Брайън Перо
Проклятието на Фрея (12)

11
Морските змии

Богът Локи кипеше от яд и гореше от желание за мъст. Дотук всичките му планове се бяха провалили. Беше го обхванало голямо разочарование от плачевния неуспех на вещицата Бая Гая. Как можа да се остави да бъде надхитрена по този начин? И то от две деца! Заслужаваше жива да я одерат. Впрочем той бе наказал подобаващо тази проклета старица, като я изпепели.

Нещата бяха взели лош обрат за Локи. Като изгори дракара на беоритите, богът си бе помислил, че с един куршум е ударил два заека. Хем се отървава от неумелата вещица, хем осъжда екипажа да изгние на острова. Великолепен план, съсипан от Амос!

Благодарение на Пазителя на маските беоритите пак се бяха измъкнали. С голямо неудоволствие Локи бе видял как келпитата се притекоха на помощ на човеко-мечките.

Оставаше да прекосят Голямата бариера от мъгла и богът, убеден че това ще е краят на експедицията им, не можа да повярва на очите си. Амос бе успял да мине там, където се бяха провалили най-добрите мореплаватели. Беше заблудил с лекота най-бдителния пазач на света.

Това вече беше прекалено. Според бога на огъня и на хаоса беоритите в никакъв случай не трябваше да стигнат до острова на Фрея. Локи имаше голяма облага от разногласията между господаря на боговете Один и богинята на плодородието. Той подготвяше блестящ удар и евентуалното помирение между боговете на доброто заплашваше да провали неговите планове.

Локи не понасяше скуката, а за него най-скучното нещо бе да гледа как дните се нижат без никаква поразия. Преди на сцената да се появи Пазителя на маските, той се забавляваше да погажда номера на другите богове или да ги излага на опасност. Караницата между Один и Фрея беше увеличила неговата мощ и сега той имаше грандиозни проекти. Никога нямаше да позволи на някакво дребно човече, на този нищожен Пазител на маските, да попречи на намеренията му, като сдобри неговите врагове.

Трябваше да действа много бързо и да нанесе смъртоносен удар на тази експедиция. Щеше да потопи кораба на келпитата, да издави екипажа от глупави беорити и да се отърве веднъж завинаги от Амос.

Високо на своя небесен трон, Локи отскубна три косъма от главата си. Погали ги нежно, като произнесе заклинанието:

— Мои три косъма, станете три от моите деца. Малки змийчета, превърнете се в големи змии. Направете каквото трябва и не ме разочаровайте!

След тези думи той с грациозно движение пусна трите косъма. Те полетяха надолу и когато докоснаха повърхността на океана, се превърнаха в гигантски морски змии, дълги шейсет метра. Телата им бяха покрити със здрави люспи, зъбите им бяха огромни, а очите им горяха като жарава. Трите чудовища се гмурнаха в морските дълбини да пресрещнат беоритите.

Локи потри ръце от задоволство и прошепна:

— Да видим какво ще направиш срещу тях, нищожен Пазител на маските!

* * *

Бяха изминали няколко дни и сега Голямата бариера беше далече зад тях. Върху палубата екипажът още коментираше хитрината на Амос. Беоритите, които отдавна бяха възвърнали човешкия си облик, се препичаха на слънце.

Беорф и приятелят му си бяха измайсторили прости въдици и ги бяха метнали от задната страна на кораба, но още нищо не бяха уловили.

— Освен че си добър магьосник — подхвърли Беорф, за да подразни другаря си, — ти си и невероятен лъжец!

— Трябваше да кажеш актьор — уточни Амос. — В действителност аз не излъгах, а само доразкрасих истината.

Съвсем близо до тях, беоритите прихнаха да се смеят.

— Доразкрасих истината! — повтори Хелмик. — Ама и тази си я бива!

— Тишина! — внезапно нареди Банри. — Грабвайте оръжието си! Усещам някаква заплаха.

— Истина е — потвърди Рута валкирията. — Въздухът натежа. Миризма на смърт обгръща кораба.

— Там, зад нас! — извика Пьотр великана. — Карай право напред, Гой! С пълна скорост.

Гой изплющя с юздите и морските коне се понесоха с всичка сила. Във водата се очертаха три силуета, които се носеха с голяма бързина към кораба.

— Какво е това? — попита разтревожено Беорф.

— Това са морски змии — отговори Хелмик, като стисна зъби. — Вече съм се сблъсквал с няколко такива, но никога с три едновременно. Чувствам, че няма да е лесно…

— Искаш да кажеш, че ще е невъзможно — изкрещя Юло.

— Не забравяйте, че трябва да им извадите очите! — напомни им Банри, като стисна здраво дръжката на секирата си. — Това е единственият начин да ги победим. Е, кой ще направи първото гмуркане?

— Аз — извика Пьотр великана, като се закатери по мачтата. — Гледайте да ги разсеете, а аз се заемам с първата.

Касо грабна лъка си и застана до брат си на мостика. Ясно беше, че хипокампите нямаше да успеят да се изплъзнат на преследвачите си. След като се бяха гмурнали на дълбоко, морските змии се издигнаха с мощен тласък на повърхността и нанесоха силен удар върху корпуса. Тримачтовият плавателен съд се олюля и всички загубиха равновесие.

Тогава до левия борд се показа една змийска глава. Влечугото разкъсваше един от морските коне. Животното се съпротивляваше, като цвилеше от паника. Гледката накара Амос да потръпне и вледени кръвта на Беорф.

От задната страна на кораба се показа втора глава. Влечугото раззина уста да захапе корпуса, но Касо пусна една стрела, която се заби право в небцето му. Единственият ефект беше, че звярът изостана малко.

Точно пред носа на кораба изскочи третата змия и така му отряза пътя. Гой обаче направи умела маневра и корпусът само се отърка в тялото й.

В този момент прокънтя разтърсващ боен вик. Пьотр великана — получовек-полугризли — скочи от върха на мачтата и се метна върху главата на змията. За по-голяма стабилност беоритът, с голям нож между зъбите, заби ноктите си дълбоко в плътта на чудовището. То се гмурна, повличайки със себе си човеко-мечката в дълбините на океана.

Още един хипокамп бе погълнат пред очите на Амос, докато откъм задната част на кораба змията с прободено небце отново налетя.

Готов да действа, Хелмик бе имал време да измайстори една груба абордажна кука, която бе завързал в края на дълго въже. Той завъртя над главата си импровизираното оръжие, метна го към змията и успя да го увие около врата й. Неговите спътници хванаха въжето и с дружни усилия го дръпнаха здраво. Главата на чудовището се стовари върху палубата, като скъса пътьом част от фалшборда.

Банри скочи върху влечугото. Секирата му разцепи въздуха и удари змията между очите. Противна черна кръв оплиска палубата. С умел замах Рута валкирията заби копието си в едното око. Болката удвои силите на чудовището и като отметна глава, то изтръгна задната мачта, като запрати Алре Секирата във водата. След това блъсна с муцуната си Хелмик, който прелетя двадесет метра, преди да тупне обратно на палубата. Тогава Банри извика:

— Два мечока в морето! Два мечока в морето!

За Амос бе време да действа. Той грабна едно копие, концентрира се няколко секунди и призова своята магическа власт над въздуха. После запрати копието срещу ослепялото с едно око чудовище. Вятърът го понесе с изключително голяма скорост и то се заби дълбоко в гърлото на змията. Беорф извика:

— Хубав удар, приятелю! Сега е мой ред. Ето една, която няма повече да яде нашите морски коне.

По примера на Пьотр великана едрото момче се хвърли от левия борд върху главата на другата змия. С рязко движение гигантското влечуго го запрати обратно на палубата. Младият беорит описа във въздуха една дълга дъга, надавайки яростен вой. Той прелетя през отбора на палубата, който водеше към трюма, изтърколи се по стълбите и се приземи с главата надолу в една каца с осолена треска. Беше извадил късмет!

Гой продължаваше да стои на мостика, но с три хипокампа по-малко на левия борд корабът се управляваше доста зле.

На кърмата Банри, Касо и Рута контролираха положението; „тяхната змия“, тежко ранена от копието на Амос, вече умираше. Касо изстрелваше стрели с лудешка бързина, като се целеше във все още здравото око на едноокото влечуго. С Хелмик и Алре във водата, битката трябваше скоро да приключи.

Пьотр, вкопчен в „своята“ змия, беше изчезнал от поглед, както и Юло.

Младият Пазител на маските се озова лице в лице с морското чудовище, което малко преди това бе запратило Беорф в трюма. Звярът се хвърли върху момчето и го захапа със страховитите си челюсти. Амос разбра, че трябваше бързо да направи нещо, за да не бъде разкъсан.

Той хвана единия зъб на змията. Познавайки болката, която може да причини един зъбобол, младият Пазител на маските насочи внезапно всичката си огнена мощ към дланите си. Зъбът на чудовището моментално изгоря, като изтръгна от гърлото му силен стон.

Освободено, момчето тупна рязко върху палубата. Като се изключат няколкото драскотини по ръцете и краката, то не беше ранено. Краткият миг, прекаран в устата на морската змия, му бе напомнил, че въпреки магическите му способности, предпазливостта бе задължителна при всички обстоятелства. Пазителите на маските не бяха непобедими. Амос знаеше, че е извадил късмет. Беше се отървал благополучно.

Вбесеното чудовище отново се хвърли към него. Момчето избегна първия му удар с муцуна, после и втория. При третото нападение то отвори устата си и подобно на дракон изхвърли огън към своя противник. Изненадано от този нов начин на защита, влечугото отстъпи малко.

Тогава Амос си спомни уроците на Сартиган. Старецът казваше, че когато си изправен пред по-голям и по-силен неприятел, е безсмислено да се опитваш да го победиш с мускулите си. Винаги, и преди всичко, трябва да го победиш с ума си. Учителят му бе обърнал внимание, че независимо от тежестта и налягането на огромната водна маса на океана, малкото безобидно мехурче винаги успява да си пробие път до повърхността.

— Мехурче! — помисли си младият Пазител на маските. — Трябва ми едно мехурче.

Докато змията отново атакуваше с раззината, готова да захапе уста, Амос грабна от палубата един кинжал, паднал по време на битката. С него той успя да одраска горната челюст на влечугото. То отстъпи, за да се приготви за ново нападение, после внезапно започна да си тресе главата по странен начин.

Благодарение на магията си момчето беше вкарало едно съвсем малко мехурче въздух в кръвта на змията. Мехурче, което контролираше и на което увеличаваше големината. Амос знаеше, че вкарването на въздух в кръвоносната система на което и да е живо същество можеше да има смъртоносни последици.

Той наду максимално мехурчето и изчака няколко секунди. Мехурчето премина по вените на влечугото и стигна до мозъка му. Морската змия потрепери, вцепени се и се строполи мъртва върху предната палуба. Тялото й се изхлузи от кораба и бавно потъна в океана.

В задната част беоритите също бяха сразили своя враг. Окървавени, Банри и Рута хвърлиха останките от змията във водата. Касо извика:

— Обърни на 180 градуса, Гой! Загубихме по пътя Алре, Хелмик и Пьотр. Трябва да ги приберем.

— Много бих искал — отговори Гой, — но на левия борд липсват три коня. Ще трябва да се уравновеси впрягът.

— Нямаме време — изкрещя Банри. — Направи всичко по силите си и ни върни назад!

— Правя каквото мога — измърмори Гой, който бе на края на силите си и с вдървени от усилието ръце.

Корабът бавно направи забой.

— Юло! Липсва също и Юло Юлсон! — извика Рута валкирията.

— Не, тук съм — обади се беоритът, като излезе от трюма. — Когато видях, че змиите се нахвърлиха върху корпуса на кораба, си помислих, че сигурно ще е по-разумно да сляза да видя какви са пораженията. Това и направих. Всичко е наред, уверявам ви, че корпусът е в отлично състояние.

— Какъв страхливец! — изръмжа Рута.

— Аз, страхлив? — предизвикателно подхвърли Юло. — Предпазлив! Не съм страхлив, а предпазлив.

Беорф, зашеметен и покрит с осолени риби, също се показа от трюма.

— Победихме ли? — попита той, като залиташе.

— Да — отговори Амос. — За съжаление загубихме Алре, Хелмик и Пьотр.

— О, не! — извика Беорф. — Последния път, когато видях Пьотр великана, той се беше вкопчил в главата на едно от чудовищата.

— Съжалявам — обади се Банри. — Алре и Хелмик паднаха във водата. Сега се опитваме да ги намерим.

Часове наред екипажът безуспешно търси липсващите беорити. Океанът бе спокоен и корабът бавно плаваше, като описваше криволичеща линия.

Хипокампите бяха на края на силите си. Изтощени от усилията по време на битката със змиите, те спряха насред обширно пространство с водорасли. Не можеше да се направи нищо повече — корабът нямаше да мръдне оттам преди изгрев-слънце.

— Какво ще правим сега? — попита Гой.

— Ще оглеждаме хоризонта до падането на нощта — отговори Банри, обезкуражен. — После ще запалим огън в един мангал на палубата, за да може нашите другари да ни видят и да плуват към нас… като се надяваме, разбира се, че все още ще имат сили.

Според указанията на капитана, Касо запали огъня и беоритите, пребити от умора, но измъчвани от притеснение, се опитаха колкото могат да поспят. Амос и Беорф трябваше първи да поемат вахтата. Седнали едно до друго, двете момчета се загледаха към звездите.

— Знаеш ли — каза Беорф, — когато родителите ми умряха, изпитах същата болка. Разбираш ли какво искам да кажа? То е нещо като празнота вътре в мен, като дупка, която не можеш с нищо да запълниш и през която душата ми искаше да избяга и да се присъедини към тях.

— Да — отговори Амос, — разбирам много добре. Аз също почувствах силна болка при смъртта на моя баща. Изпитах я и когато Медуза се погледна в огледалото и се разпадна на прах. Какъв шок!

— Често си мисля за нея. Не мога да си я избия от главата. Сякаш, като я погледнах в очите, образът й се е запечатал в мен. Понякога я сънувам и виждам единствено лицето й. Спомняш ли си я?

— Да, много добре. Тя беше мила, нежна и имаше красива усмивка.

— Чудесно описание! Все пак е странно да имаш змии вместо коса, нали?

— Ако разбираш правилно мисълта ми, момче, което се превръща в мечка, също не е нещо много обичайно.

— Дааа — отвърна Беорф, като се прозя. — Предполагам, че всички същества имат по нещо мъничко в себе си, което е специално и ги отличава от другите. О, виж, Амос, падаща звезда!

— Пожелай си нещо, приятелю!

— Искам да видя отново Медуза — каза спонтанно младият беорит.

Огрени от лунната светлина, двете момчета замълчаха.