Метаданни
Данни
- Серия
- Мартин Бек (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Det slutna rummet, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от Александър Андров)
XXII.
Край бюрото на Гюнвалд Ларсон един срещу друг седяха двама — стопанинът на бюрото и Колберг. И двамата бяха замислени.
На календара, както преди, си седеше листчето четвъртък, шести юли, те току-що бяха излезли от кабинета на Булдозера Улсон, оставяйки началника на специалната група да си мечтае сам за щастливия ден, когато най-сетне ще постави зад решетката Вернер Рус.
— Не мога да го разбера този Булдозер — каза Гюнвалд Ларсон. — Нима наистина има намерение да освободи Мауритсон?
Колберг сви рамене:
— Изглежда, че е така.
— Поне да организира наблюдението му — продължи Гюнвалд Ларсон. — Иначе… Или ти мислиш, че Булдозера държи в запас някаква друга гениална идея?
Колберг поклати глава:
— Не, според мен нещата седят така: Булдозера е решил да пожертвува това, което може да му даде проследяването на Мауритсон за нещо друго много по-важно.
— Например? — Гюнвалд Ларсон сбърчи вежди. — Нима за Булдозера не е най-важно да пипне тази шайка?
— Това е така. Но ти давал ли си сметка, че никой от нас не разполага с такива сигурни източници на информация, както Булдозера? Той разполага с цяла сбирщина от крадци и рецидивисти които му се доверяват изцяло, защото той никога не ги подвежда, винаги си държи на думата. Осведомителите — ето къде е силата на Булдозера.
— Ти смяташ, че той ще се лиши от доверие и от сигурна информация, ако те разберат, че той е устроил проследяване на осведомител?
— Точно така — отговори Колберг.
— Въпреки всичко да се изпусне такъв шанс според мен е невероятна глупост — каза Гюнвалд Ларсон. — На Булдозера няма да му стане нищо, ако проследим незабелязано къде ще се вмъкне Мауритсон и изясним какво си е наумил.
Той погледна въпросително Колберг.
— Добре — съгласи се той. — И на мене ми е интересно да разбера какво се готви да предприеме господин Трезор Мауритсон. Между другото, това Трезор име ли му е или двойно презиме?
— Кучешки прякор — обясни Гюнвалд Ларсон. — Трябва да побързаме, защото могат да го освободят всяка минута. Кой ще започне?
Колберг погледна часовника си, същия като този, който беше попаднал в пералната машина. Не беше ял вече два часа и беше успял да изгладнее. В някаква книга беше прочел, че едно от главните диетични правила за пълни хора е да се яде по малко, но често — и той усърдно изпълняваше втората половина на това правило.
— Започни ти — предложи той. — Аз ще стоя на телефона и щом ти потрябва помощ или смяна — звъни.
Гюнвалд Ларсон стана и закопча сакото си.
На вратата той се обърна.
— Ако Булдозера, ме търси, измисли нещо.
Колберг издържа още две минути, след това слезе в столовата, за да види сметката на поредното диетично блюдо.
Гюнвалд Ларсон не чака дълго. След няколко минути на изхода се появи Мауритсон. След като помисли малко, той се отправи към Агнегатан. Сви надясно, стигна до Хаитверкаргатан и след това свърна наляво. Спря, когато стигна до автобусната спирка на площад Кунгсхолмсторг.
Гюнвалд Ларсон се притаи в един близък вход.
Той разбираше отлично, че му предстои трудна задача. При неговия ръст и телосложение щеше да му е мъчно да остане незабелязан даже в тълпа, а Мауритсон можеше да го разпознае от пръв поглед. Така че не трябваше да пътува с него в един автобус… На отсрещната страна на улицата чакаше свободно такси.
Дойде автобус номер шестдесет и две и Мауритсон се качи. Гюнвалд Ларсон остави автобуса да се отдалечи достатъчно, за да не може Мауритсон да го види през прозореца, и побърза към таксито.
Зад волана седеше млада жена със светли коси и живи кафяви очи. Гюнвалд Ларсон й показа удостоверението си и я помоли да кара след автобуса.
— Ех, че интересно! — разпали се тя. — Навярно следите някакъв опасен гангстер?
Гюнвалд Ларсон не отговори.
— Ясно, тайна. Не се тревожете, аз умея да си държа езика зад зъбите.
Но тя като че ли точно това не умееше да върши.
— Да се движим с такава скорост, че да не надминаваме автобуса на спирките? — попита тя веднага.
— Точно така — процеди Гюнвалд Ларсон. — Само не се приближавайте много до автобуса.
— Ясно, той не трябва да ви забележи. Вие спуснете козирката против слънце и отгоре никой няма да може да ви види.
Гюнвалд Ларсон я послуша. Тя го погледна със съучастнически вид и като видя превързаната му ръка, възкликна:
— Ай, какво ви има? Сигурно сте се сражавали с гангстери?
Гюнвалд Ларсон само изръмжа в отговор.
— Да, полицейската служба е опасна — не преставаше тя. — Но затова пък е увлекателна! Самата аз, преди да седна зад волана, имах намерение да отида в полицията. В цивилната, но мъжът ми беше против.
Гюнвалд Ларсон мълчеше.
— Но и на такситата също е интересно. Както сега например.
Гюнвалд Ларсон се усмихна мрачно в отговор на сияещата й усмивка.
Тя спазваше старателно необходимата дистанция и караше великолепно автомобила, тъй че можеше да й се прости приказливостта.
Независимо че Гюнвалд Ларсон не участвуваше в разговора, тя успя да се наприказва до насита, преди Мауритсон най-сетне да слезе от автобуса на Ерик Далбергсгатан. Освен него не слезе никой друг и докато Гюнвалд Ларсон вадеше пари, кафявооката блондинка огледа Мауритсон.
— Никак не прилича на бандит — разочаровано каза тя. Взе парите и бързо написа квитанцията.
В това време Мауритсон пресече улицата и свърна по Армфелцсгатан. Щом като той се скри зад ъгъла, Гюнвалд Ларсон изтича и видя Мауритсон да влиза в един вход.
Като почака малко, Гюнвалд Ларсон влезе след него. Някъде щракна брава. Той се спря пред списъка на наемателите.
Името Мауритсон веднага му се наби в очите. Той вдигна зачудено вежди. Значи така, Филип Трезор Мауритсон живее тук под истинското си име. А на полицията посочи адрес на Фикергатан, там е известен като Ленарт Холм. Добре се е наредил… В този момент някой извика асансьора и Гюнвалд Ларсон побърза да излезе от входа.
Да пресича улицата беше рисковано — можеха да го видят през прозореца — и Гюнвалд Ларсон, прилепен до стената, се върна до ъгъла на Ерик Далбергсгатан, за да продължи оттам наблюдението.
На ъгъла той престоя четиридесет и пет минути, преди Мауритсон да излезе от входа и да тръгне към него. Гюнвалд Ларсон се скри зад ъгъла и изтича до най-близкия вход. Май не го забеляза…
Мауритсон мина покрай него, загледан направо пред себе си. Той беше в друг костюм и държеше в ръка черно куфарче. Гюнвалд Ларсон изчака и когато той пресече Валхалавеген, внимателно тръгна подире му.
Мауритсон се отправи към метрото, спусна се на перона и се качи във влака, който отиваше към центъра. Гюнвалд Ларсон скочи в следващия вагон.
Те слязоха на Хьоторгет и Мауритсон изчезна в навалицата.
Гюнвалд Ларсон претърси целия перон с очи, но от Мауритсон нямаше и следа, сякаш беше се скрил в земята! И по стълбите не се виждаше. Нима Мауритсон все пак го беше забелязал? Ако беше така, не му е струвало нищо да притича през перона и да се качи във влака, който отива в противоположна посока.
Като се ругаеше за невнимателността си, той се спря пред витрината на един подземен универмаг. Гюнвалд Ларсон разглеждаше мрачно едни италиански велурени чехли, които би си купил с удоволствие, стига в магазина да имаха от неговия размер.
Тъкмо се канеше да излезе от метрото, когато в другия край на подземната зала се появи Мауритсон. Отиваше към изхода; към черното куфарче се беше прибавил и добре опакован пакет. Гюнвалд Ларсон го остави да се изкачи по стълбата и тръгна след него.
Когато стигна до агенцията на гражданската авиация на Свеавеген, Мауритсон влезе в билетната зала. Гюнвалд Ларсон го наблюдаваше скрит зад един товарен фургон на Лестмакаргатан. През големите стъкла се виждаше как Мауритсон отиде до гишето и се обърна към една висока блондинка в синя униформа.
Интересно закъде ли ще пътува? Сигурно на юг, към Средиземно море, а може и по-надалеч, сега мнозина почиват в Африка. Естествено че Стокхолм сега не го устройва — щом Малмстрьом и Мурен разберат, че ги е продал, добро не го чака.
Мауритсон отвори куфарчето, сложи в него пакета, получи билет и го пъхна в джоба на сакото. След като излезе на улицата, той тръгна бавно към Сергелсторг. Гюнвалд Ларсон го изпрати с поглед и влезе в билетната зала. Девойката, която обслужи Мауритсон, търсеше нещо в картотеката.
— Какво ще обичате, моля ви? — попита тя, като продължаваше да се рови в картоните.
— При вас сега беше един господин и аз искам да знам купи ли той билет? И ако е купил, закъде?
— Извинете, но аз не съм длъжна да отговарям на такива въпроси — рече блондинката. — За какво ви е нужно това?
Гюнвалд Ларсон сложи на гишето документа си. Девойката погледна удостоверението, след това Гюнвалд Ларсон и каза:
— Доколкото разбирам, вас ви интересува граф фон Бранденбург? Той си купи билет до Йончьопинг за самолета, който излита в 15.40. До летището ще отиде с автобус. Автобусът тръгва от Сергелсторг в три без пет. Какво, графът…
— Благодаря, нямам повече въпроси — каза Гюнвалд Ларсон. — Всичко хубаво.
Излизайки от залата, той съобразяваше защо, на Мауритсон изведнъж му се прищя да ходи в Йончьопинг. След това си спомни анкетните му данни — ама, разбира се, та той е роден там и там продължава да живее майка му. Ясно, Мауритсон е решил да се скрие при майка си…
Гюнвалд Ларсон излезе на Свеавеген. Той погледна към Сергелсторг — в далечината, наслаждавайки се на слънцето, без да бърза, крачеше Трезор Мауритсон фон Бранденбург.
Гюнвалд Ларсон тръгна в противоположна посока. Трябваше да се свърже с Колберг.