Васил Попов
Корените (9) (Хроника на едно село)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
desipar (2010)
Корекция
NomaD (2010)

История

  1. — Добавяне

Битката

Кочът изблея. Овцете, затворени в плевника, му отвърнаха с различни гласове. Сивата, с най-дебелия глас, беше родила нощес две агънца и сега му каза. И двете агънца бяха женски. Кочът се засили и удари глава и рога във вратата на плевника, но не можа да я събори, за да влезе вътре. От снощи го бяха отделили от овцете, а сутринта го пуснаха на свобода из двора.

Кочът се заинати и зачовърка с рог вратата, но нали не знаеше, че тя се затваря с мандало, зачовърка я от другата страна, откъм пантите. Овцете блееха отвътре и го поощряваха, зарадвани, че ще го видят пак, а двете агънца се гушеха до топлата майчина козина, смучеха двете цицки и се плашеха, защото никога не бяха чували и виждали коч. Овцете събраха глави до вратата откъм пантите и усетиха горещото дихание на коча, а той усети техните влажни и меки дихания, толкова покорни и толкова познати, че му се стори, че вратата я няма. Но вратата беше там и не се отваряше, защото никоя врата не се отваря откъм пантите. На коча още повече му се прииска да е при овцете, прииска му се, както никога досега, и като се засили, пак бухна вратата. Тя издумка силно — двете агънца се сгушиха под майка си, а сивата овца изблея гордо и жално, гордо, защото кочът искаше непременно да види рожбите си, и жално, защото вратата не се отвори.

Тогава кочът се ядоса. Кръвта му бързо се покачи в главата и я изду. Той се спусна из двора с натежала глава и олекнали, бързи крака. Изпотъпка снега, подгони пуйките и те се разхвърчаха с писък настрани. Кръвта му го носеше покрай телената ограда, която отделяше двора от градината. Той търсеше другия коч, защото винаги когато кръвта му се изкачваше в главата, насреща му стоеше друг коч, готов за битка. Но сега тоя коч го нямаше из целия двор. Като обиколи няколко пъти двора, той спря удивен и объркан. Никога не беше срещал такъв страхлив коч.

— Бива си го, батьо — каза Дачо, като наблюдаваше буйствата на коча.

— Бива си го я! — рече Спас гордо. — Такива кочове много-много не се срещат. Пуснах го да поиграе, че да поотмалее.

— Лесно няма да отмалее — рече Дачо. — И аз имах един коч. Як беше и луд, даже дали не беше по-луд и от твоя.

— Не съм виждал твоя коч, ама от тоя по-луд не съм виждал — каза Спас малко отгоре-отгоре. — А аз, Дачо, много кочове съм виждал.

— Знам бе, батьо, че нали беше джамбазин. Ти ако не си виждал, кой ще види!

Кочът изблея към тях. Приближи оградата, поотърка се о телта и загледа двамата човеци, като се мъчеше да разпознае дали зад тях не се беше скрил другият коч. Никакъв друг коч не се разпознаваше.

— Дали усеща бе, батьо? — запита Дачо.

— Може и да усеща — отвърна Спас, като претегляше на око и наум тежестта на коча.

— Усещат пустите му животни — възкликна Дачо. — А бе пчелата и тя, колко е мъничка, пък какво чудо е. Един път ей тъй съм се облегнал пред резачката да си почина, а пред мене бяха струпани дъски. Имаше по дъските нещо лепкаво, смола ли беше, сок ли някакъв, не помня, и изведнъж като прелетя една пчелица. Нищо и никаква пчелица, пък какво направи, нито я видях, нито разбрах — след малко долетяха цял облак пчели и налетяха на дъските да смучат.

— Че какво чудно има? — запита Спас.

— Хубаво де, ти викаш какво чудно има, нали тъй? Ами как и по какъв начин им съобщи таз пчеличка, че прелетяха още хиляда да дойдат да смучат дъските? Я кажи, батьо, учен човек си ти, речници имаш, от карти проумяваш, щом знаеш де е Венецуела, значи и тая работа ще трябва да ти е ясна, значи?

— Ясна е — съгласи се. Спас, като не изпускаше коча из очи и чакаше да му намалее силата. — Пчелите, Дачо, си имат малки радиостанцийки и си ги носят на гръб. Щом някоя забележи нещо, съобщава веднага на другите и те, нали си имат същите радиостанцийки за приемане и предаване, приемат и тръгват начаса.

— Брей! — заклати глава Дачо. — Че какви ще са тез радиостанцийки да предават толкоз надалеч?

— За вълните няма близо, няма и далеч. Предават си пчелите на ултракъси вълни, да речем, и ние не знаем, че има такива вълни, а те си текат край нас, дори минават през нас. Сега например знаеш ли колко вида и какви вълни минават през тебе и през мене?

— Че отде да знам — опули се Дачо.

Замисли се той за вълните, но много не повярва на братовчеда си, защото не усети никакви вълни. А Спас, видял, че кочът пак хукна из двора, рече доволно:

— Бягай, бягай, тя ще ти намалее силата.

Кочът тичаше и не можа да чуе тези думи. Търсеше той своя противник и толкова много искаше да го срещне, че си го въобрази и се блъсна в главата му. Политна назад с подгънати крака и очите му се обърнаха за миг на триста и шестдесет градуса и пак застанаха на старото си място. Като дойде малко на себе си от страшния удар, кочът разбра, че се е блъснал с всичка сила в дирека на сушината и че пред дирека няма никакъв противник.

— Виж го как се халосва в дирека — възкликна Дачо. — Защо да го чакаме повече бе, батьо?

Спас лапна един бонбон и хвърли книжката в снега. Не предложи на братовчед си, а и Дачо не си поиска. Спас отвърна:

— Нямаме бърза работа, Дачо. Ти все бързаш, ама не го знаеш тоя коч. Много сила има той, един дирек няма да го събори.

— Батьо — сети се Дачо, като търкаше наболата си като руса четина брада. — Ами овцете имат ли си вълни?

Спас хрупна бонбона, разполови го и прехвърли с език двете половинки на различни места в устата си.

— Нямат — каза той тежко. — А и да имат, вълните им са много къси. Пък и не им трябват вълни, да ти кажа. Нали вървят винаги заедно, за какво им са вълни. Вълните са нужни за големи разстояния.

— Тъй трябва да е — съгласи се Дачо. — Изглежда, че и хората си имат вълни, когато са на голямо разстояние. Като се роди най-голямата ми унука, въртя се аз на двора, нещо не ме свърта. И булката се върти, и нея не я свърта. Питам я аз какво й е, а тя ме пита на мене какво ми е. Тъй се въртяхме ний и през нощта, а на сутринта булката ми вика, че сънувала сина — някакво писмо й подавал. Тъкмо ми разправяше съня си и ей го задава се Кольо раздавачът, откъм пощата иде. Бай Дачо, вика, син ти се обажда по телефона. Началникът рече, като мина покрай вас, да ви обадя. Родило им се момче, кръстили го Дачо, хай да е честито и така нататък… Та виждаш ли, значи, нас вълни те са ни въртели из двора, не са ни давали мира. То се е раждало детето и ние сме приемали вълните, само че не сме им разбирали. Виж, булката, нали е жена, уловила съня с писмото, хабер, значи…

Спас слушаше тоя разказ с едно ухо и наблюдаваше коча.

— Човекът, Дачо — обади се той, — има най-много вълни, нали е най-висшето животно. Има и къси, и дълги, и още по-дълги, и най-дълги. Човешкият мозък е една сложна машина със сто хиляди лампички. Светват те и си предават сигналите и няма никакво значение дали си грамотен, или неграмотен — те си предават.

— Значи аз режа на резачката — каза Дачо, — а лампичките — си предават. Аз спя, те си предават, аз кося — те пак си предават. Брей, чудна работа е това човекът!

— Чудна я! — рече Спас. — На нашия братовчед Кръстьо внучето защо не чува. Хубаво, здраво дете, усмихнато, весело, а пък не чува! Значи изгаснала е някаква лампичка там, зад ухото му, и вече не може да светне.

— Ох — изпъшка Дачо, — къде ли не го водиха туй дете, на какви ли доктори не го показваха — и не могат да го оправят.

В същото това време вратата се отвори и по снега тръгнаха към тях братовчед им Кръстьо и неговото внуче. Дачо се опули — значи наистина има вълни! Кръстьо им е предал, че те идват с внучето, затуй са заговорили с батя си Спаса за тях. Повярвал изведнъж във вълните, Дачо се засрами и почервеня, а брадата му стана още по-твърда и по-бяла.

— Тъкмо говорим за вълка — рече Спас невъзмутимо — и той — в кошарата! Споменавахме ви с братовчеда…

— Нас ли? — запита смутено Кръстьо.

Дачо още повече почервеня и кръвта му се качи в главата и я поду като главата на коча. Малкото момче протегна ръка и посочи лицето му, усетило тази промяна. Искаше да я покаже на големите. И кочът усети промяната в главата на Дачо и пак спря пред телената ограда. Щом се зачерви главата на човека, и той реши, че това ще е дългоочакваният друг коч. Изправи се, подпря крака на телта и изблея победоносно. Овцете отвърнаха в хор и пак скупчиха глави до вратата, откъм пантите.

Малкото момче посочи радостно към коча, който вече летеше по снега и обикаляше терена на бъдещата си победна битка. Момчето запляска с ръце, усмихнато и развеселено, и дядо му Кръстьо също се усмихна. Като влизаха, той гледаше живота откъм тъжната му страна, а сега внезапно го видя откъм веселата. Запляска с ръце и той заедно с внука си, а кочът още по-бързо препусна из двора под звуците на тези аплодисменти, като метваше от време на време кръвожадни погледи към криещия се зад публиката страхлив противник. В това време Дачо се поуспокои и отсрами и кръвта му слезе към ръцете. Те отново станаха червени и пълни със сила и кръв. Натежаха те изведнъж и му припомниха защо бе дошел при братовчеда си.

— Батьо — обади се Дачо. — Че да почваме бе! Както си седнал на таз стълба, то може и да мръкне.

— Ей сега — рече Спас и стана. Погледна към детето, видя радостта му, видя и радостта на братовчед си Кръстьо такава, каквато отдавна не беше се появявала на тъжното му, едро лице. Пребори се Спас с жалостта си и рече:

— Братовчед, ти нещо по работа ли… или тъй?

Кръстьо се обърна, радостта отлетя от сините му, подпухнали очи и животът се показа пред него пак откъм тъжната си страна.

— Ами! По работа! — каза той. — Изведох малкия да го поразходя. Тръгнахме насам, та рекох да се отбия, хем да те видим, хем да му покажеш магарето. Отдавна не съм идвал у вас, Спасе.

Дачо мълчеше. Детето ръкопляскаше на полуделия коч. Спас разбираше, че не може да отмени решението си, и то в тая къща, където никога не беше си отменял решенията. За да си припомни докрай това, той се пипна за кръста, дето под вълнения пуловер стърчеше дръжката на родовия нож. Щом пипна ножа, Спас каза:

— Виж какво, братовчеде. Извинявай, ама влез с детето в стаята. Там е напалено, топличко е. Ние с Дача имаме малко работа (той не каза каква ще да е тази работа, но Дачо позна по движението на ръката му), та вие влезте де. Като свършим, ще изкараме магарето, ще впрегна шейната и ще ви поразходя, да се порадва детето.

Кръстьо обърна очи към внука си. Кочът още тичаше. Харесало му беше това малко същество, което пляскаше с ръчички и подканваше противника му да излезе. По едно време кочът спря и като наближи телената ограда, се засмя на момчето. И момчето бе засмя и му каза на своя таен език, че много го харесва и обича и че никога не е виждало такова весело и игриво животно. Кочът отвърна, че никога не е виждал пък такова пляскащо и засмяно човешко същество и че сега, ако най-сетне излезе неговият противник, ще му покаже какво значи истинска битка.

Кръстьо улови ръката на детето и му каза с жестове и с думи, че дядовците имат малко работа, момчето ми, а като я свършат, ще ни повозят с магарето и с шейната, онова магаре, с големите уши (Кръстьо показа ушите с ръце), дето обича да си похапва ментови бонбони. Малкият тръгна с дърпащата го мъжка ръка и с дърпащите го мъжки думи и жестове, но не можа да се откъсне от коча. А кочът ставаше по-малък и по-малък, докато на неговото място се затвори една синя врата.

Дачо въздъхна. Тръгна след Спас, който тежко отвори вратата към двора и застана разкрачен с лице към коча. Животното приближи разкрачения човек, който му бе давал храна и го бе галил с желязната си ръка зад рогата, и му бе говорил мъжествени и ласкави думи. То винаги бе чувствало силата на този човек, макар че лицето му беше винаги спокойно и кръвта не се качваше никога нагоре. И сега кочът протегна глава към ръцете на човека, за да усети допира на железните му и ласкави пръсти зад рогата си. Протегна я още и подуши в тях мириса на желязото. За малко щеше да се дръпне, сепнат, уплашен от нещо непознато, но присъстващо, но никога не беше отстъпвал и затова завря глава с наведени вити рога в ръцете на човека. Спас преплете със светкавична бързина въжето в рогата му и извика:

— Дачо, бързо! Хвани го за задните крака и дигай!

Дачо се спусна и улови с червените си ръце задните крака на коча. Животното зарита и се задърпа, но Спас го теглеше към дирека, а Дачо го буташе, уловил яко ритащите крака, като дръжките на количка с едно колело. Кочът изблея страшно, и овцете изблеяха, и малките агънца изблеяха с кръвта си, защото още нямаха истински овчи гласове и не знаеха, че ще имат. Дълго се бориха двамата мъже с животното, докато го докараха до дирека. После Спас го върза така, че кочът и дирекът се допряха и останаха чело до чело.

— Не му изпущай краката! — викна Спас.

Поотупа се о кочовата козина, извади дългия родови нож и лезвието блесна. Кокошките и пуйките, събрани под решетото, видяха ножа. Кочът изрева, вбесен, че не може да се дръпне назад, да се засили и удари мекото чело на своя така дълго чакан противник. Само да се дръпне и да го удари веднъж и с дирека е свършено, макар че кочът не виждаше, че това е дирекът. Макар че не можеше да се дръпне, кочът пак събра кръвта в главата си, толкова кръв, колкото никога не беше събирал при никаква битка.

Когато тя се върна назад и шурна по снега, кочът не можа да разбере къде се дяна тая кръв и защо не се връща в тялото му. Дръпна се назад, но въжето и дирекът не го пускаха. Опита се да изблее, но кръвта плисна от гърлото му и удави вика. А овцете пак се бяха събрали около вратата и го чакаха да изблее. И малките агънца го чакаха, макар че не знаеха какво и кого точно чакат.