Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И дольше века длится день…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Чингиз Айтматов. Денят по-дълъг е от век…

Рецензент: Пенка Кънева

Руска. Първо издание

Литературна група — художествена.

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Художник: Любомир Михайлов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Марипович, Грета Петрова

Дадена за набор: октомври 1981 г.

Подписана за печат: февруари 1982 г.

Излязла от печат: февруари 1982 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 21,50. Издателски коли 18,06. УИК 18,10.

Цена 2.09 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Чингиз Айтматов. И дольше века длится день… Изд. „Киргизстан“, Фрунзе, 1981

История

  1. — Добавяне

VIII

И все пак краят на петдесет и втора година, по-точно цялата есен и зима, дошла всъщност със закъснение, но без виелици, бяха може би най-хубавите дни за тогавашната шепа жители на Боранлъ-Бураний. По-късно Едигей често тъгуваше за онези дни.

Казангап, патриархът на боранлъчани, който бе при това много тактичен и никога не се месеше в чужди работи, беше още силен и здрав. Неговият Сабитжан учеше вече в кумбелския интернат. По същото време семейство Кутъбаеви се настаниха завинаги в сарозеките. Постегнаха бараката за зимата, запасиха се с картофи, купиха валенки на Зарипа и момченцата, докараха си цял чувал брашно от Кумбел, лично Едигей им го докара от орса с младия Каранар, който навлизаше тогава в разцвета на силите си. Абуталип работеше на линиите и през свободното време продължаваше да се занимава с децата, нощем усърдно пишеше, седнал с лампа до перваза на прозореца.

Имаше още няколко железничарски семейства, но по всичко личеше, че временно са останали в Боранлъ-Бураний. Тогавашният началник на кантона, Абилов, също не изглеждаше лош човек. Никой от боранлъчани не боледуваше. Службата вървеше. Децата растяха. Всички зимни работи по ограждането на линиите и ремонта се изпълняваха в срок.

Времето беше чудесно за сарозеките. Кафява есен — също като хлебна коричка! А сетне бързо настъпи зимата. Отведнъж падна сняг. И пак беше красиво, всичко наоколо стана съвсем бяло. И сред необятната бяла тишина като черна нишка се проточи железопътната линия, а по нея както винаги вървяха един след друг влакове. Отстрани на това движение, сред снежни хълмове се гушеше малкото селце — кантонът Боранлъ-Бураний. Няколко къщурки със стопански постройки и прочее… Пътниците плъзгаха равнодушно поглед от влака или за секунда в тях се пробуждаше мимолетна жалост към самотиите жители на кантона…

Но напразна беше тази мимолетна жалост. Боранлъчани изживяваха хубава година, ако не се смята жестоката лятна жега, но тя остана вече назад. Изобщо навсякъде малко по малко, съвсем бавно се уреждаше животът след войната. За Нова година се очакваше пак намаление на цените на продуктите и на промишлените стоки и макар че магазините далеч не бяха претъпкани със стоки, от година на година ставаше по-добре…

Обикновено боранлъчани не отдаваха особено значение на Нова година, не чакаха с трепет полунощ. Службата на кантона си вървеше въпреки всичко, влаковете се движеха, без да се съобразяват къде и кога ще настъпи по пътя им новата година. А зиме се прибавяше и много работа по домакинството. Печка да се пали, добитъкът по-добре да се наглежда хем на пасищата, хем в кошарите. Изтрепе се от работа човек през деня и като че по му се иска да си легне рано, да си почине.

Тъй минаваха годините една след друга…

А навечерието на петдесет и трета година в Боранлъ-Бураний бе същински празник. То се знае, празникът бе замислен от семейство Кутъбаеви. Едигей се включи в новогодишните приготовления чак накрая. Всичко започна с идеята на Кутъбаеви да направят елха за децата. А откъде да вземеш елха в сарозеките, по-лесно ще намериш яйца от допотопен динозавър. Нали Елизаров, както си бродеше по своите геоложки пътеки в сарозеките, откри яйца на динозаври от преди милиони години. Тези яйца се бяха вкаменили, всяко едно беше голямо колкото едра диня. Откараха ги в музея в Алма Ата. За тях писаха и във вестниците.

Наложи се Абуталип Кутъбаев да замине по студовете в Кумбел и там да издейства в гаровия местком една от получените пет елхи за тази голяма гара все пак да бъде дадена в Боранлъ-Бураний. Всичко започна от това.

Едигей беше в момента при склада, получаваше от началника нови работни ръкавици, когато, мразовито удряйки спирачки, на първа линия спря товарен влак, целият заскрежен от степния вятър. Дълга композиция, отвсякъде пломбирани четириосни вагони. От съвсем откритата площадка на последния вагон слезе Абуталип, като едва пристъпяше с вкочанените си крака в замръзнали ботуши. Движейки се непохватно на площадката, кондукторът на композицията, в огромен кожух, с плътно завързана кожена ушанка, взе да му подава нещо обемисто. Елха, досети се Едигей и много се учуди.

— Хей, Едигей! Бураний! Ела да помогнеш на човека! — викна му кондукторът, увиснал от стъпалата на вагона.

Едигей побърза да отиде и когато приближи, много се уплаши за Абуталип. Целият побелял, та чак и веждите му, покрит със снежен прах, Абуталип бе толкова премръзнал, че не можеше да раздвижи устни. Не можеше да вдигне ръка. А до него елхата, това бодливо дръвче, заради което едва не отиде на оня свят.

— Защо пътуват хората ви така! — изхриптя недоволно кондукторът. — Я виж, вятърът ще му отвее душата. Исках да си сваля кожуха, ама и аз щях да премръзна.

Отваряйки с усилие уста, Абуталип се извини:

— Прощавайте, така се наложи. Сега ще се сгрея, тук сме наблизо.

— Казах му аз — обръщайки се към Едигей, продължи да мърмори кондукторът. — Аз, дето съм с кожух, а под кожуха с ватени дрехи, с валенки и ушанка, та пак облещвам очи от студ, докато предам смяната. Бива ли така!

Едигей се почувства неудобно:

— Добре; ще го имаме пред вид, Трофим! Благодарим ти. Тръгвай и на добър час.

Сетне взе елхата. Тя беше студена, малка, колкото човешки бой. Той усети в клонките й зимния дъх на гора. Сърцето му трепна — спомни си горичките на фронта. Пълно беше с такива горички. Танковете поваляха дръвчетата, снарядите ги изтръгваха от корен. Тогава дори през ум не му минаваше, че някога дъхът на елхата ще стане така свиден за него.

— Да тръгваме — каза Едигей, като погледна Абуталип и метна елхата на рамо.

Изпод белите вежди на сгърченото и посивяло от студ лице на Абуталип, със замръзнали сълзи по бузите, сияеха живите му радостни, тържествуващи очи. Едигей изведнъж се уплаши: ще оценят ли децата му неговата бащинска преданост? Та нали на всяка крачка в живота се случва съвсем обратното. Наместо признателност — равнодушие, а понякога и ненавист. „Да не му дава господ! Стига му и другото тегло“ — помисли си Едигей.

Пръв видя елхата големият син на Кутъбаеви — Даул. Радостно извика и бързо влезе в бараката. Оттам изскочиха без връхна дреха Зарипа и Ермек.

— Елха, елхичка! Гледай каква елха! — ликуваше Даул и бясно подскачаше наоколо.

Не по-малка беше радостта и на Зарипа:

— Значи, все пак намери! Колко е хубаво!

А Ермек, както се оказа, никога още не беше виждал елха. Не откъсваше очи от товара на чичо Едигей.

— Мамо, нали това е елхичка? Хубава е, нали? И ще живее у дома, нали?

— Зарипа — каза Едигей, — заради пустата му, както казват русите, елхичка, ти можеше да получиш мъжа си замразен. Бягай по-скоро у дома да го сгрееш. Първо трябва да му се свалят ботушите.

Ботушите бяха замръзнали. Стиснал зъби от болка, Абуталип се мръщеше и стенеше, когато всички задружно се опитваха да ги смъкнат от краката му. Децата полагаха най-големи усилия. Ту тъй, ту инак хващаха те с ръчички страшно тежките ботуши, които не мръдваха, стегнати като камък върху краката му.

— Деца, не пречете, оставете, деца, аз сама! — пъдеше ги майката.

Но Едигей сметна за необходимо да й каже тихо:

— Остави ги, Зарипа. Дай им, нека се потрудят. Инстинктивно бе разбрал, че за Абуталип това ще бъде най-голямата награда — любовта и съчувствието на децата му. Значи, вече са хора, значи, нещо разбират. Особено трогателно и забавно бе да се гледа малкият. Ермек, кой знае защо, наричаше баща си „татико“. И никой не го поправяше, тъй като това си беше негова собствена „модификация“ на една от вечните и първи думи в устата на хората.

— Татико! Татико! — загрижено се суетеше той наоколо му, зачервен от напразните усилия. Къдриците му бяха бухнали, очите горяха от желание да извърши нещо много полезно, пък и той самият бе толкова сериозен, че човек неволно изпитваше желание да се разсмее.

Естествено трябваше да се направи така, че децата да постигнат целта си. Едигей намери начин. Междувременно ботушите започнаха да се размръзват и можеха да се изтеглят, без да причинят голяма болка на Абуталип.

— Я, деца, застанете зад мен. Ще се наредим като влак — единият ще тегли другия. Даул, хвани се за мен, а ти, Ермек, се дръж за батко си.

Абуталип разбра замисъла на Едигей, одобрително закима и се усмихна през сълзите, появили се от топлината в стаята.

Едигей седна срещу Абуталип, за него се хванаха децата и когато се приготвиха, Едигей затегли единия ботуш.

— Я, деца, по-силно, по-задружно дърпайте! Че сам няма да мога. Сили няма да ми стигнат. Хайде, Даул, хайде, Ермек! По-силно!

Децата пъшкаха отзад, мъчеха се с всички сили да помогнат. Зарипа беше зрителка. Едигей нарочно се преструваше, че му е тежко, и когато най-сетне първият ботуш бе изтеглен, децата победоносно закрещяха. Зарипа се втурна да разтрива стъпалото на Абуталип с вълнен платнен парцал, но Едигей я спря:

— Я, деца, я ти, майко! Какво правите? Ами втория ботуш кой те го изтегли? Или тъй ще го оставим таткото с единия крак бос, а другия в замръзналия ботуш? Добре ли ще му бъде?

И неизвестно защо, всички избухнаха в смях. Дълго се смяха, търкаляха се на пода. Особено децата и Абуталип.

И кой знае, така си мислеше по-късно за това Бураний Едигей, когато много пъти се опитваше да си обясни тая страшна загадка, кой знае, може би тъкмо в тоя момент някъде много далече от Боранлъ-Бураний името на Абуталип Кутъбаев отново е изплувало в някакви книжа и хората, получили тия книжа, са взели решение, за което никой изобщо нямаше представа както в това семейство, така и на кантона.

Нещастието се стовари като гръм от ясно небе. Макар че, то се знае, ако Едигей беше, да речем, по-опитен в тия работи, по-хитър, дори и да не беше се досетил, поне някаква смътна тревога щеше да се прокрадне в душата му.

Но защо трябваше да се тревожи? Винаги към края на годината на кантона идваше участъковият ревизор. Обикаляше по график всички кантони и гари. Дойде, остане ден-два, провери как е била давана заплатата, как са били изразходвани материалите и разните други работи, напише заедно с началника на кантона и с още някой от работниците акт за ревизията и си замине с попътен влак. Колко работа има на един кантон! Понякога и Едигей се подписваше на актовете за ревизия! Тоя път ревизорът остана три дни в Боранлъ-Бураний! Нощуваше в сградата на кантона, където беше свръзката и стаичката на началника, така нареченият кабинет. Началникът на кантона, Абилов, току търчеше с чайник в ръка да му носи чай. И Едигей се отби да види ревизора. Седи си човекът, пуши си над книжата.

Едигей мислеше, че може да е някой познат от предишните ревизори, но не, тоя беше непознат. Един такъв с червени бузи, с редки зъби, с очила и леко прошарен. Някаква странна, лепкава усмивка се мярна в очите му.

А късно вечерта се срещнаха. Едигей се връщаше от смяна и гледа — ревизорът се разхожда под фенера при кантона. Замислено пуши, вдигнал яката си от агнешка кожа, с агнешки рунтав калпак, с очила, подметките на ботушите му хрустят по пясъка.

— Добър вечер. Излязохте да попушите на чист въздух, а? Омръзна ви да работите? — попита съчувствено Едигей.

— Да, разбира се — отговори той, леко усмихнат. — Не е лесно. — И пак се подсмихна.

— Е, ясно, то се знае — рече от приличие Едигей.

— Утре сутринта си заминавам — съобщи ревизорът. — Ще мине седемнадесети и ще спре за малко. С него ще си ида. — И отново се подсмихна. Гласът му беше възглух, дори някак дълбок, сякаш изтръгнат с усилие. А очите гледаха присвито, втренчени в лицето. — Значи, вие сте Едигей Жангелдин? — осведоми се той.

— Да, същият.

— Точно така си мислех. — Ревизорът уверено изпусна дима през редките си зъби. — Бивш фронтовак. На кантона от четиридесет и четвърта година. Железничарите са ви измислили прякора Бураний.

— Да, вярно е — простодушно отговори Едигей. Приятно му беше, че толкова много знае за него, но същевременно се учуди как и защо е разучил всичко това и го е запомнил.

— Добра памет имам — леко усмихнат, продължи ревизорът, очевидно досещайки се за какво мисли Едигей. — Нали и аз пиша като вашия Кутъбаев — кимна той с глава, пускайки струя дим към осветения прозорец, през който се виждаше наведената както винаги над записките глава на Абуталип. — Трети ден го наблюдавам — пише ли, пише. Разбирам. И аз пиша. Само че стихове. Почти всеки месец ги публикувам в многотиражката на депото. Имаме си там литературен кръжок. Аз го ръководя. И в областния вестник съм давал някои неща — за Осми март, за тазгодишния Първи май.

Настъпи мълчание. Едигей се накани вече да се сбогува и да си тръгне, но ревизорът пак заговори:

— За Югославия ли пише?

— Честно казано, не знам с точност — отвърна Едигей. — Струва ми се. Нали няколко години е бил там партизанин. За децата си пише.

— Чух. Поразпитах вашия Абилов. Излиза, че и в плен е бил. Известно време е учителствал. А сега е решил да се прояви чрез перото — скърцащо се изкикоти ревизорът. — Но това не е толкова лесно, колкото изглежда. И аз съм замислил един голям труд. Фронтът, тилът, ще падне работа. Ама ние, ревизорите, нямаме никакво време. Все по командировки…

— И той само нощем пише. А денем работи — вмъкна Едигей.

Отново настъпи мълчание. И пак не успя Едигей да си тръгне.

— Брей, пише ли, пише, не вдига глава — оголи зъби ревизорът в същата усмивчица, взирайки се в силуета на Абуталип до прозореца.

— Че то нали трябва да се занимава с нещо? — отговори му Едигей. — Образован човек е. Наоколо пустош, жива душа няма. Та си пише.

— Ах, да-а, това е умно. Наоколо пустош, жива душа няма — присвил очи, преценявайки нещо, промърмори ревизорът. — И човек си е свободен, а наоколо е пустош, жива душа няма, браво… И човек си е свободен…

После се сбогуваха. И през следващите дни на Едигей току му минаваше мисълта да не забрави да разкаже на Абуталип тоя случаен разговор с ревизора, ама не падаше някак сгоден момент, а сетне забрави.

Доста работа имаше през зимата. И най-важното, че Каранар се разбесня много. Ех, че главоболие, цяло наказание! Каранар се разви като атанша — млад самец, преди две години. Но през тия две години неговите страсти не се проявяваха така бурно, човек все още можеше да излезе на глава с него, да го сплаши, да го обуздае, като му викне строго. При това старият самец в боранлънското стадо — самецът на Казангап — не му позволяваше да се развихри. Биеше го, хапеше го, пъдеше го от самките. Но степта е широка. От единия край го изпъди, той от другия напира. И тъй, по цял ден тича подире му старият атан, а сетне капне от умора. Тогава младият и буен Каранар все пак постигаше целта си.

Но през новия сезон, с настъпването на зимните студове, когато в кръвта на камилите пак се пробужда вечният зов на природата, Каранар стана тартор в боранлънското стадо. Достигна могъщество, съкрушаваща сила. Направо подгони стария самец на Казангап и го вкара под урвата в безлюдната степ, където го рита, изпотъпка, изпохапа до смърт, още повече, че нямаше кой да ги разтърве. Природата е последователна в този неумолим закон — сега дойде ред на Каранар да оставя след себе си потомство.

Но във връзка с това Казангап и Едигей за пръв път се скараха. Не издържа Казангап пред тая жалка гледка — смазания атан край урвата. Върна се от пасището мрачен и троснато рече на Едигей:

— Защо допускаш такива работи? Те са добичета, ама ние с теб нали сме хора! Че това, което е направил твоят Каранар, е направо убийство. И ти спокойно го пускаш в степта!

— Не съм го пускал аз, Казаке. Сам отиде. Как да го задържа, кажи ми? Със синджир ли? Ами че той и синджира къса. Сам знаеш, не току-тъй е речено от памтивека: „Кюш атасън танъмайди“[1]. Дошло му е времето.

— И ти си доволен. Ама чакай, няма да мине само с това. Ти го жалиш, не искаш да му пробиеш ноздрите за шиш[2], ще има да плачеш, да търчиш подире му. Такъв звяр в едно стадо няма да се уталожи. Ще хукне из целите сарозеки да се бие. И с нищо няма да го спреш. Тогава ще си спомниш думите ми…

Едигей не искаше да ядосва повече Казангап, уважаваше го, пък и Казангап си беше прав. Само примирително измънка:

— Че нали ти ми го подари още като сукалче, а сега се караш. Добре, ще видя какво ще направя, за да го озаптя.

Но пак не му даде сърце да обезобрази такъв хубавец като Каранар — да продупчи ноздрите му и да сложи дървен шиш. И наистина, колко пъти след това си спомняше думите на Казангап и колко пъти, стигнал до лудост, се кълнеше, че нищо няма да го спре, и въпреки всичко остави самеца така. По едно време мислеше да го кастрира и пак не посмя, не намери сили в себе си. А годините минаваха и всеки път с идването на зимните студове започваха мъките и търсенето на пощръклелия разгонен буен Каранар…

Тъкмо от оная зима почна всичко. Запомни я. Докато укротяваше Каранар и стягаше кошарата, за да го затвори по-сигурно в нея, ето че дойде Нова година. А Кутъбаеви намислиха да правят елха. Голямо събитие беше за всички боранлънски деца. Укубала и дъщерите му направо се преместиха в бараката на Кутъбаеви. Цял ден се занимаваха с подготовката и украсата на елхата. Когато отиваше и се връщаше от работа, Едигей също се отбиваше да види как вървят приготовленията. Все по-красива, все по-гиздава ставаше елхата, разцъфтяваше в ленти и най-различни саморъчно изработени играчки. Тук вече трябва да им се признае на жените — Зарипа и Укубала положиха големи старания за дечицата, вложиха цялото си майсторство. И като че ли въпросът беше не толкоз в елхата, колкото в новогодишните надежди, в общото неосъзнато за всички очакване на някакви скорошни щастливи промени.

Абуталип не се задоволи само с елхата. Изведе децата навън и всички заедно взеха да правят голям снежен човек. Отначало Едигей помисли, че просто си играят, а сетне се възхити от идеята му. Огромен, почти с човешки бой снежен човек, едно смешно чудовище с черни очи и вежди от въглени, с червен нос, ухилена уста, на главата с проскубания лисичи калпак на Казангап, се изправи пред кантона да посреща влаковете. В едната си „ръка“ снежният човек имаше железничарско флагче — пътят е отворен, а в другата — парче шперплат с поздравление: „Честита Новата 1953 година!“ Чудесно се получи тогава. Снежният човек стоя дълго и след първи януари…

През целия ден на тридесет и първи декември, та чак до вечерта, играха боранлънските деца около елхата и навън. С тях бяха и възрастните, свободни от дежурство. Абуталип разказа сутринта на Едигей как рано-рано отишли при него в леглото Даул и Ермек, пъшкали, въртели се, а той се преструвал на дълбоко заспал.

„— Ставай, татико, ставай! — бута ме Ермек. — Скоро ще дойде Дядо Мраз. Да вървим да го посрещнем.

— Добре — казвам. — Ей сега ставаме, измиваме се, обличаме се и тръгваме. Обеща да дойде.

— А с кой влак? — пита големият.

— С който и да е — казвам, — за Дядо Мраз всеки влак ще спре дори на нашия кантон.

— Да ставаме тогава по-бързо!

Та, значи, готвим се ние едно така сериозно и тържествено.

— А мама? — пита Даул. — Нали и тя иска да види Дядо Мраз?

— Разбира се — казвам, — ами как иначе. Извикайте и нея.

Приготвихме се и всички заедно излязохме от къщи. Децата хукнаха напред към кантона. А ние вървим след тях. Припкат те, въртят се наоколо, а Дядо Мраз го няма.

— Татико, ама къде е?

Очите на Ермек, нали ги знаеш, едни такива, мигат, мигат.

— Сега — казвам, — не бързайте. Ще попитам дежурния.

Влизам в дежурната, а там от вечерта съм скрил бележка от Дядо Мраз и една торбичка с подаръци. Излизам, а те тичат при мен:

— Какво, татико?

— Ами ето — казвам, — излиза, че Дядо Мраз ви е оставил писъмце, ето го: «Скъпи малчугани — Даул и Ермек! Пристигнах на вашия прочут кантон Боранлъ-Бураний рано сутринта, в пет часа. Вие спяхте още, беше много студено. Пък и аз самият съм студен, брадата ми е цялата от мразовита вълна. А влакът спря само за две минутки. Та успях да ви напиша това писъмце и да ви оставя подаръци. В торбичката има за всички деца от кантона по една ябълка и два ореха от мен. Не се сърдете, имам много работа. Ще ходя и при други деца. Те също ме чакат. А през следващата година ще се постарая да дойда при вас така, че да се срещнем. А засега довиждане. Ваш Дядо Мраз, Аяз-ата» Чакай, чакай, тук има още нещо. Много набързо и неясно е написано. Сигурно влакът е тръгвал вече. Аха, разбрах го, ето: «Даул, да не си биеш кученцето. Чух го как веднаж високо изскимтя, когато ти го удари с галоша. Но после не съм го чувал да скимти. Навярно си започнал да се отнасяш по-добре с него. Това е всичко. Още веднаж ваш Аяз-ата» Чакай, чакай и още нещо е надраскано тук. Аха, и това разбрах: «Снежният ви човек е станал чудесен. Браво, юнаци! Дори се здрависахме с него.»

И те естествено се зарадваха. Бележката на Дядо Мраз веднага ги убеди. Нямаше никакви сръдни. Само че взеха да се препират кой да носи торбичката с подаръците. Тогава майка им отсъди:

— Първо десет крачки ще я носи Даул, той е по-голям. А после десет крачки — ти, Ермек, ти си по-малък…“

Посмя се от сърце Едигей: „Гледай ти, да бях на тяхно място, и аз щях да повярвам.“

Затова пък през деня най-популярен сред дечурлигата стана чичо Едигей. Той уреди да се пързалят на шейна. Казангап имаше някаква стара шейна. Впрегнаха камилата му, която беше кротко животно и леко вървеше с нагръден хамут, то се знае, Каранар не можеше да бъде допуснат до такава работа. Впрегнаха камилата и потеглиха всички заедно. Ама че врява беше. Едигей стана кочияш. Децата току се блъскаха помежду си, всяко искаше да седне до него. И непрекъснато го молеха: „Нека по-бързо да се пързаляме, нека по-бързо!“ Абуталип и Зарипа ту вървяха, ту подтичваха до тях, а при надолнищата сядаха на крайчеца на шейната. Отдалечиха се на един-два километра от кантона, завиха на баира и се спуснаха обратно по наклона. Запъхтя се камилата, трябваше да си почине.

Хубав се случи денят. Над безбрежно белите заснежени сарозеки, докъдето стига погледът и слухът, цареше бяла девствена тишина. Загадъчно потънала в сняг, наоколо се простираше степта — с върволици възвишения, хълмове и равнини, сарозекското небе излъчваше матов отблясък и кротка пладнешка топлина. Ветредът едва доловимо галеше ухото. А отпред по железопътната линия вървеше дълга, охреночервена композиция и два черни локомотива, скачени един след друг, я теглеха, пухтейки с двата си комина. Пушекът увисваше във въздуха на бавно разтапящи се, плуващи кълба. Когато наближи семафора, първият локомотив даде сигнал — силно и продължително изсвири. Два пъти повтори, за да извести идването си. Влакът бе транзитен, мина с грохот през кантона, без да намалява скорост, покрай семафорите и половин дузината къщурки, плахо сгушени до самата линия, макар че наоколо имаше такъв простор. И отново всичко притихна и замря. Никакво движение. Само над покривите на боранлънските къщурки се виеше лек сиво-синкав дим от печките. Всички занемяха. Дори децата, разгорещени от пързалянето, се смълчаха в този миг. Зарипа тихо каза, само на мъжа си:

— Колко е красиво и страшно!

— Права си — също така тихо й отговори Абуталип.

Едигей ги погледна косо изпод вежди, без да извръща глава. Те стояха един до друг и много си приличаха. Тихите, но ясно произнесени думи на Зарипа огорчиха Едигей, макар че не бяха казани на него. Изведнъж разбра с каква тъга и страх гледа тя тези къщурки с виещи се пушечета над тях. Но Едигей с нищо не можеше да помогне, защото селцето, сгушено край линията, бе единствено пристанище за всички тях.

Едигей подвикна на камилата. Шибна я с камшика. И шейната се плъзна обратно към кантона…

В новогодишната вечер всички боранлъчани се събраха у Едигей и Укубала — тъй бяха решили двамата преди няколко дни.

— Щом Кутъбаеви, дето пристигнаха съвсем наскоро, направиха елха за всички деца, то сам господ-бог ни повелява — рече Укубала, — не бива да се стискаме.

Едигей само се зарадва. То се знае, далеч не всички можеха да присъстват — едни дежуреха на линията, а други трябваше да застъпят от вечерта. Влаковете се движеха, без да се съобразяват нито с празници, нито с делници. Казангап можа да поседи само в началото. Към девет часа отиде на стрелката, пък и Едигей трябваше по график да отиде на дежурство от шест часа сутринта на първи януари. Такава беше службата. И все пак вечерта стана за чудо и приказ. Всички бяха в повишено настроение и макар че се виждаха по десет пъти на ден, за срещата се премениха с най-хубавите си дрехи, като далечни гости. Укубала се прояви — наготви най-различни яденета. И за пиене имаше много — водка, шампанско. А за желаещите бе приготвен зимен шубат от яловите през тая година камили, жената на Казангап — неуморната Букей — ги доеше и през зимата.

Но празникът стана истински, когато след мезетата и първите чашки се разпяха. Дойде момент, когато първите грижи на домакините улегнаха, а напрежението в гостите изчезна и човек вече можеше, без да му е припряно и да отвлича вниманието си с дреболии, да се отдаде на рядкото душевно удоволствие — хем да си пийне, хем да побъбри с близките си, които всеки ден среща и добре познава, но и в тях вижда нещо ново, защото празникът има свойството да преобразява хората. Случва се понякога да ги направи лоши. Но не тук, не сред боранлъчани. Да живееш в сарозеките, а да си свадлив, да си кавгаджия… Едигей се понапи. Но това му отиваше. Укубала му напомни без особена тревога:

— Да не забравиш, утре си на работа от шест часа.

— Ясно, Уку. Разбрах — отговори той.

Седнал до жена си, преметнал ръка на рамото й, Едигей проточено пееше, понякога наистина не в ритъм, но старателно и с това създаваше силен шумов ефект. Той беше в онова превъзходно състояние на духа, когато бистротата на ума и възторжеността на чувствата се покриват изцяло. Докато пееше, той се взираше с умиление в лицата на гостите, дарявайки всички с весела сърдечна усмивка, сигурен, че и на тях им е толкова хубаво, колкото на него. Красив беше тогава Бураний Едигей, с още черни вежди и мустаци, с блестящи кестеняви очи и с равни, ослепително бели, здрави зъби. И най-силното въображение не би могло да си представи какъв ще бъде на стари години. Той отделяше внимание на всички. Потупвайки по рамото добрата, пълнееща Букей, Едигей я наричаше боранлънска майка, предлагаше да вдигнат наздравица за нея, а в нейно лице — за целия каракалпакски народ, който живее някъде по бреговете на Аму-Даря, и я уговаряше да не се разстройва, че Казангап напусна масата заради работата.

— И без това ми е омръзнал! — закачливо отговаряше Букей.

Към своята Укубала Едигей се обръщаше тая вечер само с пълното й разшифровано име: Уку баласъ — малкото на сова, совичка. За всекиго намираше добра, сърдечна дума, всички в тази малка компания бяха за него родни братя и сестри, та дори и началникът на кантона, Абилов, недоволен от службата си на дребен железничар в сарозеките, и неговата бледа, бременна жена — Сакен, на която предстоеше скоро да отиде в железничарския родилен дом в Кумбел. Едигей искрено вярваше, че наистина е заобиколен от съвсем близки хора, пък и може ли да бъде иначе, достатъчно бе, както пее, да затвори очи за миг — и си представяше необятната заснежена пустиня на сарозеките и шепата хора, събрани в дома му като едно семейство. Най-много се радваше за Абуталип и Зарипа. Тази двойка го заслужаваше. Зарипа пееше и свиреше на мандолина, като бързо подбираше мотивите на сменящите се една след друга песни. Имаше чист и звънлив глас, а Абуталип й пригласяше басово, приглушено и провлечено, двамата пееха с чувство, хармонично, особено татарските песни, пееха ги алмак-салмак — като си отговаряха един на друг. Те пееха, а останалите им пригласяха. Много стари и нови песни бяха изпели вече и не се уморяваха, а, напротив, започваха да пеят с все по-голямо увлечение. Значи, гостите се чувстваха добре. Седнал срещу Зарипа и Абуталип, Едигей не откъсваше очи от тях и преливаше от умиление — точно такива трябваше да бъдат винаги, ако не беше горчивата им съдба, която не им позволяваше да намерят спокойствие. В страшната лятна жега Зарипа ходеше изпепелена, като овъглено в пожар дръвче, с прегорели до корен тъмнокестеняви коси и с попукани до кръв черни устни, а сега бе неузнаваема. Черноока, със сияещ поглед, с открито, по азиатски гладко, чисто лице, днес тя беше прекрасна. Настроението й най-добре се предаваше от игривите писани вежди, които пееха заедно с нея и ту се вдигаха нагоре, ту се събираха, ту се разлитаха настрани в полета на старите песни. С особено чувство, като подчертаваше значението на всяка дума, й пригласяше Абуталип и се люлееше от една страна на друга:

Тъй както белег от седлото на коня раванлия

се врязват във сърцето дните на любовта отминала…[3]

А ръцете на Зарипа, докосвайки струните на мандолината, караха музиката да звъни и стене сред малката компания в новогодишната нощ. Плуваше Зарипа в звуците на песента и на Едигей му се струваше, че тя изчезва някъде далеч — припкаше, дишайки леко и свободно, по снеговете на сарозеките с тази своя плетена лилава блузка с бяла обърната якичка, със звънтящата мандолина в ръце, мракът наоколо се разтваряше и Зарипа се отдалечаваше, губеше се в мъглата, чуваше се само мандолината, но изведнъж Зарипа си спомняше, че и на боранлънския кантон има хора, че няма да им бъде хубаво без нея и се връщаше, отново се появяваше пееща до масата…

След това Абуталип показа как са играли хоро като партизани, прегърнати през рамо, стъпвайки в такт с музиката. Зарипа акомпанираше, а Абуталип пееше някаква закачлива сръбска песничка и всички играеха в кръг, сложили ръце на раменете си, подвиквайки: „Оп-па, оп-па…“

После още пяха и още пиха, чукаха се, честитяха си новата година, едни си отиваха, други идваха… Началникът на кантона и бременната му жена си тръгнаха преди танците. И така минаваше нощта.

Зарипа излезе на чист въздух, след нея Абуталип. Укубала караше всички да се обличат, да не излизат потни на студа. Зарипа и Абуталип се забавиха. Едигей реши да ги доведе, без тях празникът не беше същият. Укубала му подвикна:

— Облечи се, Едигей, къде така, ще настинеш!

— Ей сега се връщам. — Едигей излезе в студената ясна нощ. — Абуталип, Зарипа! — повика той и се огледа.

Никой не отговори. Зад къщата чу гласовете им. И спря колебливо, не знаеше какво да направи: да се прибере или да отиде при тях и да ги заведе в къщи. Нещо ставаше помежду им.

— Не исках да видиш — хълцаше Зарипа. — Извинявай. Просто ми стана тежко. Извинявай, моля те.

— Разбирам — успокояваше я Абуталип. — Всичко разбирам. Но нали не съм виновен, че съм именно такъв. Ако това засягаше само мен. Боже мой, един живот повече или по-малко. Бих могъл да не се държа така отчаяно за него. — Те замълчаха, сетне той каза: — Децата ни ще се избавят… И в това ми е цялата надежда…

Без да разбира за какво става дума, Едигей предпазливо отстъпи назад и потръпвайки с рамене от студ, тихо се прибра. Когато влезе, имаше чувството, че всичко е помръкнало и празникът е свършил. Нова година, нова година, ама стига толкоз.

 

На 5 януари 1953 година в десет часа сутринта на кантона Боранлъ-Бураний спря пътнически влак, макар че всички линии пред него бяха отворени и той можеше, както винаги, да отмине, без да спира. Влакът престоя само минута и половина. Както изглежда, това бе напълно достатъчно. Трима мъже — и тримата с черни хромови ботуши еднакъв модел — слязоха от един вагон и се насочиха право към сградата на кантона. Вървяха мълчаливо и уверено, без да се оглеждат, само за секунда се поспряха пред снежния човек. Мълчаливо погледнаха надписа върху шперплата, който ги поздравяваше, глупашкия малахай, стария проскубан малахай на Казангап, нахлупен върху снежния човек. И после влязоха в кантона.

След известно време от вратата изскочи началникът Абилов. Едва не се блъсна в снежния човек. Изруга и припряно продължи нататък, почти затича, нещо, което никога не се случваше с него. След десетина минути се връщаше вече запъхтян, водейки със себе си Абуталип Кутъбаев, когото спешно бе намерил на работния участък. Абуталип беше пребледнял, държеше калпака си в ръка. Влезе в кантона заедно с Абилов. Но много скоро излезе оттам, придружаваха го двама от мъжете с хромовите ботуши и тримата заедно се отправиха към бараката, в която живееха Кутъбаеви. Оттам се върнаха скоро, двамата пак така неотстъпно придружаваха Абуталип и носеха някакви книжа, взети от дома му.

После всичко наоколо утихна. Никой не излизаше и не влизаше в кантона.

Едигей узна за случилото се от Укубала. По заръка на Абилов тя дотича на четвъртия километър, където се правеше тоя ден ремонтът на линиите. Повика Едигей настрана:

— Разпитват Абуталип.

— Кой го разпитва?

— Не знам. Дошли са някакви. Абилов нареди да ти предам, ако не те питат, да не казваш, че на Нова година сме били заедно с Абуталип и Зарипа.

— Че какво лошо има?

— Не знам. Тъй помоли да ти предам. И нареди към два часа да идеш. И теб искали да питат нещо, да разберат за Абуталип.

— Какво има да разбират?

— Отде да знам? Дойде изплашен Абилов и рече — тъй и тъй. И аз се дигнах, та право при теб.

Към два часа Едигей и без друго се връщаше в къщи да обядва. По пътя и у дома непрекъснато се опитваше да проумее какво се е случило. Не намираше обяснение. Мигар пак за миналото, за плена? Та нали отдавна вече е направена проверка. Какво още? Тревога и страх свиха сърцето му. Кусна две лъжици чорба с юфка и бутна купата настрана. Погледна часовника. Два без пет. Щом са наредили в два, значи, в два. Излезе от къщи. Край кантона се разхождаше напред-назад Абилов. Жалък, смачкан, потиснат.

— Какво се е случило?

— Нещастие, нещастие, Едике — заговори Абилов, като плахо поглеждаше към вратата. Устните му ситно-ситно трепереха. — Арестуваха Кутъбаев.

— Но за какво?

— Намерили някакви забранени писания у него. Нали всяка вечер пишеше нещо. Всички го знаят. И накрая се написа.

— Ами че той за децата си го пише.

— Не знам, не знам за кого. Нищо не знам. Върви, чакат те.

В стаичката на началника, в така наречения кабинет, го чакаше мъж на почти еднаква възраст с него или малко по-млад, около тридесетгодишен, пълен, с едра глава, късо подстриган. Месестият му ноздрест нос се потеше от напрежение на мисълта — мъжът се бе зачел в нещо. Обърса носа си с кърпа, мръщейки масивното си високо чело. И по-късно, в продължение на целия им разговор, току бършеше потния си нос. Той извади от пакетчето „Казбек“, оставено на масата, дълга цигара с картонен мундщук, повъртя я, запали я, вдигна към Едигей, изправен до вратата, бистрите си като на сокол жълтеникави очи и отсече:

— Седни.

Едигей седна на табуретката пред масата.

— Е, за да няма никакви съмнения — рече бистроокият, извади от малкото джобче на цивилната си куртка някаква кафява книжка с твърди корици, разтвори я и тутакси я прибра, като промърмори дали „Тансъкбаев“, или „Тъсъкбаев“, Едигей така и не разбра.

— Ясно ли е? — попита бистроокият.

— Ясно — принуди се да отговори Едигей.

— В такъв случай да пристъпим към работа. Казват, че ти си най-добрият приятел и другар на Кутъбаев?

— Може и тъй да е, защо?

— Може и тъй да е — повтори бистроокият, като смукна дълбоко от цигарата, сякаш изяснявайки си чутото. — Може и тъй да е. Да допуснем. Ясно! — И внезапно подхвърли с неочаквана усмивка, с радостно, предвкусвано удоволствие, пламнало в прозрачните му като стъкло очи: — Е, какво, драги приятелю, пописваме ли?

— Какво да пописваме? — смути се Едигей.

— Това искам да знам.

— Не разбирам за какво става дума.

— Нима? А? Я си помисли!

— Не разбирам за какво става дума.

— А какво пише Кутъбаев?

— Не знам.

— Как така да не знаеш? Всички знаят, а ти не знаеш?

— Знам само, че пише нещо. Но какво точно, отде да знам? Какво ми влиза в работата? Искал човекът да пише — нека си пише. На кого му влиза в работата?

— Тоест как на кого? — подскочи от учудване бистроокият и устреми в него пронизващите си като куршуми зеници. — Значи, кой каквото си иска да пише, а? Той ли те убеди?

— Нищо не ме е убеждавал.

Но бистроокият не обърна внимание на отговора му. Беше възмутен:

— Това е то вражеската агитация! А ти помисли ли какво ще стане, ако всеки един вземе да се занимава с писания? Мислил ли си какво ще стане? И после всеки вземе да изказва глупостите, които му дойдат в главата?! Така ли е? Откъде имаш тези чужди идеи? Не, драги, това няма да допуснем. Такава контрареволюция няма да мине!

Едигей мълчеше разстроен и смазан от тежестта на тези думи. И много се учуди, че нищо наоколо не се е променило. Сякаш нищо не се случва. Видя през прозореца как, мяркайки се, мина ташкентският влак и за секунда си представи: пътуват хората по свои работи и нужди, пият чай или водка, приказват си и никой не се интересува, че в същото време на кантона Боранлъ-Бураний той седи пред бистроокия, който дявол знае откъде му се изтърси на главата; и до смъдяща болка в гърдите му се искаше да изскочи през вратата, да настигне отминаващия влак и да отиде с него ако ще накрай света, само да не е тук сега.

— Е, какво? Достигна ли до ума ти същината на въпроса? — продължи бистроокият.

— Достигна, достигна — отговори Едигей. — Само че едно искам да знам. Нали той за децата си искаше да напише спомени? Как е било, що е било с него на фронта, да речем, в плена, при партизаните. Какво лошо има тук?

— За децата! — възкликна бистроокият. — Ама кой ще му повярва! Кой пише за децата си, когато са още толкова невръстни! Приказки! Ето как действа опитният враг! Скрил се в това затънтено място, където е пустош и жива душа няма, никой не го следи и се хванал да пописва спомени!

— Е, тъй му се приискало на човека — възрази Едигей. — Навярно е искал да каже собствената си дума, нещо от себе си, някакви мисли от себе си, та те, децата му, да ги прочетат, когато пораснат.

— Каква собствена дума! Това пък какво е? — клатейки с укор глава, въздъхна бистроокият. — Какви мисли от себе си, какво значи собствена дума? Лично гледище, така ли? Или особено лично мнение? Не може да има никаква собствена дума. Всичко, което е на хартия, не е вече собствена дума, писаното черно на бяло не се изтрива. Всеки ще вземе да изказва мисли от себе си. Много ще стане. Ето ги така наречените му „Партизански тетрадки“ с подзаглавие — „Дни и нощи в Югославия“, ето ги! — той хвърли на масата три дебели тетрадки с мушамена подвързия. — Безобразие! А ти се опитваш тук да оправдаваш приятеля си. Но ние го разобличихме!

— В какво сте го разобличили?

Бистроокият подскочи на стола и отново подхвърли с неочаквана усмивка, с предвкусвано удоволствие и злорадство, без да сваля от него прозрачните си немигащи очи:

— Е, това вече позволи на нас да знаем в какво сме го разобличили — дъвчейки с удоволствие всяка дума, произнесе той, като се наслаждаваше от произведения ефект: — То си е наша работа. Няма да докладвам на всекиго.

— Е, добре, щом като е тъй — смути се Едигей.

— Неговите враждебни спомени ще му струват скъпо — забеляза бистроокият и се зае бързо да записва нещо, като продължи: — Мислех, че си по-умен, че си наш човек. Челен работник. Бивш фронтовак. Ще ни помогнеш да разобличим врага.

Едигей настръхна и каза тихо, но ясно, с категоричен тон:

— Нищо няма да подпиша. Направо ви го казвам.

Бистроокият му хвърли унищожителен поглед.

— А ние пък нямаме нужда от твоя подпис. Да не би да си въобразяваш, че като не подпишеш, та ни проваляш работата? Грешиш. Имаме достатъчно материали, за да го привлечем към строга отговорност и без твоя подпис.

Едигей млъкна, чувстваше се унизен и напълно съсипан. Същевременно в него растеше, като вълна в Аралско море, възмущение, негодуване, несъгласие с онова, което се вършеше. Внезапно изпита желание да удуши бистроокия като бясно куче и знаеше, че е способен да го направи. Колко жилест и як беше вратът на оня фашист, когото се наложи да удуши със собствени ръце. Друг изход нямаше. Сблъскаха се неочаквано лице срещу лице в траншеята, когато атакуваха позициите на противниковата отбрана. Минаха откъм фланга, като затрупваха траншеята с гранати и прострелваха проходите с автоматни откоси и когато вече прочистиха линията и се устремиха с бой нататък, той се сблъска внезапно с оня фашист. Очевидно това бе картечарят, докрай изстрелял, всичките си патрони пред окопа. По-добре беше да го вземе в плен. Мярна се тази мисъл в съзнанието на Едигей. Но другият успя да вдигне нож. Едигей, както беше с каската, го удари с глава в лицето и двамата се строполиха на земята. И нищо друго вече не му оставаше, освен да го хване за врата. А оня се извиваше, хъркаше, шареше с пръсти по земята, опитвайки се да докопа избития от ръцете му нож. Едигей всеки миг очакваше ножът да се забие в гърба му и затова с неотслабващо, нечовешко, зверско усилие мачкаше, ръмжейки, стискаше пукащия врат на озъбения вече, с почерняло лице враг. И когато оня се задуши и остро замириса на пикоч, Едигей разтвори вкопчените си конвулсивно пръсти. Тутакси повърна и като се обливаше със собствената си бълвоч, запълзя по-нататък със стон и помътнял поглед. На никого не разказа случая нито тогава, нито по-късно. От време на време тоя кошмар му се присънваше и на следващия ден не можеше да си намери място, не му се живееше… Това си спомни Едигей сега с трепет и погнуса. Но съзнаваше, че бистроокият печели с хитрост и го превъзхожда по ум. Това го засегна дълбоко. Докато бистроокият пишеше, Еднгей се напрягаше да открие слабото място в доводите му. Една мисъл го бе поразила с нелогичността си, с някакво дяволско несъответствие: как е възможно да обвиниш някого, че има „враждебни спомени“? Мигар спомените на човека могат да са враждебни и невраждебни, та нали те са онова, което някога в миналото е било, онова, което пече го няма, което си е отишло с времето. Значи, човекът си го спомня тъй, както е било в действителност.

— Искам да знам — започна Едигей и усети как гърлото му пресъхва от вълнение. Но се насили да произнесе тия думи дори твърде спокойно. — Ей го, ти казваш… — нарочно му заговори на „ти“, за да разбере, че Бураний Едигей няма защо да се подмазва и да се страхува, по-далеч от сарозеките няма къде да го пропъдят. — Ей го, ти казваш — повтори той — враждебни спомени. Как да се разбира? Мигар спомените могат да бъдат враждебни и невраждебни? Според мен човек си спомня онова, което е било и както е било някога, онова, което вече отдавна го няма. Или излиза, че щом е хубаво — може, спомняй си го, ако пък е лошо и грозно — не си го спомняй, забрави го? Все едно, че не е било. Или излиза, че ако сънуваш нещо, то и за него, за съня де, трябва да си спомняш? Ами ако сънят е страшен и неприятен за някого?

— Ето, значи, какъв си бил ти! Хм, опасна работа! — учуди се бистроокият. — Обичаш да поразсъждаваш, иска ти се да поспориш. Очевидно ти си местният философ. Е, добре, хайде. — Той направи пауза. И сякаш се прицели, приготви се и изрече: — В живота всичко може да се случи, в смисъл на исторически събития. Но какво ли не става и как ли не става! Важното е да си спомниш, да нарисуваш миналото устно или най-вече писмено така, както се иска сега, както ни трябва сега. А всичко онова, което няма да ни е от полза, не бива да си го спомняш. Ако не се придържаш към това, значи, постъпваш враждебно.

— Не съм съгласен — каза Едигей. — Тъй не става.

— Никой няма нужда от твоето съгласие. Това е само между другото. Ти питаш и аз ти обяснявам от добро желание. Пък и въобще не съм длъжен да водя с теб такива разговори. Така, а сега да минем от думи към дела. Кажи ми дали някога Кутъбаев, да речем, в откровен разговор или на чашка ти е споменавал някакви английски имена?

— А защо да ги споменава? — искрено се изуми Едигей.

— Ето защо. — Бистроокият отвори една от „Партизанските тетрадки“ на Абуталип и прочете подчертаното с червен молив място: — „На 27 септември в разположението на нашите войски пристигна английска мисия — един полковник и двама майори. Минахме в параден строй пред тях. Те ни поздравиха. После бе даден обяд в палатката на командирите. Там ни поканиха и нас, няколкото чужденци сред югославските партизани. Когато ме запознаха с полковника, той много любезно ми стисна ръка и взе да ме разпитва чрез преводача откъде съм и как съм попаднал тук. Разказах му накъсо. Наляха ми вино и аз пих заедно с тях. После още дълго разговаряхме. Харесваше ми, че англичаните са непосредствени, откровени хора. Полковникът каза, че било голямо щастие или, както се изрази, провидението помогнало всички в Европа да се обединим срещу фашизма. И че в противен случай борбата с Хитлер щяла да бъде още по-тежка, а вероятно да завърши с трагичен край за разединените народи.“ — И така нататък. — Когато прочете пасажа, бистроокият остави тетрадката настрана. Запали още една „Казбек“ и след известно мълчание, като подръпваше от цигарата и изпускаше дима, продължи: — Както излиза, Кутъбаев не е възразил на английския полковник, че без гения на Сталин победата би била невъзможна, колкото и да се мотаят те из Европа, при партизаните или независимо къде още. Значи, дори в мислите си не е държал другаря Сталин! Това разбираш ли го?

— Може и да го е рекъл — опита се Едигей да защити Абуталип, — ама просто е забравил да го пише.

— А къде е казано това? Не можеш да го докажеш! Нещо повече, ние проверихме показанията на Кутъбаев от четиридесет и пета година, когато е бил на контролна комисия след завръщането си от югославското партизанско съединение. Там случаят с английската мисия не е споменат. Значи, тук има нещо нечисто. Кой може да гарантира, че не е бил във връзка с английското разузнаване!

Отново му стана тежко и болно на Едигей. Не разбираше как стоят нещата и накъде клони бистроокият.

— Нищо ли не ти е казвал Кутъбаев? Помисли си, не ти ли е споменавал някакви английски имена? За нас е важно да знаем кои са били онези от английската мисия.

— А какви имена се срещат при тях?

— Например Джон, Кларк, Смит, Джек…

— През живота си не съм чувал такива.

Бистроокият се замисли, стана мрачен, може би не всичко в срещата с Едигей му допадаше. После каза някак подкупващо:

— А той отворил тук някакво училище, учел децата, така ли?

— Какво ти училище! — неволно се засмя Едигей. — Той има две момченца. Аз — две момичета. Това е то цялото училище. Големите са по на пет годинки, а малките — на три. Децата ни тук няма къде да ходят, наоколо е пустиня. Та те двамата ги занимават, възпитават ги, значи. Все пак бивши учители са — и той, и жена му. Четат им там, рисуват, учат ги да пишат, да смятат. И това е цялото училище.

— Какви песнички са пели?

— Ами всякакви. Детски. Пък и не помня.

— А какво ги е учил? Какво са писали?

— Букви. Най-обикновени думи.

— Какви думи например?

— Е, какви! Не помня.

— Ето тези! — Бистроокият намери сред книжата няколко листа от ученически тетрадки с детски заврънкулки. — Ето ги първите думи. — На един лист бе написано с детска ръка: „Нашият дом“. — Виждаш ли първите думи, които е написало детето — „Нашият дом“. А защо не „Нашата победа“? Нали сега първата дума, която трябва да ни бъде в устата… я си спомни коя е?… „Нашата победа“, разбира се. Нали така? А на него, кой знае защо, тя не му идва наум? Победата и Сталин са неделими.

Едигей се смая. Чувстваше се толкова унизен от всичко, така му дожаля за Абуталип и за Зарипа, които губеха толкова време и сили да се занимават с невръстните, още глупави деца, такъв яд го хвана, че се осмели да каже:

— Щом като е тъй, значи, първо трябва да се пише „Нашият Ленин“. Все пак Ленин е на първо място.

От изненада бистроокият задържа дъха си, като дълго след това изпускаше дима от дробовете си. Изправи се. Очевидно изпитваше нужда да се поразходи, но нямаше къде в тази малка стая.

— Ние казваме — Сталин, а разбираме — Ленин! — произнесе той рязко и отсечено. После задиша с облекчение, сякаш след дълго тичане, и добави примирително: — Добре. Да смятаме, че не е имало такъв разговор помежду ни.

Той седна и върху непроницаемото му лице отново се откроиха ясно студените му бистри като на сокол очи с жълтеникав оттенък.

— Имаме сведение, че Кутъбаев се е изказвал против обучението на децата в интернати. Какво ще кажеш, май че този разговор се е водил пред теб?

— Откъде имате такива сведения, кой ги е дал? — втрещи се Едигей и веднага му мина през ума: Абилов, началникът на кантона, той е виновен за всичко, той е докладвал, защото разговорът стана в негово присъствие.

Въпросът на Едигей ядоса не на шега бистроокия:

— Слушай, вече ти дадох да разбереш: откъде и какви сведения имаме, това си е наша работа. И на никого няма да даваме отчет. Запомни го. Разправяй сега, какво е казал?

— Ами че какво е казал? Трябва да си спомня. Значи, синът на най-стария ни работник от кантона учи в интерната на гара Кумбел. Е, момче е, то се знае, прави бели, случи се да поизлъже. И сега, на първи септември, взеха пак да стягат Сабитжан за училище. Баща му го отведе с камила. А майката, значи, жената на Казангап, Букей, се разплака и взе да се вайка — цяло нещастие, вика, откакто отиде в интерната, сякаш че се отчужди. Не го влече така сърцето и душата към дома, към баща и майка, както преди. Е, непросветена женица. То се знае, трябва да изучи сина си, пък той е все далеч от къщи…

— Добре де — прекъсна го бистроокият. — А какво каза Кутъбаев за това?

— И той беше с нас. Майката, вика, усеща със сърцето си, когато нещо не е в ред. Защото интернатното обучение не е от хубав живот. Интернатът като че отнема, е, не отнема де, а отделя детето от семейството, от бащата и от майката. А че туй изобщо е много труден въпрос. За всички е труден, както за него, тъй и за другите. Но какво да се прави, щом като няма друга възможност. И аз го разбирам. Нали и нашите деца растат. Отсега ми се е стегнало сърцето как ще стане и какво ще излезе. Лоша работа, то се знае…

— Това после — спря го бистроокият. — Значи, той каза, че съветският интернат е лошо нещо?

— Не е казал „съветският“. Каза просто интернатът. Нашият интернат е в Кумбел. Аз казвам така, „лошо“.

— Е, това няма значение, Кумбел е в Съветския съюз.

— Как да няма значение! — кипна Едигей, усещайки, че оня го обърква. — Защо да се приписва на човека онова, дето не е рекъл? И аз тъй мисля. Ако живеех на друго място, а не на кантона, за нищо на света нямаше да пратя децата си в интернат. Туй е то, и аз тъй мисля. Значи, излиза?…

— Мисли, мисли! — обади се бистроокият, прекъсвайки разговора. След известно мълчание продължи: — Така, значи, да направим изводите. С други думи, той е против колективното възпитание, нали?

— Не е против нищо! — не издържа Едигей. — Защо да клеветим човека? Бива ли тъй?

— Хайде, стига, стига! — махна с ръка бистроокият, без да смята за необходимо да се впуска в обяснения. — А сега ми кажи, каква е тази тетрадка, озаглавена „Птицата Доненбай“? Кутъбаев твърди, че е записал всичко от разказа на Казангап и донякъде от теб. Така ли е?

— Точно така — оживи се Едигей. — Тук, в сарозеките, има такъв случай, легенда, значи. Недалеч има найманско гробище, едно време е било найманско, а сега е общо, нарича се Ана-Бейит, там е била погребана Найман-Ана, убита от сина си, манкурт…

— Достатъчно, ще го прочетем, ще видим какво се крие зад тая птица — каза бистроокият и запрелиства тетрадката, като пак разсъждаваше на глас и с това изразяваше отношението си: — Птицата Доненбай, хм, нищо по-хубаво не може да се измисли. Птица с човешко име. Голям писател се извъдил. Нов Мухтар Ауезов се появил. Виж го ти, писателя за феодалните времена. Птицата Доненбай, хм! Смята, че няма да разберем… И се захванал тихомълком с разни писания, за дечицата, видиш ли. А това какво е? Пак ли, според теб, за дечицата? — Бистроокият пъхна пред очите на Едигей още една тетрадка с мушамена подвързия.

— Какво е то? — не разбра Едигей.

— Какво ли? Ами ти трябва да знаеш. Ето какво е заглавието: „Обръщение на Раймалъ-ага към брат му Абдилхан“.

— А-а, вярно, и туй е легенда — започна Едигей. — Истински случай. Старите хора знаят тая история…

— Не се безпокой, и аз я знам — прекъсна го бистроокият. — Чувал съм я между другото. Дърт, изкуфял старец залюбва деветнадесетгодишно момиче. И какво хубаво има тук? Този Кутъбаев е не само вражески елемент, но, както излиза, и морално извратен човек. Я виж колко старателно и подробно е записал това пълно разложение.

Едигей се изчерви. Не от срам. Сърцето му се преизпълни с гняв, защото по-голяма несправедливост по отношение на Абуталип не можеше да има. И каза, като едва се сдържаше:

— Виж какво, не те знам какъв началник си там, но за тая работа не го закачай. Дано даде господ всекиму да е такъв баща и съпруг като него и всички тук ще ти рекат какъв човек е той. Ние тук на пръсти се броим и се знаем помежду си.

— Добре де, добре, успокой се — отговори бистроокият. — Замотал е главите на всички ви тук. Врагът винаги се преструва. Но ние ще го разобличим. Това е, свободен си.

Едигей се изправи. Взе да си слага калпака, като пристъпяше от крак на крак.

— И значи, какво ще стане с него? Какво ще правите сега? Само заради тия писания ли ще арестувате човека?

Бистроокият рязко се надигна иззад масата.

— Слушай, още веднъж ти повтарям: не е твоя работа! За какво преследваме врага, как ще постъпим с него, какво наказание ще му наложим — това е наша работа! Ти не си блъскай главата. Върви си по пътя. Хайде!

Същия ден късно вечерта на кантона Боранлъ-Бураний спря още един пътнически влак. Само че сега влакът отиваше в обратна посока. И този път престоя малко. Около три минути.

Очаквайки в мрака пристигането му, до първа линия стояха тримата мъже с хромовите ботуши, те отвеждаха със себе си Абуталип Кутъбаев, встрани от тях, изолирани от широките им гърбове, които закриваха Абуталип, стояха боранлъчани — Зарипа с дечицата, Едигей и Укубала, началникът на кантона Абилов, той непрекъснато сновеше напред-назад и току си намираше някаква дребна работа, защото влакът закъсняваше от разписанието с половин час. Но какво общо имаше той с всичко това? Да беше си стоял спокойно. А Казангап, който също бе разпитан за злополучните легенди, намерени у Абуталип, сега бе на стрелката. Трябваше със собствените си ръце да отпрати влака по линията, по която щяха да откарат Абуталип далеч от сарозеките. Букей остана в къщи с дъщерите на Едигей.

Тримата мъже, безразлично вдигнали яки, изолирайки Абуталип с гърбовете си, напрегнато мълчаха. Боранлъчани, които се разделяха с него, също мълчаха.

Духаше вятър. Свиреше едва доловимо, метеше снега по земята с шумолене. Изглежда, наближаваше буря. Набъбваше, настръхваше мразовитата мъгла в непрогледните сарозекски небеса. Плахо, унило и безполезно просветваше луната, като самотно белезникаво петно. Студът пърлеше бузите.

Зарипа тихо плачеше, взела в ръка вързопче с храна и дрехи, които се готвеше да предаде на мъжа си. Кълбата пара от устата на Укубала издаваха тежките й въздишки. Тя бе прикътала в полите на кожуха си Даул. Детето вероятно предчувстваше нещо и разтревожено мълчеше, притискайки се до леля Укубала. Но най-тежко бе с Ермек, когото Едигей държеше на ръце, прикривайки го с тяло от вятъра. Този малчуган нищо не подозираше.

— Татико, татико! — викаше той баща си. — Ела при нас. И ние ще заминем с теб.

Абуталип трепваше, когато чуеше гласа му, и неволно правеше движение да се обърне и да отговори нещо на детето, но не му бе позволено да се обръща. Единият от тримата не издържа:

— Не стойте тук! Чувате ли? Махнете се, после ще дойдете.

Трябваше да се отдръпнат малко по-нататък.

Но ето че се показаха отдалеч светлините на влака и всички се раздвижиха, запристъпяха на място. Зарипа не се сдържа, изхълца по-високо. Заедно с нея заплака Укубала. Влакът носеше раздялата. Пробивайки с лъчите на предните си фарове мразовитата мъгла от ситен снежен прах във въздуха, той приближаваше застрашително, израствайки сред облаците сняг, като тъмна громоляща маса. С приближаването му все по-високо се издигаха над земята запалените фарове на локомотива, все по-различимо се въртеше в сноповете светлина снежната вихрушка между релсите, все по-ясно и тревожно долиташе силният шум от кривошиповете и буталата. Ето, виждаше се вече силуетът на влака.

— Татико, татико! Виж, влакът иде! — викаше Ермек и млъкваше учуден, че баща му не отговаря. И отново се опитваше да привлече вниманието му: — Татико, татико!

Навъртащият се наблизо началник на кантона Абилов отиде при тримата мъже.

— Пощенският вагон ще бъде в началото на композицията. Моля, минете, ако обичате, напред. Ей там.

Всички тръгнаха към посоченото място с доста бързи крачки, влакът вече ги застигаше. Най-отпред вървеше, без да се обръща, бистроокият с чанта в ръка, след него, от двете страни на Абуталип, двамата му широкоплещести помощници и на известно разстояние от тях потичваше Зарипа, след нея Укубала, водейки Даул за ръка. Едигей с Ермек на ръце вървеше отстрани и малко по-назад. Не можеше да си позволи да плаче пред жените и децата. И докато вървяха, той се бореше със себе си, мъчеше се да преглътне тежката буца, заседнала на гърлото му.

— Ти си умно момче, Ермек. Умен си, нали? Ти си ми умничък, няма да плачеш, нали? — несвързано бърбореше той, притискайки малчугана до гърдите си.

А влакът междувременно забавяше ход, за да спре. Детето уплашено трепна в ръцете на Едигей, когато локомотивът, изравнявайки се с тях и продължавайки да се движи още напред, с остър шум изпусна пара и в същия миг се разнесе пронизителната свирка на кондуктора.

— Не бой се, не бой се — каза Едигей. — От нищо не се бой, когато съм с теб.

Продължително и тежко изскърцаха колелата, влакът спря, вагоните, заскрежени от студа и снежния прах, с непрогледни от леда прозорци, застинаха на място. И стана тихо. Но тутакси локомотивът със съскане изпусна пара, готов отново да потегли. Пощенският вагон беше след фургона. Прозорците му бяха с решетки, а двукрилата врата се намираше в средата. Тя се отвори. Отвътре се показаха мъж и жена във формени пощенски фуражки, с ватенки и ватени панталони. Жената държеше фенер и очевидно бе по-старшата. Едра и гърдеста.

— Вие ли ще се качите? — попита тя, вдигнала фенера високо, за да осветява всички. — Чакаме ви, мястото е готово.

Пръв се качи бистроокият с голямата чанта.

— Хайде, хайде, не ни бавете! — изведнъж се разбързаха онези двамата.

— Скоро ще се върна! Това е някакво недоразумение! — припряно заговори Абуталип. — Скоро ще се върна, чакайте ме!

Укубала не издържа. Зарида на глас, когато Абуталип взе да се сбогува с децата. Той ги притискаше силно до гърдите си, целуваше ги и нещо им приказваше, те го гледаха уплашени и нищо не разбираха. А локомотивът бе вече под пара. Всичко това ставаше при светлината на ръчния фенер. И тогава отново се разнесе по цялата композиция, като електрически ток, пронизителната, късаща сърцето свирка на кондуктора.

— Е, хайде, това е, качвай се, качвай се! — задърпаха онези двамата Абуталип към стъпалата на вагона.

Едигей и Абуталип успяха накрая горещо да се прегърнат, замряха за секунда, разбирайки всичко с ума и сърцето, с цялото си същество, притиснали една о друга мокрите си брадясали бузи.

— Разказвай им за морето! — прошепна Абуталип. Това бяха последните му думи. Едигей разбра. Молеше го да разказва на синовете му за Аралско море.

— Стига, хайде, хайде, качвай се! — разбутаха ги онези двамата.

Подпирайки Абуталип отзад с рамене, те го наблъскаха във вагона. И едва тогава осъзнаха децата страшния смисъл на раздялата. Едновременно се разплакаха и завикаха в един глас:

— Татико! Татко! Татико! Татко!

Едигей се втурна с Ермек на ръце към вагона.

— Ти къде? Къде бе? Бива ли така! — яростно го заблъска в гърдите жената с фенера, като преграждаше с едрите си рамене пътя към вратата.

Но никой не разбираше в този миг, че щом работата бе стигнала дотук, Едигей бе готов да замине вместо Абуталип, за да удуши по пътя бистроокия със собствените си ръце, такава непоносима болка изпита, когато се разпищяха децата.

— Я не стойте тук! Махайте се, махайте се! — крещеше жената с фенера. И парата от вмирисаната й на тютюн уста удари Едигей в лицето с остра миризма на лук.

Зарипа си спомни, че вързопчето е още в ръцете й.

— Дръжте, предайте му го, това е храна! — метна го тя във вагона.

И вратата на пощенския вагон се хлопна. Настъпи тишина. Локомотивът даде сигнал и потегли. Скърцайки с колела, бавно набираше скорост в силния студ.

Боранлъчани неволно последваха заминаващия влак, като вървяха успоредно с плътно затворените вагони. Първа се опомни Укубала. Сграбчи Зарипа в прегръдките си и не я пускаше.

— Даул, стой до мен! Стой тук! Дръж мама за ръка! — високо се разпореждаше тя, като се мъчеше да надвие шума на ускоряващите хода си, тракащи край тях колела.

А Едигей с Ермек на ръце потича още известно време с влака и спря едва когато се мярна последният вагон. Влакът отмина, отнасяйки със себе си утихващия шум на движението и редеещите гаснещи светлини… Чу се последният му продължителен сигнал…

Едигей тръгна да се връща. Дълго не можа да успокои разплаканото дете…

В къщи вече, както седеше зашеметен край печката, посред нощ изведнъж си спомни за Абилов. Бавно стана и взе да се облича. Укубала веднага се досети.

— Ти къде? — хвана го тя за ръката. — Не го закачай, с пръст да не си посмял да го пипнеш! Жена му е бременна. Пък и нямаш право. Как ще докажеш?

— Не се тревожи — спокойно отговори Едигей. — Няма да го пипна, но той трябва да знае, че е по-добре да иде другаде. Обещавам ти — косъм няма да падне от главата му. Повярвай ми! — Издърпа ръката си и излезе от къщи.

Прозорците на Абилови още светеха. Значи, не спяха. Остро скърцайки по снега на пътечката, Едигей се приближи до студената врата и високо почука. Отвори Абилов.

— А, Едике, влез, влез — уплашено го посрещна той и отстъпи назад пребледнял.

Едигей мълчаливо влезе заедно с кълбета мразовита пара. Спря на прага и затвори зад себе си вратата.

— Ти защо направи сираци ония нещастни деца? — започна той, като се стараеше да бъде колкото може по-въздържан.

Абилов падна на колене и буквално запълзя, хващайки се за краищата на полушубката му.

— Бога ми, не съм аз, Едике! Жена ми да не роди! — страшно се закле той, обръщайки се към примрялата от страх жена, и заговори припряно и объркано: — Бога ми, не съм аз, Едике! Как може! Оня ревизор е. Спомни си. Той все питаше и разпитваше, какво, казва, пише и защо го пише. Той е, оня ревизор. Как може! Как може да съм аз! Ето я, да не роди! Пък и одеве на влака не знаех къде да се дяна, готов бях вдън земя да потъна, само да не гледам! Оня ревизор навсякъде си пъхаше носа и току разпитваше за всичко, можех ли да знам… Де да знаех…

— Стига — прекъсна го Едигей. — Стани да поговорим като хора. Ето тук, пред жена ти. Дано леко се освободи! Не е за туй думата сега. Дори да не си виновен. Ама нали ти е все едно къде ще бъдеш. Пък ние ще останем тук може би до края на живота си. Тъй че помисли. Навярно ще е по-добре след време да се преместиш другаде на работа. Туй е моят съвет. Толкоз. И няма вече да се връщаме към тоя разговор. Само туй исках да ти река, нищо друго…

После Едигей излезе и затвори след себе си вратата.

Бележки

[1] „Силата баща не признава“ (кирг.). — Б.а.

[2] Дървен жегъл, който се промушва през горните усади на камилата. — Б.а.

[3] Стиховете в книгата преведе София Бранц.