Пер Вальо, Май Шьовал
Заключената стая (20)

XXI.

Сив фургон, никакви особени белези, ако не се смятат табелките на номерата… Хората, които работеха в този фургон, бяха облечени в комбинезони с горе-долу такъв цвят като на машината и нищо във външността им не издаваше тяхното занятие: или шлосери-монтажници, или работници в една от градските служби.

Мартин Бек не завари стопанката на къщата на Тюлегатан, но затова пък тук му провървя. Двама работници в сиви комбинезони седяха около своя Фолксваген и пиеха бира, без да обръщат внимание на острата дезинфекционна миризма и на още един аромат, който никаква химия на света не може да премахне.

Задната врата на машината беше, то се знае, отворена, доколкото мъжете се мъчеха да проветряват колата при всеки удобен случай.

В този прекрасен град двамата в комбинезони изпълняваха специфична и твърде важна функция. Всекидневната им работа се състоеше да пренасят самоубийците и останалите не много почтени покойници от домашната им обстановка в друга по-подходяща.

Подобно на мнозина, на които се е паднало да изпълняват не най-приятните задължения, шофьорът на фургона и неговият помощник се отнасяха към работата си със завидно хладнокръвие и съвсем не преувеличаваха собствената си роля в механизма на така нареченото процъфтяващо общество. По въпросите на службата си те разговаряха само помежду си, тъй като отдавна се бяха убедили, че мнозинството от слушателите им възприемат тази тема твърде негативно, особено когато се съберат във весела компания или другарките им в живота се поканят една друга на чашка кафе.

Със сътрудници на полицията те общуваха всеки ден, но най-вече с обикновени детективи.

Така че вниманието на един полицейски комисар, който при това беше си направил труда да дойде лично, отчасти ги ласкаеше.

Този, който изглеждаше по-отворен, изтри устните си с ръка и каза:

— Разбира се, помня. Бергсгатан, нали?

— Точно така.

— Само името не ми говори нищо. Как казахте — Скат?

— Свярд.

— Нищо не ми говори. На нас имената не ни са нужни.

— Ясно.

— Освен това е било неделя, а неделите за нас са трудни дни.

— А полицая, когото аз назовах, не помните ли? Кенет Квастму.

— Не помня. Името за мене е пуст звук. Изобщо фараонът си стоеше и ни наблюдаваше.

— Когато вдигахте тялото?

— Да, да, когато го вдигахме Ние решихме, че той е, както се вижда, опитен.

— В какъв смисъл?

— Фараоните са два чешита. Едните повръщат, а на другите им няма нищо. Този даже не си запуши носа.

— Значи той стоя там през цялото време?

— Ами да, нали го казах. Следеше доколко добросъвестно изпълняваме задълженията си…

Другарят му се усмихна и отпи от бирата.

— Още един въпрос, последен.

— Давайте.

— Когато вдигнахте тялото, под него нищо ли нямаше?

— А какво би могло да има там?

— Да кажем, пистолет. Или револвер… За мене е важно да знам дали на пода под покойника не е имало някакво оръжие?

— Никакво. Още повече, че полицаят стоеше там и не сваляше очи от нас. Той си остана там и когато ние положихме клиента в цинковия сандък и си заминахме. Така ли беше, Арне?

— Точно така.

— Вие сте абсолютно сигурни в това?

— Сто и петдесет процента. Под този клиент нямаше нищо, освен отбрана колекция циномия мортуорум.

— Това пък какво е?

— Трупни червеи.

— Значи сте сигурни.

— Абсолютно.

— Благодаря — каза Мартин Бек.

И си тръгна. След него разговорът продължи още известно време.

— Добре го нареди — каза Арне.

— С какво?

— С това гръцко название. Защото тия баровци си мислят, че всички останали са годни само да разнасят разложени трупове.

Звънна телефонът. Арне вдигна слушалката, измърмори нещо и отново я сложи на мястото й.

— Да го вземе дяволът — каза той. — Пак обесник.

— Какво да правиш — скръбно въздъхна колегата му. — Се ла ви.

— Не обичам обесниците, честна дума. Какво се мотаеш там?

— Нищо, тръгваме.

Като че ли Мартин Бек беше изучил целия фактически материал, отнасящ се до странното самоубийство на Бергсгатан. Във всеки случай той имаше достатъчно ясна представа какво е направила полицията. Оставаше още една важна работа: да намери заключението на балистичната експертиза, ако такава изобщо е правена. Както и преди, той знаеше много малко за самия Свярд, макар и да беше взел мерки, за да събере нужните му сведения.

Бурните събития от сряда съвсем не засегнаха Мартин Бек. Той не чу нищо за банковите обири и за приключенията на специалната група. След посещението във вторник на жилището на Свярд той чак сега за пръв път се отправи към криминалната полиция. Там всички бяха заети с работите си и на никого не му беше до Мартин Бек. Тогава той се упъти към зданието на ЦПУ. И веднага, още в кулоарите, чу слух, който в първия момент му се стори просто смешен. Но след като поразмисли, се разстрои.

Изглежда, имат намерение да го повишат. Да го повишат? И какъв ще го направят?.. Началник на канцелария? Заместник-началник на ЦПУ по бита и хигиената?

Званието комисар от полицията му присвоиха съвсем неотдавна, през 1967 година, и той съвсем не разчиташе на по-нататъшно повишение. Тогава откъде идва този слух? Трябва да има някакви причини. Какви?

Мартин Бек можеше да допусне два мотива.

Първият: искат да го махнат от поста началник на отдел за разследване на убийства. Толкова много искат, че са готови да го засилят нагоре по бюрократичната стълба — най разпространения начин за разправа с нежеланите или откровено неугодни длъжностни лица. Вторият мотив му се струваше още по-правдоподобен. За съжаление той беше и по-унизителен за двете страни. Преди петнадесет месеца Мартин Бек едва не загина. Той беше единственият висш чин на съвременната история в шведската полиция, ранен от куршум на престъпник. Този случай предизвика много шум и поведението на Мартин Бек се изобразяваше като подвиг. Работата се състоеше в това, че полицията по съвсем обясними причини изпитваше остра нужда от герои, ето защо и заслугите на Мартин Бек се раздуваха извънредно много.

И тъй полицейското съсловие получи своя герой. А как трябва да се ознаменува това? Медал му дадоха още преди това. Значи, остава да го повишат.

Мартин Бек беше разполагал с достатъчно време, за да анализира събитията от онзи злополучен априлски ден на 1971 година и отдавна беше стигнал до извода, че тогава е действувал неправилно не само в морален, но и в чисто професионален смисъл. И той разбираше отлично, че до подобен извод са стигнали мнозина от колегите му. Беше получил куршума заради собствената си глупост. И заради това сега се канят да го назначат на по-висока и по-отговорна длъжност.

Цялата вечер във вторник той размишлява по този въпрос, но в сряда, щом влезе в кабинета си на Вестбергале, веднага превключи на делото Свярд. Седнал зад бюрото си, той анализираше с хладна и неумолима последователност материалите от следствието.

Делото, с което сега се занимаваше Мартин Бек, не засягаше професионалното му самолюбие. В неговия отдел процентът на успешните разследвания беше висок; това до голяма степен се дължеше на обстоятелството, че случаите в по-голямата си част не бяха сложни, виновните бързо се предаваха и признаваха вината си.

При това отделът за разследване на убийства беше много добре обзаведен с техника. В това отношение го превъзхождаше само полицията по безопасността, чието съществуване беше почти безсмислено, тъй като тя, както и преди, се занимаваше само със следене на комунистите, затваряйки упорито очите си за разните сортове фашистки организации, и за да не седи съвсем без работа, налагаше й се да измисля несъществуващи политически престъпления и въображаеми заплахи за сигурността на страната. Резултатите бяха смехотворни. Обаче полицията по безопасността представляваше тактически резерв за борба срещу нежеланите идейни течения, поради което не беше трудно да си представи човек ситуация, когато нейната дейност съвсем нямаше да изглежда смехотворна…

Разбира се, отделът за разследване на убийствата имаше и пропуски, понякога следствието влизаше в задънена улица и в архивата влизаше още едно неразкрито дело. Понякога престъпникът беше известен, но не достигаха улики. Понякога ставаше и така: колкото по-примитивно беше насилственото престъпление, толкова по-оскъдни бяха доказателствата.

Делото на Свярд беше къде-къде по-необикновено; Мартин Бек не помнеше нищо подобно в практиката си. На пръв поглед то като че ли трябваше да го възбуди, но той се отнасяше равнодушно към загадките и затова не изпитваше никакво хазартно увлечение. При това изследването, което направи в сряда, седейки в кабинета си, не даде почти никакъв резултат. Данните за покойния, почерпени от обичайните източници, се оказаха крайно недостатъчни.

Карл Едвин Свярд не се числеше в углавната картотека, но това можеше само да означава, че той никога не е бил даван под съд, а малко ли престъпници се измъкваха благополучно от ръцете на правосъдието? Да не говорим за това, че законът сам по себе си беше призван да охранява съмнителните интереси на определени класи, поради което в него имаше повече „вратички“, отколкото здрав смисъл.

Ако се съди по това, че картонът на Свярд във ведомството по контрола беше чист, той не е бил алкохолик, тъй като властите следят извънредно зорко колко алкохол купуват такива хора като него. В Швеция, когато пие буржоазията, това се нарича „умерена употреба на спиртни напитки“, а простият народ веднага се зачислява в категорията на алкохолиците, имащи нужда от лечение. Естествено оставяха ги без лечение.

През целия си живот Свярд беше работил в склад; през последните години е бил в някаква експедиционна фирма. Оплаквал се е от болки в гърба — обикновено за професията му страдание — и на петдесет и шест години му е била призната инвалидност. След това, ако се съди по данните, се е пенсионирал с голяма мъка, попълвайки по този начин редиците на тези членове на обществото, за чието благополучие на рафтовете на магазините за хранителни стоки е отделено толкова място за консерви с кучешка и котешка храна.

Между другото в кухненския бюфет на Свярд беше намерена полуизядена консерва с надпис „Мяу“.

Това беше всичко, което Мартин Бек изясни в сряда. Към това можеха да се прибавят още някои незначителни факти.

Свярд беше роден в Стокхолм, родителите му бяха починали през четиридесетте години, не беше се женил никога и нямаше деца.

Не беше се обръщал за помощ и към органите за социално осигуряване. Във фирмата, където е работил, преди да излезе в пенсия, не го помнеше никой. Лекарят, подписал акта за инвалидност, откри в книжата си заключението, че пациентът не е годен за физически труд и е твърде стар, за да усвои нова професия. При това самият Свярд беше заявил на лекаря, че вече не му се работи, че не вижда в това никакъв смисъл.

Може би нямаше смисъл и да се изяснява кой и защо го е убил. На всичко това отгоре начинът на убийството беше толкова непонятен, че май най-напред трябваше да се открие убиецът, за да се попита как го е извършил…

 

Но всичко това беше в сряда, а в четвъртък, около час след разговора с двамата от фургона, той отново се приближи до дома на Тюлегатан.

Работният му ден беше свършил, но не му се прибираше в къщи. Той отново се изкачи на третия етаж и се спря да си поеме дъх. Прочете още веднъж надписа на овалната табелка. Върху белия емайл беше написано със зелени букви: „Рея Нилсен“.

Нямаше електрически звънец, но от тавана висеше шнур. Мартин Бек го дръпна и зачака. Камбанката звънна послушно. Но никой не се обади.

Къщата беше стара и през стъклените прозорчета на вратата Мартин Бек виждаше, че в хола свети. Значи, има някой. Като изчака малко, той отново дръпна шнура. Този път след звъна се чуха бързи стъпки и зад стъклото се очерта нечий силует.

Мартин Бек си беше изработил отдавна навика най-напред да си съставя обща представа за хората, с които го сблъскваше службата. Казано на професионален език, това означаваше да се регистрират белезите.

Жената, която му отвори вратата, изглеждаше не повече от тридесет и пет годишна, но нещо му подсказа, че в действителност е на около четиридесет. Не много висока, някъде около метър и петдесет и осем. Плътно телосложение, но не набита, а по-скоро стройна и източена.

Лицето енергично, не съвсем пропорционално; строгите сини очи го гледаха в упор, подсказвайки решителен, твърд характер. Косите светли, прави, късо подстригани. В момента — мокри и невчесани. Той долови приятния аромат на някакъв шампоан.

Жената беше облечена в бяла блузка и износени джинси, чийто цвят показваше, че те неведнъж са влизали в пералната машина. Блузката на раменете й беше влажна.

Така… Раменете сравнително широки, бедрата тесни, загорелите ръце са покрити със светъл мъх; боса. Стъпалото й беше малко, пръстите прави като на хората, които носеха свободни обувки, а понякога изобщо не обуваха обувки.

Мартин Бек се улови, че разглежда краката й със същото професионално внимание, с каквото беше привикнал да изследва следите от кръв и трупните петна, и премести погледа си на лицето й.

Очите изпитателни, веждите леко смръщени…

— Мих си косата — рече тя.

Гласът й беше леко хрипкав или от простуда, или от пушене, а може би си беше просто такъв.

Той кимна.

— Аз извиках: „Влезте!“ Два пъти извиках. Вратата не е затворена. Когато съм в къщи обикновено не я затварям. Нали човек трябва да си почине. Вие не чухте ли, че викам?

— Не. Вие ли сте Рея Нилсен?

— Да. А вие сте от полицията?

Мартин Бек не можеше да се оплаче от липса на проницателност, но сега, изглежда, беше срещнал човек, който можеше да го изпревари с няколко точки. Тя беше го квалифицирала вярно за един миг, като при това, ако се съдеше по израза на очите й, вече си беше съставила и обща представа за него. Каква именно?

Естествено това можеше лесно да се обясни, че просто е очаквала гости от полицията… Но май че не беше така.

Мартин Бек извади портфейла си с удостоверението. Тя го спря:

— Оставете, на мен ми е достатъчно, ако се представите. Но влизайте, за бога. Доколкото разбирам, вие искате да ме питате за нещо. И предпочитате да не разговаряме на стълбите. Аз също.

Мартин Бек се обърка, нещо, което с него се случваше много рядко.

Стопанката се обърна бързо и тръгна, на него му остана само да я последва.

От пръв поглед беше трудно да се ориентира в планировката на жилището, но той забеляза, че стаите са с вкус и със стара, макар и различна мебел.

Закачените с кабърчета детски рисунки свидетелстваха, че стопанката не живее сама. Освен тези рисунки по стените висяха живопис, графика, стари снимки с овални рамки, а така също изрезки от вестници и плакати, в това число два с портретите на видни комунистически дейци. Имаше много книги, и то не само по рафтовете, внушителна колекция от грамофонни плочи, стереограмофон, две стари, порядъчно износени пишещи машини, купчини вестници и съединени с кламери листове, които напомняха на полицейски донесения. Очевидно това бяха лекции; следователно стопанката учи задочно.

Минаха през детската; порядъкът в нея показваше, че обитателите й отсъстват.

Какво да се прави, лятото си е лято и децата на повече или по-малко състоятелните родители почиват на село, по-далеч от опушения град.

Тя се обърна през рамо — не много приветливо — и каза:

— Имате ли нещо против, ако поговорим в кухнята? Или това не ви устройва? — Гласът й не беше ласкав, но не беше и враждебен.

— Може.

Влязоха в кухнята.

— В такъв случай, сядайте.

Шест стола — всичките различни и всичките ярко боядисани — заобикаляха голяма кръгла маса. Мартин Бек седна на един от тях.

— Минутка — каза стопанката.

В поведението й се долавяше известна нервност, но Мартин Бек усещаше, че причината за това не е той, а просто характерът й е такъв. До кухненската печка на пода стояха червени дървени налъми. Тя напъха краката си в тях и тропайки силно, излезе от кухнята.

Чу се някакъв шум, забръмча електромотор.

— Вие още не сте се представили — донесе се гласът й.

— Бек. Мартин Бек.

— Значи, служите в полицията?

— Да.

— Къде именно?

— В криминалната полиция.

— Заплата според двадесет и пети клас?

— По двадесет и седми.

— Виж ти. Не е лошо.

— Вярно е.

— А какъв чин?

— Комисар.

Моторът продължаваше да бръмчи; познат звук… Той вече се досети с какво се занимава тя: суши косите си със сешоар.

— Рея — представи се тя. — Впрочем вие вече го знаете. Пък и на вратата е написано.

Кухнята, както в много стари къщи, беше просторна, освен масата за хранене в нея имаше газова печка, хладилник, работна масичка, двукамерна машина за миене на съдове, но въпреки това оставаше още много свободно място. На една лавица над работната масичка бяха наредени гърнета и тенджери; под нея на пирони висяха връзки пелин и чубрица, гроздове сушени гъби и три дълги сплитки чесън. Всичко това не беше чак толкова необходимо за воденето на домакинството, но издаваше приятен аромат и създаваше усещане за дом. Вярно, от пелина става добра настойка за ракия, а чубрицата не е лоша подправка за грахова супа. Гъбите също не са излишни, ако знаеш как да ги приготвиш. Виж, чесънът явно висеше за украшение, защото такова количество би стигнало за цял живот.

Разчесвайки косите си, домакинята влезе в кухнята и улови погледа му:

— Това е против хлебарките.

— Чесънът?

— Разбира се. Вие не ходите ли на кино? Там могат да се получат отговори за всичко.

Беше сменила блузката си с някаква зеленикава фланелка, която приличаше на долна рубашка.

— Полицай, значи — каза тя. — Комисар от криминалната полиция.

Гледаше го изпитателно, леко смръщена.

— Не допусках, че чиновниците от двадесет и седми клас посещават лично клиентите си.

— Това е така, обикновено те не постъпват по този начин — съгласи се той.

Тя седна, но веднага се изправи.

„Много добре, време е да пристъпим към работа“ — помисли Мартин Бек.

— Ако съм ви разбрал правилно, вие нямате добро отношение към полицията — започна той.

Очите й се плъзнаха по него.

— Точно така. Не мога да си спомня случай, когато да съм имала някаква полза от нея. И не само аз. Затова пък познавам мнозина, на които тя е причинявала само неприятности, дори страдания.

— В такъв случай ще се постарая да не обременявам излишно госпожа Нилсен.

— Рея — каза тя. — Всички ми казват Рея.

— Ако не греша, този дом е ваш?

— Мой е. Получих го в наследство преди няколко години. Но за полицията тук няма нищо интересно. Нито наркомани, нито комарджии, даже проститутки и крадци няма.

Тя замълча.

— Може би само се върши някаква незначителна подривна дейност. Бунтарски мисли. Но вие не сте от политическата полиция.

— Сигурна ли сте?

Засмя се внезапно, заразително, от цялата си душа.

— Аз не съм толкова глупава.

„Това е вярно“ — каза си Мартин Бек.

— Вие сте права — продължи той на глас. — Аз се занимавам най-вече с насилствени престъпления. Предумишлени и непредумишлени убийства.

— Което си е истина — истина е. През последните три години не е имало даже сбиване. Вярно, през зимата някой разби тавана и открадна разни боклуци. Трябваше да съобщя в полицията, застрахователните компании го изискват. От полицията не дойде никой — не им беше до това, но аз си получих застраховката. Важното е да се спази формалността. — Тя се почеса по тила. — И така, какво ти е нужно?

— Трябва да поговорим за един от наемателите.

— От моите наематели?

Тя се намръщи. В интонацията, с която произнесе думата „моите“, се прокрадна учудване и тревога.

— От бившите наематели — поясни той.

— През тази година само един си излезе.

— Свярд.

— Точно така. При мен живееше един на име Свярд. Излезе си пролетта. Какво се е случило с него?

— Умря.

— Убили са го?

— Застрелян е.

— От кого?

— Може и да е самоубийство. Но ние не сме сигурни в това.

— Слушай, а не можем ли да разговаряме малко по-човешки?

— Дадено. Какво имате предвид! Да мина и аз на „ти“?

Тя сви рамене.

— Не мога да понасям официалните разговори. Разбира се, ако е необходимо, мога да бъда много коректна. А мога и да кокетнича — да се облека, да си начервя устните, да си нарисувам очите.

Мартин Бек леко се смути.

— Искаш ли чай? — внезапно предложи тя. — Чаят е чудесно нещо.

На него много му се пиеше чай, но отвърна:

— Не, не — не искам да ви създавам грижи.

— Дребна работа — възрази тя. — Ей сега ще го направя, а и за хапване ще измисля нещо.

От думите й веднага му се отвори апетит. А тя, за да не му даде възможност да откаже, не преставаше да говори:

— Най-много десет минути. Аз непрекъснато готвя нещо. Вече навикнах. Това даже е полезно. Човек не трябва да унива. Когато на душата ми е криво, приготвям си нещо вкусничко. Ще кипна чайника, ще препека хляб, а след това вече мога да помисля.

Мартин Бек разбра, че е безполезно да отказва. Ясно беше, че тази дребничка жена не е лишена от упорство и воля, че умее да се налага.

— Благодаря — покорно рече той.

Тя вече действуваше. С шум, с трясък, но затова пък чевръсто и бързо.

Мартин Бек никога не беше виждал такава сръчност, във всеки случаи в Швеция.

За седем минути тя приготви чай и шест филийки препечен хляб с настъргано сирене и доматени резенчета. Докато се трудеше мълчаливо, Мартин Бек се мъчеше да разбере все пак на колко години е.

Като седна насреща му, тя каза:

— На тридесет и седем. Макар че изглеждам по-млада.

Мартин Бек се вцепени.

— Как се досети…

— А нима съм се досетила? — прекъсна го тя. — Яж.

Сандвичите бяха много вкусни.

— Вечно съм гладна — обясни Рея. — Ям по десет, понякога и по дванадесет пъти на ден. И не наддавам грам. А няма да е лошо да понапълнея малко. Няколко килограма повече или по-малко не променят нищо. Във всеки случай, аз не се променям. Истината е, че ако не похапна, ставам зла.

На бърза ръка тя се справи с три сандвича. Мартин Бек изяде един, помисли и си взе втори.

— Май нямаш много добро мнение за Свярд — рече той.

— Което е вярно, вярно е.

Разбираха се с половин дума. И кой знае защо намираха това за напълно естествено.

— Отличаваше ли се с нещо странно?

— Именно — потвърди Рея, — беше чудат човек, голям оригинал. Никак не можех да го разбера и бях доволна, когато се изнесе. Какво все пак е станало с него?

— Намерили са го в жилището му на осемнадесети юни. Най-малко месец и половина е лежал мъртъв, а може и два.

Тя потръпна.

— Ужас. Моля те, без подробности. Твърде впечатлителна съм, за да слушам кошмари. След това ми се присънват…

Той искаше да й каже, че може да бъде спокойна, но разбра, че от това няма нужда, още повече, че тя продължи:

— Едно мога да ти кажа със сигурност.

— Да?

— В моя дом не би могло да се случи подобно нещо.

— Защо?

— Защото аз не бих го допуснала.

Тя подпря брадата си с лявата ръка. Имате сравнително голям нос, здрави ръце, рязани нокти. Очите й гледаха строго Мартин Бек.

Внезапно тя стана и се приближи до лавицата. Порови се, намери кибрит, цигари и запуши, като дърпаше дълбоко дима.

След това загаси цигарата, изяде още един сандвич, облегна се на стола, наведе глава и положи ръце върху коленете си.

Най-сетне вдигна погледа си към Мартин Бек.

— Може би нямаше да го спася от смъртта, но във всеки случай нямаше да лежи така два месеца. Не би пролежал и два дни.

„Да, това е сигурно“ — рече си Мартин Бек.

— Наемодателите в тази страна — продължи Рея — са последни негодяи. Но какво да се прави, лошият строй поощрява експлоатацията.

Мартин Бек прехапа долната си устна. Той с никого не споделяше политическите си възгледи и изобщо избягваше разговорите на политическа тема.

— Какво, не бива ли за политика — попита тя, — Добре, няма да я засягаме. Но излезе така, че и аз се оказах в числото на наемодателите. Чиста случайност — наследство… Между другото, къщата съвсем не е лоша, но когато аз се пренесох тук, беше ужасна, някаква миша дупка. Скъпият ми родител, изглежда, не беше сменял през последните десет години нито една изгоряла крушка, нито едно счупено стъкло не е поправил. Самият той живееше на другия край на града и се грижеше само за едно: да събира наема и да изхвърля на улицата наемателите, които не си плащаха навреме. След това превърна къщата в общежитие за чужденци и всякакви други, дето няма къде да се дянат. Дереше ги тройно, нали нямаха друг избор. Такива пинтии в града са предостатъчно.

Някои отвори външната врата и влезе, но Рея не реагира.

На вратата на кухнята се появи девойка в работна престилка, с бохча в ръка.

— Здравейте — поздрави тя. — Мога ли да използувам пералната машина?

— Разбира се.

— Ингела току-що се нанесе — обясни Рея. — В същото жилище, в което живееше Свярд.

Тя се обърна към момичето с вързопа:

— Харесва ли ти квартирата!

— Много. Само тоалетната тече нещо.

— Не се тревожи. Утре ще позвъня на водопроводчика.

— Тогава всичко е наред. Само че, знаеш ли…

— Какво?

— Нямам прах за пране.

— Зад ваната има.

— Нямам и пукнат грош.

— Нищо. Вземи за половин крона, след това ще я изработиш — да речем довечера ще заключиш външната врата.

— Благодаря.

Девойката излезе. Рея запали нова цигара.

— Ето ти един ребус… Жилището е добро, ремонтирах го преди две години. Свярд плащаше за него само осемдесет крони на месец, И въпреки това се изнесе.

— Защо?

— Не знам.

— Скарахте ли се?

— Какво говориш? Аз не се карам с наемателите. И защо да се карам! Разбира се, всеки си е башка луд, Но това е даже забавно.

Мартин Бек замълча. Той си почиваше. И усещаше, че насочващи въпроси изобщо не са необходими.

— Най-странното у Свярд беше, че си постави четири ключалки. И то в такъв дом, където хората се заключват само в случай, че не желаят да ги безпокоят. А когато тръгна да се изнася, отвинти всички брави, вериги, райбери и ги взе със себе си. Беше защитен сигурно — не по-лошо от днешните момичета.

— Това в преносен смисъл ли е?

— Разбира се. Днешните момичета няма от какво да се страхуват — виж само колко средства са измислени. А как треперех аз едно време! Чакай, за какво говорехме?

Мартин Бек се разсмя. Почуди се, но фактът си оставаше факт: той се смееше.

— Говорехме за вратите на Свярд…

— О, да. А, ти май можеш да се смееш. Това не го очаквах. Мислех, че си се отучил отдавна.

— Може би днес не съм във форма.

— Аз се влюбих истински едва на шестнадесет години. Но по наше време всичко беше другояче — нямаше смисъл да се раждат бедняци.

Тя смачка цигарата и отбеляза делово:

— Много приказвам аз, ужас. Винаги е така. И това е само един от моите недостатъци. Макар че не можеш да го наречеш порок… Ти как мислиш, сериозен порок ли е, ако човек обича да си поприказва?

Той поклати отрицателно глава. Рея се почеса по тила и продължи:

— И какво, Свярд не се ли е разделил със своите ключове?

— Не.

Тя тръсна глава и събу дървените налъми. Опря пети о пода и събра големите пръсти на краката си.

— Каквото не разбирам, не го разбирам. Сигурно това беше някаква мания у него? Понякога даже започвах да се тревожа. Аз имам резервни ключове от всички врати. Всичко се случва. В къщата има много възрастни хора. Ако някой се разболее внезапно, трябва да му се помогне. Как ще влезна в жилището без ключ? Но когато човек се барикадира така, никакъв ключ не може да помогне. А Свярд беше вече на години…

В банята нещо забръмча и Рея извика:

— Да ти помогна ли, Ингела?

— Да… Ако е възможно.

Тя излезе, върна се след няколко минути и каза:

— Сега всичко е наред. Понеже стана дума за възраст: ние с теб май сме връстници?

Мартин Бек се усмихна. Той беше привикнал да не му дават петдесет години, най-много четиридесет и пет.

— Вярно, той не беше кой знае колко стар — продължи Рея, — но не беше добре със здравето. Имаше нещо сериозно и той смяташе, че не му остава да живее много. Малко преди да се изнесе, се подложи на изследване. Не знам какво са му казали. Лежа в онкологическа клиника, а това, доколкото разбирам, не е добър признак.

Мартин Бек наостри уши. Важна новина. Но в този момент отново се хлопна външната врата и някой повика високо:

— Рея?

— Тук съм, в кухнята.

Влезе мъж. Като видя Мартин Бек, той се спря, но Рея бързо му бутна с крак стол.

— Сядай.

Мъжът беше млад, двадесет и пет годишен, среден на ръст, с добро телосложение. Кръгло лице, руси коси, сиви очи, бели зъби. Беше облечен в карирана риза, кадифени панталони и със сандали. В ръката си държеше бутилка червено вино.

— Купих го по пътя.

— А аз мислех, че днес ще минем само с чай — каза Рея. — Добре. Давай чаши. Ще бъдем четирима. Ингела пере в банята.

Тя се наведе, почеса левия си крак, след това каза:

— Бутилка за четирима — няма да стигне. Но аз имам нещо в запас. Вземи една от шкафчето, от лявата страна. Тирбушонът е в горното чекмедже, вляво от раковината.

Мъжът изпълни нарежданията й. Той явно беше свикнал да се подчинява. Когато седна, Рея ги представи:

— Струва ми се, че не се познавате? Мартин… Кент.

Ръкуваха се.

Рея напълни чашите и извика:

— Ингела, като свършиш, тук те чака вино.

След това погледна въпросително младия човек в карираната риза:

— Нещо си кисел днес? Какво има? Пак ли несполука?

Кент отпи от виното и скри лице в дланите си.

— Рея, кажи ми какво да направя?

— Все още ли си без работа?

— И никаква надежда. За какво ми е тази диплома, щом като няма свободни места? Няма даже шансове за нещо сходно на моята специалност.

Той се наведе към нея, искаше да я хване за ръката, но тя недоволно се отдръпна.

— Днес ми дойде в главата отчаяна мисъл — продължи той. — Искам да знам твоето мнение.

— Хайде, излагай мисълта си.

— Да постъпя в полицейското училище. Там взимат всички, хората не им стигат. С моето образование мога със сигурност да разчитам на кариера, стига само да се науча да бия по лицето злосторниците.

— Ти какво, бързаш да биеш хората ли?

— Ти като че ли не ме познаваш. Аз мога да направя и нещо полезно… Важното е да свикна, а след това ще се опитам да изменя порядките.

— Впрочем полицията воюва най-малко със злосторниците — отбеляза Рея. — А как мислиш да храниш Стина и децата, докато се учиш?

— Мога да заема пари. Научих го вчера, когато взех формулярите за постъпване. Ето виж и кажи мнението си. Ти разбираш от всичко.

Той извади от задния си джоб няколко бланки, проспект и ги положи на масата.

— Или ти смяташ, че това е безразсъдна идея?

— Почти… При това на полицията едва ли са нужни мислещи хора, които се готвят да я преустрояват отвътре. Каква ти е анкетата? От политическа гледна точка?

— На времето аз бях в „Кларте“, нищо повече. А сега в училището приемат всички, освен явните комунисти.

Тя се замисли, отпи от виното и сви рамене.

— Какво пък, пробвай… Идеята не е кой знае каква, но в действителност може да се окаже нещо интересно.

— Мене ме безпокои…

Той се чукна с Мартин Бек.

— Какво те безпокои? — гласът на Рея издаваше недоволството й.

— Ще издържа ли, ето в какво се състои работата. Все пак това е служба.

Рея погледна лукаво към Мартин Бек. Мрачното изражение на лицето й се смени с усмивка.

— Попитай Мартин. Той ги знае тези неща.

Младият човек погледна недоверчиво към Мартин Бек.

— Ти наистина ли разбираш нещо от тая работа?

— Малко. Но мога да потвърдя, че на полицията страшно са й нужни добри хора. И в проспекта е казано правилно, че службата е многостранна, че можеш да се специализираш в различни области. Ако човек например се интересува от вертолети или мотори, или от организационни проблеми, или от коне…

Рея така удари с длан по масата, че чаши те подскочиха.

— Стига си говорил празни работи — сърдито каза тя. — Отговаряй честно.

За своя собствена изненада Мартин Бек отговори:

— Ако вие сте съгласни да общувате всеки ден с тъпаци и да ви третират разни фукльовци, кариеристи или просто идиоти, ще издържите няколко години. Важното е да нямате собствено мнение по никакъв въпрос. А след това… След това, докато се усетиш, сам ще станеш такъв.

— Да, виждам, че ти не обичаш полицията — разочаровано каза Кент. — Не ми се вярва работата да е чак толкова лоша. Изобщо мнозина съдят за полицията малко предвзето. Какво ще кажеш ти, Рея?

Тя се разсмя високо, от сърце.

— Опитай — каза тя най-сетне. — Струва ми се, че от тебе ще стане добър полицай. Още повече че кандидатите не са чак толкова много. Тъй че успехът ти е сигурен.

— Ще ми помогнеш ли да попълня бланките?

— Дай писалката.

… Дрънна камбанката, външната врата изскърца и някой заситни по коридора. В кухнята влезе възрастна жена.

— Развали се образът на телевизора ми — оплака се тя.

— Ако е виновна антената, ще помоля утре Ериксон да я види. Ако трябва, ще поправим приемника. Какво да се направи, стар е вече. През това време ще вземем друг от едни мои приятели, те имат един излишен. Също стар, наистина. Утре ще се договоря.

— Днес пекох питка, донесох ви от нея.

— Благодаря, много благодаря. Не се вълнувайте, с телевизора всичко ще бъде наред.

Рея върна бланките на Кент и погледна внимателно Мартин Бек.

— Сам виждаш, че собственикът е длъжен за всичко да се грижи. Именно длъжен, но малцина са тези, които го разбират. Повечето хитруват и мислят само как да спечелят. Според мен това е свинщина и аз се старая на всички наематели да бъде уютно и те да се разбират помежду си. Къщата я оправих, но за външен ремонт нямам пари. Не искам да повишавам наема. А ето че идва есен и не знам какво ще правя.

Мартин Бек се чувствуваше необикновено добре. Никак не му се искаше да напусне тази кухня. Освен това виното го беше отпуснало. Повече от година не беше слагал в устата си алкохол.

— Почакай — сети се тя. — Нали разговаряхме за Свярд!

— Той имаше ли в къщи някакви ценности?

— Какви ти ценности… Два стола, маса, креват, мръсен килим и малко домакински съдове — това беше цялото му имущество. Дрехите носеше на себе си. Не, тези ключалки бяха явно от лудост. Странеше от хората. С мене наистина разговаряше, но само в най-необходими случаи.

— Аз имам впечатление, че той е бил съвсем беден.

Рея се замисли дълбоко. напълни си чашата с вино, отпи глътка и отговори:

— В това не съм убедена. Невероятен скрънза, това, да. Разбира се, наема си плащаше навреме, но всеки път мърмореше. И то за някакви си осемдесет крони! Доколкото ми е известно, купуваше си само кучешка храна. Не, лъжа — за котки. Не пиеше. Нямаше никакви разходи, тъй че можеше да си позволи понякога да купи малко салам, за това пенсията му стигаше. Разбира се, много старци се хранят с кучешка храна, но те плащат големи наеми. Освен това понякога си разрешават бутилка десертно вино. Свярд нямаше даже радио. В курса по психология съм чела за хора, които са яли картофени обелки и са носели дрипи, а в дюшеците им са били зашити стотици хиляди крони.

— В дюшека на Свярд нямаше пари.

— Но той смени жилището. От негова гледна точка това не е разумна постъпка. На новото място, сигурна съм, трябвало е да плаща повече. Освен това се е охарчил и за пренасянето. Иди го разбери.

Мартин Бек допи виното си. Колкото и да му се искаше да постои още с тези хора, но беше време да си върви. Затова пък сега има над какво да поразмисли…

— Аз ще си вървя. Благодаря. Всичко хубаво.

— Тъкмо се канех да приготвя макарони с месен сос. Ще останеш ли?

— Не, трябва да вървя.

Рея тръгна да го изпрати. На минаване той погледна в детската.

— О, да — каза тя, — децата не са в къщи, на село са. Аз съм разведена.

Замълча и попита:

— Ти също, нали?

— Също.

На прощаване тя каза:

— Обаждай се пак. През деня съм заета с летните курсове, но вечер след шест съм винаги в къщи.

Изчака малко и добави лукаво:

— Ще си побъбрим за Свярд.

По лицето й забеляза, че тя се чуди по какъв начин да го задържи, с какво да го съблазни — например с макарони.

Но тя премисли:

— Е, добре, бъди здрав.

— И ти.

Никой от тях не каза „довиждане“.

Докато крачеше към къщи, притъмня.

Мислеше за Свярд.

Мислеше за Рея.

И макар че още не го осъзнаваше както трябва, той усещаше, че се чувствува много добре. Така добре, както отдавна не се е чувствувал.