Волфрам фон Ешенбах
Изгря зората

I.

Изгря зората на пазача с песента

и сепна дамата, която тайно

нощес лежа в прегръдките на мъж любим.

 

И в ясните очи посърна радостта.

 

Горчиви сълзи рукнаха безкрайно

и жално рече тя: „О, ден неотвратим!

 

Ти радваш всяка твар — защо ли не и мен?

Жадува всеки да те зърне, а от теб боя се аз:

не може милият ми да остане в този час,

 

че твоите лъчи прогонват го сломен.“

II.

Денят напираше в прозорците без жал.

Тя трескаво заключи си вратите.

Но знаеше, че няма полза от това.

 

Любимата обзе любимия с печал.

 

Очите й намокриха страните

на двамата. Устата й смълви едва:

 

„Ах, две сърца сме ние, но в едничка плът,

неразлъчима е предаността, която ни събра.

Омаяна съм от любов, пламтя като заря.

 

Когато в мен проникваш, в теб съм всеки път.“

III.

Мъжът помръкнал се сбогува с нова жар.

Телата им блестяха в полумрака

и сляха се, когато изсветля денят.

 

Разплакани очи — целувка с женски чар!

 

Така дариха си частица всяка:

ръцете и нозете голи, устни, гръд.

 

Та кой художник нарисувал би страстта,

с която обладаха се докрай — не би му стигнал дъх.

Гнетеше ги на грижата убийствения лъх,

 

но злобата отвред сразиха с любовта.

 

ок. 1217