Чингиз Айтматов
Денят по-дълъг е от век… (9)

VII

Бураний Едигей си спомняше края на лятото и началото на есента на хиляда деветстотин петдесет и втора година с някакво чувство за отминало щастие. Като по чудо се сбъдна тогава предсказанието му. След оная страхотна жега, от която дори сарозекските гущери идваха по праговете на къщите, за да се спасят от слънцето, в средата на август времето неочаквано се промени. Отведнъж намаля нетърпимата жега и постепенно взе да се захлажда, нощем поне можеше вече спокойно да се спи. Има такава благодат в сарозеките, всяка година е различна от другите, но има. Зимите са си едни и същи. Винаги сурови, а лятото понякога е по-меко. Това се случва, когато в горните пластове на въздушните течения, както го разправяше веднъж Елизаров, ставали големи размествания, променяла се посоката на небесните реки. Елизаров обичаше да обяснява такива неща. Разправяше, че горе текат огромни невидими реки със свои брегове и разливи. Та тия реки, значи, непрекъснато обикалят и къпят земното кълбо. И Земята, цялата обвита с ветрове, си плува по своите кръгове — туй било в същност течението на времето. Интересно бе да слушаш Елизаров. Хора като него трудно се намират, човек с необикновена душа, Бураний Едигей го уважаваше, пък и той му отговаряше със същото. Да, та ще рече, тая небесна река, която понякога донася в сарозеките облекчителна прохлада в най-голямата жега, кой знае защо, хлътва надолу и като хлътне, попада на Хималаите. А Хималаите къде са, бог знае колко надалече, ама все пак в границите на земното кълбо, значи, не чак толкоз далеч. Въздушната река се блъска в Хималаите и тръгва обратно; в Индия и Пакистан не отива, там жегата си е жега, а над сарозеките се разлива на връщане, защото те, също като морето, са открито пространство, няма прегради… И тая река донася прохлада от Хималаите…

Тъй или иначе, ама оная година в края на лятото и началото на есента наистина се случи приятно време. Дъждовете в сарозеките са рядкост. Всеки дъжд може да се помни дълго. Но оня дъжд Бураний Едигей го запомни за цял живот. Отначало се заоблачи, дори беше някак необикновено, когато се закри вечно голата дълбочина на нажеженото изцъклено сарозекско небе. И взе да става душно, задухът ставаше просто нетърпим. През тоя ден Едигей беше прикачвач. На глухата линия в кантона имаше останали три платформи след разтоварването на чакъла и на новата пратка борови траверси. Още предния ден ги бяха разтоварили. Както винаги искат работата да се върши в срок, пък сетне излезе, че не трябвало чак толкоз да се бърза. Половин ден след разтоварването стояха платформите на глухата линия. А в тая работа се включиха всички — Казангап, Абуталип, Зарипа, Укубала, Букей, всички, които не бяха на дежурство, отидоха да разтоварват. Нали тогава се налагаше всякаква черна работа да вършат на ръка. Ох, какъв пек беше! Само като си помислиш, кой ли дявол ги докара тия платформи в такава жега. Но щом трябва, значи, трябва. Работеха. На Укубала й прилоша, взе да повръща. Не понасяше миризмата на напечените просмолени траверси. Трябваше да я изпратят у дома. А сетне пуснаха всички жени — в къщи децата издъхваха от жегата. Останаха мъжете, съсипаха се от работа, ама я свършиха. А на другия ден, тъкмо когато щеше да завали, празните платформи трябваше да се върнат в Кумбел с попътен товарен влак. Докато правеха маневри, за да прикачат вагоните, Едигей не можеше да диша от задуха, също като във войнишка баня. По-добре беше да припича слънце. Пък и машинистът се случи един — едва се влачи, на час по лъжичка. А ти се пъхай превит одве под вагоните. И Едигей взе, че го напсува яко. Но и машинистът не му остана длъжен. И на него не му беше весело край пещта в локомотива. Бяха пощурели от горещината. Слава богу, товарният влак замина. Откара празните платформи.

И тогава изведнъж плисна проливен дъжд. Рукна като из ведро. Един дъжд стигна за цялата суша. Земята трепна, мигом шупна в мехури и локви. И валеше тоя дъжд, валеше яростен, бесен, натрупал много влага и прохлада, ако туй е вярно, чак от снежните хребети на Хималаите… Ух, какви били тия Хималаи! Каква мощ! Едигей хукна към къщи. Защо, сам не знае. Просто тъй. Нали човек, когато някъде го завари дъждът, винаги бърза да се прибере или да се скрие под някоя стряха. Навик. Иначе защо му трябваше да се крие? Усети се и спря, когато видя пред бараката на Кутъбаеви цялото семейство — Абуталип, Зарипа и двете им синчета, Даул и Ермек, хванати за ръце да играят и скачат под дъжда. Това го потресе. Не защото те лудуваха и се радваха на дъжда. А защото, преди още да завали, Абуталип и Зарипа побързаха да си тръгнат, широко крачейки през линиите. Сега той разбра. Искали са да бъдат заедно в дъжда, с децата, цялото семейство. Никога не би му хрумнало подобно нещо. А те, къпейки се в потоците проливен дъжд, лудуваха, шумяха като прелетните гъски на Аралско море! Това беше празник за тях, отдушник от небето. Толкова се бяха затъжили, измъчили за дъжд в сарозеките. Хем радостно му стана на Едигей, хем тъжно и смешно, дожаля му за тези онеправдани души, които се хващаха за всеки светъл миг в живота на кантона Боранлъ-Бураний.

— Едигей! Хайде с нас! — закрещя през потоците от дъжд Абуталип и размаха ръце като плувец.

— Чичо Едигей! — на свой ред се спуснаха зарадвано към него момчетата.

Малкият, Ермек, едва подкарал третата годинка, любимецът на Едигей, тичаше с разперени за прегръдка ръце, с широко отворена уста, давейки се от дъжда. Очите му искряха от неописуема радост, геройство и палавост. Едигей го пое и го завъртя на ръце. Сетне не знаеше какво да прави по-нататък. Изобщо не беше имал намерение да се включва в тая семейна игра. Но тогава иззад ъгъла изскочиха с високи писъци дъщерите му — Сауле и Шарапат. Дотичаха на глъчката, която вдигаха Кутъбаеви. И те бяха щастливи. „Татко, хайде да се гоним!“ — настояха. И това премахна колебанието му. Сега всички заедно лудуваха в проливния нестихващ дъжд.

Едигей не изпускаше от ръце малкия Ермек, страхуваше се, че в бъркотията ще падне в някоя локва и ще се задави. Абуталип качи на гръб малката му дъщеря — Шарапат. И така се въртяха, забавлявайки децата. Ермек подскачаше в ръцете на Едигей, крещеше с цяло гърло и когато се задавяше, тутакси притискаше силно мократа си муцунка във врата му. Това бе толкова трогателно, на няколко пъти Едигей улови върху себе си благодарните, светнали от радост погледи на Абуталип и Зарипа, доволни, че синчето им се чувства така добре с чичо Едигей. Но и на Едигей и дъщеричките му също им беше много весело в тая лудешка игра, подхваната от семейство Кутъбаеви. Неволно той обърна внимание колко красива е Зарипа. Дъждът беше разпилял черните й коси по лицето, шията, раменете и стичайки се на вадички от главата до петите, щедро струеше по гъвкавото младо тяло на жената, като очертаваше шията, ръцете, бедрата, босите й крака. А очите й сияеха радостно и закачливо. Щастливо святкаха белите й зъби.

За сарозеките дъждът е празна работа. Снеговете постепенно се просмукват в почвата. А дъждът, колкото и проливен да е, също като живак от длан, изтича в дерета и долове. Разбушува се, вдигне шум — и край, няма го.

Само след няколко минути при тоя проливен дъжд залудуваха потоци и ручеи, пъргави, бързи, пенливи. Тогава всички запрескачаха, заприпкаха по тях, взеха да пускат легени и корита по водата. Дори големите деца, Даул и Сауле, започнаха да се возят в легените. Наложи се да сложат и малките в корита, те също заплуваха…

А дъждът продължаваше да се лее. Увлечени в плаването, те се озоваха с коритата чак под насипа на линиите в началото на кантона. В същото време през Боранлъ-Бураний минаваше пътнически влак. Хората, надвесени, кажи-речи, до пояс през широко отворените прозорци и врати на вагоните гледаха тези нещастни чудаци от пустинята. Викаха им нещо като: „Хей, гледайте да не се удавите!“ — и се заливаха от смях, свиркаха, усмихваха се. И може би наистина са представлявали необикновена гледка отстрани. Влакът отмина, къпан от проливния дъжд, отнасяйки онези, които вероятно след ден-два ще забавляват приятелите си с разказа за видяното.

Може би на Едигей нямаше да му мине подобна мисъл през ума, ако не му се стори, че Зарипа плаче. Когато се стичат по лицето обилни струи вода, трудно можеш да определиш дали човек плаче. И все пак Зарипа плачеше. Преструваше се, че се смее, че й е безумно весело, а в същност плачеше, като се мъчеше да не хълца, и прекъсваше плача с викове и смях. Абуталип разтревожено я хвана за ръка:

— Какво има? Лошо ли ти е? Да си вървим у дома.

— Не, просто съм се разхълцала — отговори Зарипа.

И отново заиграха с децата, бързайки да се наситят от даровете на случайния дъжд. Едигей се почувства неудобно. Представи си колко им е тежко може би да осъзнават, че има друг живот, отнет и недостъпен за тях, където дъждът не е събитие, където хората се къпят и плуват в чиста прозрачна вода, където има други условия, други развлечения, други грижи за децата… И за да не притесни Абуталип и Зарипа, които само заради децата естествено се преструваха на весели, продължи да поддържа играта им…

Навозиха се, наиграха се до насита и деца, и възрастни, а дъждът продължаваше да се лее. Тогава хукнаха да се прибират по домовете си. Гледайки съчувствено след Кутъбаеви, Едигей се любуваше как тичат рамо до рамо — бащата, майката, децата. И всичките мокри. Поне един ден щастие в сарозеките.

С малката дъщеря на ръце, хванал голямата, Едигей се появи на прага в къщи. Когато ги видя, Укубала плесна уплашено:

— Ох, какво се е случило? На какво приличате?

— Не се плаши, майко — успокои я Едигей и се засмя. — Когато атанът изпада в захлас, той си играе с тайлачетата^[1].

— Тъй ами, гледам, че съвсем си заприличал на него — усмихна се с укор тя. — Хайде, събличайте се, не стойте като мокри кокошки.

Дъждът престана да вали, но все още някъде из покрайнините на сарозеките продължаваше да се лее чак до зори, съдейки по среднощния глух тътен от далечни гръмотевици. На няколко пъти Едигей се будеше от тях. И се чудеше. На Аралско море се е случвало да вилнее току над главата му буря — и пак е спал. Да, ама там беше друго — там бурите са чести. Когато се събуждаше, Едигей долавяше през затворените си клепки отразените в прозорците, като трепкащо сияние, далечни, размити светкавици, припламнали по различни места в степта.

Същата нощ сънува, че е на фронта и е залегнал под стрелба. Снарядите безшумно падаха. Взривовете беззвучно изригваха и застиваха във въздуха като черни фонтани, сетне бавно и тягостно се смъкваха надолу. Един от тези взривове го изхвърли нагоре и той взе да пада много дълго, падаше с примряло сърце в зловеща празнота. След това тичаше в атака, бяха много бойци, всичките в сиви шинели, всичките хукнали в атака, но лицата им не се виждаха, като че само шинелите тичаха с автомати в ръце. И когато тия шинели закрещяха „ура“, пред Едигей на пътя изникна Зарипа, цялата мокра от дъжда, смееща се. Това бе удивително. С басмената рокличка, с разпилени коси, в потоци вода, стичащи се по лицето, тя се смееше, смееше. Едигей нямаше време да спира, знаеше, че е тръгнал в атака. „Защо се смееш така, Зарипа? Не е на добро“ — каза й Едигей. „Но аз не се смея, а плача“ — отговори му тя и продължи да се залива от смях под струите дъжд…

На другия ден Едигей искаше да разкаже тоя сън на Абуталип и Зарипа. Но се отказа, лош му се стори сънят. Защо излишно да разстройва хората…

След оня голям дъжд сарозекският пек намаля или, както го рече Казангап, свършиха се рушветите за лятото. Имаше още горещи дни, но вече по-търпими. И оттогава постепенно настъпи предесенната сарозекска благодат. Избавиха се от изтощителната жега и боранлънските деца. Живнаха, отново зазвънтяха гласчетата им. А по същото време от Кумбел съобщиха в кантона, че на гарата са докарани къзъл-ордински дини и пъпеши. И ако боранлъчани желаят, може да им изпратят част от тях или сами да дойдат и да си вземат. Тъкмо от туй се възползва Едигей. Предума началника на кантона, че трябва сами да отидат, иначе бог знае какъв боклук ще им изпратят. Началникът се съгласи. Добре, рече, заминете с Кутъбаев и изберете нещо по-свястно. Само това чакаше Едигей. Искаше му се поне за един ден да изведе Абуталип, Зарипа и децата от Боранлъ-Бураний. Пък не беше лошо и той със семейството си да се поразведри. И тръгнаха те, двете семейства с всички деца, рано заранта с един попътен влак за Кумбел. Издокарани с най-хубавите си дрехи. Чудесно беше. Децата си представяха, че отиват в някоя приказна страна. През целия път се радваха и току разпитваха: „А там растат ли дървета?“ — „Растат.“ — „И зелена трева?“ — „И зелена трева. Дори и цветя.“ — „И високи къщи има, нали, а по улиците вървят коли?“ — „А дини и пъпеши има колкото искаш, нали?“ — „А там има ли сладолед?“ — „Има ли море?“

Вятърът нахлуваше в товарния вагон, струеше с равномерен приятен полъх през открехнатата врата, преградена за всеки случай с дъска, та да не падне някое от децата, макар че точно до нея бяха седнали на празни сандъци Едигей и Абуталип. Приказваха си за най-различни неща и отговаряха на въпросите на децата. Доволен беше Бураний Едигей, че заедно пътуват, че времето е хубаво, че децата са весели, но най-много се радваше не за малките, а за Абуталип и Зарипа. Лицата им бяха светнали. Отпуснаха се хората, освободиха се поне за известно време от непрекъснатите грижи и душевния тормоз. И понеже беше в настроение, си помисли: „Може да е речено Абуталип да живее в сарозеките, както знае и колкото му стигнат сили. Дай боже!“

Драго му беше да гледа как задушевно си приказват Зарипа и Укубала за най-различни житейски работи. И са щастливи. Нали тъй е редно, колко им трябва на хората… Много му се искаше Кутъбаеви да забравят всичките несгоди, за да свикнат, да се приспособят към техния боранлънски живот, щом като друг изход нямат. Едигей беше поласкан и от това, че Абуталип седи до него, рамо до рамо, уверен, че може да разчита на него и че двамата се разбират без излишни думи, без да засягат излишно болезнени теми, за които няма смисъл да се говори просто тъй, между другото. Едигей ценеше в Абуталип ума, неговата сдържаност, но най-вече привързаността му към семейството, заради което живее, не се предава и черпи сили от това. Слушайки Абуталип, той стигаше до извода, че най-хубавото, което човек може да направи за другите, е да възпита децата си като достойни хора. И не с чужда помощ, а сам, ден подир ден, крачка по крачка, да влага в тая работа цялото си сърце, да бъде колкото може по-дълго и винаги заедно с децата си.

Ей го на, като си помисли човек, къде ли само не го пращаха Сабитжан да учи, от дете е по интернати, институти и най-различни курсове за усъвършенстване. Клетият Казангап даваше всичко, което припечели, за да го издържа в градовете, за да живее неговият Сабитжан не по-зле от другите — и каква полза? За знаене, всичко знае, ама калпавият човек си остава калпав.

Та си мислеше тогава по пътя Едигей, когато отиваха за дини и пъпеши в Кумбел, че щом като няма по-добър изход, Абуталип Кутъбаев трябва да си уреди по-добре живота в Боранлъ-Бураний. Да си създаде стопанство, да завъди добитък и да отгледа синовете си сред сарозеките, както може и колкото може. Вярно, не се хвана съвети да му дава, ама от разговора разбра, че Абуталип има такова намерение. Разпитваше как да се запаси с картофи, къде да купи за зимата валенки на жена си и децата, пък аз, рече, ще карам с ботушите. Интересуваше се още има ли в Кумбел библиотека, дават ли се книги за ползване по кантоните.

Същия ден вечерта се върнаха пак с товарен влак и донесоха пъпешите и дините, заделени от орса за боранлъчани. Децата естествено се поумориха накрая, но бяха много доволни. Видяха свят в Кумбел, накупиха им играчки, ядоха сладолед и най-различни други работи. Да, случи се едно малко произшествие в бръснарницата на гарата. Решиха да подстрижат децата. А когато дойде ред на Ермек, той нададе такива писъци и плач, че се видяха в чудо с него. Изтрепаха се да го увещават, а той се плаши, дърпа се, крещи, вика баща си. В момента Абуталип се бе отбил в съседния магазин. Зарипа не знаеше какво да прави и ту се червеше, ту бледнееше от срам. И все се оправдаваше, че от бебе още не е подстригван, жал им било — великолепна къдрава коса имаше момчето. Ермек наистина имаше чудесна коса, гъста и къдрава като на майка му, пък и въобще целият приличаше на нея: когато му измият главата и разрешат къдриците, просто да му се ненагледаш.

Накрая се стигна дотам, че Укубала разреши да отрежат косата на Сауле: гледай, значи, момиче е и пак не се бои. Това като че ли подейства някак, но щом бръснарят взе машинката, отново се вдигна врява и писък до бога, Ермек се отскубна от ръцете им и в тоя момент на вратата се показа Абуталип. Ермек се втурна към баща си. Той го вдигна и силно го притисна, разбра, че няма смисъл да мъчат детето.

— Извинете — рече той на бръснаря. — Някой друг път. Да съберем кураж и тогава… А засега ще почака, няма защо да бързаме… Друг път…

 

През извънредното заседание на комисиите със специални пълномощия на самолетоносача „Конвенция“, по взаимно съгласие от двете страни, бе изпратена още една кодирана радиограма чрез орбиталната станция „Паритет“ до паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, намиращи се на планетата с извънземна цивилизация — да не предприемат абсолютно никакви действия, да останат на място, докато получат специални указания от Обединения център за управление.

Както и преди, заседанието продължи при закрити врати. Както и преди, самолетоносачът „Конвенция“ бе на мястото си в Тихия океан, южно от Алеутските острови, на съвсем еднакво разстояние по въздуха между Сан Франциско и Владивосток.

Както и преди, никой в света не знаеше още за най-голямото междугалактично събитие — в системата на светилото Крепител бе открита планета с извънземна цивилизация, чиито разумни същества предлагат да влязат в контакт със земните хора.

На това извънредно заседание страните разискваха всичко „за“ и „против“ този толкова необикновен и внезапно изникнал проблем. Освен другите подръчни материали на масата пред всеки член от комисиите беше досието с пълния текст от посланието на паритет-космонавтите 1–2 и 2–1. Проучваше се всяка мисъл, всяка дума в документите. Всяка подробност, посочена като факт за разумния живот върху планетата Горска гръд, се обсъждаше от гледна точка на евентуалните последици, на съвместимостта или несъвместимостта с опита на земната цивилизация и с интересите на водещите страни на планетата… Никога още не бе изниквал проблем от такъв род. А въпросът трябваше да се разреши спешно…

В Тихия океан имаше, както и преди, лека буря…

 

Щом като семейство Кутъбаеви издържаха най-страшния период на лятната сарозекска жега и не си грабнаха в отчаяние багажа, не тръгнаха от Боранлъ-Бураний накъдето им видят очите, само да се махнат оттук, боранлъчани разбраха, че това семейство ще остане за дълго. Абуталип Кутъбаев явно се поободри, по-точно, приобщи се към тукашния живот. Е, то се знае, обръгна, свикна с условията на кантона. Той беше в правото си, като всеки друг, да каже, че Боранлъ е най-загубеното място в света, щом дори водата за пиене и за всички други нужди се докарва с цистерна по железопътната линия, а на който му се допие студена, прясна водица, трябва да си оседлае камилата и да иде с мехове на кладенците през девет земи в десета, нещо, което освен Едигей и Казангап никой друг не се осмеляваше да направи.

Да, тъй беше още през петдесет и втора година, та чак до шестдесета, докато не построиха на кантона дълбочинна вятърно-електрическа водна помпа. Но по онова време дори не мечтаеха още за това. И въпреки всичко Абуталип никога не проклинаше, не ругаеше нито кантона Боранлъ-Бураний, нито сарозеките. Приемаше злото като зло, доброто като добро. В края на краищата тая земя е нищо и пред никого нямаше вина. Човек сам трябва да реши ще остане ли тук да живее…

И на тая земя хората се стараеха да уредят живота си колкото може по-удобно. Когато Кутъбаеви се увериха напълно, че мястото им е тук, на Боранлъ-Бураний, и че по-нататък няма къде да идат, а трябва да се настанят по-солидно, времето започна да не им стига за домашната работа. То се знае, отработваха си всеки ден, всяко дежурство, но и през свободното време не подвиваха крак. Развъртя се, запали се Абуталип, когато се зае да стегне жилището си за зимата — иззида печката наново, уплътни вратата, натъкми рамките да паснат добре. Нямаше голям опит в тия неща, но Едигей му помагаше с инструменти и материали, не го оставяше сам. А когато взеха да копаят изба до барачката, то и Казангап се включи. Тримата направиха малка изба, изолираха стените със стари траверси, измазаха пода с глина и слама, сковаха здрав покрив, за да не хлътне случайно някое добиче. Каквото и да правеха, край тях току обикаляха, вряха им се в ръцете синчетата на Абуталип. Макар че понякога пречеха, тъй беше по-весело, по-мило. Едигей и Казангап обмисляха как да помогнат на Абуталип да си уреди стопанството и бяха пресметнали вече едно-друго. Решиха от пролетта да му отделят една дойна камила. Важното бе да се научи да дои. Нали не е крава. Камилата трябва да я доиш прав. Да се грижиш за нея в степта и най-важното да наглеждаш сукалчето, навреме да го пускаш да суче и навреме да го махаш. Не са малко грижите и за него. Трябва да знаеш кое как се прави…

Но най-много се радваше Бураний Едигей, че Абуталип не само се захвана с домакинството, не само се занимаваше редовно с децата на двете семейства, учеха ги със Зарипа да четат книжки, да рисуват, но и нещо повече — превъзмогваше бораплънската пустош и се занимаваше със себе си. Абуталип Кутъбаев беше образован човек. Просто му бе необходимо да чете книги, да си прави някакви бележки. Едигей тайно се гордееше, че има такъв приятел. Ето защо търсеше неговата близост. Нали неслучайно се сприятели и с Елизаров, геолога по сарозеките, който често идваше по тукашните места. Едигей уважаваше учените, хората с големи знания. Абуталип също знаеше много. Само че се стараеше по-рядко да размишлява на глас. Но веднъж двамата имаха сериозен разговор.

Връщаха се една вечер от работа на линиите. Тоя ден бяха вдигали снегобрани на седмия километър, където винаги се трупат големи преспи. Макар че есента току-що бе настъпила, трябваше да се подготвят своевременно за зимата. И тъй, прибираха се те у дома. Вечерта беше ясна, предразполагаше към разговор. В такива вечери сарозеките са като дъното на Аралско море, гледано от лодка в тихо време, смътно доловими в леката мъглявина на залеза.

— Слушай, Абу, когато и да мина вечер край вас, главата ти все стърчи над перваза на прозореца. Пишеш нещо или майсториш, и лампа има до теб? — попита Едигей.

— Много просто — отговори Абуталип, като премести лопатата от едното рамо на другото. — Писалище нямам. Та щом си легнат моите палавници, Зарипа взема нещо да чете, а пък аз си записвам някои неща, докато още ги помня — войната и преди всичко годините, прекарани в Югославия. Времето минава, събитията остават все по-назад. — Той замълча. — Непрекъснато мисля какво мога да направя за децата си. Съвсем естествено е, че ще ги гледам, ще ги храня, ще ги възпитавам. Колкото мога, толкова. Но аз минах и преживях толкова, колкото друг да не му даде господ за сто години да преживее, пък ето на — още съм жив и дишам, може би неслучайно съдбата ми е предоставила тази възможност. Вероятно най-вече за да кажа нещо на децата си. Аз трябва да им дам отчет за своя живот, защото съм ги създал на тоя свят, така го разбирам. Естествено има една обща истина за всички, но всеки си има и свое разбиране. А то си отива заедно с нас. Когато човек е бил между живота и смъртта в световното сблъскване на силите и е могъл най-малко поне сто пъти да бъде убит, но е останал жив, той има възможността да разбере много неща — доброто и злото, истината и лъжата.

— Чакай, едно не проумявам — прекъсна го учуден Едигей. — Може и верни работи да приказваш, но твоите синчета са малки, сополанковци още, от една бръснарска машинка се плашат, какво ще разберат те?

— Затова именно го записвам. Искам да го запазя. Никой не знае предварително колко ще живее. Ето, оня ден се бях умислил като извеян и едва не паднах под колелата на влака. Казангап успя да ме спаси. Блъсна ме. И след това страшно ме руга: нека децата ти, казва, днес на колене да благодарят на господа бога.

— Тъй ами. Отдавна съм ти рекъл. И на Зарипа го рекох — възмути се на свой ред Едигей и използва случая още веднъж да изкаже опасенията си. — Защо вървиш по линията тъй, сякаш локомотивът от релсите трябва да свърне и път да ти стори? Има си правила за безопасност. Културен човек си, колко трябва да ти се повтаря? Сега си железничар, а ходиш като на пазар. Може да те сгази, не си играй.

— Ех, случи ли се такова нещо, моя ще си бъде вината — мрачно се съгласи той. — Но ти все пак ме изслушай, а после ще говориш.

— Аз само тъй, между другото, защото стана дума, кажи.

— Едно време хората са оставяли на децата си наследство. За добро ли, за зло ли е оставало наследството — кога как се случи. Колко книги са писани за това, колко приказки се разказват, колко пиеси в театрите се играят за онова време, как са делили наследството и какво е станало после с наследниците. А защо? Защото най-често тия наследства са били трупани несправедливо, от чуждо тегло, от чужд труд, от измама, затова поначало крият в себе си злото, греха, несправедливостта. А пък аз се утешавам с мисълта, че ние, слава богу, сме избавени от тези неща. Моето наследство на никого няма да навреди. То ще бъде само моят дух, мои записки, а в тях — всичко, което съм разбрал и взел от войната. По-голямо богатство нямам за децата си. Тук, в сарозекската пустиня, стигнах до тая мисъл. Животът постоянно ме изтласкваше насам, за да се загубя, да изчезна, но аз ще запиша за тях всичко, което мисля, размислям и някога ще се пренеса в тях, в моите деца. Онова, което не можах да постигна, може би ще го постигнат те… А техният живот ще бъде по-труден от нашия. Та нека от малки събират ум…

Известно време вървяха мълчаливо, всеки погълнат в мислите си. Странни се сториха на Едигей тези думи. Учуди се, че може, както излиза, човек и тъй да разбира своята същност на земята. Но все пак реши да си изясни онова, което го беше поразило:

— Всички смятат, ей го и по радиото разправят, че децата ни ще живеят по-хубаво и по-леко от нас, а ти мислиш, че ще им бъде по-трудно. Атомна война ли ще има, затуй ли?

— Не, не само за това. Война може и да няма, но ако има, то няма да е скоро. Не става дума и за насъщния хляб. Просто колелото на времето ускорява своето движение. Децата ни ще трябва сами всичко да разбират, самостоятелно да стигат до много неща и отчасти да отговарят за нас със задна дата. А размишленията винаги са тежки, затова ще им бъде по-трудно, отколкото на нас.

Едигей не се опита да уточни защо Абуталип смята, че размишленията винаги са тежки. И напразно, по-късно много съжаляваше за това при спомена за тоя разговор. Трябваше да го поразпита, да разбере какво иска да каже…

— Защо го казвам — сякаш да отговори на въпросите му, продължи Абуталип. — За малките деца възрастните винаги изглеждат умни и авторитетни. Порастват те и гледат — учителите им, тоест ние, не са знаели чак толкоз много и не са били чак толкоз умни, колкото са ги смятали. И може да им се посмеят, дори понякога да им се сторят жалки, остарели наставници. Колелото на времето все по-бързо се върти. Но въпреки това ние трябва сами да кажем последната дума за себе си. Нашите предци са се опитвали да го сторят чрез сказанията. Искали са да докажат на потомците колко велики са били. Сега съдим за тях по техния дух. Та и аз правя за синовете си онова, което е по силите ми. Мои сказания са моите военни години. Пиша за децата си партизански тетрадки. Всичко, което е било, както съм го видял и преживял. Ще им бъде от полза, когато станат зрели хора. Освен това имам и друга идея. Ще се наложи синовете ми да растат в сарозеките. Нека, когато пораснат, да не мислят, че са живели на гола земя. Записал съм наши старинни песни, по-късно и тях няма да ги намериш. А песента, тъй както аз я разбирам, е вест от миналото. Оказа се, че твоята Укубала знае много песни. Обеща и други да си спомни.

— Ами че то се знае! Все пак от Арал е родом! — неочаквано се почувства горд Едигей. — Аралските казахи живеят край морето. А на море се пее хубаво. Морето всичко разбира. Каквото да речеш — всичко излиза хубаво и от сърце край морето.

— Виж, това го каза вярно, точно така е. Наскоро препрочетох онова, което съм записал — почти се просълзихме със Зарипа. Колко хубаво са пели едно време! Всяка песен е цяла история. Просто ги виждаш онези хора. И ти се иска да бъдеш една душа, едно сърце с тях. Да страдаш и да обичаш като тях. Ето какъв спомен са оставили след себе си. Аз и Казангаповата Букей вече агитирах — спомни си, казах й, ваши, каракалпакски песни, ще ги запиша в отделна тетрадка. Ще си имаме и каракалпакска тетрадка…

И тъй вървяха те, без да бързат, по железопътната линия. Необикновено време се случи. Облекчено, като продължителна въздишка замираше кротко денят в тази ранна есен. Човек би рекъл, че няма в сарозеките ни гори, ни реки, ни поля, но залязващото слънце създаваше впечатление за някаква пълнота в степта от неуловимото движение на светлина и сенки по открития лик на земята. Смътната размита синева на секващия дъха простор извисяваше мислите, пораждаше у човека желание дълго да живее и много да размисля…

— Слушай, Едигей — заговори отново Абуталип, спомнил си нещо, което мислено бе отложил и на което трябваше да се върне при случай. — Отдавна се готвя да те попитам. За птицата Доненбай. Как мислиш, навярно има в природата птица с такова име — Доненбай. Не ти ли се е случвало да я видиш?

— Ама това е легенда.

— Разбирам. Но често пъти легендата може да се потвърждава от истински случай, от онова, което е в живота. Например има птица, наречена авлига, чичопей, която при нас, в Седморечието, сред планините, по цял ден пее из градините и все повтаря: „чичо пей“. Това е просто игра, съзвучие. Но има и приказка защо пее така. И си мисля: дали няма подобно съзвучие и в тази история? Може би има в степта такава птица, която да вика нещо сходно с човешкото име Доненбай и затова да е влязла в легендата?

— Не, не знам. Не съм мислил, че може да е тъй — усъмни се Едигей. — Ама колкото пъти вече съм кръстосвал надлъж и нашир тукашните места, такава птица не съм срещал. Сигурно я няма изобщо.

— Възможно е — отговори замислено Абуталип.

— Ами ако я няма, тогава излиза, че всичко е измислица, така ли? — разтревожи се Едигей.

— Не, защо. Нали тук е гробището Ана-Бейит, някога се е случило нещо тук. Пък и, кой знае защо, мисля си, че има и такава птица. Някой някога ще я срещне. Точно така ще го запиша за децата.

— Е, щом е за децата — колебливо се обади Едигей, — тогава може…

 

Бураний Едигей си спомняше само двама души на времето да са записвали сарозекската легенда за Найман-Ана. Първо я записа Абуталип Кутъбаев за децата си, да я четат, когато пораснат, то беше в края на петдесет и втора година. Оня ръкопис изчезна. Колко мъка се наложи да преживеят сетне. Та за туй ли трябваше да мислят! Няколко години по-късно, към петдесет и седма година, я записа Афанасий Иванович Елизаров. Няма го сега Елизаров. А ръкописът, кой го знае, навярно е останал сред книжата му в Алма Ата… И единият, и другият я записаха главно от разказа на Казангап. Едигей присъстваше тогава, но по-скоро като слушател, който подсказва, напомня и донякъде тълкува.

„Виж ти как минават годините! Кога беше всичко, боже господи!“ — мислеше си Бураний Едигей, като се полюшваше между гърбиците на покрития с чул Каранар. А сега откарват самия Казангап на гробището Ана-Бейит. Кръгът сякаш се затваря. Сега и разказвачът на легенди ще получи вечен мир на гробището, чиято история пазеше и предаваше на другите.

„Останахме само ние — аз и Ана-Бейит. И мен ме чака същото, скоро ще дойда тук. Да си заема мястото. Натам върви“ — тъжно си мислеше по пътя Едигей и все така оглавяваше с камилата странната погребална процесия, следван по степта от трактора с ремаркето и колесния екскаватор „Беларус“. Червеникавият пес Жолбарс, който самоволно се беше присламчил, си позволяваше да бъде ту начело, ту на опашката на процесията, ту отстрани, а понякога изчезваше за малко… Виреше опашка гордо, като господар, и поглеждаше делово настрани…

Слънцето се издигна високо в небето, настъпи пладне. До гробището Ана-Бейит не оставаше вече много път…