и го смачках с чук. Той наистина беше само за един изстрел, само че не аз го бях направил, а го купих заедно с пистолета. На сутринта отидох в Сьодертеле. По пътя влязох в една къща и хвърлих заглушителя в @вахтата за боклук. Къщата вече не си спомням. В Сьодертеле се качих на моторната си лодка и с нея се върнах в Стокхолм. На сутринта взех чантата, отново седнах на лодката и някъде около Ваксхолм хвърлих чантата в морето.

Мартин Бек се намръщи замислено.

— Всичко беше точно така, както ви го разказвам сега — възбудено продължи Мауритсон. — Без мен никой не може да влезе в жилището ми. На никого не съм давал ключ. Само двама-трима души знаят адреса ми, а на тях, преди да се заема със Свярд, казах, че заминавам за няколко дни в Испания.

— После?

— После вие идвате тук и знаете всичко, дявол да го вземе. Знаете за пистолета, който аз с ей тези ръце хвърлих в морето. Знаете за заглушителя. Така че бъдете любезен да ми обясните.

— Някъде сте допуснали грешка — рече Мартин Бек, след като помисли.

— Грешка? Но аз ви разказах всичко, нищо не пропуснах. Или вече не отговарям за собствените си постъпки? А?

Мауритсон се разсмя пронизително, но веднага прекъсна смеха си:

— Естествено, вие също искате да ме подмамите. Само не си мислете, че ще повторя тези показания в съда.

Мартин Бек стана, отвори вратата и повика с жест охраната.

— Аз свърших. Засега.

Отведоха Мауритсон. Той продължаваше да се смее.

Мартин Бек отвори вратичката на бюрото, пренави бързо лентата, свали ролката от апарата и влезе в щаба на специалната група.

— Е? — попита Колберг. — Хареса ли ти Мауритсон?

— Горе-долу. Но аз разполагам с данни, за да го привлека под отговорност за убийство.

— Кого още е убил?

— Свярд.

— Наистина ли?

— Истина. Той даже си призна.

— Слушай — намеси се Рьон, — тази лента от моя магнетофон ли е?

— Да.

— В такъв случай няма да ти свърши работа. Магнетофонът е повреден.

— Но аз го проверих лично.

— Е, да — през първите две минути записва. Но след това звукът изчезва. За утре съм извикал техник.

— Значи така — Мартин Бек погледна лентата. — Нищо. Въпреки всичко Мауритсон е разобличен. Ленарт каза, че принадлежността на оръжието, с което е извършено убийството, е установена неопровержимо.