Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
И дольше века длится день…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Чингиз Айтматов. Денят по-дълъг е от век…

Рецензент: Пенка Кънева

Руска. Първо издание

Литературна група — художествена.

Редактор: Гюлчин Чешмеджиева

Художник: Любомир Михайлов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Марипович, Грета Петрова

Дадена за набор: октомври 1981 г.

Подписана за печат: февруари 1982 г.

Излязла от печат: февруари 1982 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 21,50. Издателски коли 18,06. УИК 18,10.

Цена 2.09 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Чингиз Айтматов. И дольше века длится день… Изд. „Киргизстан“, Фрунзе, 1981

История

  1. — Добавяне

XI

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток. А от двете страни на железопътната линия се разстилаха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, междинните земи на жълтите степи…

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

След дългия преход покрай червеникаво-пясъчната урва Малакумдъчап, където някога Найман-Ана обикаляла да търси своя син-манкурт, те се озоваха съвсем близо до Ана-Бейит. Бураний Едигей непрекъснато поглеждаше ту часовника си, ту слънцето над сарозеките и смяташе, че засега всичко е наред. След погребението ще могат съвсем спокойно да се върнат и всички заедно да поменат Казангап. Разбира се, това ще стане привечер, важното е да бъде същият ден. Ех, живот, живот! Казангап ще почива вече на Ана-Бейит, когато те се върнат у дома и още веднъж го споменат с добра дума.

Все в същия ред — начело Едигей, възседнал нагиздения в старинен чул с пискюли Каранар, след него тракторът с ремаркето и най-отзад екскаваторът „Белорус“ — те излязоха от Малакумдъчап в Анабейитската равнина, придружени от червеникавия пес Жолбарс, който си тичаше отстрани с независим вид и небрежно изплезен език. И тогава срещнаха първата спънка. Неочаквано попаднаха на една ограда от бодлива тел.

Пръв спря Едигей — я гледай ти! Дори се понадигна на стремената и от височината на Каранар се огледа надясно, огледа се наляво — нагоре и надолу по степта, докъдето погледът стига, лъкатушеше непроходима ограда от бодлива тел, закачена на няколко реда по железобетонни четвъртити колове, забити в земята на еднакво разстояние един от друг, през всеки пет метра. Висока и солидна ограда. Кой знае откъде започва и къде свършва. А може би никъде не свършва. Прелез няма. И какво ще правят, как да продължат пътя си?

През това време спряха и тракторите. Пръв скочи от кабината Сабитжан, след него Едилбай Дългия.

— Какво е това? — посочи Сабитжан оградата. — Да не сме сбъркали пътя? — обърна се той към Едигей.

— Защо да сме го сбъркали? Не сме, само че отде се е взела тук тая тел?! По дяволите!

— Нямаше ли я по-рано?

— Нямаше я.

— И какво ще правим сега? Как ще продължим нататък?

Едигей не отговори. Сам не знаеше какво да правят.

— Ей, ти! Я спри трактора! Стига си бръмчал! — ядно подхвърли Сабитжан на подалия се от кабината Калибек.

Калибек изключи мотора. След него замлъкна и екскаваторът. Стана тихо. Съвсем тихо. Бураний Едигей седеше намръщен на камилата. Сабитжан и Едилбай Дългия стояха до него, трактористите — Калибек и Жумагали — си останаха в кабините, покойният Казангап, увит в бялата плъст, лежеше в ремаркето. До него седеше зет му — пияницата, мъжът на Айзада, а червеникавият пес Жолбарс побърза да се възползва от момента, отиде до колелото на трактора и високо вдигна крак.

Необятната сарозекска степ се простираше от единия до другия край на земята, но път към гробището Ана-Бейит нямаше. И всички стояха в недоумение пред бодливата стена.

Пръв наруши мълчанието Едилбай Дългия:

— Какво, Едике, нямаше ли я по-рано?

— Никога! За първи път я виждам.

— Излиза, че това е специално оградена зона. Навярно за космодрума? — изказа предположение Едилбай Дългия.

— Да, тъй излиза. Иначе защо ще хвърлят толкоз труд. В голата степ да трупнат такава ограда. Нечия измишльотина. Каквото им хрумне, туй вършат, дяволите да ги вземат! — изруга Едигей.

— Сега ругатните са излишни! По-добре беше отрано да го знаем, а не да бием такъв път за едно погребение — мрачно се обади Сабитжан.

Настъпи тягостна пауза. Бураний Едигей погледна с презрение от горе на долу застаналия до него Сабитжан.

— Виж какво, миличък, я потърпи малко и не се мотай тук — каза му той колкото може по-спокойно. — Преди нямаше бодлива тел, откъде можех да знам.

— Нали и аз това казвам — промърмори Сабитжан и се обърна.

Отново замълчаха. Едилбай Дългия мислеше нещо.

— И сега, Едике? Какво да правим? Има ли друг път за гробището?

— Ами трябва да има, защо не? Има един на около пет километра вдясно — отговори Едигей, като се оглеждаше настрани. — Да вървим нататък. Не може без прелез ни натам, ни насам.

— Наистина ли е сигурно, че има път? — предизвикателно уточни Сабитжан. — Иначе действително може да се получи ни натам, ни насам!

— Има, има — увери го Едигей. — Качвайте се и да тръгваме. Да не губим време.

И отново потеглиха. Отново забръмчаха тракторите отзад. Тръгнаха покрай оградата.

Разстрои се Едигей. Много се обезсърчи. Как може, ядосваше се той в себе си, да затворят, да заградят цялата местност и да не посочат пътя към гробището! Гледай ти какво нещо, ама че история! Все пак хранеше надежда — трябва да има някакъв път и тук, на южната страна. Точно така се оказа. Излязоха точно на една бариера.

Докато се приближаваха, на Едигей му направи впечатление колко солиден е пропускателният пункт: от двете страни с дебели бетонни колони, до входа, открая на пътя, тухлена постройка с широко монолитно стъкло за наблюдение, върху плоския й покрив два прожектора, вероятно да осветяват нощем околността. От бариерата започваше асфалтиран път към вътрешността на зоната. Едигей се разтревожи, когато видя всичко така добре уредено.

При тяхното появяване от караулното помещение излезе един съвсем млад, още голобрад войник с автомат през рамо, чието дуло бе обърнато надолу. Като Подръпваше гимнастьорката и оправяше фуражката за по-голяма важност, той застана строго по средата на раираната бариера. Но все пак преди това поздрави, когато Едигей се приближи.

— Здравейте — изкозирува часовият и го погледна с небесносините си, още детски очи. — Кои сте вие? И накъде отивате?

— Тукашни сме, войниче — отговори Едигей и се усмихна на момчешката му строгост. — Ей го, караме един наш старец да го погребем на гробището.

— Забранено е минаването без пропуск — поклати глава младото войниче и не без опасение се дръпна от зъбатата муцуна на Каранар, който междувременно преживяше. — Тук е охранявана зона — поясни той.

— Ясно де, ама трябва да идем до гробището. То е тук наблизо. Какво има толкоз? Ще го погребем и ще се върнем. Няма да се бавим.

— Не мога да ви пусна. Нямам право — каза часовият.

— Слушай, миличък. — Едигей се наведе от седлото, тъй че да бият на очи бойните му ордени и медали. — Не сме чужди хора. От кантона Боранлъ-Бураний сме. Трябва да си го чувал. Свои хора сме. Нали все пак трябва да погребем човека. Само до гробището и обратно.

— То аз разбирам — започна часовият, като сви рамене с искрено съжаление, но в този момент се намеси ненавреме Сабитжан с престорената си надута тежест на важен, делови мъж.

— Какво става тук? Аз съм от областния съвет на профсъюзите — заяви той. — Защо ни задържате?

— Защото е забранено.

— Нали ви казвам, другарю часови, че съм от областния съвет на профсъюзите.

— За мен няма значение откъде сте.

— Как така? — смая се Сабитжан.

— Ами така. Зоната е охранявана.

— Тогава защо водите разговори? — попита засегнато Сабитжан.

— Кой ги води? Аз обяснявам от уважение към човека с камилата, а не на вас. Той да разбере. Иначе изобщо нямам право да разговарям със странични хора. На пост съм.

— Значи, не може да отидем до гробището?

— Не може, и не само до гробището. Минаването оттук е забранено.

— Тогава защо стоим? — кипна Сабитжан. — Така си и знаех! — подхвърли той на Едигей. — Знаех си, че нищо няма да излезе! Ама не! Може ли?! Ана-Бейит, та Ана-Бейит! На ти сега Ана-Бейит! — И с тия думи се отдалечи ядосан, като плюеше злобно и нервно.

Едигей се почувства неудобно пред младото войниче.

— Извинявай, сине — каза му той бащински. — Знам, на служба си. Ама къде да го дяваме сега покойника? Не е дърво да го стовариш и да си заминеш.

— Разбирам. Но какво мога да направя? Върша, което ми е наредено. Не съм тук началник.

— Да-а, виж каква стана тя — объркано провлече Едигей. — А ти откъде си родом?

— От Вологда съм, татко — от смущение и радост войникът заговори на „о“, светнал в открита детска усмивка, която издаваше задоволството му от този въпрос.

— И при вас ли във Вологда е тъй? Да стоят по гробищата часови?

— Какво говорите, татко, нищо подобно! У нас можеш да си ходиш на гробището колкото искаш и когато поискаш. Ама не става дума за това. Тук е затворена зона. А и ти, татко, си бил войник, гледам, воювал си и знаеш навярно, че службата си е служба. Ща не ща, трябва да си изпълнявам дълга.

— Абе то си е тъй — съгласяваше се Едигей, — ама къде да го караме сега покойника?

Настъпи мълчание. След дълги колебания войничето тръсна глава, по беловеждото му светлооко лице бе изписано съжаление.

— Не, татко, не мога! Нямам право!

— Е, добре — промълви съвсем объркан Едигей.

Тежко му бе да се обърне към спътниците си, защото Сабитжан все повече се разпалваше, а след малко отиде при Едилбай Дългия. Откъм екскаватора се чуваха вече високите му ядни нападки:

— Казвах аз! Няма смисъл да бием толкоз път! Това са предразсъдъци! Само си мътите главите, а и на другите ги мътите! Има ли разлика къде ще закопаеш един мъртвец! Не: ще пукне на ината си, ама Ана-Бейит да бъде. Ти също ми рече — върви си, и без теб ще го погребем! На сега — погребвайте го!

Едилбай Дългия мълком се отдалечи от него.

— Слушай, приятелю — каза той на часовия, когато дойде при бариерата. — И аз съм служил и знам горе-долу какъв е редът. Имаш ли телефон?

— Имам, разбира се.

— Е, тогава обади се на началника на караула. Доложи му, че местни жители молят за разрешение да отидат до гробището Ана-Бейит.

— Как? Как? Ана-Бейит ли? — не разбра часовият.

— Да. Ана-Бейит. Така се казва нашето гробище. Обади се, приятелю, нямаме друг изход. Нека вземе специално разрешение за нас, а ние, бъди сигурен, от нищо друго не се интересуваме, само до гробището трябва да идем.

Войникът, се замисли, като мръщеше чело и пристъпяше от крак на крак.

— Не се безпокой — каза Едилбай Дългия. — Всичко е по устава. На поста са дошли странични лица. И ти докладваш на началника на караула. Това е цялата техника. Ама наистина, длъжен си да доложиш.

— Е, добре — кимна часовият. — Сега ще се обадя. Само че началникът на караула непрекъснато обикаля постовете из цялата зона. А я виж колко е обширна!

— Ще ми разрешиш ли и аз да присъствам на разговора? — помоли Едилбай Дългия. — За всеки случай, може нещо да ти подскажа.

— Добре — съгласи се часовият.

Двамата влязоха в караулното помещение. Вратата беше отворена и Едигей чуваше всичко. Войникът непрекъснато въртеше телефона и питаше за началника на караула. Но все не можеше да го открие.

— Не, не, началникът ми трябва! — обясняваше той. — Лично… Не, не. Работата е важна.

Едигей нервничеше. Че къде се е запилял тоя началник? Ей, като тръгне наопаки, не върви, и толкоз!

Най-сетне началникът се намери.

— Другарю лейтенант! Другарю лейтенант! — започна високо и развълнувано часовият със звънлив глас.

И му доложи, че са дошли местни жители да погребат един човек в старинното гробище. Какво да прави. Едигей наостри уши. Сега лейтенантът ще каже пусни ги, и край! Браво на Едилбай Дългия! Съобразително момче. Но работата се запече. Войничето взе непрекъснато да отговаря на някакви въпроси:

— Да… Колко ли?… Шестима души. А с покойника седем. Някакъв старец. А най-старшият им е на камила. След него има трактор с ремарке. А след трактора — екскаватор… Но те казват, че трябвало с него да копаят гроба… Как? Какво да им кажа? Значи, не може? Забранено е? Тъй вярно, слушам.

Но тутакси се чу гласът на Едилбай Дългия. Очевидно той бе взел слушалката.

— Другарю лейтенант! Влезте ни в положението. Другарю лейтенант, идваме чак от кантона Боранлъ-Бураний. Къде да го караме сега? Влезте ни в положението. Тукашни сме. Нищо лошо няма да направим. Само ще го погребем и веднага ще се върнем… А? Какво? Но как така! Ами елате тогава, елате и сам ще се убедите! С нас е и един старец, бивш фронтовак, воювал е през войната. Обяснете на него.

Едилбай Дългия излезе разстроен от караулното помещение, но каза, че лейтенантът щял да дойде и да реши всичко на място. След него се приближи часовият и каза същото. Сега изпитваше облекчение, защото началникът на караула щеше лично да разреши въпроса. И спокойно закрачи назад-напред край раираната бариера.

Бураний Едигей се замисли. Кой можеше да предвиди такъв обрат на нещата? Ще се наложи да изчакат идването на лейтенанта. Междувременно беше слязъл от камилата, отведе я до екскаватора и я върза за коша. После се върна при бариерата. Трактористите Калибек и Жумагали тихо разговаряха помежду си. Пушеха настрани от всички. А зетят на Казангап, мъжът на Айзада, продължаваше да си седи в ремаркето до тялото на покойния.

— Какво става, Едике, ще ни пуснат ли да минем? — попита той Едигей.

— Трябва да ни пуснат. Сега ще дойде лично началникът, един лейтенант. Защо да не ни пуснат, да не сме някакви шпиони! Пък ти да беше слязъл от ремаркето. Поразтъпчи се малко.

Беше вече три часът, а те още не бяха стигнали до Ана-Бейит, макар че им оставаше малко път.

Едигей се върна при часовия.

— Сине, дълго ли трябва да чакаме твоя началник? — попита той.

— А, не. Ей сега ще дойде. Той е с кола. На десетина-петнайсет минути път пеша.

— Добре, ще почакаме. Ами отдавна ли е сложена тая бодлива тел?

— Доста отдавна. Слагахме я ние. А пък аз служа близо година. Значи, от половин година е.

— Точно тъй. Затова и аз не знаех, че тук е преградено. Та ето какво се получи. Сега аз излизам виновен, защото аз намислих да докараме тук покойника. Това е наше старинно гробище — Ана-Бейит. А покойният Казангап беше много добър човек. Трийсет години работихме заедно на кантона. Искаше ми се по-добре да го изпратим.

Войникът явно съчувстваше на Бураний Едигей.

— Слушай, татко — каза той делово. — Когато дойде началникът на караула, лейтенант Тансъкбаев, вие ще му кажете всичко, както си е. И той е човек, ще ви разбере. Нека да доложи по-горе. Пък сетне, току-виж, разрешат.

— Благодаря ти за добрата дума, сине. Иначе какво ще правим? Как го рече — Тансъкбаев ли? Тъй ли е името на лейтенанта — Тансъкбаев?

— Да. Тансъкбаев. Отскоро е тук. Защо? Познаваш ли го? И той е казах. Да не ви е роднина?

— А не, какво говориш — подсмихна се Едигей. — При нас Тансъкбаеви се срещат, както при вас Иванови. Просто си спомних един човек със същото име.

В този миг иззвъня телефонът на поста и часовият побърза да влезе. Едигей остана сам. Отново се събраха веждите му. И като се взираше мрачно отвъд бариерата, дали няма да се зададе по пътя колата, Бураний Едигей поклати глава. „Ами ако излезе, че е син на бистроокия? — мина му през ум, но тутакси се изруга вътрешно. — И таз добра! Какво ми се е набило в главата! Колко ги има със същото име. Не може да бъде. Нали по-късно с оня Тансъкбаев напълно си разчистихме сметките… Все пак има правда на земята, има! Каквото и да се случи, винаги ще има правда…“

Едигей отиде настрана, извади носната си кърпа и старателно избърса ордените; медалите и трудовите значки, за да блестят на гърдите му и лейтенант Тансъкбаев веднага да ги забележи.