Виктор Юго
Откъснах стрък за теб от хълма снощи рано…

Откъснах стрък за теб от хълма снощи рано.

Под стръмната скала морето бе простряно —

единствено орли достигат този връх…

Цветеца там видях, между скали и мъх.

А сянка се разстла над камъните бледи

и както по места на бляскави победи

големи арки все строят, така и там,

където сетен лъч догаряше едвам,

нощта строеше свод от облачни колони.

В морето рой платна ветрецът лек подгони,

просветваха едва стрехи в далечен кът,

като че ли в страхлив стремеж да не блестят.

Откъснах този стрък за тебе, моя мила,

цветецът му е блед, дъхът му няма сила,

а коренът му сбрал на този хълм висок

от водорасли дъх горчив във своя сок.

Тогава казах: „Чуй, нещастен стрък! В морето

очакваше те смърт — във бездната, където

изчезват и платна, и облаци дори;

съдбата ти смених; върху сърце умри,

вехни над женска гръд — над бездна по-голяма,

където свят е скрит, със свой живот и драма;

наместо в океан иди при любовта.“

 

Шумяха пак вълни, полека заблестя

последен дневен лъч над буйната им пяна.

Каква дълбока скръб тогава ме обхвана,

догдето мислех тъй, и колко чернота

навлизаше във мен с дъха на вечерта!