Чингиз Айтматов
Денят по-дълъг е от век… (7)

V

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се разстилаха необятни голи пространства — Саръ-Озеките. Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан.

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Рано сутринта всичко бе готово. Сложиха добре увитото в дебела плъст тяло на Казангап, опасано с върви и покрита глава, в ремаркето на трактора, чието дъно предварително бе застлано със стърготини, талаш и един пласт чисто сено. Трябваше да не се бавят много с тръгването, за да успеят привечер, не по-късно от пет-шест часа, да се върнат от гробището. Трийсет километра натам и още толкова насам, пък и самото погребение — и ей го, излиза, че ще трябва да правят помена някъде чак около шест часа вечерта. С тая сметка тръгваха на път, за да сварят да се върнат за помена. Всичко бе вече готово. Като държеше за юздата оседлания и нагизден от вечерта Каранар, Бураний Едигей току подканяше хората да бързат. И все се туткат. А той, макар да не беше спал цяла нощ, изглеждаше стегнат, съсредоточен, макар и леко посърнал. Гладко обръснат, с посивели вежди и мустаци, Едигей беше в най-хубавата си премяна — хромови ботуши, кадифен възширочък брич, черно сако с бяла риза и с официалната си железничарска фуражка на главата. На гърдите му проблясваха всички бойни ордени, медали и дори трудовите значки за ударник на петилетките. Всичко това му отиваше и му придаваше внушителен вид. Такъв именно би трябвало да бъде Бураний Едигей на погребението на Казангап.

За изпращането се събраха всички боранлъчани: и мало, и голямо. Трупаха се около ремаркето, чакаха тръгването. Жените не преставаха да плачат. Някак естествено се получи, Бураний Едигей каза на събралите се:

— Сега ние потегляме за Ана-Бейит, най-почитаното старинно гробище в сарозеките. Покойният Казангап-ата го заслужава. Сам ни завеща там да го погребем. — Едигей се замисли какво още да каже: — Та, значи, свършиха се водата и солта, предопределени му от съдбата. Тоя човек работи на нашия кантон точно четиридесет и четири години. Може да се каже — цял живот. Когато е започвал работа тук, не е имало дори водна помпа. С цистерна са карали вода за цяла седмица. Тогава не е имало снегорини и други машини, каквито има сега. Не е имало и такъв трактор, на какъвто ще го откараме сега да го погребем. Ама влакове пак са вървели и пътят им е бил винаги готов. Той изживя с честен труд годините си на Боранлъ-Бураний. Добър човек беше. Всички го познавате. А сега ние тръгваме. Няма с какво и няма защо всички да ходим дотам. Пък и нямаме право да оставяме линията. Ще идем шестима. И всичко ще направим, както подобава. Вие ни чакайте и се гответе, когато се върнем, всички да се съберем за помена, каня ви от името на неговите деца — ей ги — син му и дъщеря му…

Макар че Едигей не бе го предвидил, в същност се получи нещо като малък траурен митинг и така потеглиха. Боранлъчани повървяха малко след ремаркето и останаха скупчени зад къщите. Известно време още се чуваха високи ридания — плачеха и нареждаха подире им Айзада и Укубала…

Когато виковете отзад стихнаха и те, шестимата, все повече отдалечавайки се от железопътната линия, навлязоха в сарозеките, Бураний Едигей облекчено въздъхна. Сега бяха съвсем сами и той знаеше какво трябва да прави.

Слънцето вече се издигаше над земята, като щедро и радостно обливаше със светлина сарозекските простори. Все още бе прохладно в степта и нищо странично не правеше пътя им тежък. Само горе, както обикновено недостъпни, във висините се рееха два сокола и тук-таме изпърхваха изпод краката чучулиги, като подплашено цвъртяха и потрепваха с крилца. „Скоро и те ще отлетят. С първия сняг ще се съберат и ще отлетят“ — помисли си Едигей и за миг си представи как снегът вали и в тази снежна пелена птиците излитат. Кой знае защо, отново се сети за лисицата, дотичала оная нощ при линията. Дори се огледа крадешком настрани — не идва ли някъде след тях. И отново си помисли за огнената ракета, която се издигна през нощта над сарозеките и изчезна в космоса. Чудеше се той на странните си мисли, но все пак се помъчи да ги забрави. Не бе прилично в такъв час да мисли за подобни работи, макар че му предстоеше дълъг път…

Възседнал своя Каранар, Бураний Едигей оглавяваше шествието и определяше посоката към Ана-Бейит. С широка енергична стъпка тичаше под него Каранар, като все повече се увличаше от ритъма на пътя. За познавачите Каранар бе особено красив, когато се движеше. Главата му на гордо извитата шия сякаш плуваше над вълни, оставайки почти неподвижна, а краката — едни дълги и жилести, цепеха въздуха и неуморно отмерваха крачки по земята. Едигей седеше между гърбиците удобно, здраво и уверено. Доволен бе, че Каранар не чакаше да го подканят, вървеше леко и с някакъв вътрешен усет долавяше желанията на стопанина си. Ордените и медалите върху гърдите на Едигей лекичко звънтяха и проблясваха в лъчите на слънцето. Но това не му пречеше.

Зад тях идваше тракторът „Беларус“ с ремаркето. В кабината до младия тракторист Калибек седеше Сабитжан. Все пак снощи доста си пийна, докато занимаваше боранлъчани с най-различни приказки за радиоуправляемите хора и с всякакви други брътвежи, а сега беше мрачен и тих. Главата му се люшкаше от една страна на друга. И Едигей се опасяваше да не му се счупят очилата. В ремаркето до тялото на Казангап седеше умърлушен мъжът на Айзада. Той беше примижал срещу слънцето, от време на време отваряше очи и се оглеждаше. Този пропаднал алкохолик се показа тоя път от най-хубавата си страна. Нито капка не сложи в уста. Стараеше се да помага във всичко и най-вече при изнасянето на покойника — тогава подложи дори рамо да го носи. Когато Едигей му предложи да се качи на камилата зад него, той отказа. „Не — рече, — ще седя при тъста, ще изпращам от началото до края.“ Както Едигей, така и всички боранлъчани одобриха това. А при тръгването най-много и най-високо от всички плака именно той, докато се качваше в ремаркето и придържаше плъстения вързоп с тялото на покойника. „Какво пък, току-виж, му дойде акълът в главата и зареже пиенето! Какъв късмет за Айзада и за децата“ — дори си помисли с надежда Едигей.

Тази малка и странна процесия в голата степ начело с камилата, нагиздена в чул с пискюли, завършваше с колесен екскаватор „Беларус“. В кабината му пътуваха Едилбай и Жумагали. Черният като негър, нисък и набит Жумагали седеше зад кормилото. Обикновено той управляваше тая машина при различните работи по линията. Сравнително скоро се беше появил на Боранлъ-Бураний и трудно бе още да се каже за дълго ли ще остане. До него стърчеше с една глава по-висок Едилбай Дългия. През целия път двамата оживено разговаряха за нещо.

Все пак трябва да му се признае заслуженото на началника на кантона — Оспан. Той даде за погребението цялата техника, с която разполагаше кантонът. Вярно прецени младият началник — щом като ще ходят толкоз надалече и ще копаят гроба на ръка, едва ли ще сварят да се върнат до вечерта, нали трябва да се изкопае много дълбок трап и със странична ниша, по мохамедански обичай.

Отначало Бураний Едигей се озадачи малко от това предложение. Дори и през ум не можеше да му мине, че някой ще намисли да копаят гроба не със собствени ръце, а с екскаватор. При разговора с Оспан седеше, намръщил чело в размисъл, измъчван от съмнения. Но Оспан намери изход, убеди го:

— Разумно е това, Едике. За да не ви смущава нищо, започнете първо да копаете на ръка. Е, да речем, няколко лопати. Пък сетне екскаваторът ще го свърши съвсем бързо. Почвата в сарозеките е спечена като камък, сам знаете. С екскаватора ще изкопаете докъдето трябва, а накрая ще се хванете на ръка, да дооформите, така да се каже. Хем време ще спестите, хем обичая ще спазите…

И ето, колкото повече навлизаха сега в сарозеките, толкова по-дълбоко се уверяваше Едигей, че съветът на Оспан е съвсем разумен и приемлив. Дори се чудеше как сам не се беше сетил за това. Да, тъкмо тъй ще сторят, когато, дай боже, стигнат на Ана-Бейит. Както си е редно — ще изберат някое удобно място на гробището, за да сложат покойника с глава към вечната Каба, ще вземат да копаят първо с бела и лопатите, които карат в ремаркето, сетне ще пуснат екскаватора да изгребе трапа до дъно, а нишата отстрани — казанака — и ложето ще ги довършат на ръка. Така ще стане хем по-бързо, хем по-сигурно.

С това решение вървяха те сега по сарозеките и ту се появяваха на върволица по гребените на хълмовете, ту изчезваха в широките падини, ту отново се открояваха далече в равнините — отпред Бураний Едигей на Каранар, след него колесният трактор с ремаркето, след ремаркето, като някой ръбест бръмбар с дълги пипала — екскаваторът „Беларус“ с булдозерен скрепер отпред и с обърнат работен кош отзад.

Когато се обърна за последен път към изчезналия вече от погледа им кантон, Едигей едва сега съзря, за своя най-голяма изненада, червеникавия пес Жолбарс, който делово ситнеше отстрани. Че кога е успял да се лепне за тях? Я виж ти! На тръгване от Боранлъ-Бураний като че го нямаше. Ако знаеше, че ще му скрои такъв номер, щеше да го върже. Виж го ти хитреца! Щом забележи, че господарят му тръгне нанякъде с Каранар, все ще избере момент да се присламчи като спътник. Ей го на, и тоя път изникна като от земята. Много му здраве, реши Едигей. Късно бе вече да го пъди, а и нямаше смисъл да губят време заради едно куче. Нека си припка. И сякаш отгатнал мислите му, Жолбарс изпревари трактора и се нареди до Каранар, малко по-напред. Едигей му се закани с камшика. Но той дори не трепна. Сиреч късно е да го заплашват. Пък и с какво е по-лош от другите, че да му забраняват да се включи в тая работа. Гърдест, с рунтав и силен врат, с подрязани уши и умен, кротък поглед, червеникавият пес Жолбарс бе някак своеобразно красив и забележителен.

Най-различни мисли спохождаха Едигей по пътя за Ана-Бейит. Поглеждайки как слънцето се издига над хоризонта и преценявайки времето, той бе все така погълнат от спомените си за миналото. Спомняше си дните, когато двамата с Казангап бяха още млади, в разцвета на силите си, и бяха, ако става дума, най-ценните и постоянни работници на кантона, другите не се застояваха дълго на Боранлъ-Бураний; както идваха, тъй си отиваха. А те с Казангап нямаха време дъх да си поемат, защото трябваше, щат не щат, без да му мислят много, да вършат цялата неотложна работа на кантона. Сега е неудобно да си спомня това на глас — младите се смеят: стари будали, сами са се закопавали. И за какво? Да, наистина за какво? Значи, имало е за какво.

Веднъж две денонощия, без да подвият крак, се трепаха да разчистват линиите от снега. За през нощта докараха локомотив с фарове, та да осветява мястото. А снегът не престава да вали и вятърът върти вихрушка. От едната страна разчистваш, а от другата навяло пряспа. И студ — малко е да се рече: лицата и ръцете им се подуха. Качиш се в локомотива за пет минути да се посгрееш — и пак се хващаш за тази ялова сарозекска работа. Чак и колелата на локомотива бяха затрупани. Трима от новите работници си отидоха същия ден вечерта. Псуваха живота в сарозеките, та пушек се вдигаше. Ние, викат, не сме затворници; и в затворите, дето са затвори, пак ти дават време да се наспиш. И си тръгнаха, а когато на сутринта влаковете потеглиха, новаците им свирнаха от прозореца за сбогом:

— Хей, глупаци, вървете по дяволите!

И не защото тия калпазани ги наругаха, а тъй се случи — сбиха се двамата с Казангап на онова разчистване. Да, имаше и такова нещо. През нощта стана невъзможно да се работи. Снегът се сипеше, вятърът от всички страни хапеше като зло куче. Няма къде да се скриеш от него. Локомотивът пуска пара, ама от нея само мъгла се вдига. И фаровете едва-едва пробиват мрака. Когато ония тримата си отидоха, те с Казангап останаха да извозват снега с влачило. Чифт камили бяха запретнати в него. Не вървят добичетата, и на тях им е студено и противно в тая виелица. От двете страни сняг до гърди. Казангап ги тегли за устните да вървят, а Едигей ги подкарва от влачилото с бич. Блъскаха се така до полунощ. А сетне камилите се строполиха в снега, да ги убиеш, не мръдват, капнаха от умора. Какво да правят? Налага се да оставят работата, докато времето утихне. Застанаха до локомотива на завет.

— Стига, Казаке, да се качим на локомотива, пък сетне ще видим какво ще стане времето — обади се Едигей, потупвайки една о друга ръце в замръзналите ръкавици.

— Каквото е било, такова ще си остане. Нашата работа е да разчистваме линията. Карай с лопати, нямаме право да стоим със скръстени ръце.

— Не сме ли и ние хора бе?

— Не сме, защото само вълците и разните му там зверове се крият сега по дупките си.

— Ах ти, гад такъв! — кипна Едигей. — Все ти е едно дали ще пукнем, па и ти ще си пукнеш тук! — И му светна един в лицето.

Счепкаха се те, разбиха си един другиму устата. Добре пак, че огнярят скочи от локомотива и ги разтърва навреме.

Ето какъв човек беше Казангап. Сега със свещ да търсиш, няма да намериш такива като него. Няма вече казангановци. Сега последния го карат на гробището. Остана само да го приберат в земята с прощални думи, и край — амин!

При тази мисъл Бураний Едигей взе да си повтаря наум полузабравените молитви, за да подреди думите, както е прието, да възстанови по-точно в паметта си последователността на мислите, отправени към бога, защото само той единствен, незнаен и незрим, може да примири в човешкото съзнание непримиримостта между началото и края, между живота и смъртта. Навярно затуй са били съчинявани молитви. Нали няма с викане да накараш господ да те чуе, няма да го питаш защо, значи, тъй си наредил, че да се раждаме и да умираме. Тъй си живее човекът, откакто свят светува — без да е съгласен, той се примирява. И тия молитви са неизменни от време оно, и в тях се казва все същото — да не роптае човек напразно, да се утеши. Но тия думи, изгладени от хилядолетията като кюлчета злато, са най-последното от последното, което трябва да произнесе живият над мъртвия. Такъв е обредът.

Мислеше си още, че независимо дали има на света господ, или изобщо го няма, човек си спомня за него най-вече когато види зор, макар че не е хубаво тъй да се постъпва. И сигурно затуй се казва — невярващият няма да се сети за бога, докато не го заболи глава. Тъй или иначе, но молитви все пак трябва да се знаят.

И като гледаше младите си спътници на тракторите, Бураний Едигей искрено се измъчваше и съжаляваше, че никой от тях не знае поне една молитва. Ами как ще се погребват те един друг? С какви думи, обхващащи началото и края на битието, ще завършат те отиването на човека в небитие? Със „сбогом, другарю, ще те помним“ ли? Или с някаква друга глупост?

Веднъж му се случи да присъства на едно погребение в областния град. Не можа да се начуди тогава Бураний Едигей — на гробището също като на някакво събрание: пред ковчега на покойния излизаха оратори с лист в ръка и говореха все едно и също — какво е работил, как и на какви длъжности, кому е служил и как е служил, а накрая засвири музика и покриха гроба с цветя. И ни един не намери място да рече нещо за смъртта, както си е дадено то в молитвите, които увенчават познанията на хората от векове в същия ред на битие и небитие, сякаш преди туй никой на света не е умирал и сетне никой няма да умре. Те, горките, бяха безсмъртни! И тъй го рекоха, въпреки очевидното: „Отиде той в безсмъртие!“

Едигей добре познаваше местността. От гърба на Бураний Каранар виждаше всичко далече напред. Стараеше се да държат посоката към Ана-Бейит колкото може по-напряко през сарозеките и допускаше отклонения само когато тракторите трябваше да заобикалят някоя ровина.

И всичко вървеше, както бе замислено. Нито бързо, нито бавно, ама бяха прехвърлили вече една трета от пътя… Бураний Каранар тичаше в неуморен тръс и усещаше начаса желанията на стопанина си. След него, трополейки, идваше тракторът с ремаркето и след ремаркето — колесният екскаватор „Беларус“.

И все пак по пътя ги очакваха непредвидени обстоятелства, които, колкото и невероятно да звучи, имаха някаква вътрешна връзка със събитията на космодрума в Саръ-Озеките…

 

Самолетоносачът „Конвенция“ се намираше по това време на мястото си, в същия район на Тихия океан, южно от Алеутските острови, на съвсем еднакво разстояние по права линия от Владивосток и Сан Франциско. Времето в океана не се беше променило. През първата половина на деня слънцето сияеше все така ослепително над безбрежната блестяща водна шир. Нищо на хоризонта не предвещаваше някакви атмосферни промени. А всички служби на самолетоносача бяха под напрежение — в пълна работна готовност, включително самолетната група и групата за вътрешна безопасност, макар че нямаше никакви конкретни причини за това в околната среда. Причините бяха извън пределите на Галактиката.

Получените на борда на „Конвенция“ чрез орбита „Трамплин“ съобщения на паритет-космонавтите от планета Горска гръд накараха ръководителите на Обединения център за управление и членовете на комисиите със специални пълномощия да изпаднат в пълен смут. Объркването бе толкова силно, че двете страни решиха да проведат първо самостоятелни съвещания, за да обсъдят създалото се положение, преди всичко изхождайки от собствените си интереси и позиции и чак след това да се съберат на общо съвещание.

Светът още не знаеше за безпрецедентното в историята на Вселената откритие — съществуването на извънземна цивилизация на планетата Горска гръд. Дори правителствата на страните, известени по строго секретен път за самото произшествие, нямаха засега сведения за по-нататъшното развитие на събитията. Очакваха съгласуваното становище на компетентните комисии. По цялата територия на самолетоносача бе въведен строг режим — никой, включително и самолетната група, нямаше право да напуска мястото си. Никой под какъвто и да било предлог нямаше право да напуска кораба и никакъв друг плавателен съд не можеше да се приближи до „Конвенция“ в радиус от петдесет километра. Самолетите, прелитащи в този район, променяха курса си, за да не минават на по-малко от триста километра от местоположението на самолетоносача. И така, общото заседание на страните бе прекъснато и всяка комисия заедно със своите съръководители на програма „Демиург“ обсъждаше съобщенията на паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, предадени от неизвестната на науката планета Горска гръд.

Думите им долетяха от невъобразима астрономическа далечина:

„Слушайте, слушайте!

Провеждаме трансгалактично предаване за Земята!

Невъзможно е да се обясни всичко онова, което няма земно наименование. Има обаче много общи неща.

Те са човекоподобни същества, такива хора, каквито сме ние! Ура за световната еволюция! И тук тя е създала модел на хоминид по универсалния принцип! Прекрасен тип на хоминиди от друга планета. Мургава кожа, синекоси, със светлолилави и зелени очи, с бели пухкави ресници.

Видяхме ги в съвсем прозрачни скафандри, когато приближиха нашата орбитална станция. Усмихваха се от кърмата на техния кораб и ни канеха да отидем при тях. И ние прекрачихме от една цивилизация в друга.

Витловият летателен апарат се отдели от нашата станция и със скоростта на светлината, която фактически никак не се усеща вътре в кораба, ние полетяхме във Вселената, преодолявайки хода на времето. Първото нещо, което ни направи впечатление и ни донесе неочаквано облекчение, бе отсъствието на безтегловност. Засега не можем да обясним как е постигнато това. Като смесваха руски и английски думи, те произнесоха първата фраза: «Уелкъм наш Галактик!» И тогава разбрахме, че при по-голямо внимание ще можем да разменяме мисли. Тези синекоси същества, високи на ръст — близо два метра, бяха петима — четирима мъже и една жена. Жената се различаваше не с ръста си, а с чисто женските форми и с по-светлата си кожа. Всички синекоси жители на Горска гръд са доста мургави, като нашите северни араби. От първия миг още почувствахме доверие към тях.

Трима са пилоти на летателния апарат, а един мъж и жената са специалистите по земните езици. Те именно за първи път са изучили и систематизирали чрез уловените в Космоса радиосигнали английските и руските думи и са съставили земен речник. До момента на срещата ни са схванали значението на повече от две хиляди и петстотин думи и термини. В същност общуването ни започна с този лингвистичен запас. Естествено, те самите говорят на език, съвсем непонятен за нас, но по звучене подобен на испански.

Единадесет часа след тръгването ни от «Паритет» излязохме от границите на нашата слънчева система.

Преходът от една Галактика в друга стана съвсем незабелязано, без да се усети нещо особено. Материята на Вселената е еднаква навсякъде. Но отпред по пътя ни (вероятно такова е било разположението и състоянието на телата от другите системи) постепенно засия аленеещо зарево. То нарастваше, отдалечаваше се в безграничното светлинно пространство. Междувременно минахме покрай няколко планети, тъмни в момента от едната си страна и осветени от другата. Множество слънца и луни плуваха в пространството, което можехме да обгърнем с поглед.

Сякаш се пренасяхме от нощта в ден. Изведнъж попаднахме в ослепително чиста, безбрежна светлина, излъчвана от огромно мощно слънце в непознато досега небе.

— Намираме се в нашата Галактика! Ето го, свети нашият Крепител! Скоро ще се покаже Горска гръд! — съобщи лингвистката.

И наистина в необятните пространства на новата Галактика видяхме новото за нас слънце, наречено Крепител. По интензивност и размери Крепител надминаваше нашето Слънце. Между другото именно с тези качества на тукашното светило и с факта, че денонощията на Горска гръд са от двадесет и осем часа, сме склонни да обясним редицата геобиологични различия на тукашния свят от нашия.

Но за всичко това ще се опитаме да ви осведомим другия път или след завръщането ни на «Паритет», а сега споменаваме бегло няколко важни данни. Отвисоко планетата Горска гръд прилича на Земята, заобиколена е от също такива атмосферни облаци. Но отблизо, на разстояние пет-шест хиляди метра от повърхността — за нас бе направен специален обзорен полет, — се открива необикновено красива гледка: планини, хребети, хълмове, потънали в ярка зеленина, между тях реки, морета и езера, а в някои части на планетата, по-точно в краищата, на полюсите — се ширят огромни петна от мъртви пространства, там има прашни бури. Най-силно впечатление обаче ни направиха градовете и селата. Тези острови от конструкторски съоръжения сред пейзажа на Горска гръд са свидетелство за изключително високо равнище на урбанизацията. Дори Манхатън не може да се сравни с онова, което е постигнало градостроителството на синекосите обитатели на тази планета.

Според нас и самите жители на Горска гръд са особен феномен на разумни същества във Вселената. Периодът на бременност при тях е единадесет тукашни месеца. Продължителността на живота е голяма, макар че те смятат именно продължението на живота за главен проблем в тяхното общество и смисъл на съществуването си. Те живеят средно до сто и тридесет-сто и петдесет години, а някои стигат и до двеста. Населението на планетата е над десет милиарда.

Сега не сме в състояние да изложим поне донякъде систематизирано всичко във връзка с начина на живот при синекосите и постиженията на дадената цивилизация. Затова ви съобщаваме фрагментарно онова, което най-много ни порази в този свят.

Те могат да получават енергия — слънчева или по-скоро крепителна, превръщат я в топлинна и електрическа с висок коефициент на полезно действие, нещо, което надминава нашите хидротехнически методи, а също така, изключително важен факт, синтезират и енергия от разликата между дневните и нощните температури на въздуха.

Те знаят да управляват климата. По време на обзорния полет над планетата летателният апарат разсейваше с някакви лъчи облаците и мъглите по местата, където бяха натрупани. Узнахме, че могат да влияят върху движението на въздушните маси и водните течения в моретата и океаните. С това именно регулират процеса на овлажняване и температурния режим на повърхността на планетата.

Пред тях обаче стои колосален проблем, с какъвто, доколкото знаем, не сме се сблъсквали още на Земята. Те не страдат от суша, тъй като са в състояние да управляват климата. Засега не познават недостиг в производството на хранителни продукти. И това е при такъв огромен брой население, който надминава повече от два пъти човешкия род на Земята. Но голяма част от планетата става постепенно негодна за живот. По тези места умира всичко. Това е проявата на така нареченото вътрешно изсъхване. При нашия обзорен полет видяхме прашни бури в югоизточната част на Горска гръд. В резултат на някакви страшни реакции в недрата на планетата — може би сродни с нашите вулканични процеси, но, изглежда, под формата на някакво бавно разсеяно лъчево изригване — почвата на повърхността се разрушава, губи структурата си, в нея изгарят всички почвообразуващи вещества. В тази част на Горска гръд една пустиня, колкото Сахара, настъпва с всяка изминала година крачка по крачка към жизненото пространство на синекосите жители. За тях това е най-голямото бедствие. Те не са още в състояние да контролират процесите в недрата на планетата. Хвърлили са най-добрите сили и огромни научни и материални средства за борба с това страшно явление на вътрешно изсъхване. Те нямат Луна в тяхната галактична система, но знаят за съществуването на нашата Луна и дори вече са я посещавали. Предполагат, че и тя може би е претърпяла нещо подобно. Малко се позамислихме, когато научихме за това посещение — нали все пак Луната не е толкова далече от Земята. Готови ли сме за такава среща? И какви последици може да има — както външни, така и вътрешни? Дали хората няма да помислят, че са загубили много в своето интелектуално развитие поради вечните дрязги на Земята?

В момента сред научните кръгове на Горска гръд се води общопланетна дискусия — дали трябва да се разширят усилията при опитите да открият тайната на вътрешното изсъхване и да търсят начини да спрат тази потенциална катастрофа, или своевременно да открият във Вселената друга планета, която да отговаря на жизнените им потребности и постепенно да започнат масово преселване на новото място, за да пренесат и възродят цивилизацията от Горска гръд. Засега още не се знае накъде, към каква нова планета са устремени техните погледи. Във всеки случай те могат да живеят на старата още милиони и милиони години, поразителен обаче е фактът, че са се замислили вече за толкова далечно бъдеще и са обхванати от такъв ентусиазъм и енергия, сякаш проблемът пряко засяга сегашните жители. Възможно ли е никому да не е хрумвала подличката мисъл: «След нас ако ще и трева да не расте.» Досрамя ни, че самите ние си помислихме подобно нещо, когато узнахме каква голяма част от общопланетния доход се изразходва в програмата за предотвратяване на вътрешното изсъхване в недрата. Те се опитват да сложат преграда на разстояние от хиляди километри — по цялата граница на бавно пълзящата пустиня, — пробиват със сонди свръхдълбоки отвори и вкарват в недрата неутрализиращи вещества с дълготрайно действие, които според техните предположения ще окажат нужното влияние върху ядрените реакции в планетата.

Много естествено, че при тях има и трябва да има проблеми в обществения живот, всичко онова, с което от край време се измъчва човешкият разум, носейки тежкия си кръст — проблеми от нравствено-етичен, интелектуален характер. Съвсем очевидно е, че общественото битие на повече от десет милиарда жители не протича така леко, независимо от постигнатото благоденствие. Но най-изненадващото при това е, че те не познават държавата като такава, не познават оръжието, не знаят какво значи война. Ние сме затруднени да им ги обясним — може би са имали в историческото си минало и войни, и държави, и пари, и всички съпътстващи ги категории на обществени отношения, но при дадения етап на развитие нямат представа за такъв институт на насилието като държавата и такава форма на борба като войната. Ако се наложи да им обясняваме характера на нашите безкрайни войни на Земята, дали това няма да им се стори безсмислено, или нещо повече, варварски начин за разрешаване на въпросите?

Целият им живот почива на съвсем други начала, не съвсем понятни и не съвсем достъпни за нас според нашия земен стереотип на мислене.

Стигнали са до такова равнище на колективно планетарно съзнание, което безусловно изключва войната като средство за борба, а това дава основание да се предполага, че тази форма на цивилизация е вероятно най-напредналата в границите на цялото мисловно пространство във Вселената. Може би са стигнали онази степен на научно развитие, когато хуманизирането на времето и пространството се превръща в главен смисъл на жизнената дейност при разумните същества и с това именно се продължава световната еволюция в нейната нова, висша, крайна фаза.

Нямаме намерение да сравняваме несравними неща. След време и хората на нашата Земя ще постигнат такъв голям прогрес, пък и сега вече имаме с какво да се гордеем, но все пак не ни напуска угнетяващата мисъл: ами ако нашето човечество живее в трагично заблуждение, уверено, че уж историята е история от войни? Ако този път на развитие е поначало грешен, задънен, безизходен? В такъв случай накъде вървим и до какво ще ни доведе това? И ще съумее ли човечеството да намери в себе си мъжество да го признае, за да избегне един тотален катаклизъм? След като станахме по волята на съдбата първите свидетели на извънземен обществен живот, ние изпитваме сложни чувства — страх за бъдещето на земните хора и същевременно надежда, тъй като в света има пример за голямо общежитие, чието постъпателно движение лежи извън онези форми на противоречия, които се разрешават с войни…

Жителите на Горска гръд знаят за съществуването на Земята в свръхдалечни за тях граници на Вселената. Те горят от желание да влязат в контакт с нас не само от естествена любознателност, но и както смятат, преди всичко, за да възтържествува феноменът на разума, да се обмени опит между цивилизациите и да се открие нова ера в мисълта и духа на носителите на интелект във Вселената.

Във всичко това те ще предвидят нещо много повече, отколкото би могло да се помисли. Интересът им към земните хора е продиктуван още и от това, че те виждат в обединените усилия на тези два клона от световния разум основен път да се осигури безкраен живот в природата, като се има пред вид, че всяка енергия неминуемо деградира и всяка планета е обречена след време на гибел… Те са загрижени от проблема «краят на света» милиарди години предварително и отсега още разработват космологични проекти за създаване на нова база за общуване между всичко живо във Вселената…

Имайки на разположение летателни апарати със скорост на светлината, те биха могли още сега да посетят Земята. Но не желаят да го правят без съгласието и покана от самите земни жители. Не искат да се натрапят като неканени гости. При това ни дадоха да разберем, че отдавна търсят повод да се запознаят с нас. Още от времето, когато нашите космически станции станаха дълговременно пребиваващи обекти в орбита, те са разбрали, че наближава моментът на срещата и че трябва да проявят инициатива. Старателно са се готвили и са чакали удобен случай. Този случай се падна на нас, тъй като ние се бяхме озовали в междинна среда — на орбиталната станция…

Естествено пристигането ни на тяхната планета направи сензация. Във връзка с това в етера бе включена система за глобален телевизионен контакт, който се използва само при големи празници. В осветеното около нас пространство виждахме като наяве, съвсем близо до нас, лица и предмети, които се намираха на хиляди и хиляди километри, същевременно можехме да общуваме взаимно — да се гледаме в очите, да се усмихваме, да си стискаме ръка, да разговаряме с радостни и бурни възклицания и смях, сякаш това ставаше чрез непосредствен контакт. Колко красиви са жителите на Горска гръд и колко различни са те помежду си, дори цветът на косата варира от тъмносин до ултрамарин, а старците им, излиза, че побеляват като нашите. Имат и най-различни антропологични типове, представители на разни етнически групи.

За всичко това и за още много други неща, не по-малко изумителни, ще ви разкажем след завръщането си на «Паритет» или на Земята. А сега за най-важното. Жителите на Горска гръд ни молят да предадем чрез системата за свръзка на «Паритет» желанието им да посетят нашата планета в момент удобен за земните хора. А дотогава предлагат да съгласуваме програма за създаването на междугалактична станция, която да служи на първо време като място за предварителните срещи, а по-нататък да се превърне в постоянна база по пътя при взаимните посещения. Обещахме да съобщим тези предложения на хората от нашата планета. Но във връзка с това ни вълнува нещо друго.

Готови ли сме ние, жителите на Земята, за подобни междугалактични срещи, достатъчно ли сме съзрели за това като мислещи същества? Ще съумеем ли при нашето разединение и съществуващи противоречия да се представим в единство, сякаш упълномощавайки сами себе си от името на целия човешки род, от името на цялата Земя? Молим, за да се избегне ново разпалване на съперничество, на борба за лъжлив приоритет, да предадете този въпрос за разрешаване само в ООН. Същевременно апелираме да не се злоупотребява с правото на вето, може би този път, като изключение, трябва да се анулира това право. Тъжно и тежко ни е да мислим за такива работи, когато се намираме в друга Галактика, но ние сме земни хора и познаваме своя роден кът — планетата Земя.

Накрая за себе си, още веднъж за нашата постъпка. Съзнаваме какво недоумение и по-късно какви екстрени мерки е породило изчезването ни от орбиталната станция. Дълбоко съжаляваме, че станахме причина за толкова тревоги. Но това бе уникалният случай в световната история, когато не можехме, нямахме право да се откажем от най-великото дело на своя живот. Макар и подчинени на строг устав, ние бяхме длъжни заради подобна цел да го престъпим.

Нека това остане за сметка на съвестта ни и си понесем заслуженото наказание. Но засега забравете това. Разберете! Изпращаме ви сигнал от Вселената. Обаждаме ви се от неизвестна досега звездна система — на светилото Крепител. Синекосите жители на Горска гръд са творци на най-високата съвременна цивилизация. Срещата ни с тях може да породи глобални промени в целия ни живот, в съдбините на целия човешки род. Ще се решим ли ние на тази среща, като се съобразяваме естествено преди всичко с интересите на Земята?…

Другопланетните жители с нищо не ни заплашват. Поне такова ни е впечатлението. Но възприемайки техния опит, ние бихме могли да извършим преврат в нашето битие, като се почне от метода за получаване на енергия от околната материална среда и се стигне до умението да живеем без оръжие, без насилие, без войни. Последното ще ви се стори нелепо, дори на думи, но ние тържествено ви уверяваме, че именно така е уреден животът на разумните същества от планета Горска гръд, че именно такова съкровено съвършенство са постигнали те, населявайки подобен геобиологичен кът от Вселената, еднакъв по маса с нашата Земя. Като носители на високоцивилизован начин на мислене, те са готови да влязат в контакт със своите събратя по разум, със земните хора, във форма, която ще отговаря на нуждите и престижа на двете страни.

Възхитени и потресени от откритието на извънземна цивилизация, ние все пак жадуваме по-скоро да се върнем, за да разкажем на хората всичко онова, на което станахме свидетели, след като се озовахме в друга Галактика, на една от планетите в системата на светилото Крепител.

Имаме намерение след двадесет и осем часа, тоест едно денонощие след настоящия сеанс на радиовръзка, да излетим обратно към нашия «Паритет». А когато пристигнем там, ще бъдем изцяло на разположение на Обединения център за управление.

Засега довиждане, преди тръгването ни за слънчевата система ще ви съобщим времето, по което ще пристигнем на «Паритет».

С това завършваме нашата първа информация от планетата Горска гръд. Доскорошна среща. Най-горещо молим да съобщите на семействата ни да не се тревожат…

Паритет-космонавт 1–2

Паритет-космонавт 2-1“

Самостоятелните заседания на комисиите със специални пълномощия на борда на самолетоносача „Конвенция“ във връзка с извънредното произшествие в орбиталната станция „Паритет“ завършиха с решение двете комисии в пълен състав да отидат на консултация с висшестоящите инстанции. Един самолет излетя от палубата на самолетоносача и взе курс към Сан Франциско, а другият, след няколко минути, в противоположна посока — към Владивосток.

Самолетоносачът „Конвенция“ не напускаше района на постоянното си местоположение — в Тихия океан, южно от Алеутските острови…

На кораба цареше строг ред. Всеки бе на поста си, всеки бе нащрек… И всички пазеха мълчание…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток.

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи…

 

Измината е вече една трета от пътя към Ана-Бейит. Слънцето, което се издигна отначало бързо над земята, сега бе сякаш застинало в една точка над сарозеките. Значи, бе настъпило пладне. Взе да препича като по пладне.

Поглеждайки ту часовника си, ту слънцето, Бураний Едигей смяташе, че всичко засега върви добре. Продължаваше да язди в тръс отпред с камилата, след него идваше тракторът с ремаркето и след ремаркето — колесният екскаватор „Беларус“, а червеникавият пес Жолбарс тичаше малко по-встрани.

„Излиза, че главата на човек не може нито за секунда да не мисли. Гледай ти как е устроена тая пущина — щеш или не щеш, ама едната мисъл води друга и тъй си се нижат, без да имат край, навярно докато не умре човек!“ Едигей направи това насмешливо откритие, след като се усети, че през целия път постоянно мисли за нещо. Мислите му идваха една след друга, като вълни в морето. В детството си с часове бе наблюдавал как на Аралско море във ветровито време се появяват в далечината бързи игриви белопенести вълни и как прииждат с кипнали гриви, раждайки вълна от вълната. Това движение бе едновременно раждане, разрушение и ново раждане и угасване на живата плът на морето. И тогава на него, малкото момче, му се искаше да се превърне в чайка и да литне над вълните, над блестящите пръски, за да види отгоре как живее необятната вода.

Предесенните сарозеки с тяхната пронизваща сърцето тъжна голота и равномерния тропот на тичащия в тръс Каранар настройваха Бураний Едигей за попътни размисли и той им се оставяше покорно, още повече, че пътят беше дълъг и нищо не нарушаваше движението. Както винаги при дълги разстояния, Каранар се загря от тичане и сега от него лъхаше остра миризма на мускус. Този мирис удряше в носа от гривата и от врата му. „Хе, хе — усмихна се с вътрешно задоволство Едигей, — значи, си потънал в пяна! И между краката си в пяна. Ух, какъв си звяр, същински жребец! Проклет си ти, проклет!“

Мислеше си Едигей за миналите дни, за работата и събитията, когато Казангап беше още здрав и силен, и в тази верига от спомени го връхлетя ненавреме стара горчива тъга. И молитвите не помогнаха. Шепнеше ги почти на глас една след друга, преповтаряше ги пак, за да прогони, да разсее, да заглуши възвърналата се болка. Но сърцето му не се успокояваше. Помръкна Бураний Едигей и без да има защо, току взе да шиба по хълбоците усърдно тичащия в тръс Каранар, смъкна козирката над очите си и престана вече да се обръща към следващите го трактори. Нека си вървят отзад, да не изостават, какво ги засяга тях младите, зелени още, тая отдавнашна история, за която дори на жена си не бе проронил дума, но която Казангап отсъди както винаги мъдро и честно. Само той в същност можеше да я отсъди, иначе Едигей отдавна вече да е напуснал кантона Боранлъ-Бураний…

През оная година, петдесет и първа, вече съвсем накрая, през зимата, на кантона дойде едно семейство. Мъж, жена и две деца — момчета. Голямото, Даул, бе около петгодишно, а малкото — на три. Малкият се казваше Ермек. А самият Абуталип беше връстник на Едигей. Още преди войната, като ерген, учителствал в едно аулско училище, а през лятото на четиридесет и първа година още в първите дни бил мобилизиран и изпратен на фронта. Излиза, че са се оженили със Зарипа вече в края на войната или веднага след нея. Преди идването им и тя е била учителка в долните класове. Но ето че съдбата ги беше принудила, просто беше ги запратила в сарозеките, на Боранлъ-Бураний.

Веднага стана ясно, че са се озовали в сарозекската пустош не от хубав живот. Абуталип и Зарипа бяха способни да си намерят работа и на друго място. Но, изглежда, така се бяха стекли обстоятелствата, че не бяха имали друг изход. Отначало боранлъчани смятаха, че няма да останат дълго, няма да издържат и ще хванат накъдето им видят очите. Нямаше да са първите и последните, които идват в Боранлъ-Бураний. На това мнение бяха и той, Едигей, и Казангап. Но въпреки това всички изведнъж започнаха да се отнасят с уважение към семейството на Абуталип. Порядъчни, културни хора. Изпаднали в беда. Работеха като всички — и мъжът, и жената. И траверси мъкнеха на гръб, и при разчистването на линиите мръзнеха през зимата. Изобщо работеха всичко, каквото се полагаше да върши един железничар. И трябва да се каже, че бяха хубаво и сговорно семейство, макар и нещастно, защото, както излезе, Абуталип е бил в плен при германците. По онова време уж бяха охладнели страстите от военните години. Към бившите военнопленници не се отнасяха вече като към предатели и врагове. Колкото за боранлъчани, то те не се замисляха над това. Е, бил човекът в плен, голяма работа, нали войната свърши с победа, какво ли само не се наложи да преживеят хората в тая страшна световна бъркотия. Ей го, някои и до ден-днешен скитат немили-недраги по света. Призракът на войната все още върви по петите им… Затова и боранлъчани не досаждаха много с въпроси на новодошлите, защо да тровят душата на хората, навярно и без друго много са препатили.

А след време тъй се случи, че някак неусетно се сприятелиха те с Абуталип. Умен човек беше. На Едигей му харесваше, че не беше жалък в окаяното си положение. Държеше се достойно и не се оплакваше напразно от съдбата. Не можеше да не се съобразява с онова, което става по света. Очевидно разбрал беше човекът, че тъй му било писано. И жена му, Зарипа, може би го беше осъзнала. Вътрешно примирени с неизбежното изкупление, те намираха смисъла на живота в някакво необикновено внимание и близост един към друг. Както по-късно разбра Едигей, това ги крепеше в живота, с това се защищаваха взаимно, закриляйки се един друг и децата от свирепите ветрове на времето. Особено Абуталип. Той един ден не можеше да живее далече от семейството си. Децата, синовете му, бяха за него всичко. Всяка свободна минута Абуталип се занимаваше с тях. Учеше ги да четат и да пишат, съчиняваше разни приказки, гатанки, уреждаше някакви измислени от него игри. Отначало, когато отиваха с жена си на работа, оставяха дечицата сами в бараката. Но Укубала не можеше да гледа спокойно това и започна да взема момчетата при себе си. В къщи беше по-топло, пък и по това време имаха повече удобства от новодошлите. Така именно се сближиха семействата им. Нали и Едигей имаше деца, две момиченца, връстници с момчетата на Абуталип.

Веднъж, когато се отби след работа да прибере синовете си, Абуталип предложи:

— Виж какво, Едигей, хайде да уча едновременно и твоите дъщери. Не от нямане какво да правя се занимавам толкова време с момчетата. Гледам, станаха другарчета, заедно играят. Денем у вас, а вечер нека идват у дома. Защо го казвам? Далеч от всичко, животът тук естествено е беден, така че още повече трябва да се занимавам с тях. Идват такива времена, когато ще потрябват знания още от детските години. Сегашният човек от ей такова дребосъче трябва да знае толкова, колкото преди е знаел някой дангалак. Иначе не можеш да станеш образован човек.

И Бураний Едигей разбра смисъла на онези старания на Абуталип пак по-късно, когато се случи нещастието. Тогава осъзна, че в положението на Абуталип това е било единственото, което е могъл да направи за децата си със собствени сили при боранлънските условия; Както го разбираше, той бързаше да им даде колкото може повече от себе си, сякаш искаше по тоя начин да се запечата в съзнанието им, да заживее отново в тях. Вечер, когато Абуталип се прибираше от работа, двамата със Зарипа правеха нещо като занималия — забавачница за своите синове и за дъщерите на Едигей. Децата учеха буквите, сричките, играеха, рисуваха, като се надпреварваха кой по-добре ще го направи, слушаха книжките, които им четяха родителите, и дори разучаваха всички заедно най-различни песнички. Това се оказа толкова интересно занимание, че и Едигей взе да се отбива и да наблюдава колко хубаво се получава всичко при тях. И Укубала честичко прескачаше уж по работа, а в същност да се порадва на дъщеричките си. Мило му ставаше на Едигей. Сърцето му се разтапяше. Ето какво значи образовани хора, учители! Да ти е драго да гледаш как умеят да се отнасят с децата, как могат да се превръщат в деца и в същото време да си остават възрастни. В такива вечери Едигей се стараеше да не пречи, тихо седеше настрани. А когато идваше, от прага още сваляше шапка:

— Добър вечер! Ето че и петият ви ученик дойде в детската градина.

И децата свикнаха с неговите посещения. Дъщеричките му бяха щастливи. Много се стараеха пред баща си. Едигей и Укубала поред палеха печката, за да е топло и уютно вечер за децата в бараката.

Ето такова семейство се приюти в Боранлъ-Бураимй през оная година. Но най-странното е, че на такива хора обикновено не им върви.

Нещастието на Абуталип Кутъбаев беше, че не само е бил в немски плен, но за свое щастие или нещастие, след като избягал с група военнопленници от концлагера в южна Бавария, през четиридесет и трета година попаднал при югославските партизани. Абуталип воювал в югославската освободителна армия до края на войната. Там бил ранен, там бил излекуван. Наградили го с югославски бойни ордени. За него било писано в партизанските вестници, поместена била и снимката му. Това помогнало много, когато започнали да разследват делото му в контролно-филтрационната комисия след завръщането му в родината през четиридесет и пета година. От другарите, с които избягал от концлагера, останали живи четирима, а общо били дванадесет души. И четиримата имали късмет още в такъв смисъл, че съветската контролна комисия пристигнала на място, направо в частите на югославската освободителна армия, и югославските командири дали писмени отзиви за бойните и морални качества на бившите съветски военнопленници, за участието им в партизанската борба срещу фашистите.

Изобщо след около два месеца, след многобройни проверки, разпити, очни ставки, очакване, надежди и отчаяние, Абуталип Кутъбаев се върнал в своя Казахстан, без да му бъдат отнети политическите и гражданските права, но и без онези привилегии, с които се ползват обикновено демобилизираните. Абуталип Кутъбаев не се ядосвал. Като учител по география преди войната, той пак се върнал на старата си работа. И тук, в едно училище в районния център, срещнал младата учителка от долните класове — Зарипа. Има такива случаи на взаимно щастие, рядко, но има. Среща се това в живота.

А междувременно отзвучали в света първите победни години. След триумфа и радостта се замяркали първите снежинки на „студената война“. А после зачестили. Свили се пружините в следвоенното съзнание по различни части на света, в различни болезнени точки.

В един час по география една такава пружина отскочила. Рано или късно, тъй или иначе, тук или на друго място, но това трябвало да се случи. Ако не с него, с някой друг като него.

Когато преподавал на учениците от осми клас за европейската част на света, Абуталип Кутъбаев споменал, че веднъж ги извели от концлагера в южнобаварските Алпи и ги откарали на каменоломните, където те успели да обезоръжат охраната и да избягат при югославските партизани, разказал как е прекосил през войната половин Европа, бил е по бреговете на Адриатическо и Средиземно море, добре познава онази природа, бита на местното население и че е невъзможно всичко това да се опише в учебник. Като учител смятал, че именно така обогатява предмета си — с живите впечатления на очевидец.

Показалката му обикаляла по синьо-зелено-кафявата географска карта на Европа, окачена върху училищната дъска, проследявала възвишения, равнини, реки и все току докосвала ония места, които постоянно сънувал нощем, където се водели боеве дни наред, много лета и зими, и може би показалката докоснала и онази неразличима точка, където пролял кръв, когато внезапно ударил отстрани вражески автоматен откос и той бавно се свлякъл по склона, обагряйки с кръв тревата и камъните, онази алена кръв би могла да залее цялата учебна карта и дори за миг му се сторило, че алената кръв се стича по картата, а тогава му се завило свят и му причерняло пред очите, планините се прекатурвали и събаряли и той закрещял за помощ, викал другаря си — поляк, с когото заедно избягали предишното лято от баварските каменоломни: „Казимир! Казимир!“ Но Казимир не чувал, защото Абуталип само мислел, че крещи с всички сили, а в същност не бил проронил нито звук и дошъл в съзнание чак в партизанската болница, след като му прелели кръв.

Докато разказвал на учениците за европейската част на света, Абуталип Кутъбаев се чудел на себе си как е възможно след всичко преживяно да говори така делово, така безразлично само за онова, което има пряка връзка с елементарната училищна география.

Но в същия момент една рязко вдигната ръка от предния чин прекъснала разказа му:

— Агай^[1], значи, сте били в плен?

Със студена бистрота се впивал в него остър поглед. Главата на юношата била леко отметната назад, той бил изпънат в стойка „мирно“ и, кой знае защо, Абуталип запомнил за цял живот зъбите му, момчето имало обратна захапка — долните зъби се издавали напред и покривали горните.

— Да, и какво?

— Тогава защо не сте се застреляли?

— А защо е трябвало да се самоубивам? И без друго бях ранен.

— Защото е недопустимо да се предавате в плен на врага, има такава заповед!

— От кого?

— От горе!

— Откъде знаеш?

— Аз всичко знам. У нас идват хора от Алма Ата, дори от Москва идваха. Значи, не сте изпълнили заповедта от горе?

— А баща ти бил ли е на фронта?

— Не, той се е занимавал с мобилизацията.

— В такъв случай трудно ще се разберем с теб. Мога само да ти кажа, че друг изход нямах.

— Въпреки това сте били длъжен да изпълните заповедта.

— А ти защо се заяждаш? — станал от мястото си друг ученик. — Нашият учител е воювал заедно с югославските партизани. Какво искаш?

— И все пак той е бил длъжен да изпълни заповедта! — твърдо настоявал първият ученик.

Тогава класът забръмчал като кошер, разкъсала се гробната тишина: „Длъжен е бил!“, „Не е бил!“, „Могъл е!“, „Не е могъл!“, „Правилно!“, „Неправилно!“. Абуталип ударил с юмрук по масата:

— Спрете разговорите! Имаме час по география! Как съм воювал и какво е ставало с мен, се знае от когото трябва и където трябва. А сега да се върнем на нашата карта!

И пак никой от класа не видял оная трудноразличима точка върху картата, където ударил отстрани нов автоматен откос и застаналият пред дъската учител с показалка в ръка бавно се свлякъл по склона, обливайки с кръвта си синьо-зелено-кафявата карта на Европа…

След няколко дни Абуталип бил извикан в районния отдел на просветата. Там му предложили без излишни приказки да подаде молба за напускане по собствено желание: един бивш военнопленник няма моралното право да учи подрастващото поколение.

Абуталип Кутъбаев трябвало заедно със Зарипа и първородния си син Даул да се премести в друг район, по-далеч от областния център. Успели да си намерят учителски места в един аул. Там посвикнали с живота, подредили си дом. Зарипа, млада и способна учителка, станала завуч. Но тогава се развили събитията от четиридесет и осма година, свързани с Югославия. Сега вече на Абуталип Кутъбаев гледали не само като на бивш военнопленник, но и като на съмнителна личност, прекарала дълго време в Югославия. И макар да доказвал, че е воювал само като партизанин с югославските другари, това не било взето под внимание. Всички разбирали и дори му съчувствали, но никой не смеел да поеме каквато и да било отговорност в това отношение. Отново бил извикан в районния отдел на просветата и отново се повторила историята с молбата за напускане по собствено желание…

След като обикалял още много пъти от едно място на друго, в края на петдесет и първа година, посред зима, Абуталип Кутъбаев се озова със семейството си в сарозеките, на кантона Боранлъ-Бураний…

 

През петдесет и втора година лятото се случи необикновено горещо. Земята изсъхна и така се напече, че сарозекските гущери не знаеха къде да се дянат, идваха, без да се плашат от хората, по праговете на къщите с отчаяно тупащи гушки и широко отворени уста — само да се скрият някъде от слънцето. А ястребите, търсейки прохлада, се издигаха бог знае в какви висини — невъзможно бе да ги съзреш с просто око. Сегиз-тогиз само се обаждаха с остри единични крясъци и сетне за дълго млъкваха в нажежената трептяща мараня.

Но службата си е служба. Влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток. Колко влака се разминаха на Боранлъ-Бураний. Никаква жега не можеше да наруши транспорта по голямата държавна магистрала.

И всичко си вървеше по реда. Трябваше да работят на линията с ръкавици. Невъзможно бе да пипнеш с голи ръце камък, а камо ли желязо. Слънцето печеше над главите им като мангал. Водата както винаги се доставяше с цистерна и докато пристигне на кантона, ставаше почти вряла. Дрехите на гърба им изгаряха за два дни. Зиме и в най-люти студове беше като че ли по-леко, отколкото в тая жега.

През тия дни Бураний Едигей се мъчеше да вдъхне малко кураж на Абуталип.

— Не винаги е такова лятото. Просто се случи такава годината — оправдаваше се той, сякаш имаше някаква вина за това. — Още петнайсетина, най-много двайсет дни — и ще поолекне, ще поспадне жегата. Да опустее макар, измъчи всички ни. Но тук у нас, в сарозеките, понякога има обрат към края на лятото, отведнъж се променя времето. И тогава цяла есен, чак до зимата е благодат — хладовина, и добитъкът почва да се гои. Чини ми се — а има такива признаци, — че и тая година ще стане така. Тъй че потрайте още малко, есента ще бъде хубава.

— Значи, гарантираш? — усмихна се съчувствено Абуталип.

— Почти, може да се каже.

— И на това сме благодарни. Виж, сега съм като в баня. Но сърцето ми се къса. Ние със Зарипа ще издържим. Колко нещо сме претърпели. Жал ми е за децата… Не мога да ги гледам…

Децата на боранлъчани чезнеха, страдаха, изпиха се в лице и нямаше къде да се скрият от задуха и убийствената жега. И нито едно дръвче нямаше наоколо, нито едно ручейче, толкова необходими за детския свят. През пролетта, когато сарозеките оживяха, когато падините и баирите наоколо се раззелениха за известно време, каква воля беше за децата. Играеха на топка, на криеница, припкаха в степта, гонеха лалугери. Драго му беше на човек да слуша как ехтят надалече техните гласчета.

Лятото погуби всичко. И палавниците се изтощиха от прекалената жега. Криеха се на сянка под стрехите и излизаха оттам само когато минаваха влакове. Това им беше развлечението — брояха колко влака са минали в едната посока и колко в другата, колко пътнически и колко товарни вагона има в тях. А когато на минаване през кантона пътническите композиции намаляваха скоростта, децата си мислеха, че тоя влак вече ще спре и засланяйки се с ръчички от слънцето, тичаха подире му запъхтени, може би с наивната надежда, че ще избягат с него от тоя ад, и на човек му се късаше сърцето да гледа с каква завист и недетска болка в очите изпращат малките боранлъчани отминаващите вагони. А пътниците в тях, разтворили докрай прозорците и вратите, също се побъркваха от задуха, вонята и мухите, но те поне бяха сигурни, че след ден-два ще се озоват там, където има реки и прохладни зелени гори.

Всички страдаха за децата през онова лято, всички възрастни, бащи и майки, но как го изживяваше Абуталип, освен Зарипа това разбираше може би само той, Едигей. Тогава именно беше първият им разговор със Зарипа. В него се поразкри още нещичко от съдбата на двамата.

Същия ден работеха на линията, подновяваха чакъла на платното. Разхвърляха го, пъхаха го в луфтовете под траверсите и релсите и с това заздравяваха свличащия се от вибрацията насип. Трябваше да вършат всичко с прекъсване, в промеждутъците, когато не минаваха влакове. Дълга и убийствена в такава жега работа. Към пладне Абуталип взе празния бидон и тръгна, както рече, за гореща вода от цистерната в глухата линия, пък и да погледне как са там децата.

Той закрачи бързо по траверсите, макар че беше силен пек. Искаше по-скоро да отиде при децата, нямаше време да мисли за себе си. Излинялата фланелка с неопределен и мръсен цвят висеше на кокалестите му рамене, на главата беше със смачкана сламена шапка, панталоните се въртяха на мършавото му тяло, а на краката си имаше скъсани работни обувки без връзки. Той вървеше, шляпайки с подметки по траверсите, без да обръща внимание на нищо. Дори не се обърна, когато зад него се показа влак.

— Хей, Абуталип, слез от линията! Абе ти оглуша ли?! — викна му Едигей.

Но Абуталип не го чу. И чак когато локомотивът изсвири, слезе надолу по насипа, но и тогава не погледна минаващата покрай него композиция. И не видя как му се закани с юмрук машинистът.

През войната и в плена Абуталип не беше побелял, то се знае, по-млад е бил, деветнадесетгодишен е отишъл на фронта като младши лейтенант. А онуй лято взе да се прошарва. Бели коси от сарозеките. И бързо се замяркаха с неканена белота ту тук, ту там в гъстата му буйна коса, преобладаваща по слепоочията, съвсем се прошариха слепоочията му. В по-добри времена би бил красив и представителен мъж, с високо чело, орлов нос, с едра адамова ябълка, волева уста и продълговати, леко дръпнати очи, добре сложен и снажен. Зарипа горчиво се шегуваше: „Не ти провървя, Абу, можеше да играеш Отело на сцената.“ Абуталип се усмихваше: „Тогава щях да те удуша като последен идиот. Хич не ти трябва!“

Забавената реакция на Абуталип при застигащия го влак разтревожи Едигей не на шега.

— Да беше му рекла, защо прави тъй — с лек упрек каза той на Зарипа. — Машинистът няма да отговаря, не бива да се ходи по линиите. Ама не е там работата. Защо рискува?

Зарипа тежко въздъхна и обърса с ръкав потта от пламналото си почерняло лице.

— Страхувам се за него.

— Защо, какво има?

— Страхувам се, Едике. Защо да крием от теб. Измъчва се той за децата и за мен. Нали когато се омъжвах, не послушах роднините си. Големият ми брат беснееше, крещеше: „Цял живот ще съжаляваш, глупачко такава! Ти не отиваш под венчило, а в нещастие отиваш, и децата ти, още неродени, и децата на твоите деца са вече обречени да бъдат нещастни. А твоят възлюбен, ако имаше глава на раменете си, не семейство трябваше да създава, а да се обеси. Това е най-добрият изход за него!“ Но ние постъпихме, както ни подсказваше сърцето. Надявахме се, че щом е свършила войната, какви сметки може да има при живите и мъртвите? Отделихме се от всички, и от неговите, и от моите роднини. А последния път, представяш ли си, брат ми собственоръчно написа заявление, че ме е предупреждавал, възразявал е против нашия брак. И че няма нищо общо с мен, а още повече с такава личност като Абуталип Кутъбаев, който е бил толкова време в Югославия. И след това пак се почна. Където и да идем да почукаме, отвсякъде ни връщаха и ето ни сега тук, по-нататък няма накъде.

Тя замълча, като ожесточено събираше дребния чакъл под траверсите. Отпред по линията отново се показа влак. Те слязоха от насипа, като взеха лопатите и носилките.

Едигей чувстваше, че трябва с нещо да помогне, когато хората са в такова положение. Но нищо не можеше да промени, нещастието бе далече зад пределите на неговите сарозеки.

— Тук живеем вече много години. И вие ще свикнете, ще се нагодите. Но трябва да се живее — наблегна той и си помисли, като я гледаше в лицето: „Да, горчив е сарозекският хляб. Когато дойдоха през зимата, беше още белолика, а сега лицето й е заприличало на пръст — отбеляза той, съжалявайки за нейната помръкваща пред очите му красота. — Каква коса имаше, прегоря, ресниците, и те се опърлиха от слънцето. Устните й се попукаха до кръв. Много й е тежко. Не е свикнала на такъв живот. Но въпреки всичко се държи и не отстъпва. Пък и сега къде да отстъпва — с две деца. И все пак юнак жена е…“

А през това време поредният влак, вдигайки неподвижния парещ въздух на вихрушка, изтрака по линията като горещ автоматен откос. Отново се качиха с инструментите на платното, за да продължат работа.

— Слушай, Зарипа — каза Едигей, като се опитваше някак да я ободри, да я примири с действителността. — То се знае, за децата тук е тежко, не споря. И мен ме боли сърцето, като ги гледам. Ама пък и тая жега няма да векува. Ще мине. И сетне, като си помислиш, не сте сами тук, в сарозеките, около вас има хора, в най-лошия случай ние сме край вас. Защо сега да се косите, щом като тъй се е обърнал животът ви.

— Именно това му казвам и аз, Едике. Нали по всякакъв начин се старая да не изтърва някоя излишна дума. Разбирам какво му е.

— И правилно постъпваш. Туй исках да ти река, Зарипа. Случай чаках. Пък и сама си знаеш. Просто тъй ми дойде на дума. Извинявай.

— Случва се понякога, разбира се, да стане нетърпимо. И себе си жаля, и него жаля, а децата най-много. Макар че няма никаква вина, чувства се виновен, че ни е довел тук. И нищо не може да се промени. Не ще и дума, в нашия край, сред Алатауските планини и реки животът е съвсем друг, и климатът е различен. Поне децата ако можехме да изпратим там през лятото. Но при кого? Нямаме си старци, рано измряха. Братя, сестри, роднини… И тях трудно можеш да ги съдиш, на тях пък хич не им трябват. И по-рано ни избягваха, а сега съвсем. Защо са им нашите деца? И ето мъчим се, страхуваме се, че за цял живот ще заседнем тук, макар че не го споменаваме открито. Но нали виждам как се тормози. Какво ни чака занапред, един господ знае…

Настъпи тягостно мълчание. А после вече не се върнаха към тоя разговор. Работеха, пропускаха влаковете по линията и пак се хващаха за работа. Пък и какво друго им оставаше? Как можеше да ги утеши, как да им помогне в нещастието? „То се знае, до просешка тояга няма да стигнат — мислеше си Едигей, — ще има с какво да преживяват, и двамата работят. Никой уж не ги е заточавал тук насила, пък нямат никакъв изход. Нито утре, нито вдругиден.“

И се чудеше Едигей на себе си, на яда си и огорчението си за това семейство, като че тяхната история го засягаше лично. Какви са му те? Нали можеше да си рече — не ги разбира тия неща, какво в същност го интересуват? Пък и кой е той, че да нарежда и да разпорежда за неща, които не са му работа? Труженик от степта, такива като него брой нямат по света, та той ли ще роптае, ще се възмущава, ще тревожи съвестта си с въпроси, кое е справедливо и кое несправедливо в живота. Ами че нали сигурно там, откъдето иде всичко, знаят хиляди пъти повече от него, Бураний Едигей. Там са по-добре запознати с нещата, отколкото той в сарозеките. Негова ли грижа е това? И все пак не можеше да се успокои. Кой знае защо, повече му беше жал за нея, за Зарипа. Учудваше го, възхищаваше го нейната преданост, издръжливост, отчаяна борба с несгодите. Тя му приличаше на птица, която се мъчи с криле да заслони гнездото си от бури. Нали друга на нейно място ще поплаче и ще се покори, ще сведе глава пред роднините си. А тя се разплаща наравно с мъжа си заради миналото от войната. И тъкмо това обстоятелство най-много и въпреки всичко безпокоеше Едигей, нали той самият с нищо не можеше да защити нито децата, нито мъжа й… По-късно имаше мигове, когато горчиво съжаляваше, че съдбата бе решила да засели това семейство в Боранлъ-Бураний. Защо му бяха тия вълнения? Да не беше чул, да не беше узнал всичко това, би си живял спокойно както преди…