Брайън Перо
Проклятието на Фрея (5)

4
Отарел

След едноседмично пътуване дракарът продължаваше да плава напред. Беоритите бяха яли малко и бяха гребали много. Те бяха започнали да стават агресивни и се надяваха скоро да стъпят на някой остров. Имаха нужда добре да се подкрепят и да поспят няколко дни. Касо бе забелязал на картите си късче земя, където можеха да си починат. За съжаление островът още не се виждаше в огромната морска шир.

— Е, пристигаме ли? — извика Пьотр великана. — Писна ми да греба ден и нощ.

— Не разбирам — отговори Касо, като вдигна рамене. — Островът трябваше да е тук, точно пред нас! От сегашното ни място трябваше да го виждаме.

— Ако имахме и добър навигатор — укори го Гой, — вече сигурно щяхме да сме на този проклет остров.

— Внимавай, братле — заплаши го Касо. — Ако си го търсиш, ще си го получиш.

— Загубени сме — извика Юло, паникьосан. — Никога няма да стигнем до суша, никога няма да се върнем в Упсгран! Сигурен съм, че от два дни се въртим в кръг.

— Не е така — намеси се Банри. — Не се въртим в кръг и всичко върви точно както бе предвидено. Морето е толкова хубаво, вятърът е добър и скоро ще си починем.

— Уверен съм, че сме се изгубили, и то по твоя вина, Касо — настоя Юло, като възбудено се въртеше зад греблото си. — Загубил си дарбата си! Ето какво става! Фрея е срещу нас и всички ще умрем в морето.

— Млъкни, Юло! — заповяда му Банри. — Подкопаваш вярата ни. Имаме провизии за цял месец. Със сигурност няма да умреш от глад.

— Ще се покатеря на мачтата — предложи Касо. — Дръж курса, Банри! Отгоре ще имам по-добра видимост.

Касо педантично огледа хоризонта. Нищо! На много левги наоколо нямаше нищо. Когато се канеше да слезе, вниманието му бе привлечено от един предмет, плаващ недалеч от дракара.

— Виждам нещо — извика той. — Ляво на борд, Банри! Човек би казал… ами да, това прилича на тяло, което плува!

Корабът се приближи плавно до мястото, посочено от Касо. За голяма изненада на всички, беоритите откриха, че се касае наистина за тялото на млада морска сирена.

След като я изтеглиха на борда, те я положиха внимателно на палубата. Човеко-мечките, които никога през живота си не бяха виждали сирена, я гледаха, без да знаят какво да направят, нито как да й окажат помощ. Свикнали с ужасните мерени, с които често бяха влизали в бой, те бяха изненадани от деликатната хубост на това морско създание. То имаше много дълги и черни коси със синкави отблясъци. Кожата му, бяла като първия зимен сняг, подчертаваше още повече алените устни. Сирената носеше на шията си златна верижка с медальон, който представляваше миниатюрно дървено ковчеже. Облечена с фини дрехи от водорасли, с колан от бели мидени черупки, по средата на който висеше кожена кесия, клетата сирена дишаше тежко. Тя естествено нямаше крака, а прекрасна рибя опашка с остри перки.

Като видя слисаните лица на членовете на екипажа, Амос си спомни първата си среща със сирена. Беше в кралството Омен, в Залива с пещерите. Кривания, принцесата на морето, му беше подарила един бял камък и го бе натоварила с мисията да отиде в гората Тарказис. Благодарение на нея той бе станал Пазител на маските, а благодарение на това първо приключение бе срещнал Беорф.

Амос се наведе непринудено над сирената, за да чуе ударите на сърцето й. То биеше много слабо! Пазителя на маските се опита да я свести, като и заговори тихо на ухото. В същото време, използвайки магическите си сили, той вкара въздух в дробовете на младата удавница. Тя веднага започна да диша по-леко.

Сирената бавно отвори очи. Погледът на Амос потъна в прекрасните й дълбоки черни зеници, които го омагьосаха. Той усети как сърцето му трепна, дланите му се изпотиха, а устата му пресъхна. В този миг Пазителя на маските за първи път позна любовта.

— Здравей — каза красивата сирена с мелодичен глас. — Казвам се Отарел. Кой си ти, младежо, и кои са хората, които са ме наобиколили? Къде съм?

— Задавай въпросите един по един, Отарел — отговори нежно момчето. — Името ми е Амос Дарагон, тези хора са мои приятели и ти се намираш на борда на нашия дракар. Преди малко те извадихме от водата. Ти се носеше по вълните в безсъзнание.

— Не си спомням какво се случи — заяви сирената, като се опита да седне.

— Полежи още малко — посъветва я Амос. — Трябва да възвърнеш силите си. Сигурно по-късно ще си спомниш.

— Имаш много изтънчени маниери, младежо. Извадила съм късмет да бъда спасена от добри хора. Освен това си доста хубаво момче.

Амос почервеня като зряла ябълка и целият екипаж избухна в смях. Всички взеха да се шегуват с него. Беорф се приближи до приятеля си и му каза на ухото:

— Ставаш още по-хубав, когато се изчервиш.

— Стига, Беорф, никак не е смешно! — протестира Амос, като отблъсна приятеля си. — Почервенял съм… почервенял съм, защото… защото съм изгорял от слънцето. Това е всичко.

— Странно! Днес няма слънце. Бих казал дори, че е облачно.

— Ааа, хъм… Досаждаш ми, Беорф! Гледай си работата и греби. Няма с твоите глупости да открием онзи остров.

— Добре, хубаво момче! — отвърна Беорф. — Млъквам.

— Земя! Виждам земя! — извика Юло с пълно гърло. — Спасени, сме! Спасени сме!

— Млъкни, Юло, и греби! — заповяда Банри. — Не сме спасени, защото не сме били в беда. Касо имаше право, островът е точно тук. Да вървим на него, приятели!

* * *

За всички членове на екипажа беше истинско облекчение да стъпят на острова. Беоритите бяха отлични мореплаватели, но се чувстваха по-добре на сушата.

Разпънаха бързо голямата палатка и извадиха провизиите. Юло се залови да готви, докато Амос и Беорф заприготвяха едно местенце за младата сирена. В крайна сметка тя не можеше да ходи и…

— Може ли да ви помогна с нещо? — попита Отарел.

Беше до тях и стоеше здраво на двата си крака! По лицето на Беорф се изписа недоумение. Къде ли се бе дянала рибята й опашка?

Сирената носеше дълга тъмносиня пола от много лека материя и островърхи обувки. Амос си разтърка очите и прошепна:

— Но… опашката ти… Ти… но ти имаш крака!

— Ами да — отговори най-безгрижно Отарел. — Ние, морските сирени, можем да се приспособяваме и към условията на сушата.

— Това е чудесно! — възкликна Пазителя на маските и се усмихна нежно.

— Никога не съм чувал да се говори за това — учуди се Беорф. — Ако сирените имаха тази способност, Амос, защо когато си срещнал Кривания, тя се е била скрила в пещера край морето, вместо да избяга по-навътре на сушата? Нали е била преследвана?

— Стига си се заяждал с Отарел! — отвърна заплашително Пазителя на маските. — Тя знае какво говори, защото тя е сирената.

После, като се обърна към Отарел, й прошепна:

— Съжалявам за Беорф, понякога е малко глупав.

— О, няма нищо — рече сирената и сложи нежно ръка на рамото на момчето.

— Какво? — извика Беорф. — Ти току-що каза, че аз съм глупак!

— Стига, Беорф, прекаляваш! — каза сухо Пазителя на маските.

— Добре, предпочитам да си тръгна. Ще се видим по-късно.

Амос не направи опит да задържи приятеля си и подхвана разговор с Отарел. Те си накладоха огън настрани от другите членове на екипажа. Пазителя на маските постла едно голямо одеяло край огъня и двамата седнаха да ядат, любувайки се на чудесния залез. Влюбените си бъбриха дълго за различни неща, опознавайки се взаимно. Отарел беше ослепително красива и Амос поглъщаше думите й като прежаднял пътник в пустиня. В един момент той имаше чувството, че времето е спряло.

След като се нахраниха лакомо, беоритите веднага отидоха да си легнат в голямата палатка. Беорф дойде да пожелае лека нощ на приятеля си, но Амос, погълнат от думите на новата си приятелка, не чу нищо и не му обърна никакво внимание.

— Но какво става? — попита невинно сирената с кристалния си глас. — Целият ли екипаж отиде да спи?

— Да — потвърди Пазителя на маските. — Сигурно ще спят три дни! Ще бъдем сами през цялото това време. Надявам се, че ще имаме достатъчно теми за разговор и няма да ти стане скучно.

— Не мисля, че си момче, с което може да се скучае — подхвърли Отарел със заговорнически тон. — Разкажи ми, ти магьосник ли си? Нали така ми каза?

Амос не си спомняше да й е говорил за своите способности, но бързо прогони съмненията си. Сирената беше толкова красива!

— Да. Аз съм Пазител на маските.

— Интересно. А какви магии правиш?

— Бях избран от Бялата дама да възстановя равновесието в света — похвали се момчето. — Това не е лека задача. Трябва да открия четири маски, свързани с четирите природни елемента, и шестнадесет магически камъка. Колкото повече камъни притежавам, толкова по-голяма е моята власт над въздуха, огъня, водата и земята!

— И къде са тези прословути маски, велики магьоснико? — попита хитрушата Отарел.

— Още ги нямам… всъщност, да, имам ги, но не мога да ти ги покажа. Те са се слели с тялото ми. Първо намерих маската на въздуха, после тази на огъня и накрая маската на водата. Притежавам само три магически камъка, по един за всеки елемент. Те също са се слели с тялото ми.

— Много интересен начин за придобиване на магически способности, скъпи ми Гюнтер! — прошепна сирената.

— Моля? — възкликна Амос. — Защо ме наричаш „Гюнтер“? Забрави ли името ми?

— О, не! — отговори нервно Отарел. — Не съм го забравила. Това е, защото… защото… моят брат се казва Гюнтер и аз… аз се чувствам толкова добре с теб, колкото и с него. И… нали разбираш, обърках се! Извинявай.

— Странно — каза небрежно Пазителя на маските. — Мислех, че морските сирени са само жени.

— Да… всъщност и да, и не, зависи от… от… от пола им при раждане — заекна Отарел, напълно объркана. — Но кажи ми за теб. Разкажи ми малко за себе си, искам да те опозная по-добре.

И тогава Амос се превърна в истинско кречетало. Той й разказа всичките си приключения, за детството си в Омен и най-вече за битката срещу дракона от Рамусбергет.

През това време сирената можа преспокойно да вземе незабелязано големия нож, който бе скрила в гънките на одеялото, и да планира своето нападение.

Бая Гая (защото това бе именно тя) щеше да пререже гърлото на момчето точно под брадичката. После щеше да скрие трупа му някъде из острова. Като се върнеше в лагера, щеше да се преобрази като Пазителя на маските и щеше да чака сгоден момент, за да убие Беорф.

В момента, в който вещицата щеше да нанесе силен и точен удар с ножа, Амос й сподели, че притежава драконово яйце. Сирената отпусна ръка и пъхна обратно ножа под одеялото, после, по-мила от всякога, попита:

— Драконово яйце? Ти имаш яйце от дракон! Е, добре, мисля, че го казваш, приятелю, само за да ме впечатлиш. Ти си много очарователен, но знаеш ли, аз не се хващам на празни приказки!

— Истина е! — извика Амос, леко обиден. — То дори е тук, с мен, на кораба. Ела, ще ти го покажа. О, не… не… по дяволите! Беорф го скри! Като го знам какъв е, той сигурно тайно го е свалил при акостирането, за да го сложи на някое друго сигурно място.

— Значи трябва да го чакаме да се събуди, за да го помолим да ми покаже това чудо — въздъхна Отарел. — Наистина е… жалко.

— Съжалявам, наистина съжалявам — извини се Амос.

— Е, не е толкова страшно, човек не плаща нищо за чакането — измърмори младата сирена.

— Какво каза?

— Казах… казах, че нищо няма да ми стане, ако почакам — отговори Отарел с ангелска усмивка.

— Добре, сега ще лягам да спя. Изтощен съм. Идваш ли? Беорф сигурно ти е приготвил място в палатката.

— Не. Предпочитам да спя във водата. Не забравяй, че все пак съм морска сирена.

— Няма да си тръгнеш през нощта, нали? — попита разтревожено Пазителя на маските.

— Не, още съм твърде слаба, за да се присъединя към моите посестрими. Хайде, тръгвай и приятни сънища, умирам от нетърпение да те видя отново утре сутрин.

— Аз също — отговори Амос малко притеснено. — Знаеш ли, за първи път аз… как да ти кажа…

— Разбирам — прекъсна го сирената, като сложи показалеца си на устните му, за да го накара да замълчи. — Сега върви да спиш!

— Да, така е по-добре… Лека нощ!

Изпълнен с радост, Амос стигна до палатката, като си въобразяваше, че е намерил сродна душа. Чувстваше се много спокоен. Никога не се бе чувствал така добре с някого. Беше готов да поднесе на сребърен поднос на Отарел луната, звездите и дори целия свят.

Сирената остана сама навън. Като погали своя медальон, тя прошепна:

— Виждаш ли, Гюнтер, какво голямо сърце имам! Щях да го убия, да му резна гърлото с един здрав замах с ножа. Но не, той трябваше да ми заговори за драконовото яйце. Можеш ли да си представиш, Гюнтер, какво бихме могли да направим с един дракон? Само като си помисля, цялата се разтрепервам! Надявам се, че този малък глупак не ми е вързал тенекия. Тези беорити смятат да спят три дни, е, добре, имам лоша новина за тях: ще бъдат на крак още утре, и то в ранни зори. Трябва да убедя Беорф да ми покаже яйцето. Няма да е лесно, той не е толкова глупав като Амос и устоява по-добре на моето очарование. По-земен е, по-малко поетичен и пламенен! Радвам се, че все още мога да се харесвам на юношите. Нали, Гюнтер? Спомняш ли си нашата първа среща? Ти беше почти на неговата възраст! Хъм… добре, а сега на работа. Да отидем малко по-навътре на острова, защото имам да сваря няколко отвари и да подготвя някои заклинания. Трябва също така да се разкрася за утре. Какво хубаво име съм си избрала — Отарел, тъкмо като за мен! Харесва ти това име, нали, Гюнтер? Да, знам, това е името на втората ти жена. Надявам се, че не ревнуваш много.