Брайън Перо
Проклятието на Фрея (3)

2
Пролетта на Упсгран

Цялото село се беше събрало в гостилницата, която се издигаше досами малкото пристанище. Голямата дървена сграда без прозорци кънтеше от радостни песни. Специален повод бе събрал членовете на беоритската общност: честваха рождения ден на Амос. Остатъците от пищното угощение в негова чест се търкаляха тук и там в смайващ безпорядък. Сега Беорф поднасяше на своя приятел огромна четириетажна торта с мед и орехи, в която бяха забодени тринадесет свещи. Тълпата изръкопляска гръмовно и поде традиционната за празника песен. Амос духна свещите под втори залп от аплодисменти.

Младият Пазител на маските получи като подарък дрехи, изтъкани майсторски от жените от селото, здрави ботуши за пролетта, непромокаеми и много удобни, както и един викингски шлем с рога и здрава пътна чанта, ушита от старо корабно платно.

Банри — старейшина на селото и чичо на Беорф, взе думата:

— Скъпи Амос, за нас е голямо удоволствие да честваме днес твоя рожден ден. След бляскавата ни победа над гоблините и дракона от планината Рамусбергет нашият народ възвърна доверието в себе си. Това стана благодарение на теб и ние горещо ти благодарим.

Възбудената тълпа заръкопляска, скандирайки:

— Да живее Амос! Браво, Амос!

— Знам — продължи Банри, — че не можем да заменим баща ти, който е бил убит в Берион, нито майка ти, отвлечена от гоблините и продадена като робиня от тези чудовища. Търсихме безуспешно мястото, където е била продадена, и ще продължим да търсим, докато не я открием. Уверението ни за нашата безрезервна готовност да я търсим е сигурно най-хубавият подарък, който можем да ти направим в този ден. Въпреки тревогата и болката, която ти причинява нейното изчезване, искаме да те помолим да ни направиш една услуга.

Беоритите започнаха тайно да разрязват тортата и да раздават парчета от нея. Въпреки голямата тържественост на словото на Банри, никой не можеше повече да изтърпи гледката на меда, стичащ се по орехите, и аромата на глазурата от боровинки. Подадоха една чиния и на Банри, който продължи да говори, ядейки:

— Твоята среща с Бризингите в гората Рамусбергет ни разкри тайната за проклятието, което тегне над нашата раса. Ти ни разказа всичко за колието Бризингамен, за войната между Один и Фрея, както и как да се отървем от проклятието. Ние трябва да отидем на острова на Фрея и да я помолим да свали това проклятие. Дали богинята на плодовитостта ще ни разреши отново да видим децата ни да порастват? Надяваме се. Е, добре, ето нашата молба: бихме искали да ни придружиш в това приключение. Твоята помощ ще е много ценна. Беорф вече се включи. Очаквахме подходящия момент, за да се опитаме да те убедим…

Амос се изправи и каза:

— Знаете, че не съм труден за убеждаване, когато се касае за ново приключение. Все пак ви моля да ми дадете няколко дни, преди да ви отговоря. Първо трябва да се посъветвам с моя учител Сартиган, за да разбера какво мисли той.

— Даваме ти колкото дни са ти нужни — отговори Банри. — Но съм сигурен, че той няма да види в това нищо нередно.

Празникът продължи сред радост и веселие до късно през нощта. В програмата бяха включени фолклорни танци и песни.

На другия ден Амос с мъка се събуди, за да отиде при Сартиган. Беше спал малко и музиката на беоритите още кънтеше в главата му. Младият Пазител на маските и неговият приятел Беорф живееха в дома на Банри. Като внимаваше да не събуди другите, Амос хапна малко плодове, хляб и едно твърдо сварено яйце и бързо се отправи към гората.

Сартиган — старият източен боец, го чакаше за ежедневния урок. Той беше дребен ловец на дракони, оцелял по чудо във времето. Беше престоял почти хиляда години, затворен в един леден блок. Сега беше учител на младия Пазител на маските, като му помагаше да овладее напълно своите магически сили.

Сартиган беше малко ексцентричен. Той се държеше странно за хората от северните области. Дългата му два метра брада беше увита около шията му като шал. Винаги бе облечен с оранжева монашеска роба и дори през зимата ходеше бос. Дъхът му миришеше на мръсни чорапи. За сметка на това старецът бе мъдър и Амос много обичаше да го слуша.

След завръщането им от Рамусбергет Сартиган приемаше Пазителя на маските всеки предобед, а Беорф три пъти седмично следобед. Амос се учеше да контролира своята енергия, докато беоритът тренираше ръкопашен бой.

Двете момчета имаха истински напредък. Амос по-добре владееше своята магия и с всеки изминал ден откриваше възможностите, които му даваха трите маски, които вече притежаваше: на водата, на въздуха и на огъня. Беорф се биеше добре. Движенията му бяха по-плавни, отскоците му — по-ефикасни, а ударите — по-точни. Благодарение на постоянните тренировки момчето бе свалило няколко килограма и се чувстваше прекрасно.

Сартиган бе решил да се настани настрани от селото, в един кокетен дом насред гората. Упсгран беше твърде шумен и оживен за него. Беоритите му бяха помогнали да си построи кръгла дървена колиба край едно красиво езеро.

В това омайно кътче старият Сартиган се отдаваше на медитация, без никой да го безпокои. Той говореше все по-добре местния език, но Амос и Беорф винаги носеха кристалните елфически уши по време на уроците. Тези уши — подарък от кралицата на гората Тарказис Гуенфадрил — им позволяваха да разбират и говорят всички езици. Момчетата многократно се бяха опитвали да разберат уроците на учителя си на северния език, но схващаха смисъла само наполовина.

Колибата на Сартиган беше и идеалното място за скриване на драконовото яйце. Амос и Беорф го бяха донесли в пълна тайна от леговището на дракона в Рамусбергет. Никой не трябваше да знае за съществуването на това яйце. Драконите бяха изчезнали от лицето на земята преди стотици години и малкият звяр, който дремеше в своята черупка, не трябваше да попада в лоши ръце. Младият Пазител на маските беше провалил плановете на някои богове да възстановят расата на Древните, както наричаха драконите, и никой не трябваше повече да опитва да си присвои неразумно тяхната сила.

В колибата на стареца яйцето чакаше мига на своето излюпване. Развитието му беше внезапно прекъснато от Амос. За да счупи черупката си, малкото драконче се нуждаеше от горещината на жарава. Сартиган смяташе, че ако бъде изложено на силна топлина, животното може да се излюпи за няколко минути.

Както обикновено, Амос влезе в колибата на своя учител, без да чука. Сартиган го очакваше търпеливо. Момчето поздрави учтиво и веднага отиде да види драконовото яйце. Той погали леко черупката му. След известно време си сложи елфическите уши и каза:

— Би трябвало да му помогнем да се излюпи! Какво мислите за това, учителю?

— Със същия успех бихме могли да се хвърлим в някоя урва или да се опитаме да се простреляме взаимно със стрели! — извика старецът.

Амос избухна в чистосърдечен смях.

— Това би било самоубийство и ти го знаеш много добре — продължи Сартиган. — Когато драконът ти е поверил това яйце, ти си го приел с най-добри намерения. Казал си си, че ако бъде подходящо възпитано, новороденото драконче би могло да служи на човечеството. За съжаление драконът не е овен. Овенът дава вълна, а драконът предизвиква хаос. Дълбоката природа на огнедишащия звяр е да руши, да властва и да завладява. Така е устроено сърцето му! Драконът е пълна противоположност на мира и е въплъщение на войната! Дори и малък, той може да убие грифон или да унищожи до крак един батальон добре обучени войници. Във всеки случай ти вече знаеш това… повтарям ти го за стотен път.

— Да, знам — отговори с усмивка младият Пазител на маските. — Но когато говорите за драконите, вие винаги се нервирате и лицето ви почервенява. Намирам това за смешно.

— Малък негодник! — възкликна Сартиган, като избухна в смях. — Никога не съм имал толкова талантлив и така самонадеян ученик като теб. Хайде, приготви се, ще започнем с един час активна медитация.

— Може ли да ви поискам един съвет, учителю Сартиган? — попита малко колебливо Амос.

— Добре, млади ученико, слушам те — отговори старецът, станал отново сериозен.

— Беоритите скоро ще отплават за острова на Фрея и ме помолиха да ги придружа. Колебая се заради моята майка… Клетата ми майчица е затворница някъде по света и съм длъжен да я намеря. Знам, че още е жива! С помощта на моите способности редовно създавам въздушни балони за комуникация и се опитвам да й изпратя окуражаващи съобщения. За нещастие тя не може да ми отговори, за да ми каже къде се намира. Трябва ли да се впусна в търсене на майка ми, когато нямам никакъв знак или следа, по която да тръгна, или да замина с беоритите и да им помогна колкото мога? Разкъсвам се между любовта към моята майка и приятелските ми чувства към Беорф и хората от Упсгран. Не искам да разочаровам беоритите, а и не искам да изглеждам безчувствен към съдбата на мама. Ако тръгна за острова на Фрея, хората ще кажат, че…

— „Хората ще кажат…“ — поде бавно Сартиган, като натърти на всяка сричка. — Моят съвет за избора, който трябва да направиш, не е важен и хората могат да казват каквото искат. Ще ти обясня защо.

— Един ден, когато поисках съвет от моя учител как да се държа най-добре, за да се харесвам на другите, той ме покани да отида с него до селото. Учителят ми яхна едно магаре, подаде ми юлара и ме помоли да го заведа на пазарния площад. Като стигнахме там, чух хората да казват: „Погледнете този стар неблагодарен монах, който е яхнал магарето, докато послушникът му върви пеша! Монасите са невероятни егоисти!“. На другия ден подновихме опита, но този път аз бях възседнал магарето. Същите хора заявиха високо: „Този послушник няма никакво възпитание! Оставил е да ходи пеша учителя си, този стар, прегърбен и уморен монах! Определено добрите маниери изчезват!“. На третия ден, опитвайки се да постигнем единодушие, отидохме до селото пеша, като дърпахме магарето след нас. Коментарите бяха: „Погледнете този глупав монах и послушника му! Нямат капка мозък да се качат на магарето и да си спестят ходенето! Монасите вече не са така мъдри като преди!“. На четвъртия ден и двамата яхнахме магарето. Изказванията още веднъж се смениха: „Погледнете тези монаси, които нямат никаква милост към клетото добиче! Човек вече не може да има доверие на монасите!“. За да видим докъде ще стигне абсурдността, на петия ден двамата нарамихме на гръб магарето. Отвсякъде се понесоха подвиквания: „Монасите са напълно полудели, вижте ги какво правят! Манастирите са станали истински домове за малоумни!“. Има ли нужда сега да ти обяснявам поуката от тази история?

— Не — отвърна Амос през смях. — Разбрах, че каквото и да направя, никога няма да угодя на всички и че мнението на другите е променливо и непостоянно.

— Не прави никога нищо, за да се нагодиш към това, което мислят хората — продължи Сартиган. — Нужно е да усетиш в теб пътя, по който трябва да поемеш. Аз не съм тук, за да ти показвам пътя, а за да те придружа по него.

— Много благодаря — каза младият Пазител на маските. — Оказахте ми ценна помощ.

— Сега да помедитираме — заяви старецът, като зае поза „лотос“.

— Още едно нещо, преди да започнем — помоли момчето, като прихна да се смее. — Наистина ли носихте магарето на гръб?

— Тихо сега — нареди му меко учителят. — Ще поговорим за това по-късно… доста по-късно.

* * *

Малко след като напусна дома на Сартиган, Амос срещна в гората Беорф, който отиваше за своя урок. Едрото момче изглеждаше облекчено:

— Уф, радвам се да те видя! Забравих си кристалните елфически уши. Ще ми дадеш ли твоите? Много ще внимавам за тях.

— С удоволствие, Беорф. Сартиган говори все по-добре северния език, но не достатъчно добре, за да ни преподава на нашия език.

— Е, кажи ми, ще ни придружиш ли до острова на Фрея? — попита беоритът, докато прибираше елфическите уши в чантата си.

— Да, мисля, че да. Ще следвам пътя, който смятам за най-добър в настоящия момент.

— Много се радвам! — възкликна Беорф и продължи пътя си. — Вече съм закъснял и учителят пак ще ми се кара! Ще отидем ли за риба преди залез?

— Да, съгласен съм. До по-късно!

Амос отиде на малкото пристанище на Упсгран. Там, на борда на най-големия дракар, Банри спореше с Касо и Гой Азулсон. Двамата братя изглеждаха превъзбудени. Касо беше навигаторът на дракара. За разлика от другите беорити, той беше слаб, ядеше малко и внимаваше да не напълнее с някой килограм. Гой беше пълната противоположност. Отличен воин и издръжлив гребец, той беше набит, с масивни рамене и широк врат и се хранеше, без да го интересува шкембето му. Касо беше отличен стрелец с лък, а Гой въртеше виртуозно сабята. Двамата образуваха непобедима двойка, макар да прекарваха времето си в постоянни спорове.

— Виждаш ли, Банри, според нашите карти… е, добре, няма повече море! — извика Касо, превъзбуден.

— Няма море! — възкликна Гой, недоумяващ.

— Не, няма нищо — продължи Касо. — Ще паднем в бездната и ще бъдем разкъсани от голямата змия!

Точно тогава Амос скочи на палубата на дракара.

— Добър ден и на тримата — поздрави той енергично. — Какво става, Банри? Всички имате недоволен вид.

— Така е — отговори старейшината на селото, който беше и капитан на дракара. — Никога няма да можем да стигнем до острова на Фрея. Според указанията на Бризингите той се намира извън нашия свят и ние… ние ще паднем в бездната, преди да го достигнем.

— Какво? — възкликна изненадано момчето.

— Нека ти обясня — започна Банри. — Ние, беоритите, смятаме, както и нашите съседи викингите, че Земята има формата на гигантски ясен и се нарича Игдразил. Клоните на дървото образуват небето и крият от нас Асгард — селението на боговете.

На небето има също огромен дворец, построен от дърво, където цари вечен празник. Това е Валхала — мястото, където намират вечен покой душите на смелите воини, загинали в бой. Разбираш ли?

— Интересно — отбеляза Амос, — а и много поетично схващане за света.

— В средата на това дърво — продължи Банри — има един плосък диск, заобиколен от вода, върху който се намират Земята и планините. Това е светът на хората, нашият свят! Ако, плавайки, отидем много далеч в морето, ще паднем в бездната. Ако ни се случи това, ще бъдем разкъсани от видофнир — огромната змия пазителка. Това влечуго следи хората да си стоят на Земята и да не преминават разрешените от боговете граници. Корените на Игдразил са проникнали дълбоко в ледения ад, който се обитава от исполините. Там отиват душите на подлеците и страхливците, на воините, загинали в безчестие.

— Ето, виждаш добре — намеси се Касо, — че островът на Фрея е извън нашите карти. Ние никога не ще можем да стигнем до него. Той се намира в бездната, на място, където не ни е разрешено да ходим!

— И змията видофнир ще ни разкъса! — разтревожено подхвърли Гой.

— Но… — поколеба се Амос, — сигурно има начин да се достигне този остров?

— Ще ни е нужен Скидбладнир — отговори през смях Банри. — Така се нарича дракарът на боговете. Този кораб, построен от джуджетата, се плъзга по земята, по морето и във въздуха. Той е много голям, за да може да превозва всички богове и цяла една викингска армия. Освен това може да се сгъва и да става малък колкото носна кърпичка. В легендите се разказва, че прилича на крилат дракон и че неговото платно, винаги максимално издуто от вятъра, придвижва кораба с бясна скорост.

— За съжаление ние разполагаме само с този кораб — въздъхна Касо. — И нашият дракар далеч не прилича на Скидбладнир!

Амос помисли известно време и каза:

— От една страна, заради проклятието на Фрея, което кара децата ви да умират още като пеленачета, беоритите са осъдени на изчезване. От друга страна, по всичко изглежда, че ще умрем, ако се опитаме да стигнем до острова на богинята. И дори да успеем, нищо не доказва, че тя ще пожелае да чуе молбата ни.

— Какво да правим тогава? — попита Гой, напълно отчаян.

— Аз мисля — продължи Пазителя на маските, — че светът е като елен, а ние сме слепи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — заинтригуван, рече Банри.

— Сартиган ми разказа тази история. Веднъж сложили четирима слепци пред един елен и помолили всеки от тях да опише животното. Първият се приближил и пипнал рогата му. Той веднага заявил, че еленът прилича на дърво. Вторият пипнал опашката му и казал, че еленът прилича на заек. Третият опипал крака и копитото му и заявил, че прилича на кон. Четвъртият пък плъзнал ръка в устата на животното и описал елена като лигаво и смрадливо чудовище.

— Не разбирам какво искаш да кажеш! — извика Гой. — Че никога не трябва да се доверяваш на слепец. Това ли е?

— Не — отговори Амос през смях. — Искам да кажа, че ние сме слепците, защото си обясняваме света според нашите малки усещания. Смятаме, че знаем истината, но нямаме никаква представа какво е „елен“. Не можем да имаме цялостен изглед за нашия свят и често се лъжем.

— Но аз знам какво е елен! — увери го Гой, горд от себе си.

— В името на Один! — въздъхна Касо. — Млъкни, Гой! Момчето ни дава един образ, едно сравнение.

— Да, да — потвърди много сериозно Гой, като клатеше глава, — разбирам, разбирам.

— Значи според теб — намеси се Банри — ние се лъжем за облика на нашия свят и би трябвало да опитаме.

— Мисля, че ще ни очакват изненади — отвърна младият Пазител на маските.

— Съгласен съм с теб — извика старейшината. — Страхът няма да ни накара да отстъпим. Ще начертаем нови карти и ще стигнем този остров, дори и ако трябва да отидем дотам, летейки. Касо, подготви дракара, ще потеглим след седмица. Надявам се, че ти ще ни придружиш, Амос?

— Разбира се — заяви момчето. — Това със сигурност ще бъде едно много забавно пътешествие!