Брайън Перо
Проклятието на Фрея (16)

15
Завръщането на кралицата

Жителите на Упсгран не вярваха на очите си. Една група от около четиридесет мъже с черна кожа пристигна на централния площад на селото. Телата им бяха покрити с великолепни бойни символи в ярки цветове, те носеха множество златни бижута и скъпоценни камъни, а някои от тях — кости от животни в носовете и ушите си. Дрехите им бяха изработени от кожите на екзотични зверове, от птичи пера и твърди крилца от насекоми. Бяха с бръснати глави, а зъбите им бяха изпилени и остри като на акула.

От групата се отдели чернокожа девойка. Косите й бяха вдигнати в огромен кок. Голямо парче тъмночервен плат бе увито около тялото й като индийска рокля и бе накичена с впечатляващо количество разноцветни бижута: гердани, пръстени и амулети с всякакви размери. За едно едва единадесетгодишно момиче това облекло изглеждаше малко екстравагантно.

Девойката поздрави учтиво насъбралото се множество и каза на чист северен език:

— Добър ден, казвам се Лолия и търся двама мои приятели. Става дума за Амос Дарагон и Беорф Бромансон. Те минали ли са оттук? Моля ви, кажете ми, защото е много важно.

— Ъъъ… ами… — промълви дебелата съдържателна на гостилницата. — Познаваме ги много добре. Те живеят тук от няколко месеца, но отплаваха преди седмици и не знаем кога ще се върнат.

— Наистина ли? Изобщо не знаете кога ще си дойдат? — попита развълнувано момичето.

— Не — отговори пак гостилничарката. — Тръгнаха към острова на Фрея, за да уредят… Да кажем, че заминаха с много важна мисия, която би могла да спаси нашето село. А вие какво искате от тях?

— Дойдох да се присъединя към тях — рече Лолия. — Преди известно време тримата преживяхме едно невероятно приключение, в което Амос ми спаси живота. Върнах се в моята далечна родина с увереността, че всичко е приключило. Аз съм кралица на народа на догоните и смятах, че животът ми ще протече спокойно в служба на моите поданици. Вярвах, че се връщам в своята страна, за да управлявам предано догоните до смъртта си.

— И какво се случи? — попита един стар беорит от тълпата, който много обичаше да слуша истории.

— Започнах да получавам видения — продължи Лолия. — Сънища, в които се виждах изсушена и мумифицирана жива. Народът ми ме убиваше, като ме хулеше и обвиняваше, че не съм последвала сърцето си. Разбрах, че пътят ми не е с догоните, а да помогна на Амос Дарагон да изпълни мисията си. Притежавам дарба, знание, което трябва да поставя в услуга на Амос. А и това съобщение…

Гостилничарката пристъпи до девойката и я прекъсна:

— Ако искате, да отидем всички в гостилницата. Там ще чуем останалата част от историята, като хапваме и пийваме. Какво мислиш за това, малка Йоя?

— Лолия — поправи я момичето. — Съгласна съм, но първо трябва да отпратя свитата си.

Младата кралица каза няколко думи и отрядът догони се обърна кръгом. Мъжете оставиха на земята личните вещи на Лолия и напуснаха селото, като не след дълго се скриха в гората.

— Можеха да останат — каза малко разочаровано дебелата гостилничарка. — Те също бяха поканени.

— Така е по-добре — отговори девойката. — Аз отказах да бъда кралица на догоните и отстъпих всичките си правомощия и привилегии на по-малката ми сестра. Кралството ни трябва да бъде преустроено, а тези мъже са най-доблестните воини на моя народ. Те горят от нетърпение да се върнат, за да поемат отново задълженията си и да защитават сестра ми, новата им кралица. Воините искаха да тръгнат, колкото се може по-бързо, и аз удовлетворих желанието им.

Цялото село се събра в гостилницата. От известно време животът се бе раздвижил в Упсгран и на жителите му това взе да им харесва.

Лолия продължи разказа си:

— Както ви казах, получих съобщение…

— Точно така — обади се гостилничарката, — едно тайнствено съобщение.

— На сън видях Фрила, майката на Амос.

Сред множеството се възцари дълбока тишина. Дори мухите спряха да летят. След известно време дебелата стопанка попита:

— Знаеш ли, че майка му беше отвлечена от гоблините, които са една гадна и жестока раса? Те дори я продадоха в робство.

— Да, така ми каза и тя в моя сън. Освен това ми разкри мястото, където е затворена. То се нарича Вавилон. Тя работи там на строежа на най-голямата кула в света. Спомена ми също и за някакъв мъж на име Сартиган.

— Сартиган! — възкликна в един глас тълпата.

— Познаваме го — обади се гостилничарката. — Той е учител на Амос и Беорф. Един странен човек, който винаги ходи облечен в оранжева роба и има много дълга брада, която увива около врата си като шал.

— Е, добре, сега той е затворник и работи също като роб — разкри им Лолия. — В съня ми Фрила ми обясни, че Сартиган бил тръгнал да я издирва. Тъй като Амос бил решил да отиде на острова на Фрея, не искал да му споменава за това, за да не му вдъхва напразни надежди и да не го разсейва. За стария учител това бил идеалният момент да поразпита търговците на роби от Изтока. Само че имал нещастието да бъде заловен. Ето защо аз напуснах моя народ и реших да се присъединя към Амос в неговата мисия на Пазител на маските. Знам, че мога да му бъда полезна, и поставям уменията си на негово разположение.

— Гледай ти! — възкликна гостилничарката. — Старият Сартиган се е насадил на пачи яйца! За съжаление няма начин да стигнеш при Амос. Трябва да се въоръжиш с търпение.

— Може ли да се настаня в дома на Сартиган, докато чакам пристигането на Амос? — попита Лолия.

— Мисля, че той няма да има нищо против — рече дебелата жена.

Младата кралица благодари на гостилничарката, както и на другите беорити от Упсгран. Селяните я съпроводиха в гората до колибата на Сартиган, като й помогнаха да занесе чантите с личните си вещи, после я оставиха сама.

Колибата беше много скромна и доста малка. В нея нямаше почти никакви мебели. Дървените стени бяха боядисани с вар и блестяха с безукорна белота. Няколко малки килимчета върху дъсчения под, голямото огнище и десетина гърнета, пълни с чаени листенца, представляваха цялата покъщнина.

Лолия извади от багажа си свещи и ги постави в кръг на земята. После свали всичките си украшения и застана права в средата на кръга. Девойката произнесе няколко думи и започна бавно да танцува. Този ритуал продължи няколко минути.

Това, което не бе казала на беоритите, беше, че в съня си бе видяла и раждането на един дракон. Тя знаеше, че животното бе в опасност и щеше да умре. Амос трябваше да го отведе със себе си, това бе от първостепенно значение. Лолия притежаваше силно предчувствие и знаеше, че Древният ще играе важна роля в новото равновесие на света. Не трябваше да умира. Пазителя на маските трябваше да излекува раните му и да го доведе в Упсгран. Младата догонка знаеше, че в живота няма случайности и че съдбата на Амос зависеше по необясним начин от този дракон. Неговото далечно бъдеще беше свързано с огнедишащия звяр.

През следващите три дни Лолия подновяваше ритуала на всеки час.